Ерих Мария Ремарк
Живот на заем (4) (Небето няма избраници)

IV

В санаториума бе тихо. Болните почиваха. Лежаха мълчаливо в леглата или шезлонгите си, проснати като жертвени животни, в които умореният въздух водеше безгласна борба с невидимия враг, тайно глождещ в топлия мрак на дробовете им.

Лилиан Дюнкерк в светлосин панталон седеше на своя балкон. Нощта беше отминала и бе забравена. Тук горе винаги ставаше така — щом настъпеше утрото, нощната паника се стопяваше като злокобен призрак и човек трудно можеше да я проумее. Лилиан се протегна в светлината на късния предиобед. Вчерашният ден бе сякаш забулен от някаква мека, блестяща завеса, а утрешният като че не съществуваше. Виждаше как от снега, навят през нощта върху балкона, стърчи бутилката водка, оставена й от Клерфе.

Телефонът иззвъня. Лилиан вдигна слушалката.

— Да, Борис… не, разбира се, не… докъде бихме стигнали, ако правим и това?… Да не говорим повече… разбира се, можеш да дойдеш… да, сама съм, кой друг би…

После излезе отново на балкона. За миг размисли дали да скрие водката, но след това си донесе чаша и отвори бутилката. Водката бе много студена и много приятна на вкус.

— Добро утро, Борис — каза тя, чувайки, че зад нея се хлопва вратата. — Както виждаш, наливам се с водка. Ще пийнеш ли и ти? Тогава донеси си чаша.

Намести се удобно в шезлонга и зачака. Волков се появи на балкона с чаша в ръка. Лилиан облекчено въздъхна. „Слава богу, днес поне ще мине без проповеди!“ — помисли тя. Волков си наля. Тя протегна към него чашата си. Той й я напълни догоре.

— Защо пиеш, душице? — попита той. — От рентгена ли те е страх?

Лилиан поклати глава.

— Температура ли имаш?

— И това не. Дори е под нормалната.

— Далай Лама каза ли вече нещо за снимките?

— Не. Какво може да каже? А и не искам нищо да знам.

— Добре — отвърна Волков. — Да пием тогава.

Той изпи чашата си на един дъх и прибра бутилката.

— Налей ми още една чаша — каза Лилиан.

— Колкото искаш.

Тя го наблюдаваше. Знаеше, че той ненавижда навика и да пие. Но също знаеше, че сега не би се опитвал да я разубеждава. Беше твърде умен, познаваше настроенията й.

— Да ти налея ли още една? — попита той вместо това. — Чашите са малки.

— Не. — Лилиан остави чашата до себе си, без да пие. — Борис — каза тя и опъна крака върху креслото. — Ние се разбираме с тебе отлично.

— Наистина ли?

— Да. Ти ме разбираш прекалено добре, аз тебе също. В това се състои и нещастието ни.

Волков се засмя.

— Особено щом задуха фьонът.

— Не само при фьона.

— Или когато пристигнат чужденци.

— Виждаш ли — каза Лилиан. — Ти вече знаеш причината. Можеш всичко да обясниш. А аз нищо. Знаеш за мене всичко предварително. Колко е изморително това! А може би и тук причината е фьонът?

— Фьонът и пролетта.

Лилиан затвори очи. Усещаше върху лицето си поривистия неспокоен планински въздух.

— Защо не ме ревнуваш? — запита тя.

— Ревнувам те. Постоянно.

Тя отвори очи.

— От кого? От Клерфе ли?

Той поклати глава.

— А аз мислех, че от него. От кого тогава?

Волков не отговори. За какво го пита тя? И какво разбира тя от ревност? Ревността не започва с един човек и не свършва с него. Тя започва с въздуха, дишан от любимия, и не свършва никога. Даже и със смъртта на другия.

— От кого, тогава, Борис? — попита Лилиан. — Значи, все пак от Клерфе.

— Не знам. Ревнувам те може би от онова нещо, което той донася със себе си тук горе.

— И какво донася той със себе си? — Лилиан се протегна и отново затвори очи. — Не трябва да ревнуваш. След няколко дни Клерфе ще си замине и ще ни забрави, а и ние него.

Известно време тя остана да лежи мълчаливо в шезлонга си. Волков седеше зад нея и четеше. Слънцето се издигаше все по-високо и докосна с ръба на своя менлив диск от светлина очите й, които се изпълниха под клепачите й с топло, оранжевозлатно сияние.

