Ерих Мария Ремарк
Живот на заем (22) (Небето няма избраници)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Der Himmel kennt keine Günstlinge, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 117 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
uftak (2006)
Допълнителна корекция
zelenkroki (2017)

Издание:

ЖИВОТ НА ЗАЕМ

ЕРИХ М. РЕМАРК

Преведе от немски: В. Константинов

Редактор: В. Севова

Нац. немска. I издание. Лит. група IV

Темат. № 2420/1972 г. Изд. № 4989

Библиотечно оформление: Ал. Хачатурян

Художник на корицата: Ал. Хачатурян

Художник-редактор: М. Табакова

Технически редактор: М. Белова

Коректор: Е. Баланска

Дадена за набор на 30. IV. 1972 г.,

Подписана за печат на 25. XII. 1972 г.

Излязла от печат на 25. XII. 1972 г.

Формат: 59×84/16 Печатни коли: 17,50

Издателски коли: 14,53.

Цена на дребно: 1,10 лв.

ДИ „Медицина и физкултура“,

пл. Славейков 11 — София

Държавна печатница „Димитър Благоев“ — Пловдив

 

ERICH MARIA REMARQUE

DER HIMMEL KENNT KEINE GÜNSTLINGE

Roman

1961 by Verlag Kiepenheuer Witsch

Köln/Berlin

AUS DEM DEUTSCHEN ÜBERTRAGEN VON WENZESLAV KONSTANTINOV

Redigiert von V. Sevova

Verlag „Medicina i Fizkultura“

Sofia 1972

История

  1. — Добавяне
  2. — Допълнителна корекция от zelenkroki

XXII

Лилиан седеше на една пейка пред малката гара. Вече се бе мръкнало и тук-таме горяха първите вечерни светлинки. Те придаваха на голото здание особено печален вид. Загорели от слънцето туристи се блъскаха покрай Лилиан и шумно се отправяха към влака за Марсилия.

До Лилиан се разположи някакъв американец и започна нескончаем монолог върху обстоятелството, че в Европа човек никъде не можел да изяде един приличен бифтек, а за поносим хамбургски бифтек можело само да се мечтае. Дори виенските кренвирши били по-вкусни в Уисконсин.

Лилиан седеше без мисъл в главата си, намираше се в състояние на пълно изтощение и сама не знаеше дали то се дължи на скръбта, на зеещата пустота в душата й или на примирението й със съдбата.

Тя забеляза кучето, но не можа да го познае. То обикаляше по площада, подушваше ту една, ту друга жена, после спря на място и изведнъж се втурна към Лилиан. Американецът подскочи от уплаха.

— Бясно куче! — закрещя той. — Полиция! Застреляйте го!

Овчарският пес премина покрай него и се хвърли върху Лилиан. Скочи на гърдите й, като едва не я събори от пейката, ближеше ръцете й и се опитваше да я близне по лицето. При това така неистово скимтеше, виеше и лаеше, че наоколо се събра тълпа любопитни.

— Волф — слисано извика Лилиан. — Как попадна тук?

Кучето се откъсна от нея и се стрелна към тълпата, която веднага се отдръпна настрана. То прибяга към някакъв човек, който с бързи крачки се приближаваше, и отново се върна при Лилиан. Лилиан бе станала права.

— Борис! — промълви тя.

— Все пак те намерихме — каза Волков. — Портиерът в хотела ми разказа как си тръгнала за гарата. Малко да се бяхме забавили, и щяхме да те изпуснем! Кой знае къде трябваше да те търся след това.

— И така, ти си жив ! — прошепна Лилиан. — Обаждах ти се по телефона, но някаква жена ми каза, че си отпътувал. Помислих си, че…

— Това е било фрау Блис, моята нова хазайка. Фрау Ешер се омъжи повторно. — Волков едва удържаше кучето. — Прочетох във вестниците какво се е случило, затова и дойдох. Не знаех в кой хотел си отседнала, иначе бих ти телефонирал.

— И така, ти си жив — повтори тя.

— Важното е, че ти си жива, душице. Нищо друго няма значение.

Тя го погледна. Веднага й стана ясно какво означаваха тези думи. С тях той искаше да й каже, че всичко друго — цялата му оскърбена гордост, целият му наранен егоизъм са пометени от тази единствено утешителна и последна истина, че любимият човек не е мъртъв, че още живее, че е тук и диша, все едно накъде са били устремени чувствата му и какво се е случило. Борис не бе дошъл от слабост или състрадание, а подтикван от някакво светкавично, последно прозрение, единственото, което му бе останало, единственото, което остава накрая на всекиго, заличавайки всичко друго и проникващо до съзнанието почти винаги твърде късно.

— Да, Борис — каза тя. — Нищо друго няма значение.

Той погледна багажа й.

— Кога заминава влакът ти?

— След един час. Нека си заминава.

— Къде смяташе да отидеш?

