Емилиян Станев
През води и гори (12)

Други познанства

— Тук ще ви оставя — рече Остроноско, като се сбогува. — Без водата и тръстиката, в които мога да се скрия, аз съм загубен. Добър път и не ме забравяйте — добави той.

Повлекана и Бързоходко се спогледаха уплашено. Мисълта, че ще останат сами в тия непознати мочури, ги изпълни със страх. Как щяха да пътуват без водач и как биха намерили пътя към тяхното родно поле? То бе останало някъде зад планината, чиито върхове се виждаха оттук синкави и далечни.

Ето защо, когато чуха, че Желтунка ще ги придружи, докато минат мочура, те се зарадваха извънредно много.

Раздялата с водния плъх беше твърде тежка. Остроноско им бе станал скъп и мил другар, макар че бе жесток и коравосърдечен. Той им помогна най-вече да се измъкнат от блатото. Без него сигурно биха загинали.

Когато плъхът се изгуби между върбите край брега, тримата другари тръгнаха към планината. Водата в мочура беше плитка и се газеше лесно. Освен това тук те намериха храна. Костенурките се движеха бавно, наблюдавани от няколко дребни птици с дълги и тънки клюнове. От време на време тия птици издаваха весели, игриви звуци, сякаш се смееха. Техните големи и черни очи бяха леко изпъкнали, а дългите им бледозеленикави крака грациозно носеха късите им топчести тела.

— Това са бекасини — каза лелята. — Големи присмехулки са те. Смеят се на Бързоходко, понеже не са виждали таралеж.

Бекасините продължаваха да се надсмиват на Бързоходко. Някои от тях разперваха късите си опашки с червено-кафяви пера.

— Какви бързоноги приятели! — викаха те и се кискаха тихичко.

Оскърбеният таралеж не можа да се въздържи и се затече да ги гони. Бекасините само това чакаха. Те литнаха тъй пъргаво и тъй бързо, че и ластовичките биха завидели на тяхната ловкост.

— Кис-кис-кис! — разнесе се смехът им.

— Няма смисъл да ги гоните. Не си губете времето — каза лелята.

Като повървяха още малко през мочура, тримата другари видяха други птици. Те приличаха на бекасините, но всяка от тях се отличаваше от другата с цвета на перата си. Само няколко, които бяха по-дребни, си приличаха. Те бяха сиво-кафяви, с черни точици и петна по гърбовете.

По-малките стояха настрана и гледаха как другите се бият.

— Това са бойници — каза Желтунка. — По цял ден се бият помежду си. Тези, които стоят настрана и гледат борбите, са женските.

Повлекана и Бързоходко се спряха да наблюдават тия птици.

Те се биеха на двойки, като петли. Дългите им клюнове бяха насочени един срещу друг и с тях те се мушкаха като с копия. Всеки от бойниците имаше същински щит от пера на гушата си и по две китки разноцветни пера на тила.

— Защо се бият? — полюбопитства Бързоходко.

— Защото се мислят за големи юнаци — отговори водната костенурка.

Тримата минаха край бойниците, които не им обърнаха никакво внимание.

Повлекана и Бързоходко искаха да погледат борбата, но лелята не им позволи.

— Тепърва ще срещнем още много от техните роднини — каза тя. — Родът им е много голям.

И наистина, като вървяха из мочура, виждаха да се придвижват в тревата най-различни птици, прилични на бойниците. Всички имаха дълги човки и дълги стройни крака, с които газеха из водата.

— Ето Черноопашатия бекас — обади се по едно време Желтунка. — Той е много важен.

Повлекана и Бързоходко забелязаха една доста едра птица, ръждивочервена, с много дълги крака и с оранжев клюн, слабо свит нагоре. Щом ги видя, птицата издаде остър звук, напомнящ свистене.

— Не бой се, Черноопашко! — извика му лелята.

Тя се обърна към таралежа и добави:

— Разтревожи се, защото гнездото му е наблизо.

Черноопашатият бекас се скри в тревата.

Като повървяха още няколко минути, нашите приятели излязоха от мочура.

Слънцето залязваше и тучните ливади, които се простираха чак до полите на планината, изглеждаха златисти и свежи от косите лъчи на залеза. Тук-там из тях, като бели петна, се виждаха щъркели.

