Метаданни
Данни
- Серия
- Малайски пирати (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- I Misteri della Jungla Nera, 1895 (Обществено достояние)
- Превод от италиански
- Божан Христов, 1983 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,5 (× 33 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- Сергей Дубина (4 март 2006 г.)
- Допълнителна корекция и форматиране
- cattiva2511 (2021)
Източник: http://dubina.dir.bg
Издание:
Емилио Салгари
ТАЙНИТЕ НА ЧЕРНАТА ДЖУНГЛА
РОМАН, 1987 г.
Преведе от италиански БОЖАН ХРИСТОВ
Художник СТЕФАН ГРУЕВ
Редактор ЛЪЧЕЗАР МИШЕВ
Художествен редактор ВЕНЕЛИН ВЪЛКАНОВ
Технически редактор КОСТАДИНКА АПОСТОЛОВА
Коректор АСЕН БАРЪМОВ
ЦЕНА 1,80 ЛЕВА
ИЗДАТЕЛСТВО „ОТЕЧЕСТВО“, СОФИЯ, ДП „ДИМИТЪР БЛАГОЕВ“, УЛ. „РАКИТИН“ 2, СОФИЯ
Emilio Salgari
I misteri della jungla nera
Edizioni Paoline, 1975
История
- — Добавяне
- — Корекция и добавяне на изображения
XII. Засадата
Макар наполовин задушен и замаян, щом почувствува, че примката го отпуска, Тремал-Наик скочи, грабна карабината и се втурна към реката с надежда да пръсне главата на предателя. Но когато стигна до брега, Манчади беше изчезнал. Навлезе във водата, но не видя никакъв човек по повърхността й. Може би течението бе отмъкнало убиеца, ударен безсъмнено от карабината или пистолета на махарата.
— Ах, негодник! — възкликна Тремал-Наик извън себе си от гняв.
— Господарю, къде е бандитът? — викна Камамури, като дотича, придружен от тигъра и кучето.
— Изчезна, но ще го открием.
— Ранен ли си?
— Тремал-Наик не се дава лесно на тия удушвачи.
— Щеше да ми се пръсне сърцето от тичане, господарю. Страхувах се, че няма да стигна навреме, за да те спася. Ах, подлец. Да се опита да удуши господаря ми! Ако ми падне в ръцете, ще го разкъсам на парченца. Да ни излъже така, нас, които го приехме братски. По чудо се отърва, господарю, знаеш ли?
— Знам, Камамури. А с Агхур какво стана?
Махаратът посърна и ръцете му се отпуснаха.
— Говори, Камамури — каза Тремал-Наик, който вече предугаждаше отговора.
— Умря, господарю — промълви Камамури. Тремал-Наик се хвана за главата с отчаян жест.
— Умрял, умрял!… — изхълца той. — Защо всички около мен умират? Какво съм сторил, Шива, защо трябва да загубя всички ония, които обичам? Прокълнат ли съм от боговете?
Наведе глава на гърдите си и по обгорелите му бузи се стече сълза. При гледката на този човек да плаче, на Камамури сърцето се сви.
— Господарю… — пошепна той.
Тремал-Наик не го чу. Бе хванал главата си с ръце и седнал на брега на реката съзерцаваше с влажни очи джунглата, над която духаше лек ветрец, пропит от аромата на ясмин. Хълцанията разтърсваха от време на време атлетическите му гърди.
— Господарю, мой бедни господарю! — изстена Камамури. — Не плачи, бъди силен, трябва…
— Да, силен, за да се боря с нещастието, което тегне над нас — каза гневно Тремал-Наик — Бедният Агхур! Тъй млад и смел, а трябваше да умре! Сигурен ли си, че наистина е умрял?
— Да, господарю, видях го със собствените си очи и го докоснах с ръка. Беше там, проснат до едно блато с примка около врата и кама в гърдите. След като го е повалил, подлият Манчади го е довършил с ножа си.
— Значи Манчади го е убил.
— Да, господарю.
— Ах, долен престъпник.
— Но повече няма да убива, казвам ти го аз. Моят куршум го е улучил и сега може би рибите пируват с месата му.
— Значи това чудовище е замислило такъв пъклен план?
— Да, господарю. Убил е Агхур, като предварително ме беше отстранил, за да връхлети след това върху теб. За щастие разбрах това навреме и поех веднага обратно.
— Благодаря ти. Но преди това нямаше ли никакво съмнение?
— Не, господарю, дори не се усъмних. Той ни лъжеше много добре. Каква ли цел може да е имал, за да ни убие?
— Страхувам се, че са го изпратили индийците от Раймангал.
— Така ли мислиш, господарю?
— Сигурен съм. Не видя ли татуировка по гърдите му?
— Не, защото ходеше все загърден, не знам защо.
— За да скрие татуировката, разбира се.
