Ерих Мария Ремарк
Живот на заем (7) (Небето няма избраници)

VII

Колата бавно се придвижваше през заснеженото дефиле, над което като поток течеше небето с цвят на тинтява. Вече бяха преминали прохода, но от двете страни на пътя все още имаше двуметрови преспи, които закриваха напълно гледката. Пред очите им се откриваха само снежни стени и синята ивица на небето. Лилиан бе отметнала глава назад и скоро престана да различава кое е горе и кое долу — синьото или бялото.

След това замириса на смола и бор и пред тях се появи едно селце с кафяви ниски къщици. Клерфе спра колата пред бензиностанцията.

— Мисля, че вече можем да свалим веригите от колелата. Как е пътят надолу? — попита той момчето от бензиностанцията.

— Екстра.

— Какво?

Клерфе погледна момчето. То бе облечено в червен свитер и в ново кожено яке, носеше очила в стоманени, рамки, имаше пъпчици по лицето и щръкнали уши.

— Та ние се познаваме! Казваха те Херберт или Хелмут, или…

— Хуберт.

Момчето посочи една дървена табела, окачена между двете бензоколонки:

„X. Гьоринг — гараж и автосервиз“

— Табелата нова ли е? — попита Клерфе.

— Нова-новеничка!

— Но защо не си написал цялото си име?

— Така е по-практично. Някои мислят, че се казвам Херман.

— По-скоро трябваше да се очаква, че ще пожелаеш да си смениш името, вместо да го изписваш с такива огромни букви.

— Да не съм толкова глупав! — заяви момчето. — И то тъкмо сега, когато отново започват да пристигат немски коли! Не можете да си представите какъв бакшиш пада! Не, господине, името си ми е направо златно!

Клерфе погледна коженото яке.

— И това ли е оттам?

— Кажи-речи. Но преди още да свърши сезонът, ще изкарам за чифт скиорски обувки и едно палто. Това е повече от сигурно.

— А може и да бъркаш. Някои няма да ти дадат бакшиш тъкмо заради името ти.

Момчето се ухили и хвърли веригите в колата.

— Не и тези, които могат отново да си позволят да идват тук за зимен спорт, господине. Но и без това печалбата ми е вързана в кърпа — едни дават бакшиш, защото се радват, че са се отървали, а други — заради приятните спомени. Но и едните, и другите най-често даваш. Имам вече известен опит, откак окачих табелата. Бензин, господине?

— Да — каза Клерфе, — нужни са ми седемдесет литра, но ще ги купя не от тебе, а от някой по-малко отракан. Време е представите ти за света да се поразклатят малко, Хуберт.

След един час снегът остана зад тях. Покрай пътя струяха бързи потоци, от покривите на къщите се стичаха водни капки и замръзваха в ледени висулки, а стволовете на дърветата блестяха от влага. В прозорците се отразяваше заревото на залеза. По улиците играеха деца. Полята бяха черни и мокри, а ливадите бяха покрити с жълта и сивозелена миналогодишна трева.

— Желаете ли да спрем някъде? — попита Клерфе.

— Още не.

— Страхувате се да не ни настигне снегът ли?

Лилиан кимна с глава.

— Не искам никога вече да го видя.

— Няма да го видите до следващата зима.

Лилиан не отговори. „До следващата зима“ — помисли тя. Това й изглеждаше толкова далечно, сякаш говореха за звездата Сириус. Нямаше да го види никога вече!

— Няма ли да пийнем все пак нещо? — попита Клерфе. — Например кафе с кирш? Имаме още доста път.

— Добре — каза Лилиан. — Кога ще стигнем до Лаго Маджоре?

— След няколко часа. Късно вечерта.

Клерфе спря колата пред селската гостилница. Влязоха в помещението за гости. Една млада келнерка запали лампата. По стените висяха гравюри, изобразяващи ревящи елени и токуващи диви петли.

— Огладняхте ли? — попита Клерфе. — Какво ядохте на обяд?

— Нищо.

