Ерих Мария Ремарк
Живот на заем (9) (Небето няма избраници)

IX

Лилиан сякаш се събуждаше от някакво прелестно опиянение. Бе прекарала почти две седмици сред рокли, шапки и дамски обувки, подобно на пияница във винен погреб. Първите рокли пристигнаха и тя изпрати сметката на чичо Гастон, който освен обикновената месечна рента не й бе превел в хотела никакви други пари под претекст, че уреждането на документите изисквало много време.

Още на следващия ден Гастон се появи крайно развълнуван. Надникна навсякъде из хотела, опитвайки се да надуши нещо, обвини я в безотговорност и за нейна изненада настоя тя да се пресели при него.

— За да ти бъда под око ли?

— За да спестиш малко пари. Престъпление е да се Харчат толкова грешни пари за нищо и никакви дрехи! Сякаш са изтъкани от злато!

— Те наистина са от злато, само че ти не можеш да го видиш.

— Да продадеш добри, лихвоносни акции заради няколко парцала… — вайкаше се Гастон. — Не, ти трябва да бъдеш поставена под попечителство!

— Опитай. Всеки съдия във Франция ще ме разбере и ще се разпореди да поставят тебе под наблюдение. Ако в най-скоро време не ми върнеш парите, ще закупя двойно повече рокли и ще ти изпратя сметката!

— Двойно повече парцали? Ти си…

— Не, чичо Гастон, аз не съм побъркана, а ти! Ти, който се лишаваш от всичко, за да могат да си поживеят след смъртта ти десетина твои наследници, които ненавиждаш и почти не познаваш. Но достатъчно по този въпрос! Остани на обяд. Ресторантът тук е първокласен. В твоя чест ще облека някоя от новите си рокли.

— Изключено! Да се пилеят пари и за…

— Аз те каня. Тук имам кредит. По време на обяда можеш да продължиш да ми разказваш как живеят порядъчните хора. Сега съм гладна като скиор след шестчасова тренировка. Дори още повече! Ходенето на проба отваря по-голям апетит. Почакай ме долу. Ще бъда готова след пет минути.

След един час Лилиан слезе във фоайето на ресторанта. Гастон, бледен от гняв и нетърпение, седеше на една малка маса, върху която имаше ваза с някакво растение и две-три списания. Той не си бе поръчал аперитив. Лилиан изпита голямо задоволство, че той не можа да я познае веднага. Когато я видя в полумрака на слабо осветеното стълбище, Гастон дори позасука мустак, изпъчи се и й хвърли поглед на старомоден съблазнител.

— Но това съм аз, чичо Гастон — каза тя. — Надявам се, известно ти е какво значи кръвосмешение?

Гастон се закашля от смущение.

— Глупости! — измърмори той. — Просто не виждам добре. Кога сме се срещали за последен път?

— Преди четири седмици.

— Не говоря за сега. Преди това?

— Преди близо четири години… Тогава бях полумъртва от глад и съвсем объркана.

— А сега?

— Сега също съм полумъртва от глад, но съм изпълнена с решителност.

Гастон извади от джоба си едно пенсне и я разгледа през него.

— За кого си купила тези дрехи?

— За самата себе си.

— Нима си нямаш…

— Единствените мъже, подходящи за женитба, горе в планината бяха инструкторите по ски. Те не изглеждат лошо в скиорските си костюми, но иначе приличат на селяни по празник.

— Значи съвсем сама си?

— Да, но не така като тебе — каза Лилиан и влезе пред него в ресторанта.

— Какво ще ядеш? — попита Гастон. — Естествено, аз черпя. Аз обаче не съм гладен. За тебе какво? Навярно все още се нуждаеш от лека болнична храна? Какво ще кажеш за един омлет, плодова салата и бутилка виши.

— За мене — отговори Лилиан — като начало морски таралежи, и то цяла дузина, а също една водка.

Гастон неволно плъзна поглед към цените.

— Морските таралежи са вредни за здравето!

