Ерих Мария Ремарк
Живот на заем (11) (Небето няма избраници)

XI

Някъде пееше канарче. Клерфе го чу в съня си. Той се събуди и се огледа. В първия миг не можа да разбере къде се намира. Слънчеви лъчи и отблясъци от бели облаци и вода танцуваха по тавана. Стаята изглеждаше обърната — таванът беше долу, а подът горе. Таванът бе заобиколен от светлозелена сатенена ивица.

Вратата на банята, а също и прозорецът й бяха отворени, така че Клерфе можеше да види прозореца на отсрещната сграда, на който бе окачен кафезът с канарчето. Една жена с огромна гръд и жълта коса седеше на масата в онази стая и доколкото Клерфе можеше да види, пред нея имаше не закуска, а обяд, както и половин бутилка бургундско.

Той потърси с ръка часовника си. Не се лъжеше. Беше вече дванадесет. Отдавна не бе спал толкова дълго и изведнъж усети силен глад. Предпазливо отвори вратата. Пред нея намери пакета с нещата, които бе поръчал предишната вечер. Портиерът бе удържал думата си. Клерфе разтвори пакета, напълни ваната с вода, изкъпа се и се облече. Канарчето все така пееше. Дебелата блондинка отсреща сега пиеше кафе с ябълкова торта. Клерфе отиде до другия прозорец, гледащ към крайбрежната улица. Навън животът кипеше с пълна сила. Магазинчетата на букинистите бяха отворени, а по реката преминаваше блестящ от слънцето влекач. От палубата му малък шпиц огласяше въздуха с радостен лай. Клерфе се наведе и съзря в съседния прозорец профила на Лилиан, Без да забележи, че е наблюдавана, тя се приведе от прозореца навън и много внимателно и съсредоточено заспуска с въженце една плоска кошничка. Като по даден знак отдолу до входа на ресторанта застана продавачът на стриди заедно със стоката си. Изглежда, цялата процедура му бе добре позната. Щом кошничката стигна до него, той я застла с мокри водорасли и погледна нагоре.

— Какви стриди желаете, белонски или маренски? Белонските днес са по-хубави.

— Шест белонски — отговори Лилиан.

— Дванадесет — каза Клерфе.

Лилиан се извърна и се засмя.

— А ти няма ли да закусиш?

— Искам и аз стриди. И едно леко пуйи вместо портокалов сок.

— Дванадесет ли да бъдат? — попита продавачът.

— Осемнадесет — отвърна Лилиан и се обърна към Клерфе. — Ела при мене. И донеси виното.

Клерфе взе от ресторанта бутилка пуйи и чаши. Освен това купи хляб, масло и парче пон л’евек. [Пон л’евек (фр.) — област във Франция, прочута със сиренето си. — Б. пр.]

— Често ли пазаруваш по този начин? — попита той.

— Почти всеки ден. — Лилиан му показа едно писмо. — В други ден чичо Гастон устройва вечеря в моя чест. Желаеш ли да бъдеш поканен?

— Не.

— Добре. Това би противоречило и на целта на вечерята — да ми се намери за съпруг някой богат мъж. А може би ти си богат?

— Винаги само за няколко седмици. Ако се намери достатъчно богат кандидат, ще се омъжиш ли за него?

— Налей ми от твоето вино — отвърна тя. — И не ставай глупав.

— Очаквам всичко от тебе.

— Откога?

— Много мислих.

— Кога?

— Насън. Човек никога не може да предвиди постъпките ти. Ти си подвластна на по-различни закони от тези, които аз познавам.

— Добре — каза Лилиан. — Това едва ли може да навреди на някого. Какво ще правим днес?

— Днес ще дойдеш с мене в хотел „Риц“. Там ще те оставя за петнадесет минути в някое усамотено кътче на хола с две-три списания, докато аз се кача в стаята си и се преоблека. След това ще обядваме, ще вечеряме, отново ще обядваме и ще вечеряме и още веднъж ще обядваме… напук на гуляя у чичо ти Гастон в други ден вечерта.

Тя гледаше през прозореца и не отговори нищо.

— Ако желаеш, ще дойда с тебе и в Сен Шапел — каза Клерфе. — Или в Нотр Дам, а дори и в някой музей. Ти представляваш крайно опасна комбинация от. дама със сини чорапи и гръцка хетера от периода на упадък, пренесена във Византия. Готов съм да се кача с тебе дори на Айфеловата кула или да се разходим по реката с увеселителното параходче.