— Така си и мислех. — Той се обърна към келнерката: — Какво ще ни предложите за ядене?

— Салам, ловджийски наденици, шунка. Надениците са топли.

— Две порции наденици и няколко резена от тукашния черен хляб. Донесете и масло, а също и наливно вино. Имате ли фендан?

— Имаме и фендан, и валноличела. [Фендан. Валподичела — леки местни вина а Алпите. — Б. пр.]

— Дайте ни фендан. А вие самата какво ще пиете?

— Една сливова, ако не възразявате — каза момичето.

— Не възразявам.

Лилиан седеше в ъгъла до прозореца. Слушаше разсеяно разговора между Клерфе и келнерката. Червеникавата светлина на лампата се отразяваше от бутилките на тезгяха в зелени и червени отблясъци. Зад прозореца се открояваха дърветата в селото — черни на фoна на високото зеленикаво вечерно небе. В къщите пламнаха първите светлинки. Всичко изглеждаше така мирно и естествено. Във вечерта нямаше и следа от страх и размирица и тя се чувствуваше частица от всичко това, също така мирна и естествена. Бе спасена! Нещо я задави в гърлото, когато почувствува това.

— Тукашните наденици са малко тлъсти, но са необикновено вкусни — каза Клерфе. — Не знам дали ще ви харесат.

— Харесва ми всичко — каза Лилиан, всичко тук, долу.

Клерфе я погледна замислено.

— Страхувам се, че е така.

— Но защо се страхувате?

Той се засмя.

— Няма нищо по-опасно от жена, която харесва всичко. Какво трябва да направи тогава един мъж, за да харесва само него?

— Да не прави абсолютно нищо.

— Съвсем правилно.

Келнерката донесе светлото вино. Наля го в малки водни чаши. След това вдигна своята чаша със сливова.

— За ваше здраве!

Всички пиха.

Когато момичето се отдалечи, Клерфе се огледа в скромната гостилница.

— Е, това още не е Париж — каза той с усмивка.

— Напротив! — отвърна Лилиан. — За мене това е първото предградие на Париж. Париж започва още оттук.

До Гьошенен нощта бе ясна и звездна. Клерфе натовари „Джузепе“ на една от откритите товарни платформи, наредени пред рампата на гарата. Освен тях през тунела щяха да пътуват още две лимузини и една червена спортна кола.

— Искате ли да останем в колата, или да отидем във вагона за пътници? — попита Клерфе.

— Няма ли да се изцапаме много, ако останем в колата?

— Не. Локомотивът е електрически. Освен това ще спуснем покрива.

Един железничар подложи дървени трупчета под колелата на „Джузепе“ за устойчивост. Другите пътници също останаха по колите си. В двете лимузини запалиха вътрешните светлини. Влакът бе композиран и малко след това навлезе в сенготарския тунел.

Стените на тунела бяха мокри. Отстрани прелитаха светлините на крайпътните лампи. След няколко минути Лилиан доби чувството, че се спускат през някаква шахта към вътрешността на земята. Въздухът стана тежък и застоял. Шумът на влака се повтаряше от хилядократно ехо. Пред погледа на Лилиан двете осветени лимузини се клатушкаха като две кабинки на път за царството на Хадес.

— Това ще има ли някога край? — извика тя.

— След четвърт час. — Клерфе й подаде своето плоско шише, което бе напълнил наново в гостилницата. — Не е лошо още отсега да свикнем с тунелите — каза той. — След всичко, което човек чува и вижда, изглежда, скоро ще заживеем сред подобна обстановка — най-напред в противобомбени скривалища, а после в подземни градове.

— Къде свършва тунелът?