— Сега разбирам. Но защо е изпитвал такава омраза към теб?
— Защото обичам Ада.
— Не са ли съгласни онези хора да я обичаш?
— Не, и се опитват да ме убият.
— Но защо?
— Защото над момичето тежи ужасна присъда.
— Каква?
— Не знам, но един ден ще разкрия загадката.
— И смяташ, че негодниците ще ни нападнат отново?
— Да, Камамури.
— Страхувам се господарю. А ти?
Тремал-Наик не отговори. Бе обърнал поглед на юг.
— Видя ли нещо? — попита махаратът разтревожен.
— Да, струва ми се, че забелязах странна, бледа светлина в дъното на джунглата, която бързо изгасна.
— Да идем в колибата, господарю. Тук не сме сигурни.
Тремал-Наик огледа за последен път джунглата и реката и с бавни крачки се запъти към колибата, но на прага спря.
— Виж, Камамури — рече той тъжно. — Някога тъй весела и гостоприемна, тази колиба сега ми се струва мрачна като гроб. Бедният Агхур.
Сподави плача си и се излегна на хамака, като скри лице в ръцете си. Камамури се облегна на вратата с очи, вперени в джунглата, и на няколко пъти прошепна:
— Бедният господар!
Изминаха три дълги часа, без махаратът да помръдне. Острият звук на рамзинга го откъсна от неговата неподвижност.
— Злокобна тръба! — измърмори той ядосано. — Пак ли ново нещастие? Но сега съм предупреден.
Обиколи няколко пъти колибата, като внимателно огледа наоколо високите треви. Прибра се, като повика Дарма и Пунтхи, залости вратата и се излегна зад нея, така че да се събуди при най-малка опасност отвън.
Минаха доста часове без нищо да се случи. Все по-неспокоен Камамури не можеше да затвори очи и често ставаше на пръсти, да погледне през прозорчетата.
Към полунощ луната залезе и джунглата потъна в пълна тъмнина. Точно тогава Пунтхи излая три пъти.
— Някой приближава — прошепна Камамури. — Пунтхи го усети.
Влезе в стаята на Тремал-Наик, който дълбоко спеше и в съня си продължаваше да споменава нещастната Ада.
Пунтхи изръмжа глухо още няколко пъти към вратата, озъбен и настръхнал. И тигърът дочу нещо, защото изхърка нещо неясно.
След като взе два пистолета, Камамури отиде да дебне по всички прозорчета, но не успя да забележи и види нищо. За миг му хрумна да гръмне един път, за да изплаши оня, който би се осмелил да приближи до колибата, но за да не разбуди Тремал-Наик и от страх, че той може да се впусне навън, се възпря. Малко след това, докато минаваше край един процеп, стори му се, че на юг нещо се аленее като огнена ивица; дочу му се и някакво свистене, последвано от глух тътен, но повече не можа да разбере. «Каква загадка — помисли си, потръпвайки. — Ако тази нощ не се случи беда, ще бъде знак, че Шива и Брахма ни закрилят.» Остана буден още няколко часа, но умората го победи и той се унесе в сън. През останалата част на нощта нито кучето, нито тигърът се обадиха.
Нетърпелив да разгледа обстановката, на сутринта Камамури побърза да излезе. Първото нещо, което привлече вниманието му, бе една кама, забита в земята на няколко крачки от колибата и пробождаща някаква синя хартийка.
— Я! — възкликна махаратът и отстъпи. — Значи някой е дръзнал да стигне дотук?
Приближи предпазливо и с известно отвращение към тези предмети и ги взе с треперяща ръка. Камата беше от тъмна, калена стомана с особена форма и странни знаци, врязани по острието. Разтвори хартията и видя тайнствената емблема на индийците от Раймангал, а отдолу няколко реда, написани в червено. «Какво ли означават тези редове? — попита се махаратът. — Тук има някаква загадка, която господарят ще разкрие.» Нареди на Дарма и Пунтхи да мируват и изтича при Тремал-Наик. Намери го седнал на един от прозорците, с оборена глава и поглед към мъгливите хоризонти.
— Господарю… — рече махаратът.
— Какво има? — попита другият с глух глас.
— Откъсни се от мислите си и погледни тези неща. Тук се крие някаква тайна.
Тремал-Наик се обърна с неохота. Нервен гърч измени чертите на лицето му, щом видя камата, която Камамури му показваше.
— Кой ти даде това оръжие? — попита и потръпна целият. — Намерих го пред колибата. Прочети това писмо, господарю.
Тремал-Наик рязко го дръпна от ръката му и зачете с алчен поглед. Ето какво пишеше:
Тремал-Наик.
Тайнственото божество, което властвува страховито над цяла Индия, ти изпраща, камата на смъртта. Достатъчно е едно одраскване на нейния отровен връх, за да слезеш в гроба.
