Джъстин Дейвис
Шампанско в полунощ (3)

Трета глава

Дев стоеше на хълма и наблюдаваше тежките строителни машини, които боботеха около изкопа. Хладният полъх откъм Тихия океан разпиляваше косата му. Беше кристално ясен ден. Остров Каталина се виждаше откъм брега, а зад него на юг се мержелееха очертанията на остров Сан Клементе.

Той наблюдаваше нагънатия терен, маркиран с разноцветни флагчета. Когато бъде завършен строежът, това място щеше да се превърне в прекрасен кът. Беше разглеждал архитектурните проекти и му харесваше онова, което Мейсън строеше тук. Щеше да бъде хотел, с изглед към океана, с магазини и базари, а красивия крайбрежен парк щеше да бъде чудесно място за почивка, разходка и спорт. Никак не беше чудно, че Харлан Спенсър помагаше толкова на Мейсън. Мястото щеше да увеличи популярността на щата.

Дев се помъчи да не мисли за бащата на Мег, защото това го караше да мисли и за нея… Вчерашното й мълчание беше достатъчно красноречиво. Всъщност той не знаеше какво очаква от нея, но и не можеше да отрече, че се беше надявал…

Докато се насочваше към канцеларията със строителна каска в ръка, видя черна лимузина да спира пред големия багер, но не обърна внимание. Мислеше откъде да вземе новите проби за устойчивост на почвата. Бе разсеян. Сравняваше минало и настояще… Жизнената, слънчева Меги със студената, изискана дама, която беше загубила не само енергията на Меги, но и нейната човечност и милосърдие.

Дев превали последното възвишение, като се чудеше дали Мейсън вече се е успокоил. Беше пристигнал ядосан, защото една от машините се бе счупила и графита — изоставаше. Бе подхванал дълга тирада за некомпетентността на строителите.

— Къде, по дяволите, беше? Ще дойде… Нищо! Забрави! — Мейсън смачка лист с изчисления и го пъхна в джоба си, а после пак се обърна към ръководителя на строежа. Дев се измъкна от фургона. Не желаеше да слуша поредния скандал. Мейсън започваше да прекалява. Лазеше му по нервите. Забавянията не бяха нещо ново в строителството. Мейсън избухваше при най-малък повод, а това не помагаше никому. Когато Дев отново се приближи към канцеларията, видя, че Мейсън се опитва да прикрие раздразнението си. Насочи се към колата, паркирана зад джипа на Дев с широка усмивка. Дев спря като заковаван, когато от задната врата на лимузината излезе висок, среброкос мъж. А когато вратата на шофьора се отвори и от нея се показа дълъг крак в копринен чорап, дъхът му спря. Тя се появи, облечена в елегантен копринен костюм, с прибрана коса, с елегантни перлени обици. Беше обута в неподходящи за това място обувки на висок ток.

В момента, в който видя лицето й. Дев си обясни защо беше облечена така — явно не е знаела, че идват тук. Защото ако знаеше, помисли си той с горчивина, не би дошла.

Той стисна предложената му от Харлан Спенсър ръка и се опита да не забележи здраво сключените върху чантата ръце на Меган. Тя нямаше намерение да му подаде ръка.

— Радвам се, да те видя пак — каза сърдечно Харлан. После посочи наоколо. — Какво ще кажеш за работата на Франк тук?

— Впечатляващо е — отвърна Дев, като се насили да не гледа към красивото, бездушно лице на Меган. Може би сега тя бе по-красива отпреди, но хубостта й бе студена и безжизнена, без онази енергия, която бе излъчвала Меги.

— Да — съгласи се сенаторът. — Но има още много работа.

— По-добре е да има — сви рамене Дев.

— Бих желал да работиш за мен — засмя се сенаторът. — Рядко се намират хора, които говорят толкова малко.