— При Айроло. Оттам до Италия има една крачка. Лилиан се бе страхувала от първата вечер. Бе очаквала, че спомените и разкаянието ще я връхлетят като плъхове, изскочили от мрака. Но грохотът на пътуването през каменния търбух на земята изтласкваше от съзнанието й всяка друга мисъл. Дълбоко в себе си усещаше първичния страх на всяко живо същество, обитаващо повърхността на земята, а не дълбините й, че може да остане погребано под хилядите тонове пръст над главата, и този страх я караше Да жадува с такова нетърпение за светлина и небе, че нищо друго вече нямаше значение. „Колко бързо се мени всичко! — помисли тя. — Само преди няколко часа бях високо в планината и мечтаех да се спусна надолу, а сега летя под земята и мечтая отново за повърхността й!“

От една от лимузините пред тях изскочи къс хартия и с плясък се удари в предното стъкло на „Джузепе“, после остана там, притисната от въздушната струя подобно на сразен гълъб.

— Има хора, които винаги и навсякъде трябва да ядат — каза Клерфе. — Биха си взели закуска дори и в ада.

Той протегна ръка и отлепи хартията от стъклото.

Второ парче опаковъчна хартия прелетя през земните недра. Лилиан се засмя. Последва снаряд, който изгърмя в рамката на стъклото.

— Кифла — каза Клерфе. — Господата пред нас ядат само салама, но не и хляба. Дребнобуржоазни зли духове в утробата на земята!

Лилиан се изтегна удобно на седалката. По някакъв магически начин тунелът я очистваше от всичко, което се бе напластило в душата й през последните години. Сякаш острите четки на шума изстъргваха от нея миналото. Старата планета, на която се намираше санаториумът, бе останала завинаги зад гърба й. Не можеше да се върне обратно, така както не бе възможно да се премине два пъти през Стикс. Щеше да се появи на съвсем нова планета, изхвърлена от недрата на земята, едновременно падаща и запокитена напред с единствената мисъл в главата: да се изскубне оттук и да заживее! В последните минути й се струваше, че се носи през някакъв подземен овраг, чиито стени се срутват веднага зад нея, почти докосвайки я, затрупвайки всичко зад гърба й, и че те я изтласкват напред към светлината, която внезапно блесна в далечината като млечнобяла дарохранителница, втурна се към нея и в миг изпълни погледа й. [Стикс (мит.) — река в Ада, заобикаляща го няколко пъти. Според преданието душите на умрелите, преминали Стикс, не се връщали обратно. — Б. пр.]

Адският шум се превърна в обикновено тракане, а след това всичко стихна. Влакът спря с меко съскане, обвит в нежната златистосива пелена на трепкащия въздух. Това бе въздухът на живота, заменил студения, мъртъв въздух на подземието. Едва след известно време Лилиан разбра, че вали дъжд. Заслуша се в капките, трополещи кротко по покрива на колата, пое дълбоко дъх, докато усети в гърдите си мекотата на влажния въздух, и протегна ръка под дъжда.

„Спасена съм! — помисли тя. — Прекосих Стикс и вече няма. връщане назад!“

— Би трябвало да е обратно — каза Клерфе. — От другата страна на тунела трябваше да вали, а тук да има хубаво време. Разочарована ли сте?

Лилиан поклати глава.

— Не съм виждала дъжд от октомври миналата година.

— А от четири години не сте слизали от планината? Но това е все едно, че се раждате наново. Родена наново, но със спомени.

Клерфе изви към шосето, за да зареди колата с бензин.

— Човек може да ви завиди. Започвате още веднъж отначало с разпалеността на младостта, но без нейната безпомощност.

Влакът потегли и червените му светлини скоро се изгубиха в дъжда. Човекът от бензиностанцията върна ключовете. Колата излезе със заден ход на шосето. Клерфе спря, за да обърне. За миг той погледна Лилиан, сгушена в малкото пространство под покрива на колата, озарена от нежните светлинки на арматурното табло, докато навън проблясвaше и тихо пърполеше дъждът. Тя му се стори по-различна от всеки друг път. Лицето й бе осветено от сиянието, което изпускаха часовникът и уредите за измерване на разстоянието и скоростта, и сякаш в несъгласие с всички тези механизми то изглеждаше в един миг напълно неподвластно на времето, сякаш съществуващо извън него, като самата смърт, с която се бе впуснало в мъчителна надпревара. И Клерфе изведнъж почувствува, че в сравнение с това всички автомобилни надбягвания представляват детска игра. „Ще я оставя в Париж и там ще я загубя — помисли той. — Не, трябва да се опитам да я задържа! Ще бъда идиот, ако не се опитам!“

— Решихте ли вече какво ще правите в Париж? — попита той.

