Емилио Салгари
Тайните на Черната джунгла (24)

VII. Цветята, които приспиват

Когато Тремал-Наик дойде на себе си, намери се затворен в тясно подземие, осветено от малък процеп с двоен ред железни пръчки, и здраво вързан за две халки, вградени в един стълб. Отначало помисли, че сънува лош сън, но бързо се убеди, че наистина е пленник. Страх обзе този човек, който досега бе дал доказателства за безмерна смелост. Опита се да подреди мислите си, но в главата му всичко бе така объркано, че си спомняше вяло за Негапатнан, за бягството, за лимонадата и нищо повече. «Кой ли може да ме е предал? — помисли си и потръпна. — Какво ще стане сега с мен? Каква е тази мъгла, която забулва мозъка ми? Дали не са ме опили с някакво неизвестно за мен питие?» Направи усилие да стане, но веднага падна — бе чул да се отваря вратата.

— Кой слиза? — попита.

— Аз, Бхарата — отвърна сержантът.

— Най-после! — възкликна Тремал-Наик. — Ще ми обясниш ли по каква причина се намирам тук като пленник?

— Защото вече знаем, че си тхуг.

— Аз, тхуг?

— Да, Сарангуи.

— Лъжеш!

— Не, ти сам призна.

— Кога?

— Преди малко.

— Ти си луд, Бхарата.

— Не, Сарангуи, дадохме ти да пиеш юма и ти всичко призна.

Тремал-Наик го изгледа уплашено. Спомняше си за лимонадата, която капитанът му бе дал.

— Ах, негодници! — възкликна отчаяно.

— Искаш ли да се спасиш? — попита го сержантът след кратко мълчание.

— Говори — каза Тремал-Наик с пресипнал глас.

— Признай всичко и може би капитанът ще пощади живота ти.

— Не мога; ще убият жената, която обичам.

— Кои?

— Тхугите.

— Какви ги приказваш? Говори.

— Невъзможно е! — възкликна Тремал-Наик с див глас. — Проклети да сте всички.

— Чуй ме, Сарангуи. Вече знаем, че седалището на тхугите се намира в Раймангал, но не знаем колко са и къде се крият. Ако ни кажеш тези неща, кой знае, може би няма да умреш.

— А какво ще направите с тхугите? — попита Тремал-Наик с тревога в гласа.

— Ще разстреляме всички.

— Дори сред тях да има жени?

— Тях преди другите.

— Защо?… Какво са виновни те?

— Те са по-страшни от мъжете, защото представят богинята Кали.

— Лъжеш се, Бхарата.

— Толкова по-зле.

Тремал-Наик хвана челото си и заби нокти в косата си. Погледът му бе изплашен, лицето бледо, а гърдите му буйно се надигаха.

— Ако пощадите живота на една от онези жени, може би ще говоря.

— Невъзможно е, понеже за да ги хванем живи, ще ни струва потоци кръв. Ще изтребим всички, като зверове, в техните подземия.

— Но сред тях аз имам годеница! — възкликна Тремал-Наик отчаяно. — Вие и нея ще убиете!… Не, не, няма да говоря. Убийте ме, измъчвайте ме, предайте ме ако искате на английските власти, правете с мен каквото искате, но няма да говоря. Тхугите са безбройни и могъщи, ще се защищават, и може би ще спасят онази, която тъй много обичам.

— Още един въпрос. Коя е тази жена?

— Не мога да кажа.

— Сарангуи, ще ми кажеш ли коя е тази жена? — попита го повторно Бхарата.

— Никога.

— Бяла ли е или тъмнокожа?

— Няма да ти кажа.

— Добре — рече сержантът. — След три-четири дни ще те закараме в Калкута.

По лицето на пленника се изписа силна тревога. «Още тази нощ трябва да избягам, или всичко е загубено» — каза си.

Денят премина, без да се случи нещо друго. По обяд и на залез слънце на пленника донесоха ориз и плодове. Но щом слънцето се скри зад гората, тъмнината в избата стана плътна. Тремал-Наик облекчено въздъхна. Остана неподвижен още три дълги часа от страх да не влезе някой, после се зае да подготви бягството си.

Индийците са известни с майсторството си при завързване на пленниците си и е нужен дълъг опит, за да може човек да развърже сложните им възли. За щастие Тремал-Наик притежаваше огромна сила и добри зъби. С рязко движение отхлаби въжето, което не му позволяваше да навежда главата си, след което търпеливо, без да обръща внимание на болката, приближи едната си китка до устата и започна да работи със зъби, като хапеше, режеше и дърпаше. Успя да се освободи от въжето, а да развърже останалите възли за него бе работа за един миг.

Изправи се и изпъна изтръпналите си крайници, после се приближи до прозорчето и погледна навън. Луната още не беше се показала, но небето бе обсипано със звезди. Отвън го лъхна свеж въздух, пропит с аромата на хиляди цветя. Всичко бе тихо, човешка душа не се виждаше догдето стигаше погледът му. Хвана една от железните пръчки и силно я разклати; тя се огъна едва, нищо повече. «За мен бягството оттук е невъзможно» — каза си. Огледа се, за да открие какъвто и да е предмет, с който да си послужи, но не откри нищо. «Загубен съм — помисли си, уплашен. — Но не, не искам да умра, сега когато щастието е тъй близо.» Отиде към вратата, но рязко спря. До него стигна глухо мяукане, което идеше отвън. Извърна глава към прозорчето и видя, че на него е спряло някакво тъмно петно с две зеленикави, светещи точки. Радостна мисъл озари лицето му.