— Само за скъперниците. Получават задушаване от тях, чичо Гастон. После едно filet poivre…

— Това няма ли да е прекалено тежка храна за тебе? Може би е по-добре да вземеш варена кокошка или овесена каша. В санаториума не ви ли даваха…

— Да, чичо Гастон. За цял живот съм се натъпкала с овесена каша и варени кокошки в планината, и то при съзерцанието на великолепни природни изгледи. Достатъчно! А към филето поръчай бутилка „Шато-Лафит“. А може би ти не обичаш това вино?

— Не мога да си го позволя. Много обеднях, моя мила Лилиан.

— Знам. Тъкмо затова е толкова драматично да се обядва с тебе.

— Какво? Защо?

— С всяка глътка вино човек изпива и капчица кръв от сърцето ти!

— Фуй! По дяволите! — каза Гастон изведнъж съвсем нормално. — Какъв образ! При такова вино! По-добре да говорим за нещо друго. Може ли да опитам от твоите морски таралежи?

Лилиан му поднесе чинията си. Гастон набързо изяде три парчета. Той все още се мъчеше да направи икономия от яденето, но при пиенето тръгна в крак с Лилиан. Така и така щеше да заплати виното, поне да си направеше удоволствие.

— Дете мое — каза той, когато бутилката бе вече празна, — как бързо тече времето! Още те помня, когато ти…

Лилиан почувствува мигновена, остра болка.

— Не желая да слушам нищо за това, чичо Гастон. Обясни ми само едно — защо са ме нарекли Лилиан? Мразя това име.

— Така пожела баща ти.

— Защо?

— Желаеш ли ликьор към кафето? А коняк? Може би шартрьоз? Или арманяк? Така си и мислех! — Гастон видимо се бе разнежил. — Добре, значи, два арманяка. И така, баща ти…

— Какво?

Заприличал отново на марабу, старецът й смигна.

— Когато беше още млад, той прекара няколко месеца в Ню Йорк. Сам! А след това настоя да те нарекат Лилиан. На майка ти й беше безразлично. По-късно чух, че в Ню Йорк си имал… е, да речем, преживял много романтична история с някаква жена на име Лилиан. Не ми се сърди, но ти сама ме попита за това.

— Слава богу! — каза Лилиан. — А аз си мислех, че майка ми е прочела това име в някоя книга. Тя четеше много.

Гастон кимна с птичата си глава.

— Да, наистина много четеше за разлика от баща ти. Ами ти, Лили? Ти възнамеряваш… — той се огледа наоколо — да живееш сега тук? Не мислиш ли, че вършиш грешка?

— Тъкмо мислех да ти задам същия въпрос. След виното у тебе като че се появи нещо човешко.

Гастон отпи от своя арманяк.

— Смятам да устроя за тебе малка вечер.

— Вече ме заплаши веднъж с това.

— Ще дойдеш ли?

— Не, ако ще се пие само по чаша чай или един коктейл.

— Ще бъде истинска вечеря. Останали са ми няколко бутилки вино. , . само няколко, но могат да съперничат на това, което сега пихме.

— Така съм съгласна.

— Станала си хубаво момиче, Лили. Но коравосърдечна! И още как! Баща ти не беше такъв.

„Коравосърдечна — помисли Лилиан. — Какво нарича той коравосърдечност? И нима съм такава? А може би сега нямам време за деликатни лъжи, които скриват неудобните истини под фалшивата позлата на добрите маниери?“

От прозореца си Лилиан можеше да види островърхата кула на Сен Шапел, която като игла се забиваше в небето над сивите стени на Консиержри. Спомни си как изглеждаше църквата преди. През първия слънчев ден Лилиан отиде там.

Беше почти по обяд и църквата с нейните високи прозорци с разноцветни стъкла бе като пронизана от светлината, приличаше на някаква прозрачна кула, изградена от лъчи. Човек имаше чувството, че вижда навсякъде само прозорци, през които струеше в църквата небесносиня, огненочервена, жълта и зелена светлина. И тези цветове бяха толкова ярки, че Лилиан ги откриваше върху кожата си, сякаш се къпеше в пъстроцветна вода.