— Там имам чичо. Той се разпорежда с парите ми. Досега ми изпращаше определена сума на месец. Сега ще му ги измъкна всичките. Ще се разиграе цяла трагедия. Той все още си мисли, че съм на четиринадесет години.

— А на колко сте всъщност?

— На двадесет и четири плюс осемдесет.

Клерфе се разсмя.

— Чудесна комбинация. Някога и аз бях на тридесет и шест плюс осемдесет… когато се върнах от войната.

— И какво стана после?

— После станах на четиридесет — каза Клерфе и включи на първа скорост. — Много тъжна история.

Колата изкачи стръмнината от гарата до шосето и започна да се спуска по дългия наклон. В този момент зад тях изрева друг мотор. Това бе червената спортна кола, преминала заедно с тях през тунела. Водачът и я бе скрил зад един навес и сега се бе развилнял с четирите си цилиндъра, сякаш бяха шестнадесет.

— Подобни типове не изчезват никога — каза Клерфе. — Иска да си устройва с нас състезание. Да му дадем ли урок? Или да не разрушаваме илюзията му, че има най-бързата кола на света?

— Нека днес не разрушаваме илюзиите на никого.

— Добре.

Клерфе спря „Джузепе“. Червената спортна кола отзад също спря и започна да дава сигнали. Имаше достатъчно място за задминаване, но човекът си искаше състезанието.

— Е, какво пък — каза Клерфе с въздишка и отново включи мотора, — щом като сам си търси белята!

Червената кола ги следваше по петите до Файдо, навявайки им досада. През цялото време се мъчеше да се изравни с тях.

— Сигурно ще се пребие някъде — каза Клерфе. — Последния път едва не изхвръкна от завоя. Да го пуснем напред.

Клерфе натисна спирачката, но трябваше веднага да даде газ.

— Ама че некадърник! Вместо да задмине, едва не се вряза в задницата! Еднакво е опасен и зад нас, и пред нас!

Клерфе отправи колата към десния банкет на шосето. От един навес с дъски долиташе мирис на дърво. Клерфе спря „Джузепе“ пред навеса. Този път червената кола не спря, а с рев профуча край тях. Човекът в нея презрително им махна с ръка и се изсмя.

Изведнъж стана съвсем тихо. Чуваше се само шумоленето на някакво поточе и тихото трополене на дъжда. „Ето щастието!“ — мислеше Лилиан. Чувствуваше, че никога няма да се изличи от съзнанието й тази минута на тишина, изпълнена с тъмно, влажно, плодоносно очакване… нощта, нежното ромолене на водата и мокрото блестящо шосе.

След четвърт час попаднаха в мъгла. Клерфе включи малките фарове. Караше съвсем бавно. След известно време можеха отново да различават банкета на шосето. За около стотина метра мъглата бе изметена от дъжда; след това отново попаднаха в облак, възлизащ от дола.

Клерфе рязко натисна спирачките. Тъкмо бяха излезли от мъглата. Пред тях, нагъната около километражния камък, провесила едно колело над пропастта, стоеше червената спортна кола. Край нея обикаляше мъжът, който я бе карал, здрав и невредим.

— Това се нарича щастие! — каза Клерфе.

— Щастие? — отвърна яростно мъжът. — А колата? Погледнете я! На всичко отгоре не е застрахована. Ами ръката ми?

— В най-лошия случай ръката ви е навехната. Нали можете да я движите? Човече, радвайте се, че въобще сте още жив.

Клерфе слезе и заразглежда останките от колата.

— Понякога , и километражните камъни служат за нещо.