— Е, Дев е точно такъв — потупа го Франк Мейсън по рамото. — Никога не казва две думи, ако може да мине с една. Понякога мисля, че предпочита да общува със скалите, вместо с хората.

— Защото скалите не прекаляват — каза Дев сухо.

Спенсър се засмя отново.

— Сигурно. А ти си прав, по-добре е да има работа. — Той изгледа Дев. — Франк ми каза, че работиш много.

— Необходимост — отново повдигна рамене Дев.

— Проблеми ли имаш? — повдигна посребрените си вежди.

— Нищо особено.

Не му се искаше да говори за причините, които го караха да работи по осемнадесет часа на ден от пет години насам. Още повече, че Меги… Меган беше тук.

— Но, доколкото разбрах ти разширяваш фирмата си, откриваш втори офис тук, в Алисо Бийч — учуди се сенаторът.

— Проблемите са… лични. Бизнесът ми върви.

По тихия звук, който издаде Меган, той разбра, че тя следи разговора. Погледът му се плъзна по лицето й, но тя бързо се извърна. Знаеше, спомнила си е — той избягва личните въпроси. Дали му е простила? Едва ли. Поне по израза на лицето й не личеше, че има намерение да му прости.

— Нека да ви разведа наоколо — каза оживено Франк, като взе от закачалката каска с надпис „Гост“.

— Нямам много време — каза сенаторът, — но ми се иска да видя докъде ще се простре паркът. — Той се огледа. — Меган?

— Не благодаря — отвърна тя твърдо. — Ще те чакам в колата.

Дев не каза нищо. Държането на Меган му показа, че за нея няма значение това, че вече знае истината. Дев се обърна и се отдалечи заедно с двамата мъже. Ентусиазмът на Франк Мейсън беше осезаем, но показен и това дразнеше Дев.

Щом стигнаха мястото, определено за парк, сенаторът попита какво означават разноцветните флагчета.

— Местата за укрепване — каза мрачно Мейсън. — Ще работим тук, щом Дев престане да се престарава и даде разрешение.

Харлан погледна Дев, който вече бе свикнал с грубите маниери на Мейсън.

— Престараваш ли се?

— Чакам изследванията за почвата.

— О — усмихна се Харлан. — То е като да чакаш доклад от чиновници. Отнема много време, но без тях не може.

— Да, господине — каза Дев, изненадан от проявеното разбиране. — Наистина, без тях не може да се започва.

— Знам, знам — измърмори Мейсън.

— Франк ми каза, че си завършил Калифорнийския университет.

„Франк много дрънка“ — помисли си Дев, но иначе кимна. Всичките му съмнения, че Мег е казала на баща си какво я е накарало да напусне Сан Диего, изчезнаха. Ако Харлан знаеше, нямаше да се държи толкова приятелски.

— Меган също започна да следва там.

— Така ли? — опита се да каже спокойно.

— Да. — Харлан повдигна рамене, като че ли говореше за нещо незначително. — Имаше глупавото желание да стане художник…

— Така ли? Глупаво ли? — извърна се рязко Дев. Харлан повдигна вежди, като че ли учуден от неочаквания интерес на Дев, но отговори спокойно.

— О, наследила е таланта на Катрин — покойната ми съпруга, но на мен не ми се искаше тя да се занимава с това.

„Талант…“ — помисли мрачно Дев, като си спомни прекрасните рисунки, скиците, които тя непрекъснато правеше с молив, въглен или каквото има под ръка. Той си спомняше особено добре един портрет — бързо нахвърлен с въглен, който бе скрил дори от себе си, за да не му напомня за онова, което е бил тогава и за онова, което беше тя за него.

— Тя не завърши ли… в Сан Диего?

— О, не. Прехвърли се в университета тук и се дипломира с отличие.

— Но не като художник? — Още докато изричаше думите, Дев знаеше отговора.