— Вече направих обиколка по Сена. Тогава един месар ми предложи да му стана любовница, като за това ми предоставяше собствен тристаен апартамент.

— А на Айфеловата кула била ли си?

— Не. Там ще отида с тебе, любими мой.

— Така си и мислех. Щастлива ли си?

— Какво значи щастие?

— Още ли не си разбрала? Но кой всъщност знае това със сигурност? Може би щастие означава да танцуваш над пропастта.

Лилиан се завърна от вечерята у чичо Гастон. Виконт дьо Пестр я заведе в хотела с колата си. Бе прекарала една безумно скучна вечер, макар и яденето да бе превъзходно. Бяха поканени няколко жени и шестима мъже. Жените бяха бодливи като таралежи. През цялата вечер отправяха към нея своето враждебно любопитство. От мъжете четирима бяха женени, всички без изключение бяха богати, двама от тях бяха млади, а виконт дьо Пестр бе най-възрастният и най-богатият.

— Защо живеете на левия бряг — я попита той. — От романтични подбуди ли?

— Не. По случайност. Това е най-добрата подбуда, която познавам.

— Би трябвало да живеете на Плас Вандом.

— Просто поразително е — каза Лилиан — колко много хора знаят по-добре от мене самата къде трябва да живея.

— Аз притежавам на Плас Вандом апартамент, който никога не използувам. Обзаведен е съвсем модерно като художническо ателие.

— Желаете да ми го дадете под наем ли?

— Защо не?

— Колко ще струва това?

Пестр се намести по-удобно.

— Защо да говорим за пари? Та най-напред го разгледайте. Можете да го имате веднага, щом пожелаете.

— Без никакви други условия?

— Абсолютно никакви. Естествено, ще ми доставите голямо удоволствие, ако от време на време отиваме да вечеряме заедно, но това съвсем не е условие.

Лилиан се разсмя.

— Изглежда, все още съществуват на света безкористни хора!

— Кога ще го разгледате? Желаете ли утре? Разрешавате ли да ви поканя на обяд?

Лилиан разглеждаше дребното му лице с бели четинести мустаци.

— Всъщност желанието на чичо ми бе да ме омъжи — каза тя.

— За това имате още много време. Вашият чичо има малко старомодни възгледи.

— Апартаментът ви достатъчно голям ли е за двама души?

— Мисля, че да. Защо?

— В случай че ми се прииска да взема при себе си един мой приятел.

Пестр я разгледа внимателно.

— Бихме могли да обсъдим и такъв един вариант — каза той след малко, — макар и, откровено казано, за двама е малко тесничко. Не ви ли харесва да поживеете известно време сама? В Париж сте едва от няколко седмици. Та първо разгледайте града, както трябва. Тук пред вас се откриват много възможности.

— Имате право.

Колата спря и Лилиан слезе.

— И така утре кога да ви взема? — попита виконтът. . — Първо трябва да помисля. Имате ли нещо против да попитам чичо Гастон?

— На ваше място не бих правил това. Защо да му създавате излишни главоболия? Вие също няма да го направите.

— Нима?

— Който пита за нещо, никога не го върши. Вие сте много красива и много млада, mademoiselle. Бих бил щастлив да мога да ви предложа подобаващи условия, необходимата ви рамка. Повярвайте на един мъж, който вече не е съвсем млад. Сега всичко ви изглежда очарователно, но това е загубено време за вас. Да не говорим за чичо ви Гастон. Онова, от което се нуждаете, е разкош. Възможно най-голям разкош. Простете ми за този комплимент, но аз имам набито око. Лека нощ, mademoiselle.

Лилиан се качи по стълбището. Галерията от кандидати за женитба на чичо Гастон я бе развеселила и същевременно потиснала по убийствен начин. Отначало се бе чувствувала като умираш войн, когото съблазняват с прелестите на живота. След това й се бе сторило, че е попаднала на чужда планета, върху която хората живеят вечно и ги занимават съвсем други проблеми. Тя не можеше да разбере техните разговори. Всичко, към което тя се отнасяше с безразличие, за тях притежаваше изключително значение, а онова, към което се стремеше, бе обкръжено за другите от необяснимо табу. Предложението на виконт дьо Пестр й се видя като че най-разумното сред всичко друго.

— Е как, беше ли се постарал достатъчно чичо ти Гастон? — запита Клерфе още от коридора.