— Вие, господине, сте виновен! — закрещя мъжът. — Вие ме принудихте да карам толкова бързо. Смятам ви отговорен за всичко! Ако ме бяхте пуснали да мина и ако не си бяхте устроили състезание с мене…

Лилиан се засмя.

— На какво се смее онази дама? — запита мъжът ядосано.

— Това не ви влиза в работата. Но понеже днес е сряда, ще ви обясня. Тази дама идва от друга планета и още не познава нашите обичаи тук на земята. Смее се, понеже ви вижда да се вайкате за колата си, вместо да се радвате, че още живеете. За Дамата това е направо непонятно. Аз, напротив, ви се възхищавам! Затова от най-близкото селище ще ви изпратя сервизна кола.

— Стойте! Така лесно няма да се отървете! Ако не ме бяхте предизвикали да се състезавам с вас, ако ме бяхте оставили да карам спокойно…

— Вашите „ако“ станаха прекалено много — каза Клерфе. — Най-добре ще бъде да стоварите вината за всичко върху изгубената война.

Мъжът погледна номера на „Джузепе“.

— Французин! Но как тогава ще си получа парите? — Той затършува с лявата си ръка в десния джоб на палтото си и несръчно измъкна оттам молив и парче хартия. — Ще взема номера ви. Запишете ми го! Не виждате ли, че не мога да пиша с лявата си ръка?

— Научете се. Мене ми се е налагало да науча къде по-лоши неща!

Клерфе се качи отново в колата. Мъжът вървеше по петите му.

— Искате да избягате от отговорност?

— Точно така. Но въпреки това ще ви изпратя сервизна кола.

— Какво? Искате да ме оставите под дъжда на пътя?

— Да. Колата ми е двуместна. Дишайте дълбоко, любувайте се на планините, благодарете на бога за спасението си и мислете за това, че къде по-свестни хора от вас е трябвало да умрат.

В Биаска намериха някакъв гараж. Собственикът тъкмо вечеряше. Той остави семейството си на масата и взе със себе си шише домашно вино.

— Навярно човекът ще има нужда от малко алкохол — каза той. — А може би и аз също.

Продължиха да се спускат от планината — завой след завой, серпентина след серпентина.

— Този промеждутък е малко скучен — каза Клерфе. — Така продължава до Локарно. Там вече започва езерото. Уморена ли сте?

Лилиан поклати глава. „Уморена! — помисли тя. — Скучно! Нима не чувствува този пращящ от здраве човек до мене как цялата треперя? Нима не разбира какво става у мене? Не чувствува ли, че вледененият образ на света в душата ми изведнъж се е размразил, започнал е да се движи и да разговаря с мене, не чувствува ли, че ми говорят и дъждът, и мокрите скали, и долината с нейните светлини и сенки, и пътят? Нима той не схваща, че никога вече няма да се усещам така слята с тях, както сега, когато се чувствувам сякаш в люлка, сякаш в прегръдките на незнаен бог, все още страхлива и доверчива като малка птичка, но вече съзнаваща, че всичко това ще трае само миг и че ще изгубя този свят, преди още да съм го овладяла и преди още той. да ме е овладял, ще изгубя и този път, и тези села, и тези черни камиони пред гостилниците, и песните зад осветените прозорци, и сребристосивото небе, и тези наименования: Озоня, Крешано, Кларо, Кастионе и Белинцона, наименования, които, едва прочетени, вече са изчезнали зад гърба ми като сенки, като че никога не ги е имало? Нима той не вижда, че съм като сито, което пропуска през себе си всичко и не може да задържи нищо за дълго? Не забелязва ли, че едва говоря, понеже сърцето ми прелива, станало изведнъж голямо и непознато, и че сред малкото имена, които съхранява в себе си, е и неговото, наречено, както и всяко друго, с едничката дума живот?“

— Е, как ви хареса първата ви среща с живота тук на земята? — попита Клерфе. — Един мъж, който оплаква имуществото си, а живота си смята за нещо естествено. . Ще ви се наложи да се запознаете с много подобни типове.

