Емилиян Станев
През води и гори (24)

Високо в планината

Двамата вървяха през целия ден. Гората ставаше все по-висока и все по-тъмна. Започнаха да се срещат ели и борове, трепетлики и брези. В черно-зелените клони на боровете подскачаха красиви птички с криви човки, завити като човките на папагалите. Те разкъсваха шишарките и ядяха боровите семена. Бързоходко ги попита за пътя, но те бяха много заети и не му отговориха. Тук двамата другари отново срещнаха много катерици, които им казаха, че тия птички се наричат кръсточовки и че когато умирали, тяхното месо не се разлага, защото се хранят със семена, които съдържат много борови смоли.

— По-нагоре ще срещнете дивите петли — казаха катериците. — Те са надменни. Няма да ви обърнат никакво внимание.

И наистина, когато навлязоха в най-гъстата и тъмна част на боровата гора, Повлекана и Бързоходко видяха едри, сиво-черни птици. Те стояха мълчаливо между клоните на високите борове и ели, където висяха черни мъхове и съчки. Птиците извиха глави и равнодушно гледаха нашите приятели, които шумяха под тях. Това бяха дивите петли. Някои от тях бяха кацнали на земята. Ходеха като кокошки между дърветата и кълвяха някакви зърна.

В края на гората нашите приятели срещнаха сърните.

Те бяха цяло семейство — баща, майка и две сърнета.

Бащата пристъпяше много гордо, с вирната глава и се вслушваше, мърдайки уши на всички страни. На главата си имаше красиви заострени рога, които стояха там като корона. Изглеждаше строг, напет, готов да избяга със семейството си при най-малката опасност.

Сърните бяха легнали под нависналите клони на един бор. Леглата им приличаха на малки трапчета, изровени от копитата им. Бързоходко и Повлекана ги бяха изплашили и накарали да станат.

Сръндакът беше сърдит, че такива незначителни животни нарушиха спокойствието на семейството му. Той подуши костенурката с черната си муцуна, сърдито изпръхтя и размаха заплашително рогата си. Таралежът едва не бе ритнат от сърнетата.

— Къде сте тръгнали бе, дребосъци? — попита Сръндака.

Бързоходко започна да разказва техните приключения, но само Сърната показа внимание към тях. Бащата стоеше настрана и ту ближеше коляното си, ту чешеше рогата си в стъблото на бора. Едно от сърнетата, на чието чело се виждаха две пъпки, му подражаваше. То беше мъжко и, види се, много се гордееше с бъдещите си рога.

— Чудно как сте останали живи — състрадателно рече Сърната. Нейните големи черни очи бяха много красиви и много добри. — Не ви ли срещна Дивата котка? Вчера тя нападна едно от децата ми. Добре, че баща му беше наблизо. Той я ритна така силно със задните си крака, че тя се търколи, страшно изсъска и грозно ни се закани.

— Ей тъй я ритна — обади се мъжкото сърне и преди майка му да разбере какво иска да направи, то ритна Повлекана с крачетата си.

— Нима си толкова невъзпитан! — извика Сърната и на очите й се показаха сълзи от срам. Тя не допущаше, че нейното дете е способно на такава грубост.

— Чакай! Ела тук да те накажа и да се извиниш! — извика тя на сърнето, но то вече припкаше из гората.

— Накажи го ти! — обърна се Сърната към баща му.

— Много е палав тоя малчуган — спокойно отговори Сръндака. С няколко скока той го застигна и го доведе при майка му, която го принуди да се извини на Повлекана.

Когато лошото впечатление беше поизгладено, Сърната се обърна към таралежа:

— Гледайте да се движите към най-ниската точка на планинския хребет. Оттам най-бързо и най-леко ще прехвърлите планината. Отвъд тя е по-стръмна и по-гола. Лесно ще се спуснете към вашето поле. Но се пазете от Дивата котка. Пък ако срещнете нашите роднини, елените, поздравете ги от нас.

— Как ще ги познаем? — попита Бързоходко.

— О, те са толкова внушителни и тъй представителни, че отдалеч ще ви направят впечатление — отговори Сърната. — От нас са много по-едри. Мъжките носят на главите си грамадни и силни рога, с които понякога се бият. А женските са като мене, без рога. Те се казват кошути.

— Напразно говориш за елените — забеляза Сръндака. — Те са много горди и не искат да ни знаят.

Бързоходко и Повлекана се разделиха със сърните и продължиха пътя си. Колкото по-високо се изкачваха по планинския склон, толкова по-висока и по-рядка ставаше гората. Всред вековните дървета двамата изглеждаха съвсем дребни и жалки. Те се чувстваха безпомощни. Все пак срещаха по някоя катерица или сойка, които ги замеряха с шишарки и дълго време крещяха подире им. На един бук Бързоходко видя голям див гълъб с бяла шийка и бели пера на крилата. Той гукаше със силен и дълбок глас. Таралежът позна Гривека. Неведнъж беше срещал тая птица из стърнищата по полето.

Друга птица привлече вниманието и на двамата. Тя приличаше на голям кълвач, беше черна като въглен, а на темето си имаше голямо кървавочервено петно. Тя пищеше пронизливо и силно пърхаше с крила. Малко по-късно Бързоходко и Повлекана се озоваха всред весела птича дружина от синигери с дълги опашки, дребни като орехи, и няколко дърволазки и кралчета. Един пъстър кълвач беше предводител. Птичата дружина го следваше неуморно. Той пробиваше загнилите стъбла на дърветата и с дългия си език вадеше оттам разни червейчета и личинки. Синигерите и другите дребни птички доизяждаха това, което той не беше успял да налапа.

— Голямата птица с червеното теме е моя роднина — гордо заяви Пъстрия кълвач, когато Бързоходко запита за птицата, чийто пронизлив писък чезнеше из планинските усои. — Ние не сме малък род. Освен мен и Черния кълвач има още едно дребосъче из гората. Казва се Сипка, защото гласчето му е сипкаво.

Птичата дружина весело отлетя към един дол, дето я поведе Пъстрия кълвач, и двамата другари отново останаха сами. Започваше да се стъмнява. Мъглите се сгъстиха. По върховете на планината се виждаха орли, които кръжаха над тях и ту изчезваха, ту се показваха между облаците. Гората оредя. Дърветата ставаха все по-ниски. Едри гранитни камъни се синееха по поляните между дребните ели и хвойни. Трудно се вървеше из бодливите храсталаци. Но затова пък нашите приятели намериха много боровинки. Те ядяха вкусните и сочни плодове с голяма наслада.

Щом се нахрани, Повлекана поиска да спи. Тя се завря в едни камъни и се скри в коритото си. Бързоходко легна до нея. Нощта бе студена и влажна. Планината шумеше с вековните си гори, чуваше се как бучат потоците и как вятърът тича по върховете на дърветата.

Преди да заспи, Бързоходко си припомни днешните приключения и пресметна, че ги чака още много път. Студената и тъмна снага на планината го изплаши. Той се сви на кълбо и заспа със свито сърце.