Емилио Салгари
Тайните на Черната джунгла (23)

VI. Лимонадата, която развързва езика

При този вик Тремал-Наик се надигна на колене, обзет от силно безпокойство. След първия изстрел последваха още няколко. От бънгалото долетя глас, който накара ловеца да затрепери:

— Гледай към джунглата!

— На оръжие! — викаше друг.

— Слон! Слон!

— Всички навън!

Чу се цвилене на коне, тропот от стъпки и един ужасен рев на слон, който заглуши останалата глъчка.

С чело, оросено от едри капки пот, Тремал-Наик слушаше със затаен дъх.

— Бягай, Негапатнан, бягай! — шепнеше, сякаш беглецът бе до него. — Ако те хванат, загубени сме и двамата.

С върховно усилие успя да се изправи и взе да подскача, доколкото въжетата му позволяваха, към прозорчето. Забързан тропот от стълбата го накара да спре. «Идат — каза си и веднага се хвърли на земята. — Сега е нужно хладнокръвие и смелост. Дано Негапатнан успее да стигне до Кугли.»

Престори се, че се опитва да се освободи от въжетата и почна да се мята, като надаваше задавени викове.

Бхарата слизаше, взимайки стъпала по четири наведнъж. Нахлу в мазето и извика ужасен.

— Избягал!… Избягал!… — викна и впи нокти в гърдите си. Скочи като тигър към прозорчето. От треперещите му устни се изтръгна втори вик.

— Ах, негодник!

Хвърли поглед наоколо и видя Тремал-Наик, който се гърчеше на земята и мучеше.

— Жив! — възкликна и за миг го развърза.

— Проклети тхуги! — изрева Тремал-Наик с пресипнал глас. — Къде е онова куче?… Сърцето ще му изтръгна!

— Какво се е случило? Как избяга? Защо си вързан? Говори, Сарангуи, говори! — викна Бхарата, извън себе си.

— Изиграха ни, могъщи Брама! Попаднах в клопката като глупак!

— Но обясни, дявол да го вземе, ще ми се пръсне главата. Как успя да избяга? Кой преряза решетката?

— Те.

— Кои те?

— Тхугите.

— Как, тхугите?

— Да, всичко беше подготвено за неговото бягство.

— Вече нищо не разбирам. Невъзможно е тхугите да са дошли дотук.

— Но дойдоха. Видях ги с очите си и за малко не ме удушиха, като онзи нещастен сипаи.

— Удушили са един сипаи?

— Да, този, който трябваше да ме отмени на пост.

— Разказвай, обясни, Сарангуи, как се случи всичко това.

— Слънцето бе залязло — започна Тремал-Наик, — аз бях седнал пред пленника, който не откъсваше очи от мен. Минаха три часа, без никой от нас да помръдне. Изведнъж почувствувах, че клепачите ми натежават и се унасям. Негапатнан също притваряше мигли и страхотно се прозяваше. Дълго се борих с дремката, после без да разбера как, съм заспал. Когато отворих очи бях завързан и пръчките на решетката се търкаляха по земята. Двама тхуги душеха бедния сипаи. Опитах се да се освободя, да викам, но беше невъзможно. След като извършиха убийството, тхугите се покатериха до прозорчето и изчезнаха.

— А Негапатнан?

— Беше изчезнал пръв.

— А не разбра ли причината на онази непреодолима сънливост?

— Не.

— Не беше ли вкарано нещо в мазето?

— Нищо не видях.

— Упоили са те с цветя, които отделят един силен наркотик.

— Сигурно е било така.

— Но ние отново ще заловим Негапатнан. Пуснал съм подире му опитни хора.

— И аз съм опитен следотърсач.

— Знам, и добре ще направиш веднага да тръгнеш. Трябва на всяка цена да го заловим или поне да върнем някой друг от тхугите.

— Заемам се с тази работа.

Бхарата го беше развързал и двамата се изкачиха по стълбата.