— Понякога ми се иска да извърша нещо съвсем безразсъдно Борис — каза тя. — Нещо, което ще разчупи тази стъклена клетка. Да се запилея нанякъде… сама не зная къде…

— На всекиго му се иска.

— И на тебе ли?

— Също и на мене.

— Защо тогава не го направим?

— Не би променило нищо. Само ще почувствуваме клетката си още по-силно. А може би е по-добре да я разчупим, да се нараним неспасяемо в нейните остри ръбове и да загинем от кръвоизлива?

— Ти искаш ли?

Борис погледна тясното лице пред себе си. Колко малко знаеше тя за него, макар и да вярваше, че го разбира!

— Аз се помирих с клетката — каза той, макар да чувствуваше, че това не е вярно. — Всичко е много по-просто, душице. Преди да се изхаби човек напълно в безсмислена ненавист, трябва да направи опит да заживее с клетката си.

Лилиан почувствува приближаващата вълна на умората. Отново започваха разговорите, в които се заплиташе като в паяжина. Всичко беше вярно, но това с нищо не й помагаше.

Да се помириш значи да се предадеш — промълви тя след известно време. — За това не съм достатъчно стара.

„Защо не си тръгва — помисли тя. — И защо го обиждам постоянно, макар че не желая? Защо му натяквам, че е тук по-дълго време от мене и че има щастието да възприема нещата по-другояче от мене? Защо се дразня, че се държи като мъж, попаднал в затвор, който е благодарен на бога, че не са го убили… а аз като някой, който мрази бога за това, че не е на свобода?“

— Не ме слушай, Борис — каза тя. — Говоря, без да мисля. Причината е в обедния час, във водката, във фьона. А може би изпитвам и страх от рентгеновия преглед… само че не искам да си призная. Липсата на новини тук при нас означава лоши новини.

Камбаните на селската църква забиха.

Волков се изправи и придръпна завесата срещу слънцето.

— Утре изписват Ева Мозер — каза той. — Оздравяла.

— Знам. Изписвана е вече два пъти.

— Този път действително е здрава. Крокодила го потвърди.

Сред замиращия звън на камбаните Лилиан внезапно дочу острия звук на „Джузепе“. Колата се изкачи стремително по серпентините и спря. Лилиан се зачуди защо Клерфе е дошъл с колата си. Това той правеше за първи път след пристигането си. Волков се изправи и погледна от балкона надолу.

— Да се надяваме, че няма намерение да кара ски с кола — каза той подигравателно.

— Сигурно не. Защо?

— Паркирал е при склона зад елховата горичка. Близо до тренировъчната писта за начинаещи, не пред хотела.

— Той сигурно знае защо е спрял там. Всъщност каква е причината да не можеш да го понасяш?

— Дявол знае! Може би защото някога толкова приличах на него.

— Ти! — отвърна Лилиан сънливо. — Трябва да е било много отдавна.

— Да — потвърди Волков с горчивина, — много отдавна.

След половин час Лилиан чу колата на Клерфе да тръгва обратно. Борис вече си бе отишъл. Тя остана да лежи още малко със затворени очи, съзерцавайки колебливата светлина под клепачите си. После се изправи и слезе долу.

За своя изненада видя Клерфе да седи на една пейка пред санаториума.

— Стори ми се, че чух преди малко колата ви да слиза по пътя — каза тя и седна до него. — Може би вече имам халюцинации?

— Не. — Той примигваше срещу силната светлина. — Това беше Холман.

— Холман?

— Да. Изпратих го до селото да купи бутилка водка.

— С колата?

— Да — каза Клерфе. — С колата. Беше вече крайно време да се поразмърда малко с таратайката.

Отдалеч се чу отново шумът на мотора. Клерфе се изправи и се услуша.

— Да видим сега какво ще направи — дали ще се завърне веднага като послушно момче, или ще отпраши с „Джузепе“.

— Да „отпраши“? Накъде?

— Накъдето поиска. Има достатъчно бензин в резервоара. Ще му стигне почти до Цюрих.

— Какво? — каза Лилиан. — Какви ги бръщолевите? Клерфе отново се заслуша.

— Няма да се върне. Спуска се по селския път към езерото и шосето. Виждате ли, ето го там… зад хотел „Палас“. Слава богу!

Лилиан бе скочила от мястото си.