— Не, като икономист. Най-после се вразуми. — Харлан трепна, като че ли си спомни нещо неприятно. После отхвърли тази мисъл и продължи весело. — Мога да кажа, че за родителя е празник деня, в който детето му признае, че е бил прав.

— Да, ти трябва да се гордееш с нея — намеси се Мейсън. — Тя ръководи офиса ти със завиден професионализъм. Ако можех да се възползвам от нейния опит, нещата тук щяха да вървят като по вода.

Дев почти не чуваше, беше спрял да диша. „О, Господи, извинявай, Меги. Хиляди пъти, прости ми!“ В гърлото му се бе спряла буца, с която се бореше. Не виждаше нищо. Защото осъзна, че това, което беше направил, беше по-лошо, отколкото мислеше. Беше разбил сърцето, мечтите й…

— Извинете ме — каза набързо. — Аз… трябва да проверя нещо. — Той се извърна рязко, без да се интересува какво ще си помислят двамата мъже.

Дев почти бе стигнал до колата на сенатора, когато осъзна накъде се е насочил. Приближавайки колата отзад, той видя Меган, която се бе изправила пред нея и със скръстени ръце бе зареяла поглед към океана. Бе сложила слънчевите очила и вятърът развяваше кичур руса коса.

Когато чу, че някой се приближава, тя се обърна и Дев застина на два метра от нея. Лицето й беше мокро. Тя трепереше и сълзите продължаваха да се стичат от очите й.

Дев не знаеше какво да направи. Онзи горчив възел в гърлото му се бе уголемил, защото знаеше, че за тези сълзи е виновен той. Но сърцето му се разтуптя при мисълта, че щом тя плаче, значи има някакви чувства към него. Каквито и да бяха те, бяха за предпочитане пред студеното безразличие.

Дев не знаеше какво да стори. Ако направеше онова, което му се иска, може би тя щеше грубо и рязко да го отблъсне, но от друга страна не можеше да стои и да гледа как плаче. С мъка си представи как ли е плакала тогава, преди шест години… Господи, какъв подлец е бил! Сега знаеше, че и тогава нямаше да може да й каже, че между тях всичко е свършено, защото нямаше да може да понесе сълзите й.

И сега не можеше да им устои и най-после се реши да се предаде на изгарящото го желание да я прегърне и утеши.

За негово учудване тя не го отблъсна. Като че ли дори се облегна на него и той усети треперещото й хлипащо тяло. Внимателно посегна и избърса сълзите от нежната й кожа. Сълзи, които го изпълниха с вина, но и с надежда. Като гледаше гъстите й мокри мигли, Дев усети сърцето му да ускорява ритъм. Никога не беше си представял, че ще я намери отново, че ще може да я докосва и прегръща… Това, че тя бе приела тихо прегръдката му, го накара да се задъха от вълнение.

Той погали леко мокрите от сълзи очи. Кожата й бе все така мека и копринена, каквато си я спомняше. Трябваше да се отдръпне, преди да направи нещо, което да я накара да го отблъсне. Но не можеше. Притисна леко устни към очите й и изтри сълзите с устни.

Чу я да издава тих звук и бързо се отдръпна. Нежно повдигна нагоре брадичката й. Погледът му срещна две смутени, блестящи, сини очи. Той усети ясно несигурността й и с някакъв вътрешен, първичен мъжки инстинкт се отдръпна, преди тя да дойде на себе си и да му каже, че го мрази.

Той наведе глава в очакване, но тя не се отдръпна, макар че й даде възможност да го направи. Това го накара отново да почувства някаква надежда. После усети устните й — меки, топли и готови да докоснат неговите. Тялото му бурно реагира. Каза си, че трябва да се отдръпне, защото тя ще усети колко е силна реакцията му, като някога. Толкова отдавна не бе чувствал нищо, освен смътни желания, а тя разтопи ледената черупка само с едно докосване и го върна към живота така, както бе го направила и преди шест години.