— Това донася разнообразие. Горе в планината всеки смяташе живота си за ужасно важен. Аз също.

Покрай тях прелитаха улици, светлини, къщи, след това се появи някакъв широк площад с аркади.

— След десет минути пристигаме — каза Клерфе. — Това е вече Локарно.

Един трамвай изскочи със звън от някаква пресечна улица и в последния момент се изпречи на пътя им. Клерфе се засмя, виждайки как Лилиан се взира в него с широко разтворени очи, сякаш разглежда катедрала. От четири години не бе виждала подобно нещо. В планината нямаше трамваи.

И изведнъж пред погледа им се откри езерото — широко, сребристо и неспокойно. Дъждът бе престанал. Ниски облаци прелитаха бързо през лунния диск. На брега се белееше притихналата Аскона със своята piazza. [Piazza (ит.) — площад. — Б. пр.]

— Къде ще нощуваме?

— При езерото. В хотел „Тамаро“.

— Как така познавате всичко?

— След войната прекарах тук една година — отвърна Клерфе. — Утре сутринта ще ви обясня защо.

Клерфе спря колата пред един малък хотел и свали багажа.

— Притежателят на този хотел има цяла библиотека — каза той. — Той е нещо като учен. А в един друг хотел горе в планината висят по стените картини от Сезан, Утрило и Тулуз-Лотрек. Тук се случват и такива неща. Веднага ли отиваме да вечеряме?

— Къде?

— В Брисаго, на италианската граница. На десет минути оттук. В един ресторант, наречен „Джиардино“.

Лилиан разгледа наоколо.

— Та тук цъфтят глицинии!

Сините цветчета висяха на гроздове по белите стени на къщите. Над един градински зид мимози ронеха своето злато и сипеха зеленина.

— Пролет! — каза Клерфе. — Бог да благослови „Джузепе“. Той сменя годишните времена.

Колата потегли бавно покрай езерото.

— Мимози — каза Клерфе и посочи към цъфналите храсти по брега. — Цели алеи. А онзи хълм е покрит с ириси и нарциси. Това село се нарича Порто Ронко, а онова в планината — Ронко. Създадено е от римляните.

Клерфе паркира колата близо до една висока каменна стълба. По нея се качиха в малък ресторант. Той поръча бутилка соаве, шунка, омари с ориз и сирене от Вале Маджия. [Соаве (ит.) — леко италианско вино. — Б. пр.]

В ресторанта нямаше много хора. Прозорците бяха отворени. Въздухът бе мек. На масата им имаше саксия с бели камелии.

— И вие сте живели тук? — попита Лилиан. — При това езеро?

— Да. Почти една година. След бягството ми и след войната. Възнамерявах да прекарам тук само няколко Дни, а останах за дълго. Нуждаех се от това. Действуваха ми целебно и безделието, и слънцето, и гущерите по зидовете, и реенето на погледа в синевата на небето и езерото. Толкова неща трябваше да забравя, преди да отвикнат очите ми да се взират втренчено в една точка и да открият, че природата изобщо не е забелязала двадесетте години на човешко безумие. Salute! [Salute (ит.) — наздраве — Б. пр.]

Лилиан отпи от лекото италианско вино.

— Тук готвят превъзходно или само така ми се струва? — попита тя.

— Наистина превъзходно. Съдържателят на този ресторант би могъл да бъде главен готвач във всеки гран-хотел.

— А защо не е?

— Вече е бил. Но родното място му допада повече. Лилиан вдигна очи.

— Как, пожелал е да се върне… вместо да остане?

— Живял е дълго време навън, преди да си дойде. Тя постави чашата си на масата.

— Щастлива съм, Клерфе. — каза тя. — При това трябва да призная, че изобщо не знам какво означава тази дума.

— Също и аз не знам.

— Никога ли не сте били щастлив?

— Често.

Тя го погледна.

— Всеки път различно — добави той.

— А кога сте били най-щастлив?

