Емилиян Станев
През води и гори (19)

Как Мрам, вълчицата, го изяде

Мрам, вълчицата, тичаше из гората всред бял ден, Мрам беше майка на пет вълчета, които бяха гладни и чакаха храна. Но от два дни майка им не беше хванала нищо по-едро. Няколко жаби и едно болно зайче не стигнаха дори да заситят глада й. Поради тая причина Мрам нямаше мляко в гърдите си. А гладните й деца захапваха празните гърди, тъпчеха ги с лапичките си и ги хапеха с острите си млади зъбки.

Обезумяла от болка и глад, вълчицата диреше храна. Червеният й език беше изплезен от жегата. Лиги течаха от полуотворената й уста, а пред очите й се появяваха жълти и зелени петна.

На едно място Мрам дигна заек и го погна. Но нали беше отслабнала от глад, не можеше да тича бързо. Заекът взе преднина и се изгуби в гората.

От тичането вълчицата ожадня и слезе към реката.

Там тя попадна на Повлекана.

Костенурката спеше на припек между камъните и редките храсти.

Откак беше се загубила, Повлекана не правеше почти нищо да намери Бързоходко. Беше се отчаяла и отпуснала. По цял ден спеше или се заливаше със сълзи, когато си спомнеше за своя приятел. Тук намираше изобилна храна и като се нахранеше хубавичко, тутакси й се доспиваше, та ставаше толкова ленива, че едва носеше тежкото си корито.

Щом я зърна, вълчицата се облиза с езика си, голям като червена кърпа, тракна със зъби и я лапна. Но Повлекана беше много едра. Мрам не можа да я погълне. Тя я стисна със зъбите си и се помъчи да разчупи коритото й. То запращя под напора на вълчите челюсти, ала не се поддаде. Разсърдена и нетърпелива, Мрам се опита още няколко пъти да строши коритото й. Като го гриза по всички правила, които знаеше и с които си служеше, когато й паднеше да троши едри кости. Мрам реши да отнесе своя лов в пещерата, където я чакаха петте вълчета.

Тя остави костенурката, слезе до потока, налока се с вода, после се върна, взе отново Повлекана в устата си и тръгна назад към своята пещера.

Повлекана едва дишаше в тъмната уста на вълчицата.

Мрам тичаше с всички сили през гората.

Изведнъж тя се спря и наостри уши.

В гората цвъртяха свраки и крякаха сойки.

Там ставаше нещо.

Вълчицата чу виковете на Черньо и гракна на ордата му.

— Или са намерили някаква плячка, или там се крие някаква опасност — каза си Мрам.

Тя се вслуша внимателно. Яростното грачене показваше, че ордата напада някого.

Мрам си спомни как един ден чу също така да грачат враните и как, след като отиде към мястото на грака, видя един ранен заек. Враните го нападаха и бяха успели да го ослепят. Мрам го хвана и го изяде пред очите им, макар че враните я проклинаха с най-ужасни клетви и грозно й се заканваха…

Тоя спомен запали у гладната вълчица неутолима и страстна вяра, че и сега ще намери някой ранен заек. Тя пусна Повлекана и се затече право към поляната, отдето се чуваше все по-силно врявата на птиците.

Там вълчицата видя, че под едно дърво, на което бяха накацали враните, лежи нещо едро и кафяво.

Това беше събореният и полумъртъв бухал.

Колкото и да не бе вкусно неговото кисело и мършаво месо, Мрам начаса̀ го удуши и го разкъса.

Отначало враните одобриха постъпката й, но по-късно обсипаха вълчицата с хули. Види се, бяха си спомнили за заека и още не можеха да й простят. Но Мрам не им обръщаше внимание.

Щом изяде бухала, тя тръгна навътре из гората с увиснала муцуна, по която бяха полепнали снопчета от перушината на разкъсаната птица.

Враните я преследваха известно време, после повериха тая работа на сойките. Но и последните разбраха, че няма смисъл да крещят след нея.