— Време е вече да се разделим — каза лелята. — Тя се спря и тъжно погледна Повлекана. — Мога да ви придружа само дотук. По-нататък трябва да вървите сами. Много ми е мъчно да се разделя с тебе, моя душице. Кой знае дали ще те видя пак — рече тя на своята племенница. — Но и твоят приятел ми стана близък и скъп.

Повлекана и лелята се целунаха.

— Обърнете се към някой щъркел да ви посочи пътя — напъти ги Желтунка. — Доколкото знам, техните гнезда са в селото, отвъд планината. Всеки ден те прелитат през нея и знаят пътя. Биха могли да ви покажат откъде ще можете да я преминете най-лесно. Ако искате моя съвет, бих ви посъветвала да се заселите някъде в полите на планината, вместо да се връщате в родното си поле. Така ще бъде по-добре и за мене, и за вас, понеже бихме могли да се виждаме всяка есен, когато водите на блатото се разлеят широко.

Тя погледна Бързоходко и добави:

— Знам, че все пак родното място е най-хубаво. Но пътят, който ви чака, е и труден, и опасен. В планината ще срещнете най-различни зверове и птици, за които съм слушала, че са много страшни. Обаче ако сте предпазливи и храбри, ще минете невредими. Пожелавам ви лек път! — И разчувствана от раздялата, Желтунка скри главата си в своето пъстро корито, за да не видят сълзите й.

Двамата приятели тръгнаха към планината самички и тъжни. Само представата за тяхното родно поле ги караше да не загубят смелостта си. Трябваше да се върнат там, където бяха прекарали толкова щастливи години.

Когато слънцето залезе и планината хвърли грамадната си сянка върху ливадите, Бързоходко и Повлекана бяха на половината път. Щъркелите започнаха да отлитат един след друг. Нашите пътешественици бързаха с всички сили да достигнат някой от тях, за да го помолят да им покаже пътя.

Най-сетне те се приближиха до един закъснял щъркел, който се разхождаше важно из ливадите и диреше да клъвне някой скакалец.

— Бихте ли могли да ни посочите пътя през планината? — обърна се към него Бързоходко.

Изненадан от гласа на таралежа, щъркелът трепна, но като видя нашите приятели, веднага се успокои. Той взе важна стойка, пълна с достойнство.

— Пътя през планината ли?! Та нима вие имате намерение да отивате там? Хм, това не е за вашите крака — рече той и ги изгледа презрително.

— Искаме да идем в полето, което се намира отвъд планината — обясни таралежът.

— Да не би да кажете, че сте в състояние да отидете и в топлите страни? — каза щъркелът, като разтвори големия си червен клюн от смеха, който въздържаше с усилия.

— При вас ни изпраща моята леля, водната костенурка — обади се Повлекана. Тя смяташе, че по този начин щъркелът ще погледне по-сериозно на работата. Но той не й обърна никакво внимание.

— Не е по силите ви да преминете през планината — каза той строго. — Дори да речем, че сте способни да направите това, аз не мога да ви помогна с нищо.

— Вземете ни върху крилата си — помоли го Повлекана. — Ние ще ви се отплатим с нещо. Моята леля, която живее в блатото…

— Аз не съм пътнически самолет. Моето достойнство не ми позволява да се занимавам с подобни работи — пресече я той строго и като обърна гръб на двамата другари, отдалечи се важно и плавно.

След малко размисли нещо, изпъна дългата си шия и хвръкна от ливадата.

Повлекана и Бързоходко го изпратиха тъжно с очи, докато той се скри зад синкавото очертание на планината.

— Какво ще правим сега? — съкрушено се обади Бързоходко.

— Ще вървим сами — отговори костенурката. — Все ще срещнем някого да ни посочи пътя.

Двамата се упътиха към планината. Вървяха дълго време, докато стигнат полите й. Планината лъжеше окото. Тя изглеждаше твърде близо, едва ли не под носовете им, а всъщност беше далече.

Най-сетне те я достигнаха и бавно запъплиха по един от склоновете й. Бяха решили да вървят през цялата нощ.