Освен Лилиан в църквата имаше и няколко американски войници, които скоро си отидоха. Тя седеше на една пейка, обгърната отвсякъде от светлина, и това бе най-нежната и най-царствена тъкан на света! Искаше й се да свали от себе си дрехите си, за да погледа как полупрозрачният брокат се стича по тялото й. То бе водопад от светлина, то бе опиянение, неподвластно на земните закони, падане и въздигане в същото време! Струваше й се, че диша светлина. Имаше чувството, че всички тези сини, червени и жълти цветове проникват в кръвта и дробовете й, сякаш вече не съществуваше несъответствието между телесна обвивка и съзнание. Цялото й същество се усещаше пронизано от светлина като от рентгенови лъчи, но докато те оголваха скелета й, тази светлина разкриваше тайнствената сила, която караше сърцето й да бие и кръвта й да пулсира. Това бе самият живот и докато седеше на това място притихнала, без да помръдва, оставила се във властта на светлината, усещаше, че принадлежи изцяло на нея, че вече не е самотно, изолирано същество, а светлината я приема в себе си и я закриля. Внезапно я обзе мистичното чувство, че никога няма да умре, докато тази светлина съществува за нея, и че нещо от нея самата е безсмъртно — частицата от сърцето й, отдадена на тези магически лъчи. Това бе велика утеха и тя нямаше никога да я забрави; животът й, онова, което й оставаше да преживее, трябваше да заприлича на тази зала, да се превърне в кошер, пълен с най-лекия мед на света — мед от лъчи, да бъде светлина без сянка, живот без съжаления, горене без пепел…

Спомни си последния път, когато бе в Сен Шапел. Тук я бе довела майка й. Бе по времето, когато гестапо търсеше баща й. Тогава те прекарваха дни наред из църквите, те им изглеждаха най-сигурните скривалища. Така Лилиан се бе запознала с голяма част от църквите на Париж, винаги свита в най-тъмния ъгъл, давайки си вид, че се моли. Обаче след известно време започнаха да пращат шпиони и по църквите и мракът на Нотр Дам вече не бе за тях сигурна закрила. Тогава приятели на майка й ги посъветваха да прекарват дните в Сен Шапел. Ключарят на църквата бил надежден човек. Когато се озова за първи път сред огнения поток от светлини, Лилиан се почувствува като престъпник, когото измъкват от тъмното му убежище под безмилостния лъч на силен полицейски прожектор… или като прокажена, изложена на бялата разголваща светлина на операционната зала. Тогава Лилиан бе намразила тази църква и затова не я бе забравила.

Сега нищо не бе останало от това чувство. Сенките на миналото се бяха разпръснали като мъгла под първия нежен наплив на светлината. В душата й нямаше вече омраза, а само щастие. „Срещу тази светлина всичко е безсилно“ — помисли тя. В нея се разтапяше ужасната способност на паметта да пренася в настоящето спомените за минали събития не просто като поука, а като вкаменен живот и да изпълва с него дните си подобно на стаи с ненужни, овехтели мебели наред с онова, което всъщност те би трябвало да бъдат — силен, съзнателен живот, окрилен от опита. Лилиан се протегна сред светлината. Струваше й се, че може да я чуе. „Толкова много неща биха могли да се чуят — помисли тя, — стига човек да може достатъчно да се вслуша.“ Дишането й бе бавно и дълбоко. Вдъхваше с наслада златните, сините и виненочервените струи на светлината. Усещаше как санаториумът и неговите последни сенки се разтварят сред тези цветове. Сиво жълтите желатинови плаки на рентгеновите снимки се сгърчваха и изгаряха с мек, светъл пламък. Бе очаквала това и по тази причина бе дошла тук. „Лъчисто щастие — помисли тя. — Най-ефирното на света!“ Ключарят на църквата трябваше за втори път да се обърне към нея:

— Вече затваряме, mademoiselle.

Лилиан се изправи и погледна умореното, угрижено лице на мъжа. За миг й се стори непонятно, че този човек не изпитва същите чувства като нея… Но, изглежда, дори чудесата стават нещо обикновено, щом се превърнат във всекидневие.

— Откога работите тук? — запита тя стареца.

— От две години.