— Слава богу? Вие луд ли сте? Пращате го в открита спортна кола? Дори за Цюрих, „ако поиска“? Не знаете ли, че е болен?

— Тъкмо за това. Вече мислеше, че е забравил да управлява кола.

— А ако си докара някоя простуда?

Клерфе се засмя.

— Облечен е топло. А и автомобилните състезатели се погаждат с колите, както жените с вечерните си рокли — доставят ли им удоволствие, никога не простиват в тях.

Лилиан го погледна втренчено.

— А ако въпреки всичко си докара простуда? Знаете ли какво означава това при нас? Вода в белите дробове, сраствания, тежки рецидиви! Тук в санаториума можеш да си довлечеш смъртта само с една настинка!

Клерфе я разглеждаше. Такава тя му харесваше значително повече, отколкото предишната вечер.

— Тези неща би трябвало да имате предвид, когато вечер, вместо да останете в леглото си, се „измъквате“, за да се шмугнете час по-скоро в бар „Палас“. И то само по една тънка рокличка и копринени обувчици!

— Това няма нищо общо с Холман!

— Така е. Обаче аз вярвам в лечебната сила на забраненото. До този момент бях убеден, че вие също!

За миг Лилиан се обърка.

— Да, но не по отношение на другите — каза тя след малко.

— Правилно. А повечето хора вярват в това само когато се отнася до другите. — Клерфе се взираше надолу към езерото. — Ето го! Виждате ли го? Чуйте само как взима завоите! Все още не е забравил превключването на скоростите. Тази вечер Холман ще бъде друг човек!

— Къде? В Цюрих ли?

— Навсякъде. Дори и тук.

— Тази вечер той ще легне с температура.

— Не ми се вярва. А дори и да е така! По-добре малко температурка, отколкото да се мотае около колата, провесил нос, и да се смята за недъгав.

Лилиан рязко се извърна. „Недъгав“! — помисли тя. — Само защото е болен? Какво си позволяваше този невъзпитан здравеняк? Може би смяташе и нея за недъгава? Спомни си вечерта в бар „Палас“, когато бе говорил по телефона с Монте Карло. Тогава също бе споменал за някакъв „недъгав“!

— Малко „температурка“ тук бързо може да се превърне в смъртоносно белодробно възпаление — каза тя с неприязън. — Но за това, изглежда, не ви е грижа! Навярно тогава само бихте казали, че за Холман е било щастие да умре, след като е седял още веднъж зад волана на спортна кола, с вярата, че някога ще стане велик състезател!

Лилиан веднага съжали за думите си. Сама не разбираше защо изведнъж я обзе такова раздразнение.

— Имате добра памет — каза Клерфе развеселен. — Забелязах това и по-рано. Но, успокойте се, колата не е толкова бърза, колкото ви изглежда по звука. С вериги на гумите не може да се развие състезателна скорост. — Клерфе обхвана раменете й. Лилиан не каза нищо и не помръдна. Гледаше как „Джузепе“ — малък и черен — се промъква зад гората към езерото. Фучащ като разсърдена земна пчела, той се открояваше рязко сред белия блясък на снега. Лилиан чуваше равномерното бумтене на мотора и ехото, което планините си подхвърляха. Колата се насочи към шосето, което през прохода излизаше от другата страна на планината. И изведнъж Лилиан разбра, че тъкмо това бе причината за раздразнението й. Видя как колата изчезна зад някакъв завой. Сега до слуха й достигаше единствено боботенето на мотора — сякаш далечен, призивен барабан, зовящ на път в неизвестността.

— Да се надяваме, че няма да се „измъкне“ съвсем — каза Клерфе.

Лилиан не отговори веднага. Устните й бяха пресъхнали.

— За какво му е да се „измъква“? — проговори тя след известно време с усилие. — Та той е вече почти излекуван. Защо да рискува всичко?

— Понякога тъкмо тогава човек рискува.

— Вие бихте ли рискували на негово място?

— Не знам.

Лилиан си пое дъх и продължи:

— Бихте ли го направили, ако знаехте, че вече никога няма да оздравеете?

— Вместо да остана тук ли?

— Вместо да вегетирате тук няколко месеца повече. Клерфе се усмихна. Познаваше и други начини на вегетиране.

— Зависи какво се разбира под това — каза той.

— Да живееш благоразумно! — отвърна Лилиан рязко. Той се засмя.