Осъзна, че не може да остане далеч от нея и я притисна до себе си. Само силната воля и съзнанието, че е необходимо да бъде много внимателен го накараха да се въздържи от страстната целувка, която бе толкова лесно да получи.

Дев се учудваше, че онзи огън, онази опасна жажда от преди шест години, не бяха изчезнали. Искаше му се да я целува, но чу тихия звук, който тя издаде — стон, близък до отчаяние. Той бързо откъсна устни от нейните и усети тръпката, която я разтърси.

— Мег?

— Аз… — Тя се помръдна леко. — Мислех си, че всичко се е променило, че вече няма да е… като тогава…

„След онова, което направи.“ Думите отекнаха в ушите му толкова ясно, като че ги беше казала. През него премина студена тръпка.

— Мег — започна той, но спря. Не знаеше какво да каже.

Тогава тя се изправи, измъкна се от прегръдката му и се отдръпна. Изтри очите и лицето си.

— Меган! — настоя тя. — Меги вече не съществува.

Дев трепна инстинктивно от думите, които отричаха спомена, който му носеше толкова много мъка, но и толкова много щастие. Когато проговори, гласът му прозвуча несигурно.

— Тогава кой ме целуна преди малко?

— Исках да знам дали все още съм онази малка глупачка, която бе толкова заслепена, че не можеше да види очевидното.

— Значи това беше някакъв тест… — потръпна отново Дев.

— Да… — Устните й се свиха. — Според теб не мога да ти устоя, нали? Щом ме целунеш, пламвам като преди…

Дев едва издържа горещата вълна, която премина през него.

— Така ли е наистина? — едва успя да пророни той.

— Дали пламвам ли? Да — призна честно тя, въпреки червенината, която заля лицето й. — Затова предполагам, че не издържах теста. Но от друга страна, може и да съм. Защото има разлика. Меги беше глупава. Желаеше те и толкоз. Аз може… да те желая, но знам, че мога да ви устоя, господине. Веднъж вече платих за грешката си прескъпо. Няма да позволя да ми се случи отново. Меги повече не съществува!

Дев се сви при тези думи, казани с горчив сарказъм и едва успя да проговори.

— Съжалявам за това. Меги беше най-хубавото нещо в моя живот. — Той видя в очите й да се мярка нещо като съжаление. — Ти може би също понякога съжаляваш за нея — добави внимателно и по разширените й зеници разбра, че е познал.

После погледът й се премести към нещо зад него и като се извърна, той видя, че баща й и Мейсън приближават. Когато се обърка отново към Мег, тя беше поставила тъмните си очила и прибираше кичурите коса, които вятърът бе измъкнал. Дев си спомни късата, блестяща копринена коса и се учуди как ли изглежда сега косата й ако я разпусне. Ако идеалната Меган й дава тази свобода — помисли си с насмешка тон.

— … ще им кажа, но не ти обещавам, Франк — рече Харлан, приближавайки колата. — Не мога да им налагам решения.

— Знам — настояваше Мейсън, — но ти имаш голямо влияние…

— Казах, че ще поговоря с тях — повтори Харлан с малко ядосан глас. — Но ти казвам, че не мога да обещая нищо.

— Ако успееш да ги накараш да ме… — Мейсън спря рязко, сякаш едва сега забеляза колко близо са до Дев и Меган.

Те преминаха последните няколко метра и Харлан се обърна към Меган вече до предната врата на колата.

— Готово, мила. Извинявай, че се забавих.

— Нищо, татко. — В гласа и нямаше и следа от вълнение. — Тъкмо успях да обмисля речта ти.

— Това е моето момиче! — Харлан се усмихна. — Никога не се спира. Нали вчера ти казах, че речта е добра?

— За коктейла в чест на местната полиция ли? — попита Мейсън.

— Да, едва от най-приятните церемонии — потвърди Харлан. — Когато ме поканиха, приех с удоволствие. Щом имам Меган, която прави прекрасни изказвания от моите бележки…

Меган само повдигна рамене, а Харлан погледна към Дев и после пак към нея.