— Ти тука ли си? Мислех, че си отишъл някъде да пиеш!

— Загубил съм желание за такива неща.

— Чака ли ме?

— Да — каза Клерфе. — Заради тебе съм станал ужасно порядъчен. Вече не ми се пие. Без тебе.

— А преди пиеше ли?

— Да. Между състезанията винаги пиех. А най-често между катастрофите. Мисля, че е от малодушие. А може би, за да избягам от самия себе си. Но за мене това е вече минало. Днес по обед бях в Сен Шапел. Утре отивам в музея Клюни. Един познат, който ни е видял заедно, твърди, че ти приличаш на дамата с еднорога от гоблена, изложен в този музей. Имаш огромен успех. Искаш ли да поизлезем?

— Тази вечер, не.

— Днес ти бе на гости у буржоата, за които животът представлява кухня, салон и спалня, а не ветроход със страшно много платна, заплашен всеки момент да се преобърне. Нужно ти е да си отдъхнеш от толкова преживявания.

Очите на Лилиан блеснаха.

— Ти все пак си си пийнал!

— Когато съм с тебе, това не е нужно. Наистина ли не ти се иска да пообиколим малко.

— Къде ще отидем?

— Из всички улици и всички кръчми, за които някога си слушала. Облечена си великолепно… и всичко това прахосано по женихите на чичо Гастон! Поне тази рокля трябва да види бял свят — дори и ти да не искаш. Към дрехите си човек има известни задължения.

— Добре. Но карай бавно. По много, много улици. На нито една от тях няма сняг. На всеки ъгъл момичета продават цветя. Ще напълним цялата кола с теменуги!

Клерфе измъкна „Джузепе“ от бъркотията на крайбрежната улица и зачака пред входа на хотела. В съседния ресторант започваха вече да затварят.

— О, многострадалният любовник! — произнесе някой край него. — Не си ли вече доста стар за такива роли?

Бе Лидия Морели. Тя тъкмо бе излязла от ресторанта преди своя придружител.

— Безусловно! — отвърна Клерфе. — Тъкмо в това се състои очарованието!

Лидия заметна около раменете си края на една бяла кожена наметка.

— Съвсем провинциална история, драги мой, и то с някаква си млада гъска!

— Какъв комплимент! — отвърна Клерфе. — Щом ти казваш това, значи, че тя е възхитителна.

— Възхитителна! Тази глупачка с нейната мизерна квартира и трите й роклички от „Баленсиага“!

— Три ли? А аз мислех, че са тридесет. Така различни изглеждат всеки път, когато ги облече. — Клерфе се разсмя. — Лидия! Откога като някой детектив преследваш по петите младите глупачки? Не се ли отучихме вече от тези работи?

Лидия искаше да му отвърне с някоя острота, но в този момент от ресторанта излезе нейният спътник. Тя хвана кавалера си под ръка, сякаш бе оръжие, и безгласно се отдалечи от Клерфе.

Лилиан се появи след няколко минути.

— Току-що ми се каза, че си била възхитителна — съобщи й той. — Скоро ще се наложи да ти търся скривалище.

— Скучно ли ти беше да чакаш?

— Не. Когато човек от дълго време не е чакал за нищо, изведнъж чакането го подмладява с десет години. Не, с двадесет. Струва ми се, че никога повече няма да чакам през живота си.

— А аз винаги съм чакала нещо. — Лилиан се загледа след една жена в кремава дантелена рокля, която излезе от ресторанта заедно с някакъв плешив мъж. Тя носеше огърлица от брилянти с големина на орех.

— Как само блестят! — възкликна тя.

Клерфе не отговори нищо. Накитите бяха опасна област. Ако Лилиан се задълбочеше в нея, винаги щяха да се намерят хора, които да могат по-добре от него да задоволяват прищевките й.

— Но скъпоценностите не са за мене — каза Лилиан, смеейки се, като че отгатна мислите му.

— Ти с нова рокля ли си? — попита Клерфе.

— Да. Изпратиха ми я днес.

— И сега колко имаш вече?

— Осем, заедно с тази. Защо?

Лидия Морели явно бе информирана добре. Нищо чудно, че бе споменала за три рокли.

— Чичо Гастон е в ужас — каза Лилиан. — Цялата сметка изпратих на него. А сега карай в най-скъпия нощен ресторант! Имаш право, дрехите си искат своето!

— Ще идем ли другаде? — попита Клерфе. Бе четири часът сутринта.