— Когато съм бил сам — каза Клерфе.

Лилиан се засмя.

— Сега къде ще отидем? Има ли тук и други омагьосани хотели и ресторанти?

— Колкото искате. Нощем при пълнолуние от водите на езерото изплува един стъклен ресторант, собственост на един от синовете на Нептун. Там могат да се опитат всички древни римски вина. Но сега ще отидем в един бар, където ще ни сервират вино, отдавна липсващо в парижките ресторанти.

Отпътуваха обратно за Аскона. Клерфе остави колата пред хотела. После двамата прекосиха площада и по едни стълби слязоха в някаква изба. Озоваха се в малък бар.

— Нямам нужда да пия повече — каза Лилиан. — Вече съм пияна от мимозите. Цялата страна е плувнала в тях. Какви са онези острови в езерото?

— Казват, през римско време се е издигал храм на Венера. Сега е построен ресторант. Но в нощите на пълнолуние древните богове понякога бродят из острова. Тогава на сутринта собственикът на ресторанта открива много празни бутилки с непокътнати тапи. От време на време сам бог Пан си отспива от пиянството на острова и се събужда към обед. Тогава може да се чуе флейтата му, а всички радиопредавания получават значителни смущения. [Пан (мит.) — древногръцки бог на овчарите и горите, изобразяван с кози крака и рога. Свирел на изнамерената от него овчарска свирка и с нея направлявал танците на нимфите. — Б. пр.]

— Това вино е чудесно. Какво е то?

— Старо шампанско, великолепно отлежало в тази изба. За щастие древните богове не разбират нищо от подобно вино, иначе отдавна да са го изпили. Шампанското е било открито едва в Средновековието.

Тръгнаха си. На стената на една къща висеше разпятие. Срещу него бе входът на един ресторант. Спасителят се взираше мълчаливо в осветеното помещение, от което ехтяха глъч и смехове. Лилиан си помисли, че тук нещо не е в ред… но бързо промени мнението си. Всичко се съчетаваше отлично.

Тя стоеше до прозореца на стаята си. Навън бяха езерото, нощта и вятърът. Пролетта шумеше в платаните на площада и в облаците. Влезе Клерфе. Сложи ръка на раменете й. Тя се извърна и го погледна. Той я целуна.

— Не се ли страхуваш? — попита тя.

— От какво?

— От това, че съм болна.

— Страхувам се само от едно — когато се състезавам с двеста километра в час, да не ми се спука предна гума — каза той.

Лилиан въздъхна дълбоко. „Колко си приличаме — помисли тя. — И двамата сме хора без бъдеще! Неговото се простира само до следващото състезание, а моето — до следващия кръвоизлив.“ Тя се усмихна.

— Има една история — каза Клерфе. — В Париж по време на гилотината повели на екзекуция някакъв човек. Било студено, а пътят бил дълъг. По едно време пазачите спрели, за да се подкрепят с вино. След като пили, предложили бутилката и на осъдения. Той я поел, разгледал я внимателно и преди да отпие, попитал: „Надявам се, че никой от вас не страда от заразна болест?“ Половин час по-късно главата му се търкулнала в коша. Тази история ми разказа моята баба, когато бях на десет години. Тя имаше навика да изпива по бутилка калвадос на ден. Всички пророкуваха, че ще умре рано. А тя си живее и досега. Пророците обаче са отдавна покойници. От бара, в който бяхме, донесох бутилка от старото шампанско. Казват, че през пролетта се пенело по-силно, отколкото през друго време на годината. Усещало напора на живота. Ето, оставям ви я тук. [Калвадос — ябълкова ракия. — Б. пр.]

Клерфе постави бутилката върху долната дъска на прозореца, но я вдигна обратно.

— Не бива да стои на това място. Лунната светлина убива аромата на виното. И тази мъдрост съм научил от баба си.

Той тръгна към вратата.

— Клерфе — каза Лилиан.

Той се обърна.

— Аз не заминах, за да спя сама — каза тя.