— Накъде побягна? — попита Тремал-Наик, когато излязоха на открито.

— Навлезе в джунглата. Тръгни направо по онази пътека и ще откриеш следите му. Тичай, мошеникът не ще да е много далеч.

Тремал-Наик метна през рамо пушката, която му дадоха, и пое тичешком към джунглата. Бхарата го следваше с поглед и свъсено чело, обладан от скрита мисъл.

— А ако не е вярно? — пошепна си той.

По лицето му премина сянка на съмнение и то стана мрачно.

— Низа! Низа! — викна.

Един индиец, който оглеждаше следите край прерязаната решетка, притича.

— Ето ме, сержант — каза.

— Добре ли огледа следите? — попита го Бхарата.

— Най-внимателно.

— Е добре, колко души са излезли през прозорчето?

— Само един.

Бхарата направи учудено движение.

— Сигурен ли си, че не се лъжеш?

— Съвсем сигурен, сержант. Само Негапатнан е излязъл.

— Добре. Виждаш ли този човек, който тича към джунглата?

— Кой, Сарангуи?

— Проследи го, искам да знам къде отива.

— Оставете това на мен — каза индиецът.

Изчака Тремал-Наик да навлезе между дърветата и се спусна бърз като елен, като се стараеше да се прикрива зад храстите от тръстика. Доволен, Бхарата се прибра в бънгалото, където капитанът се разхождаше нервно по терасата и глухо ругаеше.

— Какво открихте? — попита, щом зърна сержанта.

— Били сме предадени, капитане.

— Предадени?… От кого?

— От Сарангуи.

— Невъзможно!… Та той ми спаси живота.

— Имам доказателства.

— Говори!

С малко думи Бхарата го осведоми за случилото се и за онова, което бе видял.

— Сарангуи предател? — възкликна. — Но защо не е побягнал с Негапатнан?

— Скоро и това ще научим, капитане. Низа ще ни върне хитреца.

— Ако е вярно това, ще го разстрелям.

— Нищо няма да правите, капитане.

— Защо?

— Защото трябва да го накараме да говори. Този човек знае не по-малко от Негапатнан.

— Прав си.

Капитанът отново зарея поглед из джунглата. Минаха три дълги часа. Още никой не бе се върнал, нито се бе чул вик или изстрел. Капитан Макферсън стана нетърпелив и се готвеше да напусне терасата, за да иде в джунглата, когато Бхарата радостно извика.

— Какво има?

— Погледнете там, капитане — рече сержантът. — Един от нашите се връща.

— Това е Низа.

— Но е сам. Сарангуи се е изплъзнал…

— Не вярвам, Низа не би се върнал сам.

Индиецът наближаваше с бързината на стрела, като често се обръщаше назад, сякаш се страхуваше, че го преследват.

— Качвай се, Низа! — викна Бхарата.

— Бързо, бързо! — рече капитанът, който не се задържаше на едно място.

Индиецът изкачи задъхано стълбата и спря на терасата. Очите му светеха от радост.

— Е, и? — попитаха в един глас капитанът и сержантът.

— Всичко открих. Сарангуи е тхуг.

— Сигурен ли си? — попита капитанът със съскащ глас.

— Да, сигурен съм, имам доказателства.

— Разказвай, Низа, искам да знам всичко. Този нещастник ще плати и за Негапатнан.

— Вървях по следите му до джунглата — каза Низа. — Там ги загубих, но сто метра по-навътре отново ги открих. Забързах и скоро след това го зърнах. Движеше се бързо, но предпазливо, като често се обръщаше и понякога слагаше ухо на земята. Двадесет минути след това нададе вик и от храстите излезе друг индиец. Беше тхуг, истински удушвач с татуирани гърди и ласо около кръста. Не можах да чуя разговора, който водиха, но преди да се разделят Сарангуи каза на другаря си: «Предупреди Кугли, че се връщам в бънгалото и до няколко дни ще има главата на другия». Разделиха се и хванаха два различни пътя. Мен ми бе достатъчно онова, което чух и се върнах. Сарангуи скоро ще се появи.