— Да отидем — каза Лилиан. — Не си ли уморен? Клерфе съзнаваше, че не може да я попита дали тя е уморена.

— Още не — каза той. — Харесва ли ти?

— Страшно много!

— Добре, тогава да отидем в друг ресторант. С циганска музика.

Монмартър и Монпарнас все още изживяваха късното следвоенно опиянение. Пъстрите бърлоги на кабаретата и нощните ресторанти плуваха в цигарен дим, сякаш се намираха под вода. Всичко, което ставаше тук, бе винаги едно и също, безкрайно повторение на изтъркани щампи и на Клерфе без Лилиан би било ужасно отегчително. Но за нея всичко това бе ново, тя го възприемаше не като другите и не както беше в действителност, а както на нея се искаше да го види и както всъщност само тя го виждаше. Подозрителните кръчми, където гледаха как по-скоро да оскубят посетителите, се превръщаха за нея във вихър на живота, сладникавите мелодийки на оркестрите, свирещи за почерпка, звучаха в нейните уши като приказни концерти, а претъпканите зали, пълни с жигола, недодялани новобогаташи, вулгарни и глупави жени и хора, които не се прибираха в къщи, защото не знаеха какво ще правят там или просто разчитаха на някое леко приключение или изгодна сделка — всичко това изглеждаше в очите на Лилиан като някаква ослепителна вакханалия на живота, понеже й се искаше да бъде така и бе дошла заради него.

„Ето — мислеше Клерфе — какво я отличава от всички онези, които се тълпят тук. Те се стремят или към приключения, или към сделки, или към малко по-мелодичен шум, с който да запълнят пустотата в сърцата си. Тя обаче е устремена към живота, единствено към него, и в тази гонитба тя прилича на съвременна Артемида, втурнала се като безумна по следите на някой приказен бял елен или еднорог. И тя е така отдадена в този лов, че действува заразително. Тя не познава нито задръжки, нито съображения. С нея човек се чувствува ту съвсем стар и изхабен, ту подмладен като юноша. И ето че от дълбините на забравените години изведнъж изплуват човешки лица, възкръсват стари желания, събуждат се сенките на потъпкани мечти; а над всичко, сякаш светкавица в сдрачината, заблестява отдавна забравеното чувство за неповторимост на живота!“

Циганите, угодливо приведени и с внимателни кадифени очи, наобиколиха масата им и засвириха. Лилиан заслуша с увлечение. „За нея всичко в тази мелодия е действителност — мислеше Клерфе. Пред очите й е великата Пуста, бездомните жалби на нощта, самотата, първият огън, край който човек е потърсил закрила. Дори най-изтърканата, най-баналната и най-сантименталната песничка тя възприема като химн на човечността, на копнежа да се задържи неудържимото и на скръбта от преходността на човешкото щастие. Лидия Морели може би е права — във всичко това има много провинциализъм, но, по дяволите, тъкмо заради това Лилиан заслужава да бъде обожавана!“

— Струва ми се, че пих прекалено много — каза той.

— Какво значи „прекалено много“?

— Когато човек престане да разпознава самия себе си.

— Тогава искам винаги да. съм пила прекалено много. Аз самата не се обичам.

„Тя не се страхува от нищо — мислеше Клерфе. — Както тази кръчма представлява за нея символ на живота, така и всяка баналност притежава за слуха й очарованието и остроумието, с което е блестяла, когато е била произнесена за първи път. Това е просто непоносимо! Тя знае, че ще умре скоро, но е свикнала с тази мисъл така, както други свикват с морфина, и това преобразява за нея целия свят — нищо не може да я уплаши, нищо не й изглежда кощунство или пошлост. И защо, дявол да го вземе, изпитвам пред нея някакъв кротък ужас, вместо да се хвърля и аз в този безпаметен водовъртеж?“

— Обожавам те — каза той.

— Не го казвай толкова често — отвърна тя. — Боготвори се нещо далечно и недостъпно.

— Това не се отнася за тебе.

— Тогава казвай ми го постоянно — усмихна се тя. — Нужно ми е като въздух и като вино!

Клерфе се разсмя.

— И двете сравнения отговарят на истината. Но кой ли се интересува дали нещо отговаря на истината? Сега къде ще отидем?

— В хотела. Смятам да го напусна.

Клерфе реши да не се удивлява на нищо повече.

— Добре. Тогава да отидем да съберем багажа — каза той.