— Дарма!… Дарма!… — прошепна той с треперящ от вълнение глас.

Тигърът издаде ниско ръмжене и заудря с гръб по желязната решетка. Пленникът спусна ръце и го хвана за краката.

— Спасен съм! — възкликна. — Браво, Дарма, знаех си, че ще дойдеш да потърсиш господаря си. Вече не се страхувам от капитана и сержанта му.

Спусна се към един ъгъл, където бе видял къс хартия. Изправи я между дланите си, после захапа пръста си, за да извади няколко капки кръв и с една клечица написа, колкото можеше в тъмнината, следните редове:

«Издаден съм и затворен в подземието на Негапатнан. Помогнете ми бързо или всичко е загубено.

Тремал-Наик»

Нави хартийката и с едно конче я завърза около врата на тигъра.

— Тичай, Дарма, върни се при тхугите — каза му. — Господарят ти е в голяма опасност.

Звярът разтърси глава и литна като стрела.

Мина един дълъг час. Вкопчен в желязната решетка, Тремал-Наик очакваше сред хиляди съмнения и страхове завръщането на вярното животно.

Но ето че изведнъж зърна тигъра да се приближава с огромни скокове. «Дано не го видят» — каза си, треперящ. За щастие Дарма стигна до решетката на прозорчето, незабелязан от часовоите. На врата си носеше голям пакет, който Тремал-Наик с мъка успя да прекара през решетките. Съдържаше писмо, револвер, една кама, боеприпаси, ласо и две букетчета от цветя, грижливо поставени в два стъклени буркана. «Какво ли означават тези цветя» — попита се изненадан. Разгъна писмото и на светлината на един лунен лъч прочете:

«Обградени сме от две роти сипаи, но един от нашите върви след Дарма. Грози ни голяма опасност и бягството ти е наложително. Към оръжията прибавям две букетчета. Белите приспиват, а червените отнемат свойството на белите. Приспи часовоите и дръж подръка червените цветя. Щом се освободиш, нападни жилището и отсечи главата на капитана. Нагор, който пратихме след тигъра, ще ти съобщи за присъствието си с познатия сигнал и ще ти помогне. Побързай.

Кугли»

Може би някой друг би се изплашил от съдържанието на това писмо, но не и Тремал-Наик. В този върховен момент се чувствуваше тъй силен, че можеше да превземе бънгалото без помощта на Нагор. «Любовта ще ми даде силата и смелостта да извърша това чудо» — каза си. Скри оръжията и боеприпасите под една купчина пръст и се върна на прозорчето.

— Отивай си, Дарма — каза на тигъра. — Ти си в опасност.

Животното се отдалечи, но не беше направило и двадесет крачки, когато някой от часовоите извика:

— Тигърът!… Тигърът! — и последва изстрел.

Последва втори гърмеж, но умното животно затича още по-бързо и скоро след това изчезна в тъмнината. Чуха се забързани стъпки и няколко души спряха пред прозорчето.

— Хей ти, къде е тигърът? — долетя глас, който Тремал-Наик веднага позна, че е на Бхарата.

— Избяга — отвърна часовоят от верандата.

— Къде беше?

— До прозорчето на избата.

— Обзалагам се на сто рупии, че е приятел на Сарангуи. Изпратете веднага двама души долу да проверят.

Тремал-Наик чу всичко. Взе двата буркана, счупи ги и хвърли белите цветя в най-тъмния ъгъл, скри червените в пазвата си и се облегна на стълба, като се овърза набързо с въжетата. В същия миг влязоха двама сипаи с факла.

— А, тук ли си още, Сарангуи? — попита единият.

— Затвори си човката, защото искам да спя — каза Тремал-Наик, преструвайки се, че е в лошо настроение.

— Можеш да спиш, драги, и то спокойно, защото ние ще бдим над съня ти.

Тремал-Наик вдигна рамене, опря се на стълба и затвори очи. Двамата сипаи поставиха факлата в един процеп на стената, седнаха на земята с карабини между нозете.

Не бяха изминали и десет минути, когато Тремал-Наик усети силен аромат, който замая главата му, независимо от червените цветя, чийто особен дъх го държеше буден. Погледна двамата сипаи: прозяваха се непрестанно и потъркваха очи.

— Нищо ли не усещаш? — попита по-младият войник след малко.

— Да — отвърна другарят му. — Струва ми се, че…

— Пиян, искаш да кажеш.

— Точно така; едва държа очите си отворени.

— От какво ли е тази работа?

— Откъде да знам?

Разговорът свърши тук. Тремал-Наик, който внимателно ги наблюдаваше, видя как полека-лека затвориха очи. Опитаха се на няколко пъти да се преборят със съня, но накрая се отпуснаха и звучно взеха да хъркат.

Беше моментът да се действува. Тремал-Наик се освободи от въжетата и тихо се изправи.

— На свобода! — възкликна.

Взе оръжието, завърза здраво двамата спящи и се спусна към стълбата.