— Какво ви казвах, капитане? — попита Бхарата. Макферсън не отговори. С ръце, скръстени на гърдите, мрачно лице и трескав поглед той мислеше.

— Кой е този Кугли? — попита по едно време.

— Не знам — отвърна Низа.

— Безсъмнено някой от вождовете на тхугите — каза Бхарата.

— За каква глава е говорил Сарангуи?

— Не знам, капитане, той повече не обясни.

— Дали не е намеквал за някоя от нашите?

— Вероятно — каза сержантът. Капитанът стана още по-мрачен.

— Имам странно предчувствие, Бхарата — промълви той. — Говорил е за моята глава.

— За това пък ние ще изпратим неговата на Кугли.

— Надявам се. Какво ще правим със Сарангуи?

— Трябва да го принудим да говори.

— Дали ще говори?

— С огън всичко се постига.

— Ти знаеш обаче, че тия хора са упорити като мулета.

— Искате да проговори ли, капитане? — попита Низа. — Нагърбвам се аз.

— Ти ли?

— Достатъчно е да му дадем да пие една лимонада.

— Лимонада ли?… Да не си луд, Низа?

— Не, капитане! — възкликна Бхарата. — Низа не е луд. И аз съм чувал да говорят за една лимонада, която развързва езика.

— Вярно е — каза Низа. — С няколко капки лимон, забъркани със сок от юма и една топчица опий, можеш да накараш всеки да проговори.

— Иди да приготвиш тази лимонада — каза капитанът. — Ако успееш, ще ти подаря двадесет рупии.

Индиецът не чака да му повтарят. Малко след това се върна с две големи чаши лимонада, поставени, върху красива табличка от китайски порцелан. В едната от тях вече бе разтворил опия и сока от юма.

Дългоочакваният миг дойде. Тремал-Наик се показа в края на джунглата, следван от трима-четирима следотърсачи. По вида им капитанът разбра, че Негапатнан не е бил нито заловен, нито открит.

— Няма значение — промълви той. — Сарангуи ще изкаже всичко. Да сме нащрек. Бхарата, и ти, Низа, за да не се усъмни хитрецът в нищо, идете да сложите веднага желязна решетка на мазето. Скоро ще имаме нужда от нея.

Тремал-Наик вече бе стигнал пред бънгалото.

— Хей, Сарангуи! — викна Бхарата, наведен над парапета. — Какво стана? Открихте ли беглеца?

Тремал-Наик отпусна ръце с жест на отчаяние.

— Нищо, сержант — каза. — Загубихме следите.

— Качи се при нас да ни разкажеш всичко.

Тремал-Наик, който не се усъмняваше в нищо, се яви пред капитан Макферсън, седнал пред масичка с двете чаши лимонада на нея.

— Е, смели ми ловецо — рече той с добродушна усмивка. — Значи не открихте измамника.

— Не, капитане, макар навсякъде да го търсихме.

— Дори следите му ли не открихте?

— Да, открихме ги и известно време ги следвахме, после се загубиха. Сякаш този проклет Негапатнан е минал гората от дърво на дърво.

— И никой ли не остана в гората?

— Четирима сипаи.

— Ти докъде стигна?

— До отсрещния край на гората.

— Сигурно си уморен. Изпий тази лимонада, да се освежиш.

С тези думи му поднесе чашата, която Тремал-Наик изпи на един дъх.

— Кажи ми, Сарангуи — подхвана капитанът, — смяташ ли, че има тхуги в гората?

— Не смятам — отвърна Тремал-Наик.

— Не познаваш ли никой от тези хора?

— Аз, да познавам? — възкликна Тремал-Наик.

— Защо не? Живял си толкова време в горите.

— Не е вярно.