— Виждате ли, тъкмо по такива въпроси не бива да се съветвате с един автомобилен състезател.

— Кажете, бихте ли го направили?

— Нямам представа. Тези неща никога не знаеш предварително. Може би щях да го направя, за да избягам още веднъж от себе си, което за мене означава живот без оглед на времето… но може би и аз бих заживял по часовник и щях да броя всеки спечелен ден и час. Подобно нещо не можеш да знаеш със сигурност. В това отношение съм преживял забележителни изненади.

Лилиан измъкна рамото си изпод ръката на Клерфе.

— Не е ли необходимо преди всяко състезание да изяснявате този въпрос със себе си?

— Отстрани тези неща изглеждат може би по-драматични, отколкото са в действителност. Аз съвсем не се състезавам от романтични подбуди. Състезавам се, защото имам нужда от пари и защото не умея да върша нищо друго, а не от жажда за силни преживявания. Преживявания съм имал достатъчно в нашия проклет век, без да съм ги желал. Предполагам, вие също.

— Да — отвърна Лилиан, — но не каквито трябва…

Внезапно дочуха отново шума на мотора.

— Холман се връща — каза Клерфе.

— Да — повтори Лилиан и пое дълбоко въздух. — Връща се. Разочарован ли сте?

— Не. Исках само да покара малко колата. Последния път, когато беше в нея, получи първия си кръвоизлив.

Лилиан видя „Джузепе“ да се носи с бясна скорост по шосето. Изведнъж й стана непоносимо, че ще трябва да види сияещото лице на Холман.

— Трябва да се прибера — каза тя нервно. — Крокодила вече ме търси! — Тя се извърна към входа на санаториума. — А вие кога ще пътувате през прохода? — попита тя.

— Когато вие пожелаете — отвърна Клерфе.

Беше неделя, а неделите в санаториума се понасяха винаги по-трудно от останалите дни на седмицата. Те носеха със себе си някакво измамливо спокойствие, освободено от еднообразието на делниците. Лекарите идваха по стаите само ако бе необходимо, така че човек можеше да си мисли, че е здрав. От това обаче в неделни дни пациентите ставаха особено неспокойни, а вечер сестрата трябваше многократно да прибира болните на легло от стаи, в които съвсем не им беше мястото.

Въпреки забраната Лилиан слезе на вечеря — обикновено Крокодила не правеше проверки в неделя. Бе изпила две чаши водка, за да се освободи от меланхолията на здрача, но това не й се беше удало. Тогава си бе облякла най-хубавата рокля — понякога дрехите помагат повече от всяка друга морална утеха, — но този път и това не беше от полза. Кафарът — внезапната мирова скръб, стълкновението с бога, познат на всекиго тук горе, появяващ се и изчезващ без видима причина, бе останал. Бе долетял като черна пеперуда.

Едва когато влезе в трапезарията, разбра откъде идва всичко. Помещението беше почти пълно, а на една маса в средата седеше Ева Мозер, заобиколена от половин дузина нейни приятели. На масата имаше торта, бутилка шампанско и подаръци, увити в пъстра хартия. Това бе последната й вечер. На другия ден следобед трябваше да си замине.

В първия миг Лилиан поиска да се върне, но забеляза Холман. Той седеше сам близо до масата на тримата облечени в черно южноамериканци, които чакаха смъртта на Мануела. Холман й махна с ръка.

— Днес карах „Джузепе“ — каза тон. — Видяхте ли ме?

— Да. Да ви е видял и някой друг?

— Кой например?

— Крокодила? Или Далай Лама?

— Никой. Колата бе паркирана до тренировъчната писта. А там не могат да я видят. Пък дори и да са ме видели! Аз съм щастлив. Вече си мислех, че не ще мога да управлявам проклетата таратайка!

— Изглежда, тази вечер всеки е щастлив — отвърна Лилиан с горчивина. — Погледнете там!

Тя посочи към масата, на която седеше Ева Мозер с разгорещено, угоено лице, заобиколена от нейните взимащи участие в радостта й и все пак завиждащи приятели. Ева седеше сред тях като човек, изтеглил на лотария голямата печалба и изведнъж не можещ да проумее откъде са се взели толкова много приятели на празненството му.

— А вие? — попита Лилиан Холман. — Премерихте ли си температурата?

Холман се засмя.

— За това има време до утре. Днес не искам да мисля за тези неща.

— Не усещате ли температура?