— Багажът ми е готов.

— Къде ще се принесеш?

— В някой друг хотел. Вече две нощи подред винаги по това време ми звъни по телефона някаква жена и ми говори, че трябва да се махам оттук и да вървя, където ми е мястото…а и други някои неща.

Клерфе я погледна.

— Не каза ли на портиера да ти изключва телефона?

— Казах. Но тя се изхитря да получи връзката. Вчера заявила, че се обажда майка ми. Тя говори с акцент и мисля, че не е французойка.

„Лидия Морели“ — помисли Клерфе.

— Но защо не си ми казала нищо?

— Не виждах смисъл. А да не би в „Риц“ да са се свършили стаите?

— Не.

— Добре тогава. Чичо Гастон ще припадне, когато узнае къде смятам да се преселя утре.

Лилиан не бе приготвила багажа си. Клерфе зае от портиера един огромен куфар, останал от някакъв немски майор при отстъплението, и нареди в него роклите й. В това време тя седеше на леглото и се смееше.

— Съжалявам, че трябва да си отида оттук — каза тя. — Много обикнах това място. Но аз обичам без съжаления. Можеш ли да разбереш това?

Клерфе повдигна глава.

— Страхувам се, че да. Не ти е жал с нищо да се разделиш. Лилиан отново се засмя, изпънала нозе, с чаша вино в ръка.

— Това не играе вече никаква роля. След като си отидох от санаториума, значи, мога да си отида, откъдето поискам.

„Така навярно ще си отиде и от мене — помисли Клерфе. — Със същата лекота, с която сменя хотела си.“

— Виж, намерих сабята на немския майор — каза той. — Изглежда, в общата паника съвсем е забравил за нея — крайно осъдителна постъпка за един немски офицер. Ще я оставя в куфара. Впрочем ти си пияна и това те прави особено очарователна. За щастие още преди два дни запазих за тебе стая в „Риц“. Иначе днес щеше да ни бъде малко трудно да се промъкнем покрай портиерната.

Лилиан взе сабята на майора и без да става от мястото си, козирува.

— Знаеш ли, ти много ми харесваш. Защо никога не те наричам по име?

— Мене никой не ме нарича по име.

— Това е достатъчна причина, за да те наричам аз.

— Багажът ти е готов — каза Клерфе. — Ще вземеш ли със себе си сабята?

— Остави я тук.

Клерфе пъхна ключовете в джоба си и подаде палтото на Лилиан.

— Отслабнала ли съм много? — попита тя. .

— Не, дори мисля, че си наддала един-два килограма.

— Това е единственото, което има значение — промълви тя.

Клерфе се разпореди да натоварят куфара на такси, което бавно ги последва.

— Стаята ми в „Риц“ има ли изглед към Плас Вандом? — попита Лилиан.

— Да. Не мисли, че е към Рю Камбон.

— А ти от коя страна бе живял по време на войната?

— Към Рю Камбон, след като избягах от военнопленническия лагер. Това бе сигурно скривалище. Никой не допускаше, че тъкмо там ще се укрия. А моят брат тогава живееше в немската част на хотела — откъм Плас Вандом. Ние сме елзасци. Бащата на брат ми е немец, а моят — французин.

— А брат ти не можеше ли да ти окаже помощ?

Клерфе се разсмя.

— Той дори не предполагаше, че съм там. Би се зарадвал да узнае, че съм в Сибир. Колкото се може по-далеч от него. Погледни небето! Вече се съмва. Чуваш ли как птиците пеят? В градовете човек може да ги чуе само по това време. Любителите на природата трябва да прекарват нощите в кръчмите, ако искат да се насладят на песента на дроздовете, прибирайки се в малките часове.

Свиха по Плас Вандом.

В ранното утро просторният сив площад изглеждаше съвсем тих. Под облаците проблясваха яркожълти светлини.

— Като гледам какви великолепни постройки са вдигали хората някога, мисля си, че навярно тогава са били по-щастливи от нас — каза Лилиан. — Съгласен ли си?

— Не — отвърна Клерфе. Той спря Колата пред входа на хотела. — Аз съм щастлив сега — каза той. — Все едно дали знаем какво е щастие или не. Аз съм щастлив в този миг сред тази тишина, на този площад, щастлив съм, защото съм с тебе. А когато си отспиш, тръгваме за Сицилия. Там ще участвувам в състезанието, за което вече ти разказах. Нарича се Тарга Флорио.