— Горяха ли ти ушите, докато ни нямаше. Каза ли ти Дев, че говорихме за теб?

— Не. — Гласът й бе глух. — Не е сметнал за нужно.

Намек за други неща, които той не бе сметнал за нужно да й каже преди години. Дев разбра, че ще трябва да мине много, много време, преди тя да му прости. Странно, помисли си тъжно той. Беше се надявал, че след като знае причината, ще бъде малко… по-толерантна. Меги сигурно би била… Меган беше друга. С цялото си държане тя показваше, че е непоколебима. „Но такава я направи ти — не му спести истината неговият вътрешен глас. — Няма защо да се сърдиш.“

— Поговорихме си — най-после се откъсна от устата му.

— Така ли!

Това не беше нито въпрос, нито обвинение, но Дев трепна, като че ли му бяха отправили и двете. Той рече много внимателно, като че ли се страхуваше от Харлан Спенсър.

— Говорихме за… това, как се променят плановете. И хората.

— Понякога се налага човек да се промени — намеси се Меган с равен глас. — Особено когато разбере, че е извършил грешка.

Въпреки, че не реагира външно, възелът в стомаха на Дев се затегна още по-силно.

— Независимо колко голяма е грешката — каза той прегракнало — винаги има някой, който да е сгрешил повече от теб.

Усещаше погледа й зад тъмните очила.

— Мисля — каза тя слея кратко мълчание, — че когато се достигне до една точка, грешките не могат да бъдат по-големи. Те само нараняват по-силно.

— Или нараняват повече хора — измърмори той. Не беше сигурен дали го чу. Но тя го беше чула. Разбра това по изпънатото й тяло и свитите устни.

— Понякога си струва да сгрешиш — продължи Меган спокойно. — Така можеш да научиш за някого нещо, което не си очаквал.

Въпреки очилата, той беше сигурен, че я гледа в очите. И без да отклонява очи, той каза почти като признание:

— Например, че той е подлец, нали? Да! Може! Но човекът, може и сам да го е разбрал!

Тя се отдръпна изненадано.

— Ако вече сте приключили със сериозния си разговор — намеси се Харлан очевидно учуден от неразбираемата за него размяна на реплики, — мисля, че е време да тръгваме, Меган.

— Да, татко.

Отговорът й бе бърз и автоматичен. Тя бързо влезе в колата и посегна към стартера. Харлан се учуди на грубостта й, но каза „Довиждане“ от името и на двамата и влезе в колата, като седна този път отпред — до нея.

След като подкара колата, Меган хвърли поглед в огледалото, чувствайки се по-сигурна зад кормилото, отколкото навън. Дев стоеше все там, където го бяха оставили и гледаше след колата. Сам… Винаги сам… Дори и когато бяха много близки, някога, тя винаги го беше усещала, макар че не бе имала и понятие колко самотен всъщност е бил. Не можеше да спре чувството, което се бе надигнало в нея тогава — тази странна комбинация от съчувствие, любов и първично желание. Той винаги бе имал такова въздействие върху нея… „Върху Меги — поправи се наум тя.“ Можеше да предизвиква същия ефект и у Меган, но тя имаше сила да се брани. Наистина тази сила бе отслабнала, когато разбра защо я бе оставил. Защитата й се бе срутила от жестоката истина.

Добре, че беше останала безмълвна — помисли си тя, докато внимателно маневрираше между строителните площадки, защото първата й реакция, когато научи беше почти заслепяваща вълна от съчувствие. Наложи й се да се бори със себе си, за да не го повика и да му каже, че е разбрала. Щеше да успокои старата мъка. Тогава бе чула веселия детски смях на Кевин и това я беше върнало в реалния свят.