Тремал-Наик, ти трябва да изчезнеш от лика на земята: това желае Божеството. Само по този начин можеш да възпреш мълнията, надвиснала върху главата на онази, която е осъдена. Тази вечер, при залез-слънце, Манчади очаква трупа ти.
Докато четеше писмото, Тремал-Наик пребледня.
— Какво?… — възкликна. — Животът ми!… Животът ми, за да възпра мълнията, надвиснала над главата на онази, която е осъдена!… Какво означава тази закана? Да умра? Аз?
— Господарю — прошепна Камамури, който се беше разтреперил като лист, — чувствувам, че ни грози голяма опасност.
— Не се плаши, Камамури — каза Тремал-Наик. — Негодниците искат да ни сплашат, но аз ще се опълча срещу тайнственото божество, което властвува над цяла Индия. Те искат живота ми, божеството им ми заповядва да сляза в гроба и ми праща камата на смъртта, но Тремал-Наик не е толкова глупав да се хване на въдицата, нито…
Изведнъж спря. Ужасна мисъл мина през главата му. Пак погледна писмото и по лицето му се изписа мъка.
— Велики Шива! — извика с неестествен глас. — Камамури!
— Какво, господарю?
— Една жена, която е осъдена… Да не би…
— Коя жена, господарю?
— Държат я в ръцете си…
— Но коя е тя?
— Ада! — произнесе той отчаяно. — О, бедна моя Ада!
Тремал-Наик изскочи като луд извън колибата и пак се върна с изменено от болка лице.
— Господарю, не е възможно да я убият — рече Камамури.
— А ако така са решили ония чудовища? Какъв ужас! О, велики Шива, бди над нея. Бди над моята нещастна Ада…
Ридание разтърси гърдите на ловеца от Черната джунгла.
— Какво да направя? — заекна той, съвсем объркан. — Да, почвам да разбирам, чудовищата са я осъдили, не искат да я обича ни един смъртен, един от нас трябва да умре. Но не, не искам тя да умре, тъй млада, тъй красива! Значи, трябва да умра аз? Не, не е възможно, твърде много я обичам, без да я видя за последен път, без да й кажа, че умирам за нея.
Тремал-Наик се сгърчи като змия и стисна глава между ръцете си. Неочаквано скочи на крака като тигър, който се готви да се нахвърли върху жертвата си. Злокобен блясък играеше в очите му.
— Часът на отмъщението удари! — рече той с неповторим глас. — Идвам, Ада!… Дарма, тръгваме!
С един скок тигърът застана до него и страшно изръмжа. Тремал-Наик откачи една карабина от стената и се готвеше да излезе, когато Камамури го спря.
— Къде отиваш, господарю? — попита го и го хвана за раменете.
— В Раймангал, да я спася, преди да я убият.
— Но не знаеш ли, че там дебне смъртта? Не знаеш ли, че в Раймангал има може би хиляда от ония хора, които искат да пролеят твоята кръв? Ти се обричаш, господарю, и като се надяваш да спасиш твоята любима, всъщност я осъждаш сам на смърт.
— Аз!…
— Да, господарю, ти я убиваш. Още с появяването ти мълнията ще порази девойката.
— Богове!
— Успокой се, господарю, и ме чуй. Остави на мен и скоро ще знаем всичко. Кой знае, може би ония хора са искали само да ни сплашат.
Тремал-Наик го изгледа като замаян. Може би Камамури имаше право.
— Още не е настъпил часът да идем на онзи проклет остров, нито ти си достатъчно укрепнал, за да се бориш с тях — продължи махаратът. — Те искат твоя живот, написали са го; е, добре, те ще имат твоя труп, но той ще диша и ще хване за гърлото убиеца на нещастния Агхур. Позволи ме да те водя аз, господарю; махаратите са хитри, ти знаеш това.
— Какво искаш да кажеш? — попита Тремал-Наик, който малко по малко отстъпваше.
— Искам да кажа, че ни е нужен човек, който всичко да ни каже, за да знаем какво да правим. Ако е необходимо, утре ще заминем за Раймангал.
— Човек ли ни трябва?
— Да, и той ще бъде Манчади. Слушай ме внимателно. Тази вечер при залез слънце ще те закарам в джунглата и ти ще се престориш на умрял. Аз и Дарма ще се скрием на няколко крачки от теб, за да не ти се случи беда. Щом пристигне бандитът, който уби Агхур, ще се хвърлим отгоре му и ще го пленим. Аз се нагърбвам да го накарам да изкаже мястото, където крият момичето, което обичаш, и да го накарам да говори за плановете на нашите неприятели.
Тремал-Наик хвана ръцете на махарата и ги стисна сърдечно.
— Оставаш, нали? — попита Камамури, грейнал от радост.