— Все ми е едно. А и не усещам нищо.

„Защо му задавам тези въпроси? — помисли си Лилиан. — Нима му завиждам, както другите на Ева Мозер?“

— Клерфе няма ли да дойде тази вечер? — попита тя.

— Не. Днес следобед неочаквано му дойдоха на гости. А и за какво му е да да се мъкне постоянно тук? Навярно му е скучно.

— Защо тогава не си замине? — запита Лилиан раздразнено.

— Ще си замине, но след няколко дни. В сряда или в четвъртък.

— Тази седмица ли?

— Да. Предполагам, че ще отпътува заедно с госта си.

Лилиан не отговори. Не можеше да разбере дали Холман не й разказва тези неща предумишлено и понеже не бе сигурна, реши, че е така, и затова престана да го разпитва.

— Имате ли нещо за пиене при себе си? — попита тя.

— Нито капка. Днес следобед подарих последния си джин на Шарл Ней.

— По обед не донесохте ли с колата бутилка водка?

— Дадох я на Долорес Палмър.

— Защо? Да не сте решили изведнъж да ставате образцов пациент?

— Нещо такова — отвърна Холман малко смутено.

— Днес по обед бяхте всичко друго, само не и това.

— Тъкмо по тази причина — каза Холман. — Искам пак да карам кола.

Лилиан отмести чинията си.

— А с кого ще се „измъквам“ вечер отсега нататък?

— Ще се намерят достатъчно желаещи. А и Клерфе все още е тук.

— А после?

— Ами Борис? Той няма ли да дойде тази вечер?

— Не, няма да дойде. Казах му, че имам главоболие. С Борис не мога да се „измъквам“.

— Наистина ли имате главоболие?

— Да. — Лилиан стана от мястото си. — Тази вечер ще ощастливя дори Крокодила, за да бъдат щастливи всички. Отивам да спя. „В прегръдките на Морфей!“ Лека нощ, Холман.

— Случило ли се е нещо, Лилиан?

— Нищо освен обикновената история. Скука! „Признак на добро здравословно състояние“ — би казал Далай Лама. Когато човек бил съвсем зле, не изпитвал никаква тревога. Прекалено слаб вече бил за това. Колко е милосърден бог, нали?

Дежурната сестра бе завършила вечерната си обиколка. Лилиан седеше на леглото си и се опитваше да чете. След известно време остави книгата. Пред нея отново се простираше нощта с трескавото очакване да заспи, с неспокойния сън и с внезапните стресвания, с онези моменти на безтегловност, в които не разпознаваше нищо — нито стаята, нито самата себе си, в които й се струваше, че виси сред свистящата тъмнина, а край нея и в нея няма нищо друго освен страх, смътен и изначален страх пред смъртта, траещ безкрайни секунди, дордето прозорецът бавно започне да просветва и се превърне най-после в нещо познато и вече не е черен призрачен кръст сред непонятния хаос, а обикновен прозорец; дордето стаята пак стане стая, а кълбото от първобитен ужас и безмълвно стенание отново придобие нейния образ, пребиваващ само временно на този свят под името Лилиан Дюнкерк … На вратата се почука. Появи се Щарл Ней по червена пижама и домашни пантофи.

— Всичко е наред! — прошепна той. — Ела оттатък у Долорес! Прощално празненство за Ева Мозер.

— Това пък какво е? Защо не си заминава? Нужно ли й е да празнува раздяла?

— Не на нея, на нас ни е нужно да празнуваме!

— Нали вече празнувахте в трапезарията?

— Това бе само за заблуда на сестрата. Хайде, ела, не се разкисвай!

— Нямам настроение.

Шарл Ней коленичи пред леглото й.

— О, ела, Лилиан, ти лунно тайнство от старо сребро и разжарен огън! Останеш ли, ще се косиш, че си сама, отидеш ли оттатък, ще те е яд, че си дошла, така че е все едно … затова ела! — Той се заслуша към коридора и отвори вратата. Чу се тропот на патерици и покрай стаята премина, куцукайки, една мършава старица. — Ето идват всички! Дори „стрептомицинената Лили“. Идва и Ширмер с Андре.

Край вратата се появи и изчезна белобрад старец в болнична количка, тикана от млад мъж с танцуваща походка.