Каквито и да са били причините, колкото и безмилостен да е бил животът към него, Девлин Крос все пак не й беше казал, че е женен. Няколко прости думи, които щяха да й спестят толкова много страдания. „А той, — помисли си Меган с мъка и задоволство, дори и не предполага, че има син.“

А детето беше нейното най-силно оръжие срещу собствената й слабост. Тя обичаше невероятно силно това малко лъчезарно момче и за нищо на света нямаше да позволи да го наранят. Дев не трябваше да разбере за съществуването на своя син. Нямаше да позволи той да предяви каквито и да е права. „Не че той ще предяви такива“ — помисли горчиво тя. Ако имаше желание би разбрал и сигурно би си отишъл, както бе направил преди. Но тя не искаше да му даде дори възможност да узнае. Кевин си беше неин, само неин! И така щеше да бъде винаги.

— Меган?

Тя се насили гласът й да звучи спокойно. Хвърли поглед към баща си, който преглеждаше речта, която му беше подготвила.

— Да, татко?

— Добре ли си?

— Да, чувствам се чудесно.

— Сигурна ли си? Изглеждаш ми напрегната.

— Само нетърпелива — каза весело Меган, надявайки се да го заблуди. — Имам да свърша още много работа до приема.

— Нали знаеш, че не искам да го правиш — кимна Харлан. — Щеше да ми е хубаво, ако бяхме само ние тримата с теб и Кевин у дома и да ядем сандвичи и да си направим барбекю.

Меган се усмихна доволно — той не бе забелязал лъжата й.

— Знам. Но това, което ще направим, е по-правилно от гледна точка на политиката.

— Господи, колко мразя подобни фрази — намръщи се Харлан.

— Аз също. Но повярвай ми, татко, ако не се приготвим, някой може да ни сюрпризира и да доведе гости. Самия ти мразиш да те сварват неподготвен.

— Е, да, ужасно е…

— Освен това, на мен приготовленията не са ми неприятни. Все пак, не всеки ден баща ми навършва петдесет години, нали?

— Господи! — каза той с гримаса. — Не ми напомняй!

Тя намали скорост и спря, преди да излезе на магистралата. Забеляза, че баща й гледа в огледалото за обратно виждане. Той като че ли се беше загледал в него доста по-дълго, отколкото беше необходимо и нещо в погледа му накара Меган да се почувства неудобно.

— Меган? Може ли да те попитам нещо като баща?

— Разбира се. — В очите й проблесна уплаха.

— Има ли нещо между теб и Дев Крос?

Тя закова поглед напред в мантинелата, като че ли не я беше виждала никога преди това.

— Какво те накара да ме попиташ?

— Може би… — Баща й се наведе напред, за да може да вижда лицето й. — Начинът, по който ти попита за него онази вечер. А също така и искрите, помежду ви преда малко. Да не говорим за твърде странния разговор.

— Не разбирам за какво говориш. — Меган погледна баща си.

— Ти изглеждаше точно така, когато ми казваше, че не знаеш как онази жаба е попаднала във ваната… Помниш ли?

Меган погледна настрани и се изчерви.

— Добре, детето ми, знам, че не е моя работа. Само се чудех, защото…

— Защото? — вирна брадичка тя.

— Защото той ми харесва.

Меган не знаеше какво да каже. Когато беше момиче и ходеше на срещи с момчета, баща й никога не беше казал и дума за някого, с когото тя излизаше. Той само я съветваше да не се свързва сериозно с никого, преди да завърши университета. Точно този умен съвет тя бе пренебрегнала.

— Мислех си, че можем да го поканим на партито.

— За твоя рожден ден ли?!

— Да. Франк каза, че той е много самотен. Даже не си ходи вкъщи в Сан Диего в края на седмицата.

— Значи ти искаш — каза много внимателно Меган, — да поканиш Девлин Крос на рождения си ден?

Харлан повдигна рамене.

— Просто си помислих, че ще бъде добре. Той познава и Франк, и мен, и теб… Пък е и хубав млад мъж. Не намираш ли?

Меган бе застинала на мястото си и не знаеше какво да каже. Усетила нещо в последните думи на баща си и в тона, с който ги каза, тя се усъмни и го погледна с широко отворени очи.

— Какво се опитваш да направиш, татко? Да не би… да ми търсиш съпруг? Затова ли искаш да го поканим?

— Че какво лошо има? — „Само ако знаеше“… — помисли си Меган пребледняла. Баща й я гледаше разтревожен. — Меган, аз просто се страхувам за теб. Ти работиш прекалено много, никога не отделяш време за себе си. Цялата се раздаваш на мен и на Кевин. Кога за последен път си била с някой?

— Ходих на партито у Де Френсис.

— С Леонард Уилсън — презрително процеди той — Да не искаш да наречеш среща, прекараната с шефа на моята канцелария вечер? Той е по-стар и от мен. Защо не дадеш възможност на някой на твоята възраст, като Дев, например?

Меган въздъхна с досада. Възможност! Той искаше от нея да даде възможност на Дев! Господи! Ако знаеше, че тя му е дала нещо повече от това… Тя отпусна спирачките, но отново ги натисна, когато баща й я докосна по рамото.

— Аз те обичам, Меган. Знам, че премина през един ад, но те моля да не отхвърляш заради това целия свят. За твое добро е. И за доброто на Кевин.

— Аз също те обичам, татко. Обича те и внукът ти. Бъди спокоен, всичко ще бъде наред.

Тя знаеше, че той й мисли само доброто и не можеше да му се сърди. Тя самата не бе допуснала могъщия й баща да узнае личността на бащата на Кевин. Това бе едно от малкото неща, които бе успяла да отстои в онова тежко за нея време. Не бе позволила на баща си да отмъсти. Той никога не би използвал общественото си положение в лична услуга, но когато се отнасяше до любимата му дъщеря, Меган знаеше, че не би се спрял пред нищо. Ако той откриеше, че този някой е Дев… Тя потрепери при мисълта, че опасността баща й да намрази Дев е напълно реална и застина. Едно беше тя да го мрази, заради онова, което й бе сторил, но някак си не изглеждаше честно баща й да изпитва такива ужасни чувства към него, особено след всички нещастия, които Дев бе преживял.

А Кевин? Мисълта за него накара сърцето й да спре. Тя бе успяла да прогони мисълта, че ще дойде денят, когато синът й ще попита кой е баща му. Беше неизбежно. Знаеше го. И тогава? Какво щеше да му каже?

Имаше време, когато се страхуваше от възможността нейния син да я намрази затова, че го е родила на този свят без баща. Сега установи, че не по-малко се плаши от мисълта, че когато стане достатъчно голям, би я намразил, защото не е казала на Дев за съществуването му. Особено пък ако е вярно онова, което Дев й каза, че я е търсил… Или че е търсил онази несъществуваща Мег Скот… От друга страна тя винаги бе знаела къде е Дев. Дали той не се е питал защо тя не го е потърсила? Или е бил благодарен, че не е наблизо, за да му напомня за стореното…

Мег си наложи да се успокои. Знаеше колко е наблюдателен баща й. Чувствата й бяха в пълен хаос и създаваха у нея силно безпокойство. Тя искаше да избяга, както го бе направила веднъж, преди. Но сега си беше вкъщи и просто нямаше къде да отиде. Освен това сега трябваше да мисли и за още някого — за онова прекрасно малко момченце, което й напомняше толкова много за баща си — по начина, по който държеше главата си, по цвета на косата, по линията на веждите си, по твърдата извивка на челюстта и по жилавата изправена стойка на детското телце. Обичаше го повече от себе си. Но то можеше и да я намрази някога, заради баща си. Тази мисъл направи болката й непоносима. Осъзна, че и самият Дев би я намразил поради същите причини като сина си.