— Познавате ли ключаря, който пазеше църквата по време на войната?

— Не.

— Сигурно е хубаво да прекарваш тук през целия ден!

— Едва се изкарват насъщния — каза човекът. — При тази инфлация…

Лилиан извади от джоба си една банкнота. Очите на ключаря светнаха. „Ето неговото чудо — помисли тя. — И няма за какво да го осъждам. За него това представлява хляб, вино и живот, а може би дори и щастие.“

Тя излезе в прашния двор. „Дали чудесата наистина загубват привлекателността си, щом човек свикне с тях? — мислеше тя. — Дали могат все пак да се превърнат във всекидневие така, както навярно понятието за живот тук долу е сведено единствено до всекидневието, до мътния пламък на рутината, който винаги мъждука, вместо да лумне в пъстроцветна светлина, с каквато е блестял първоначално?“

Лилиан се огледа. Слънцето огряваше с монотонните си ярки лъчи покрива на затвора отсреща, но то съдържаше в себе си всички цветове, от които бе съставен онзи празник на светлината под църковния свод. През двора преминаха полицаи, а една кола с решетки на прозорчетата, зад които надничаха човешки лица, изтрополя наблизо. Чудото на светлината бе обкръжено от сградите на полицията и на органите на правосъдието, бе заобиколено от атмосферата на канцеларщина, на престъпления, убийства, процеси, завист, злоба и на хилавото привидение, наричано от хората справедливост. Иронията бе твърде драстична, но Лилиан не бе сигурна дали тя не криеше и едно по-дълбоко значение и дали всичко не трябваше да бъде така, за да може да съществува и едно чудо. Изведнъж тя си спомни за Клерфе и се усмихна. Тя бе готова. Откак той замина, нямаше никакви известия от него. Но това не й причиняваше болка. Не бе и очаквала, той да й пише. Тя все още не се нуждаеше от него, но все пак й бе хубаво да знае, че той съществува.

Клерфе прекарваше времето си в Рим из канторите, кафенетата и ремонтните работилници. Вечер се срещаше с Лидия Морели. В началото често мислеше за Лилиан, но след това забравяше за съществуването й дни наред. Тя го трогваше — нещо, което иначе рядко му се случваше при жените. Тя му приличаше на красиво младо куче, което в изблик на енергия прекалява във всичко, което върши. „Но ще мине време, ще привикне“ — мислеше той. Тя все още живееше с мисълта, че трябва да навакса всичко, за което предполагаше, че е пропуснала в живота. Но много скоро щеше да открие, че не е пропуснала нищо. Щеше да проумее как стоят нещата и щеше да стане като другите… подобна на Лидия Морели, но вероятно нямаше да достигне нейната рафинираност. Тя не притежаваше нито скептичния ум на Лидия, нито нейната чисто женска безогледност. „Тя сигурно представлява нещо за някой леко сантиментален мъж с поетични идеали, който може да й отдели много време — реши Клерфе, — но за мене не е нищо. Тя би трябвало да си остане при Волков, който явно живееше само за нея и тъкмо поради това, естествено, я бе загубил. Така стават тези работи.“ Клерфе бе свикнал с друг род отношения. Вече не желаеше да се задълбочава в никакви женски истории. Лидия Морели бе тъкмо за него. Лилиан се бе оказала само едно кратко и очарователно ваканционно преживяване. За Париж тя бе прекалено провинциална, прекалено взискателна и прекалено неопитна.

Веднъж стигнал до това решение, Клерфе се почувствува облекчен. В Париж щеше да се обади на Лилиан по телефона и щеше да я види още веднъж, за да й обясни всичко. А може би нямаше и нищо за обясняване. Без съмнение тя си го е обяснила сама отдавна. Но за какво тогава искаше да я види? Не си даде труд да размишлява дълго върху това. Защо пък да не я види? Та между тях не бе имало почти нищо.

Клерфе подписа своя състезателен договор и остана за още два дни в Рим. Лидия Морели отпътува за Париж в същия ден, в който отпътува и той. Клерфе тръгна с „Джузепе“, а Лидия — с влака. Тя не можеше да понася автомобили и самолети.