— Както виждаш, дори мъртвите се надигат, за да приветствуват госпожица Мозер с „Ave Caesar, morituri te salutant“ — поясни Шарл Ней. — Забрави за една вечер руското си наследство и си припомни своя весел валонски баща. Хайде, облечи се и ела! [Здравей, Цезар, отиващите да умрат те приветствуват (лат.) — Б. пр.]

— Няма да се облека. Ще дойда по пижама!

— Ела, както искаш, но ела!

Долорес Палмър живееше един етаж по-ниско от Лилиан. От три години държеше апартамент, състоящ се от спалня, всекидневна и баня. Плащаше най-високия наем в санаториума и се възползуваше най-безогледно от вниманието, което й се засвидетелствуваше за това.

— За тебе има две бутилки водка в банята — каза тя на Лилиан. — Къде искаш да седнеш? До дебютантката, поемаща пътя към живота на здравите, или между неизлечимите охтичави? Избери си място.

Лилиан се огледа. Картината й бе позната. Лампите бяха забулени с кърпи. Белобрадият старец обслужваше грамофона, чийто високоговорител бе затъпкан с бельо, а „стрептомицинената Лили“ седеше на пода в един ъгъл, тъй като чувството й за равновесие бе нарушено от многото лекарства и тя лесно се катурваше. Останалите бяха насядали наоколо в половинчато и донякъде изкуствено бохемско настроение, приличаха на преждевременно застарели деца, тайно измъкнали се от леглата след вечеря. Долорес Палмър носеше „китайски костюм“ — дълга рокля с голям шлиц. Тя излъчваше някаква трагична красота, която самата не усещаше. Обожателите й се подмамваха от нея като странници от дълго жадуван мираж. И докато те се изтощаваха в екстравагантности, Долорес не желаеше всъщност нищо повече от един обикновен живот, запълнен с еснафски добродетели и възможно най-голям лукс. Великите чувства я отегчаваха, но тя ги предизвикваше и след това ревностно се преборваше с тях.

Ева Мозер седеше до прозореца и гледаше навън. Щастливото й настроение бе прекършено.

— Погледни я как циври! — обърна се Мария Савини към Лилиан. — Какво ще кажеш, а?

— И защо реве?

— Попитай я сама. Няма да повярваш, смята, че мястото й било тук, в санаториума.

— Да — каза Ева Мозер. — Тук е моят дом. Тук бях щастлива. Тук имам приятели. Долу не познавам никого.

За момент всички млъкнаха.

— Но вие можете да си останете тук — каза Шарл Ней след малко. — Никой не ви пречи.

— А баща ми? За него е много скъпо да оставам тук. Той настоява да изуча някаква професия. Но каква професия? Та аз не умея нищо! А малкото, което умеех, забравих тук напълно.

— Тук човек забравя всичко — заяви миролюбиво „стрептомицинената Лили“ от своя ъгъл. — Който престои тук няколко години, вече не струва за нищо.

От години Лили беше опитното зайче на Далай Лама за новите лечебни методи. В момента изпробваше върху нея действието на стрептомицина. Тя не го понасяше добре. Но дори Далай Лама да се откажеше от лечението й и да я изпишеше от санаториума, не би могло да й се случи подобно нещо, както на Ева Мозер. Тя бе единственият пациент в санаториума от този край и можеше навсякъде да си намери лесно работа. Тя бе превъзходна готвачка.

— Какво ще стане с мене? — вайкаше се Ева Мозер в паника. — Секретарка? Та кой ще ме вземе? Мога само лошо да пиша на машина. А и много хора се боят от секретарки, идващи от санаториум.

— Станете секретарка на някой белодробно болен — изграчи белобрадият старец.

Лилиан разглеждаше Ева, сякаш бе праисторическо животно, внезапно изпълзяло от някоя земна пукнатина. И по-рано бе виждала вече пациенти да твърдят, след като ги изпишат, че предпочитат да си останат тук, но това бе само учтива любезност към оставащите, за да се смекчи странното усещане за дезертьорство, съпровождащо изписването им. Но Ева Мозер бе друг случай. Тя говореше каквото мислеше. Тя бе искрено отчаяна. Бе свикнала със санаториума и изпитваше страх от живота долу.

Долорес Палмър тикна в ръката на Лилиан чаша водка.

— Тази глупачка! — каза тя, гледайки с отвращение към Ева. — Никакви маниери! Как само се държи! Направо просташки, нали?

— Отивам си — заяви Лилиан. — Не мога да издържам.