— Сама не зная. В Цюрих. Не е ли все едно, Борис?

— Тогава да се махаме оттук. Премести се в някой друг хотел. В Антиб съм запазил една стая. В „Отел дю Кап“. Ще можем да вземем още една. Да изпратя ли там багажа ти?

Лилиан поклати глава.

— Нека си стои на мястото — каза тя, обзета от внезапна решителност. — Влакът тръгва след един час. Хайде да заминем. Не желая да оставам повече тук. А и ти трябва да се върнеш.

— Не трябва да се връщам — каза Волков.

Лилиан го погледна.

— Здрав ли си вече?

— Не. Но не трябва да се връщам. Мога да дойда с тебе, където пожелаеш. И докогато пожелаеш.

— Но…

— Тогава аз те разбирах — каза Волков. — Боже мой, да знаеш само, душице, как добре те разбирах, че искаш да си отидеш!

— Защо тогава не тръгна с мене?

Волков замълча. Не искаше да й припомня разговора, който бяха водили.

— А ти би ли тръгнала с мене? — попита той накрая.

— Не, Борис — отвърна тя. — Прав си. Тогава не бих го направила.

— Ти не искаше да взимаш със себе си болестта. Искаше да избягаш от нея.

— Вече не си спомням, може би е било така. Толкова време измина оттогава.

— Наистина ли искаш да тръгнеш още днес?

— Да.

— Имаш ли запазено легло във влака?

— Да, Борис.

— По вида ти личи, че се нуждаеш да хапнеш нещо. Да отидем в кафенето отсреща. В това време аз ще проверя дали може да се намери още един билет.

Те преминаха на другата страна на улицата. Волков й поръча яйца, шунка и кафе.

— Аз ще се върна на гарата — каза той. — А ти стой тук. И не бягай.

— Повече няма да бягам. Защо всеки това мисли?

Борис се усмихна.

— Това не е толкова лошо, ако някой си го е помислил. Значи, не иска да те загуби.

Тя го погледна. Устните й трепереха.

— Не искам да заплача — каза Лилиан.

Волков стоеше изправен до масата.

— Ти си само изтощена. Хапни нещо. Сигурен съм, че днес не си сложила нито хапка в устата си.

Тя вдигна глава.

— Нима изглеждам толкова зле?

— Не, душице. Но дори и да изглеждаш изморена, няколко часа сън при тебе винаги оправят всичко. Нима си забравила?

— Да — каза тя. — Много неща съм забравила. Но някои не съм.

Лилиан започна да се храни, но после остави всичко и извади огледалцето си. Внимателно заразглежда лицето си, очите си и тъмните сенки около тях. Какво й бе казал лекарят в Ница? Още преди да настъпи лятото, а може би и по-рано… ако продължава да живее по този начин. Лятото! Тук вече беше лято, но в планината то пристигаше по-късно. Разгледа лицето си още веднъж, а след това извади пудрата и червилото си.

Волков се върна.

— Успях да си намеря билет. Не всички места са продадени.

— Имаш ли легло?

— Още не. Но може би ще се освободи някое. Впрочем това не е и нужно — през целия път дотука спах.

Волков погали кучето, което бе клекнало до Лилиан.

— Засега, Волф, ще трябва да те пратим в багажния вагон, но скоро ще те откраднем оттам.

— Мога да го скрия в моето купе.

Борис кимна.

— Френските кондуктори са сговорчив народ. В Цюрих ще помислим какво ще правиш по-нататъка.

— Искам да се върна, Борис.

— Да се върнеш? Къде? — запита Волков предпазливо. Лилиан мълчеше.

— Аз се канех да се върна — каза тя на края. — Ако искаш вярвай, ако искаш — не.

— Защо да не вярвам?

— А защо трябва да вярваш?

— Някога постъпих също като тебе, душице. Преди много години. А после също се върнах.

Лилиан разтроши едно парченце хляб над чинията си.

— И нищо не помага, ако някой ти обясни всичко това предварително, нали?

— Абсолютно нищо. Човек трябва сам да го преживее. А иначе винаги ще го измъчва чувството, че е пропуснал най-важното. Решила ли си вече накъде ще поемеш от Цюрих?

— Ще постъпя в някой санаториум. В „Бела виста“ сигурно вече няма да ме вземат.

— Разбира се, че ще те вземат. Но ти напълно ли си уверена, че искаш да се върнеш? Сега си изтощена и се нуждаеш от почивка. Можеш да промениш решението си.

— Искам да се върна.

— Заради смъртта на Клерфе ли?

— Клерфе няма нищо общо с това. Още преди злополуката исках да се върна.

— Защо?

— По много причини. Вече не ги помня. Бяха толкова убедителни, че съм ги забравила.

— Ако искаш да останеш тук долу, не е хубаво да бъдеш сама. Аз мога също да остана.

Лилиан поклати глава.