— Да, оставам — каза Тремал-Наик с дълбока въздишка. — Но утре, макар и сам, ще ида в Раймангал. Чувствувам, че голяма опасност застрашава Ада.
— Но не сам — добави Камамури. — Ние с Дарма ще те придружим. А сега се успокой. Тази вечер Манчади ще бъде в ръцете ни.
Камамури остави господаря си, седнал на прага на вратата, в плен на своите опасения и мрачни мисли, и отиде на реката, за да приготви лодката.
През деня нищо не се случи. Камамури отиде няколко пъти до джунглата, въоръжен до зъби, надявайки се да открие някой, може би и самият Манчади, но не срещна жива душа. Към седем часа слънцето плъзна по хоризонта. Това беше моментът за действие.
— Господарю, да не губим време — каза махаратът, който радостно потриваше ръце.
Точно в този миг от юг долетяха звуците на рамзинга.
— Негодникът се приближава — каза Камамури. — Кураж, господарю, аз ще те заведа в джунглата. Нито дума, нито най-малко движение, ако не искаш да провалиш засадата. Щом убиецът се появи, тигърът ще го повали.
Грабна господаря си на ръце, метна го на гърба си, като предварително постави два пистолета под широката му дреха, и се упъти, клатушкайки се, към джунглата.
Слънцето изчезваше зад големите гори на запад, когато стигнаха до първите бамбукови дървета. Постави Тремал-Наик на земята, който остана неподвижен като труп, после се наведе над него и му пошепна:
— Не мърдай, господарю! Щом тигърът се нахвърли на Манчади, скочи и запуши устата на подлеца. Може би наоколо да има и други индийци.
— Остави на мен — отвърна също шепнешком Тремал-Наик. Камамури се отдалечи с наведена глава, натъжен, че оставя сам ловеца на Черната джунгла. Щом стигна до колибата, от леса отекна втори звук на зловещата тръба. «Манчади е още далеч — помисли си. — Всичко върви добре.» Влезе в колибата, въоръжи се с пистолети и един дълъг нож, после излезе, като оглеждаше зорко реката и джунглата.
— Следвай ме, Дарма — каза той на тигъра.
С един скок звярът застана до него и двамата затичаха на юг, прикривайки се сред високите тръстики. За пет минути стигнаха до бамбуковия лес и се скриха на седем-осем крачки от Тремал-Наик.
Трети звук от тръба, този път по-близо, наруши дълбоката тишина. «Добре — каза си Камамури и стисна единия пистолет. — Негодникът наближава.» Погледна към господаря си, който изглеждаше като истински труп; бе легнал настрани и едната му ръка закриваше лицето. Можеше да излъже дори лешояда марабу и чакала.
Изведнъж един великолепен паун литна сред дърветата, явно изплашен. Камамури прокара ръка по гърба на тигъра, който душеше въздуха и размахваше опашка.
— Не мърдай, Дарма — прошепна му. Втори паун излетя с крясък.
Манчади приближаваше с пълзене, като змия, без да вдига никакъв шум. Може би се страхуваше да не попадне в засада.
Камамури се повдигна на колене, с пистолет в ръка. Видя тръстиките леко да се разтварят, показаха се две ръце и накрая зърна лъскавото лице на убиеца Манчади. Камамури почувствува, че по челото му избива пот.
— Дарма… — прошепна.
Тигърът изви гръбнак и чакаше само заповед да скочи.
Манчади погледна Тремал-Наик, в очите му проблесна зло пламъче и се затресе в жесток кикот. Ловецът не помръдна. Тогава оня излезе от тръстиките с ласо в ръка и пристъпи към престорения мъртвец.
— Дарма, дръж! — викна Камамури и скочи. Тигърът направи скок от петнадесет крачки и се стовари като гръм върху убиеца, който мигом се строполи. В същото време Тремал-Наик рипна и стовари в лицето му железния си юмрук.
— Дръж го здраво, господарю! — викна махаратът. — Счупи му един крак, за да не мърда.
— Излишно е, Камамури — рече Тремал-Наик, като задържа тигъра. — Аз почти го пребих.
Наистина индиецът, ударен в челото от страшния юмрук на ловеца, не даваше признаци на живот.
— Добре, сега ще го накараме да говори — каза Камамури. — Няма да излезе жив от ръцете ни, кълна ти се, господарю, и Агхур ще бъде отмъстен.
— Не говори толкова високо, Камамури — прошепна Тремал-Наик, който задържаше тигъра, да не разкъса пленника.
— Смяташ ли, че наоколо има други негови съучастници?
— Вероятно. Хайде, небето притъмнява бързо, може да връхлети ураган. Да го отнесем в колибата.
Камамури хвана Манчади за краката, а Тремал-Наик — за китките, и двамата тръгнаха тичешком; само след няколко минути влязоха в колибата и залостиха вратата.
Междувременно от юг се зададоха огромни черни облаци.