— Не си отивай! — каза Шарл Ней и се поклони към нея. — Красива, мъждукаща светлинка сред неизвестността, остани при нас! Нощта е пълна със сенки и плоскоумия и ние се нуждаем от тебе и от Долорес като пътеводни звезди за парцаливите платна на нашите галеони, за да не бъдем стъпкани от страхотните дюстабани на Ева Мозер. Изпей нещо, Лилиан!

— А сега и това. Какво да изпея? Люлчина песен за децата, които никога няма да бъдат родени?

— Ева ще има деца! Много … Не се безпокой! Не, изпей песента за облаците, които не се връщат, и за снега, който погребва сърцата. Песента за заточениците в планината. Изпей я за нас! Не за кухненската медуза Ева. Тази нощ се нуждаем от тъмното вино на самовъзхвалата, повярвай ми. Безмерната сантименталност е все пак по-добра от сълзите.

— Шарл е докопал отнякъде половин бутилка коняк — установи Долорес делово и се отправи на дългите си нозе към грамофона.

— Пусни новите американски плочи, Ширмер!

— Това чудовище! — въздишаше подир нея Шарл Ней. — Красива е като цялата поезия на света, а има мозък на данъчен чиновник. Обичам я, както се обича джунгла, а тя ми отвръща сякаш е зеленчукова градина. Човек вече не знае какво да прави!

— Да страдаш и да си щастлив.

Лилиан се изправи. В същия миг вратата се отвори и в очертанията й се появи Крокодила.

— Така си и мислех! Цигари! Алкохол в стаята, оргия! Дори и вие сте тук, госпожица Рюш! — просъска тя към „стрептомицинената Лили“. — Домъкнали сте се на патерици! Вие също, господин Ширмер! Би трябвало да сте си в леглото!

— Би трябвало отдавна да съм в гроба — отвърна белобрадият старец весело. — Теоретически аз съм вече покойник. — Той изключи грамофона, измъкна коприненото бельо от високоговорителя и го размаха във въздуха. — Животът ми е взет на заем! За него важат по-други закони, отколкото за този, в който съм роден!

— Така ли? И какви са те, ако смея да запитам?

— Само такива, които повеляват да се вземе от живота колкото може повече. А как ще постигнеш това, си е лично твоя работа!

— Трябва да ви помоля веднага да се приберете в стаята си! Кой ви докара тук?

— Собственият ми разум! — Белобрадият старец се покатери в количката си. Андре се поколеба да го изкара навън. Лилиан излезе напред.

— Аз ще ви заведа в стаята. — Тя затика количката към вратата.

— Значи, вие! — каза Крокодила. — Можех да си го помисля!

Лилиан затика количката по коридора. Шарл Ней и другите я следваха. Те се кискаха като заловени в лудория деца.

— Един момент! — каза Ширмер и обърна количката си обратно към вратата. Там стоеше Крокодила, изпълнен с величие. — От онова, което вие сте пропуснали в живота — заяви Ширмер, — може да се създаде щастливо съществование за трима болни! Благословена нощ желаем за стерилно чистата ви съвест!

Той обърна количката си към коридора. Сега я затика Шарл Ней.

— За какво са тези нравствени вълнения, Ширмер? — запита той. — Доброто животно изпълнява само дълга си.

— Знам. Само че го изпълнява с такова проклето чувство за превъзходство. Но знай, че аз ще я надживея! Надживях нейната предшественичка … беше на четиридесет и четири години и умря ненадейно за четири седмици от рак … също и този звяр ще … впрочем на колко години е Крокодила? Сигурно над шейсет! Някъде към седемдесет! Ще надживея и нея!

— Ето една красива цел! Няма що, благородни хора сме! — ухили се Шарл.

— Не е така — отвърна белобрадият старец с яростно задоволство. — Ние сме осъдени на смърт. Но не само ние. Другите също! Всички! Всички! Само че ние знаем, а другите не!

Половин час по-късно в стаята на Лилиан дойде Ева Мозер.

— Леглото ми тук ли е?

— Вашето легло?

— Да. Стаята ми е изпразнена. Също и дрехите ми ги няма. Все пак трябва да спя някъде. Къде могат да бъдат нещата ми?

Това бе една от обикновените шеги, когато изписват някого от санаториума — да скрият през последната нощ нещата му. Ева Мозер бе отчаяна.

— Бях дала да ми се изглади всичко. Ами ако го изцапат? Сега, когато заминавам долу, трябва да пазя парите си.