— Не, Борис. Стига ми толкова. Искам да се върна. Но ти може би искаш да останеш? Толкова време вече не си бил тук.

Волков се усмихна.

— Всичко тук отдавна ми е познато…

Тя кимна.

— Вече чух за това. Сега и на мене ми е познато, Борис…

От Цюрих Волков се обади в санаториума.

— Та тя още ли е жива? — попита Далай Лама сърдито. — Е, добре, от мене да мине. Нека се яви.

Лилиан остана още една седмица в Цюрих, в хотел „Долде“. Почти през цялото време бе на легло. Изведнъж бе почувствувала силна умора. Всяка вечер температурата й се покачваше, и то значително. Волков се посъветва с лекаря, когото бе повикал за нея.

— Тя трябваше отдавна да е постъпила в болница — заяви професорът. — Оставете я тук.

— Тя не иска да остане тук. Иска да отиде в планински санаториум.

Лекарят вдигна в недоумение рамене.

— Както искате. Но вземете линейка.

Волков обеща да последва съвета му. Но разбираше,. че няма да го направи. Неговото преклонение пред живота не се простираше чак дотам, за да не знае, че прекалено голямата загриженост може да бъде също така. пагубна за един болен, както и прекалено малката. По-опасно щеше да бъде, ако се отнася с Лилиан като с умирающа, отколкото да рискува пътуването с обикновена. кола.

Лилиан посрещна Борис с усмивка. Откак болестта й се бе влошила, тя бе станала по-весела. Сякаш тежкото й състояние изкупваше неясното чувство за вина, което изпитваше след смъртта на Клерфе. „Болката от загубата на някого става по-поносима — мислеше Лилиан с лека ирония, — когато знаеш, че на самия тебе не ти остава много да живееш.“ Дори чувството й на протест срещу болестта бе изчезнало след смъртта на Клерфе. Никой не убягваше от участта си, нито болният, нито здравият, и това създаваше някакво парадоксално равновесие.

— Бедничкият ми Борис! — възкликна тя. — Какво ти каза лекарят? Че няма да понеса пътуването ли?

— Нищо подобно.

— Ще го понеса. И то само защото ми се предсказва обратното. И ще живея още много години.

Волков я изгледа изумено.

— Съвсем вярно, душице. И аз чувствувам същото.

— Чудесно. Тогава налей ми една водка.

Тя му подаде чашата си.

— Какви измамници сме само — каза тя след известна време — с нашите евтинички трикове! Но какво друго ни остава? Когато човек се задушава от страх, те все някак му помагат… Превръщат се или във фойерверк, или във фантасмагория или в някоя дребна мъдрост, която скоро се стопява.

През един много мек и топъл ден те отпътуваха за планината. На половината път до превала пресрещнаха на един остър завой някаква кола, която спря, за да могат да се разминат.

— Холман! — Извика Лилиан. — Та това е Холман!

Човекът в насрещната кола вдигна глава.

— Лилиан! И Борис! Но…

Зад него нетърпеливо сигнализираше някакъв италианец, който караше един малък фиат и си въобразяваше, че е самият Нуволари.

— Само да паркирам колата — извика Холман. — Почакайте ме!

Той отмина немного напред, пропусна разгорещения италианец и се върна обратно пеш.

— Какво се е случило, Холман? — попита Лилиан. — Къде сте тръгнали така?

— Нали ви казах, че съм вече здрав.

— А колата?

— Взех я под наем. Видя ми се прекалено глупаво да пътувам с влак. Особено сега, когато отново ми предложиха договор!

— Договор! Кой ви го предложи?

— От предишната ни фирма. Вчера ми се обадиха по телефона. Нужен им е някой, който… — Холман замълча за секунда. После приглади назад косата си. — С Ториани вече са подписали договор, а сега искат да опитат и с мене. Ако всичко върви добре, скоро ще участвувам в по-малките състезания. А след това и в големите. Стискайте ми палци! Колко е хубаво, че успях да се видя с вас, Лилиан!

За последен път видяха колата му от един по-висок завой. Отгоре тя напомняше някакво синьо насекомо, пълзящо надолу по шосето. Холман щеше да заеме мястото на Клерфе, така както Клерфе бе заел някога мястото на друг състезател и както някой друг пък щеше да заеме мястото на Холман.

Лилиан почина шест седмици по-късно в един светъл летен ден — толкова тих, че сякаш цялата природа бе затаила дъх. Тя умря бързо, неочаквано и в пълна самота. Борис бе слязъл за малко до селото. Когато се завърна, намери я мъртва в леглото й. Лицето й бе изкривено, а ръцете й бяха впити в гърлото. Тя се бе задушила при кръвоизлив. Малко по-късно чертите на лицето й се изгладиха. Борис никога не бе я виждал толкова красива. И той си помисли, че тя все пак бе щастлива, доколкото човек изобщо може да бъде щастлив.

Край
Читателите на „Живот на заем“ са прочели и: