Емилио Салгари
Тайните на Черната джунгла (6)

V. Девата на пагодата

Когато спря, намери се на двеста крачки от величествена пагода. Тази пагода в най-чист индийски стил беше най-красивата, която Тремал-Наик беше виждал някога из тия места. Построена изцяло от жълтеникав гранит, тя бе висока повече от двадесет метра, с основа широка две трети от височината, заобиколена от прекрасни колони, изваяни от изкусен майстор. Колкото повече пагодата се извисяваше, толкова повече се стесняваше, като най-горе завършваше с купол, от който се издигаше голям метален прът, поддържащ на върха си тайнствената змия с глава на жена. В ъглите на пагодата личеше индийската Тримурти, фигура с три глави върху тяло с три крака, и тук-там множество странни и любопитни скулптури на фигури от индийската свещена история: Брахма, Шива, Вишну, Парвати, злокобната богиня на смъртта, седнала върху лъв, Дарма-Раджа, индийският Плутон, и много други божества, както и голям брой страшни чудовища и слонски глави с издадени хоботи.

Както казахме, Тремал-Наик се беше спрял изведнъж, изненадан, че се намира пред такава пагода, защото смяташе, че всичко наоколо е само джунгла.

— Пагодата! — възкликна. — Загубен съм!

Огледа се набързо — намираше се на една гола поляна, с площ от около половин миля, на която нямаше ни храст, ни дърво.

— Загубен съм! — повтори той гневно. — Ако не намеря къде да се скрия, след пет минути ония ужасни хора ще връхлетят и ще ме удушат.

За миг се поколеба дали да не се върне назад в джунглата, където да се укрие, но трябваше да измине повече от осемстотин метра, през което време неговите преследвачи можеха да го открият. Помисли си за развалините около блатото, но те не представляваха удобно скривалище.

— А защо да не се изкача там горе? — промълви той, загледан във върха на пагодата. — Наистина, защо не?

Човек като него, който притежаваше херкулесова сила и необикновената ловкост на маймуна, бе способен да се изкачи до купола, катерейки се по колоните и скулптурите, свързани помежду си със стръмни парапети.

Метна карабината на гърба си и се хвърли към пагодата; остана няколко мига заслушан и успокоен от дълбоката тишина, започна смелото изкачване. Изпълзя нагоре с учудваща бързина по една колона и оттам се метна на стената на храма, като се захващаше за краката на божествата, изкачваше се по телата им, поставяше крак на главите им, на хоботите на слоновете и рогата на биковете на бог Шива. Колкото се изкачваше по-нагоре, сърцето му — странно — започваше да бие по-силно, а тялото му се изпълваше с нова, тайнствена сила. Сякаш непреодолима сила го привличаше към върха на пагодата и изпитваше непознати, необясними усещания при допира на студения камък.

Може да беше два часа сутринта, когато след дълги въздушни акробации, които можеха да смръзнат кръвта на всеки страничен наблюдател, при непрекъснатата опасност да падне и да си разбие черепа, той стигна купола. С последно усилие се вкопчи до високия метален стълб със змията с женска глава. За негова изненада, намери се пред един отвор в покрива на купола, дълбок и тъмен като кладенец, пресечен от бронзова греда, на която успя да стъпи. «Къде ли съм — попита се. — Този кладенец сигурно води за вътрешността на пагодата.» Хвана се за гредата, погледна надолу, но нищо друго не видя освен мрак; напрегна слух, но под него цареше дълбока тишина, явен знак, че в пагодата нямаше никой. Онова, което го изненада, бе едно достатъчно дебело въже, изплетено от лъскави, растителни нишки, завързано за гредата и спускащо се надолу. Събра всичките си сили и почна да го тегли нагоре, но веднага установи, че в долния му край е закачено някакво тежко тяло, което при поклащането почна да звънти. «Трябва да е лампа» — каза си Тремал-Наик. Изведнъж се удари по челото.

— О, спомням си! — възкликна, развълнуван. — Да… онези хора говореха за някаква пагода… за някаква дева, която бди… Справедливи Вишну, възможно ли е…

Спря и сложи двете си ръце на сърцето с поривист жест. Изпитваше същото вълнение, което чувствуваше през онези нощи, когато се намираше пред странното видение. Но това трая само миг. Хвана се за въжето и почна да се спуска, макар че не знаеше къде отива и какво го чака долу. След няколко минути краката му удариха някакъв кръгъл предмет, които издаде метален звук, поет от ехото на пагодата. Опита се да се наведе да види на какво е стъпил, когато скърцане, подобно на врата, чийто панти са ръждясали, стигна до ушите му. Погледна под себе си и му се стори, че в тъмнината различава една сянка, която се движеше безшумно. «Кой може да е?» — попита се, потръпвайки. С едната си ръка извади пистолета, решен да продаде скъпо живота си, ако бъде открит, и зачака с неподвижността на гранитна статуя.

До него достигна дълбока въздишка, която странно го впечатли. Почувствува, че са му забили нож в сърцето.

— Луд ли съм, или орисан? — прошепна.

Сянката бе спряла пред някаква черна, огромна изваяна фигура, която се намираше точно под въжето.

— Ето ме, ужасно божество! — възкликна един женски глас, който разтърси Тремал-Наик до дъното на душата.

На върха на изненадата си ловецът чу да се разлива някаква течност по пода и из въздуха се разнесе нежен мирис. «Чудовища, а не хора! — помисли си. — И все пак тази сянка има сладък глас, като този на сангуи.»

И наистина, не случайно Тремал-Наик оприличаваше звука на това индийско виолончело (по-малко, но с повече струни от нашето) с женския глас, който сега слушаше. Ето че той поде тъжно:

— Мразя те, страхотно божество, затова че ме осъди на вечно мъченичество, след като разруши всичко най-мило, което имах на света. Убийци, бъдете проклети в този и онзи живот!

Тайнственото същество, което изрече това проклятие, избухна в плач. Тремал-Наик за втори път потръпна с цялото си тяло и той, мъжът с непоклатим дух, верният син на джунглата, ловецът на тигри и змии, за пръв път в живота си се почувствува трогнат. За миг му се прииска да се спусне долу, но реши да изчака. Впрочем, сянката вече се отдалечаваше, изчезвайки в мрака и малко след това той чу вратата да скърца и да се затваря.

— Но как да разбера тази загадка? — промълви Тремал-Наик, раздразнен. — Кои са тези чудовища, които имат нужда от жертви? Кое е това страхотно божество? Коя е тази жена, която проклина в полунощ, в часа на престъпленията, призраците и отмъщенията? Кое е това същество, което плаче, докато другите убиват? И защо ме вълнува тъй силно този нежен глас като небесна хармония? Това същество, тази жена аз искам да я видя, да й говоря, за да ми разкрие всичко. Не знам, но някакъв вътрешен глас ми казва, че вече съм виждал тази жена, която така вълнува сърцето ми, че тази жена…

Спря, задъхан, почти изплашен. Топлина обля лицето му и го покри с пот.

— Ако това е моето видение? — възкликна с треперящ от вълнение глас. — Когато се катерех по храма, изпитвах душевен смут, а сега тук долу треперя. Възможно ли е да е вярно? Но по-добре да се спусна.

Плъзна се по въжето надолу и краката му опряха в някакъв твърд и грапав предмет, който издаде метален, или по-точно звук на бронзов предмет. Разбра, че е над черната фигура от бронз и се спусна още по-надолу, докато не усети пода. Краката му се плъзнаха по гладката и влажна повърхност. «Ето, тя тук поръси парфюма» — каза си. — «Миризмата ми го подсказва. Утре ще разбера къде се намирам и с кого имам работа.» Направи пет-шест крачки пипнешком в тъмнината и се спря с пистолет в ръката, в очакване някой лъч да освети тайнствената пагода. Минаха няколко часа без какъвто и да е шум да наруши гробовната тишина; горе, при отвора, небето почваше да се прояснява и звездите да бледнеят при плахата зора. Неподвижен, с широко отворени очи и наострени уши, Тремал-Наик очакваше с търпението, присъщо на азиатските раси.

Малко след това слънцето неочаквано се появи на хоризонта, освети голямата бронзова топка на върха на купола на пагодата и от отвора проникна лъч светлина. Тремал-Наик скочи на крака, изненадан, объркан от гледката, която се представяше пред очите му.

Намираше се под огромен купол, чийто стени бяха изписани с най-причудливи рисунки: първите десет превъплъщения на Вишну, богът-пазител на индийците, чието седалище е във Вайконду, или млечното море на змията Адисешиеу, а наоколо — главните деверкели, сиреч полубоговете — пазители на осемте ъгли на света, жители на соргу, тоест раят на ония, които нямат толкова заслуги, че да отидат в кайласон, рая на Шива. По средата на купола бяха изваяни огромните катери, гении на злото, които разделени на пет племена, скитат из света без да могат да излязат от негодните да заслужат обещаното на хората блаженство, освен ако не съберат достатъчно молитви. По средата на пагодата се издигаше голяма, бронзова статуя на четириръка жена, която в една ръка държеше дълга сабя, а в друга — човешка глава. Гердан от черепи се спускаше по статуята чак до краката й, а бедрата й бяха опасани от колан с отрязани ръце и крака. Лицето на ужасната богиня беше татуирано, ушите й украсени с халки, кървавочервеният език излизаше цяла педя от устата й, сгърчени в жестока усмивка; китките й бяха стегнати в гривни, а краката й стъпваха върху един великан, покрит в рани. Още от пръв поглед се разбираше, че това божество, опиянено от кръв, танцуваше върху трупа на жертвата си. Друг странен предмет беше един мраморен купел, вграден в лъскавия камък на пода, пълен с бистра вода. В него плуваше златна рибка, от тези, които често могат да се срещнат в река Ганг.

Тремал-Наик никога не бе виждал подобно нещо. Бе застанал пред чудовищното божество и го съзерцаваше с изненада и уплаха. Коя можеше да е тази зловеща фигура, украсена с черепи и отрязани ръце и крака? Какво означаваше онази златна рибка в купела от бял мрамор? Каква връзка имаха тези два странни символа с жестоките хора, които преследваха и удушаваха подобните си?

— Не сънувам ли? — прошепна Тремал-Наик, търкайки очите си. — Вече нищо не разбирам.

В същото време леко изскърцване стигна до ушите му. Обърна се с карабина в ръце, но веднага отстъпи до отвратителното божество, подтискайки с мъка вика си на изненада и радост.

Пред него, в рамката на една златна врата стоеше изправена чудно красива девойка, с тревожно изражение на лицето. Беше на около петнадесет години, възраст, в която индийската девойка е в разцвета на младостта си. Осанката й беше грациозна, а формите — женствени. Чертите на лицето й издаваха антична хубост, оживена от грейналото изражение на англо-индийската жена. Кожата й бе розова, с несравнима мекота, очите й големи, черни и искрящи като диаманти; носът й прав, за разлика у всеки индиец, устните тънки, алени, разтворени в тъжна усмивка, която откриваше две редици снежнобели зъби. В буйната й тъмнокестенява коса, разделена на челото от грозд едри перли, се преплитаха дъхави цветя.

Както казахме, Тремал-Наик бе отстъпил до чудовищната бронзова статуя.

— Ада!… Ада!… Видението от джунглата! — възкликна със задавен глас.

Повече не можа да каже нищо и остана там ням, задъхан, захласнат в това прекрасно създание, което го гледаше с дълбок ужас. Неочаквано девойката направи крачка напред, при което широката й наметка от коприна, обшита с широка синя ивица и украсена със сложни рисунки, се свлече на земята. Ослепителен сноп светлина обви момичето, заличавайки го от погледа на ловеца, който бе принуден да притвори очи. То бе буквално покрито със злато и скъпоценни камъни. Златна броня, обсипана с най-красивите диаманти от Полконда и Гузерати и украсена с тайнствената змия с глава на жена, закриваше гърдите й и изчезваше под широк кашмирски шал, извезан със сребро, който опасваше бедрата й; много огърлици от перли и диаманти, едри като лешници, висяха на врата й; широки гривни, също покрити със скъпоценни камъни красяха ръцете й, а широки шалвари от бяла коприна бяха пристегнати около голите глезени на малките й стъпала от яркочервени коралови халки. Един слънчев лъч, проникнал през тесен отвор, се отразяваше в тази пищност от злато и скъпоценности, потапяйки девойката в море от заслепяващ блясък.

— Видението, видението!… — повтори Тремал-Наик, като протягаше ръце към нея. — О, колко е хубава!…

Девойката се огледа уплашено и постави пръст на устните си, за да го прикани да мълчи, после тръгна право към него.

— Нещастник! — рече тя с изписан ужас в очите. — Защо си дошъл? Каква лудост те води в това ужасно място?

Без да иска ловецът бе паднал на колене и протягаше ръце към нея, която още по-уплашена отговори се отдръпна.

— Не ме докосвай! — рече с отпаднал глас. Тремал-Наик въздъхна дълбоко.

— Красива си! — възкликна той със страст.

— Млъкни, Тремал-Наик! — каза тя и пак постави пръст на устните си.

— Красива си!… — повтори неукротимият син на джунглата.

— Ако не искаш да ме загубиш, не вдигай шум — рече момичето с нежен упрек. — Ти още не знаеш ужасните опасности, които те грозят.

— Аз съм Тремал-Наик! Кой е този, който те заплашва? Кажи ми го и аз, ловецът от Черната джунгла, ти се заклевам, че утре този враг ще изчезне от земята!

— Не говори така, Тремал-Наик.

— Защо?… Чуй, девойко: аз никога не бях виждал досега лице на жена в моята джунгла, населена само с тигри и змии. Когато те зърнах за първи път, при умиращите слънчеви лъчи, там, зад онзи храст, бях целият разтърсен. Стори ми се, че си божество, слязло от небето, и оттогава те обожавам:

— Мълчи, мълчи! — рече момичето с хълцащ глас, като скри лицето си в ръце.

— Не мога да мълча, красиво цвете на джунглата! — отвърна с порив Тремал-Наик. — Когато изчезна, стори ми се, че нещо се откъсва от сърцето ми. Бях като замаян, пред очите ми танцуваше твоето видение, кръвта заигра във вените ми и към лицето ми се надигаха огнени езици, които стигаха до мозъка ми. Помислих си дори, че съм омагьосан!

— Тремал-Наик! — опита се да го възпре момичето.

— Онази нощ не спах — продължи ловецът. — Тресеше ме и изпитвах неутолимо желание да те видя отново. Защо? Не знаех, но това чувство не ми даваше мира. За пръв път в живота си изпитвах такова вълнение. Минаха петнадесет дни. Всяка вечер, при залез, те виждах зад храста и се чувствувах щастлив; чувствувах се пренесен в друг свят, струваше ми се, че съм друг човек. Ти не ми говореше, но ме гледаше, а това за мен бе предостатъчно: онези твои погледи бяха красноречиви и ми казваха, че ти…

Спря задъхан, с очи, втренчени в девойката, която криеше лицето си с ръце.

— Ох! — въздъхна той с болка. — Не ти е приятно да ти говоря.

Момичето се сепна и го погледна с влажни очи.

— Защо да говорим, когато между нас има цяла пропаст? — заекна тя. — Защо дойде тук, нещастнико, да събудиш в сърцето ми излишната надежда? Не знаеш ли, че това място е прокълнато и запретено най-вече за онзи, когото обичам?

— Когото обичам? — възкликна той радостно. — Повтори тази дума, красиво цвете на джунглата! Наистина ли ме обичаш? Вярно ли е, че си идвала всяка вечер край онзи храст, защото ме обичаш?

— Защо искаш да умра, Тремал-Наик? — възкликна девойката, изплашена.

— Да умреш ли? Че защо? Каква опасност те заплашва? Не съм ли тук, за да те защищавам? Какво значение има, че това място е прокълнато? Какво от това, че помежду ни има пропаст? Аз съм силен, тъй силен, че за теб ще повдигна този храм и ще запокитя това ужасно чудовище, пред което разливаш благовония.

— Как, откъде знаеш? Кой ти го каза?

— Видях те тази нощ.

— Значи тази нощ си бил тук?

— Да, хванат там горе за онази лампа, точно над главата ти.

— Но кой те доведе в този храм?

— Преследваха ме онези хора с примките.

— Ох, нещастнико, загубен си! — изстена девойката. Тремал-Наик се втурна към нея.

— Кажи ми, за бога, каква е тази загадка — попита с едва сдържан гняв. — Защо е целият този ужас? Какво означава тази чудовищна фигура? Каква е онази златна рибка, която плува там? Какво означава тази змия с глава на жена, изкована на бронята ти? Кои са тези хора, които душат подобните си и живеят под земята? Искам да знам тези неща, Ада!

— Не ме разпитвай, Тремал-Наик.

— Защо?

— Ах, ако знаеше ужасната ми орис!

— Но аз съм силен.

— Какво значи силата срещу тези хора?

— Ще им обявя безмилостна война.

— Ще те пречупят като бамбукова фиданка. Та те предизвикват дори могъщата Англия. Силни са и ужасни, Тремал-Наик! Нищо не може да им се опре, нито флота, нито войска. Всичко пада пред отровния им дъх.

— Но кои са те?

— Не мога да ти кажа.

— А ако ти заповядам?

— Пак ще откажа.

— Значи не ми вярваш? — избухна гневно Тремал-Наик.

— Ох, Тремал-Наик! — прошепна нещастното момиче с отчаян глас.

Ловецът взе да чупи пръсти.

— Тремал-Наик — подхвана момичето, — над мен тежи присъда, една страхотна присъда, която ще трае до смъртта ми. Обичах те, смели ловецо на джунглата, обичам те и сега, но…

— О, значи ме обичаш! — възкликна той.

— Да, обичам те, Тремал-Наик.

— Закълни се в това чудовище до нас.

— Заклевам се! — каза девойката с ръка, издигната към бронзовата статуя.

— Закълни се, че ще станеш моя жена!

Гърч разкриви красивото лице на момичето.

— Ще стана твоя жена, стига да е възможно — промълви то с глух глас.

— Да не би да имам съперник?

— Не, и няма да има друг смелчак, който да посмее да спре погледа си на мен. Аз принадлежа на смъртта.

— На смъртта! — извика той.

— Да, Тремал-Наик, принадлежа на смъртта. Деня, в който някой мъж ще постави ръка върху мен, примката на отмъстителите ще прекъсне живота ми.

— Какво говориш, да не би да сънувам?

— Не, буден си и ти говори жената, която те обича.

— Ах, ужасна загадка!

— Да, ужасна загадка, Тремал-Наик. Между нас има бездна, която никой не би могъл да запълни… Орис! И какво съм сторила, за да бъда тъй нещастна? Какво престъпление съм извършила, та над мене тегне това проклятие?

Пристъп на плач задуши гласа й и лицето й потъна в сълзи Тремал-Наик издаде глухо ръмжене и стисна юмруци така силно, че костите му изпращяха.

— Какво мога да направя за теб? — попита той, развълнуван до дъното на душата си. — Сълзите ти ми причиняват болка, красиво цвете на джунглата. Кажи ми какво трябва да направя, заповядвай и аз изпълнявам повече от роб. Искаш ли да те измъкна от това място? Ще го сторя, дори да трябва да оставя кожата си при този опит.

— О, не, не! — прекъсна го уплашено момичето. — Това би означавало да загинем и двамата.

— Искаш ли да се махна от тук? Чуй, аз много те обичам, но ако съществуванието ти налага вечна раздяла помежду ни, ще изтръгна любовта от сърцето си. Ще скитам прокълнат, ще нося вечно мъченичеството си, но ще го сторя. Говори, какво трябва да сторя?

Девойката мълчеше и хлипаше. Тремал-Наик нежно я привлече към себе си и се готвеше да заговори, когато отвън долетя острият звук на рамзинга.

— Бягай, бягай, Тремал-Наик! — възкликна момичето, извън себе си от ужас. — Бягай или сме загубени!

— Аха, проклетата тръба! — викна Тремал-Наик и се озъби.

— Те идват — продължи девойката с отмалял глас. — Ако ни заварят тук ще ни пренесат в жертва на своето страхотно божество. Бягай, бягай!

— Никога!

— Да не искаш да загина?

— Ще те защищавам!

— Бягай, нещастнико, бягай!

Вместо отговор, Тремал-Наик взе карабината си от земята и я зареди. Девойката разбра, че този мъж беше непоклатим.

— Имай милост към мене, те идват! — рече тя сломена.

— Да дойдат, чакам ги! — отвърна Тремал-Наик. — Първият, който дръзне да вдигне ръка срещу теб, ще го убия като тигър от джунглата. Заклевам се.

— Е, добре, остани, тъй като си непоклатим, смели ловецо от джунглата. Аз ще те спася.

Тя събра наметката си и се упъти към вратата, от която бе дошла. Тремал-Наик се хвърли към нея, да я възпре.

— Къде отиваш? — попита я.

— Да посрещна човека, който пристига, и да му попреча да влезе тук. Тази вечер, в полунощ, ще се върна при теб. Тогава ще се изпълни волята на боговете и може би… ще побегнем.

— Как ти е името?

— Ада Коришан.

— Ада Коришан! Ах, колко е хубаво това име! Върви, благородно създание, в полунощ ще те очаквам.

Девойката се уви в наметката си, погледна за последен път с навлажнени очи Тремал-Наик и излезе, сподавяйки плача си.