— Баща ви няма ли и там да се грижи за вас?

— Той иска да се отърве от мене. Струва ми се, че възнамерява пак да се жени.

Изведнъж Лилиан почувствува, че не може да понася момичето нито минута повече при себе си.

— Идете при асансьора — каза тя — и се скрийте, докато Шарл Ней излезе от стаята си. Той ще дойде при мене. Тогава влезте в стаята му. Той няма да я заключи. Обадете ми се по телефона оттам. Кажете, че ще потопите смокинга му във вряла вода и ще залеете бельото му с мастило, ако леглото и нещата ви не бъдат веднага върнати. Разбрахте ли?

— Да, но …

— Те са само скрити. Не знам от кого, но бих се учудила, ако Шарл Ней не е замесен в тази работа.

Лилиан вдигна телефонната слушалка.

— Ало, Шарл?

Тя кимна на Ева Мозер да върви.

— Шарл — каза тя. — Можеш ли да наминеш за малко при мене? Да? Добре.

Шарл пристигна след няколко минути.

— Какво стана с Крокодила? — попита Лилиан.

— Всичко е наред. Долорес го уреди майсторски.

Как само умее да се преструва! Просто й каза истината, че сме искали да заглушим отчаянието си от това, че оставаме тук. Блестяща идея! Струва ми се, в очите на Крокодила почти имаше сълзи, когато си тръгна.

Телефонът иззвъня. Гласът на Ева Мозер бе така силен, че Шарл можеше да го чуе.

— Тя е в банята ти — каза Лилиан. — Пуснала е във ваната гореща вода. В лявата си ръка държи новия ти вечерен костюм, а в дясната шишето с тюркоазното ти мастило за писалки. Не се опитвай да я изненадаш. В момента, в който отвориш вратата, тя ще действува. Ето, говори с нея.

Лилиан му подаде слушалката и отиде до прозореца. Хотел „Палас“ в селото бе още осветен. След две, най-много три седмици и това ще свърши. Туристите ще отлетят оттук като прелетни птици и дългата еднообразна година ще се проточи през пролетта, лятото и есента, та до следващата зима.

Зад нея щракна телефонът.

— Тази мръсница! — каза Шарл Ней недоверчиво. — Това не се е родило в собствената й глава! Ти защо ме повика тук?

— Исках да узная какво е казал Крокодила.

— Иначе не си толкова припряна! — Шарл се ухили. — Утре ще си поговорим повече по този въпрос. Сега трябва да спася вечерния си костюм. Онази простачка е способна да го свари на чорба! Лека нощ. Беше великолепна вечер!

Той затвори вратата след себе си. Лилиан чу пантофите му да шляпат бързо по коридора. „Вечерният му костюм“ — помисли тя. Този символ на неговата надежда за оздравяване, за свобода, за нощи, прекарани долу в градовете, неговият талисман, каквото за нея представляваха двете й собствени вечерни рокли, които бяха ненужни тук горе, но от които не се отказваше, сякаш животът й зависеше от тях. Откажеше ли се от тях, отказваше се от надеждата. Тя отиде отново до прозореца и загледа светлините долу в селото. Великолепна вечер! Познаваше много такива безутешни, великолепни вечери! Лилиан дръпна завесите. Чувствуваше как отново я обзема паника. Затърси скритите таблетки за сън. За миг й се стори, че чува вън мотора на Клерфе. Погледна часовника. Той можеше да я спаси от дългата нощ, обаче бе невъзможно да му се обади. Нали Холман й каза, че имал гост? Или гостенка? Коя е тя? Някоя здравенячка от Париж, Милано или Монте Карло! Да върви по дяволите! И без това си заминава след няколко дни. Глътна таблетките. „Трябва да се предам — помисли тя, — трябва да върша само онова, което ми казва Борис. Трябва да заживея с тази мисъл, не трябва да се съпротивявам, трябва да се предам, но ако се предам, съм загубена!“

Лилиан седна на масата си и извади хартия за писма. „Любими мой — написа тя, — ти с твоето неясно лице никога не идваш, винаги очакван, не чувстваш ли, че времето изтича … ?“ След това престана да пише, блъсна от масата касетката, в която имаше вече много неизпратени писма, писма, за които не знаеше адрес, погледна белия лист пред себе си и помисли: „За какво плача? Та с това няма нищо да променя …“