— А мен ми казаха, че в гората си говорил с един съмнителен индиец.

Тремал-Наик го погледна без да отговори. Очите му полека-лека почнаха да искрят като запалени въглени, чертите на лицето му се промениха — той стана друг човек.

— Какво ще отговориш на това? — попита капитанът с леко подигравателен тон.

— Тхуг ли? — заекна ловецът от Черната джунгла, като размахваше ръце и се смееше от цяло гърло, сякаш се бе смахнал. — Говорите за някакъв тхуг?

— Лимонадата оказва своето въздействие — прошепна Бхарата в ухото на капитана.

— Хайде, говори! — подкани го Макферсън.

— Да, спомням си, говорих с един тхуг в края на гората. Хахаха! Ония мислеха, че търся Негапатнан. Какви глупаци! Аз да преследвам Негапатнан! Аз, който толкова се трудих да го освободя… Хахаха… — смееше се Тремал-Наик, обзет от неудържима възбуда, без да знае какво говори.

— Давайте, капитане — подшушна Бхарата. — Ще узнаем всичко.

— Нещастникът е загубен — рече капитанът.

— Спокойно, капитане, не виждате ли, че почна да говори, по-добре да го подпитваме.

— Прав си. Хайде, Сарангуи…

— Сарангуи ли? — прекъсна го опияненият нещастник и продължаваше да се смее. — Не съм Сарангуи… колко си глупав, приятелю мой, да вярваш, че съм Сарангуи. Аз съм Тремал-Наик, ловецът от Черната джунгла. Не си ли бил в Черната джунгла? Толкова по-зле за теб, по-красива от нея няма. О, колко си глупав!

— Наистина съм глупак — каза капитанът, като с мъка се сдържаше. — Значи ти си Тремал-Наик! А защо смени името си?

— За да отдалеча всякакво съмнение от себе си. Не знаеш ли, че целта ми беше да постъпя на работа при теб?

— Защо?

— Така искаха тхугите. Подариха ми живота и ще ми дадат Девата на пагодата. Познаваш ли Девата на пагодата? Не? Толкова по-зле за теб. Много е красива, би могла да подлуди Брама, Шива, дори и Вишну.

— А къде е тази Дева на пагодата?

— Далеч оттук, много далеч.

— Къде?

— Няма да ти кажа, може да ми я откраднеш.

— А кой я държи?

— Тхугите, но ще ми я дадат за жена. Аз съм силен, смел. Ще направя всичко, което те искат, за да я имам. Вече освободих Негапатнан.

— Имаш ли възложена друга задача?

— Задача? А, да… трябва да им занеса нечия глава… хахаха! Караш ме да се смея като луд.

— Защо? — попита го Макферсън, чието учудване при тези разкрития нарастваше все повече и повече.

— Защото главата, която трябва да отрежа… хахаха… е твоята!

— Моята! — възкликна капитанът и скочи.

— Разбира се.

— И на кого трябваше да я занесеш?

— На Суйодхана.

— Кой е този Суйодхана.

— Как, не познаваш Суйодхана? Той е вождът на тхугите.

— А знаеш ли къде се крие?

— Разбира се, че знам.

— Хайде, казвай! — викна капитанът, като скочи отгоре му и го хвана за китките.

— Толкова ли си любопитен.

— Да, много съм любопитен.

— А ако не ти кажа?

Обзет от страшно вълнение, капитанът го сграбчи през кръста и го вдигна.

— Долу тече реката — рече му. — Ако не ми кажеш, ще те хвърля в нея.

— Шегуваш се, нали? Хахаха…

— Вярно, шегувам се, но моля те кажи ми, къде е Суйодхана.

— Какъв си глупак! Ами разбира се, че в Раймангал.

— Я, повтори пак…

— В Раймангал казах.

Капитан Макферсън нададе вик, после се отпусна в стола и прошепна:

— Дъще моя, дъще моя… може би ще те спася…