Емилио Салгари
Тайните на Черната джунгла (17)

XVI. През пещерите

Подземията на Раймангал, обитавани от последователите на сектата на Кали, бяха необикновено просторни, дори повече от прочутите подземия на Мавалипуран и Елора. Безкрайни галерии минаваха под земята в хиляди посоки, някои тъй ниски, че човек трябваше да се движи силно приведен, други високи и широки, а трети криволичещи, които извеждаха до блатистата повърхност на острова или се спускаха в земните недра. Навсякъде се криеха влажни и студени ниши, странични пещери и уширения с пагоди в тях, украсени с фигури от индийската митология и множество колони, както и кладенци, водещи към още по-мрачни подземия, неизвестни може би дори и на удушвачите.

След тази първа победа Тремал-Наик се впусна под черните сводове на първата галерия, която се откри пред него, следван от Камамури и тигъра. Не знаеше къде свършва, но това засега не го интересуваше, за него важното бе да тича и се отдалечи колкото се може повече от удушвачите, преди да се съвземат от преживения ужас следствие изненадващата поява на тигъра. Беше хвърлил част от боеприпасите си, за да се чувствува по-лек и тичаше все направо. Стискаше в ръцете си припадналото момиче, чиято тежест въобще не усещаше, тъй голяма бе радостта му, че е могъл да го спаси. Камамури едва успяваше да го догони, а Дарма ги следваше с огромни скокове.

— Почакай, господарю, ще те изгубя! — повтаряше бедният махарат.

— Напред, напред!… Тя е спасена!… Ох, ще полудея!… Тичаше от десет минути, когато се сблъска в някаква стена, препречваща пътя му. Ударът бе толкова силен, че падна и изпусна Ада. Скочи веднага, вдигна момичето и успя да спре Камамури с гърба си, който замалко да не разбие главата си в същата стена.

— Какво става, господарю! — каза уплашено махаратът.

— Пътят ни е препречен! — отвърна Тремал-Наик и се заоглежда с трескав поглед.

— Да поспрем, господарю.

Тремал-Наик се канеше да му отвърне, когато от далечината се чуха ужасни викове. Той отскочи назад с вик на ярост и отчаяние.

— Тхугите! Да бягаме, Камамури, бързо!

Обърна се надясно и подхвана да тича, но след десетина крачки отново се сблъска в стена. Косите му се изправиха.

— Проклятие! — извика. — Значи ли, че сме затворени отвсякъде?

Хвърли се наляво и пак се удари в стена. Тигърът, който също се бе натъкнал на тази преграда, издаде силен рев.

Тремал-Наик се обърна. За миг му мина през ума да се върне обратно, за да потърси друга галерия, но страхът да не се натъкне отново на хората от сектата го въздържа. Ако беше сам, нямаше да се поколебае да се хвърли срещу ордата, която препречваше пътя му, макар някоя кама да се забиеше в тялото му, но да рискува сега, когато бе постигнал целта си, не му се искаше. И все пак трябваше на всяка цена да излезе от тази пещера, която в кратко време можеше да се превърне в техен гроб.

— От божествата ли съм прокълнат? — възкликна той яростно. — Сега ли трябва да загина, когато притискам в обятията си тази, която трябваше да ме направи щастлив? О, не, Ада, тези хора не ще те имат отново, та ако трябва да оставя живота си в сражението!

Започна бавно да отстъпва, с очи, втренчени напред, после се наведе и внимателно постави девойката на земята. С бързо движение изтегли пистолетите от пояса си и ги зареди.

— Какво ще правиш, господарю? — попита Камамури.

— Трябва да излезем оттук — отговори Тремал-Наик. — Ще потърсим друга галерия, която да ни позволи да се оттеглим на сигурно място. Дарма! — повика той тигъра.

Животното покорно се приближи.

— Дарма, остани до тази жена — заповяда Тремал-Наик. — Не мърдай, докато не те повикам. Ако някой приближи, разкъсай го безмилостно.

— Ела, Камамури — обърна се след това към махарата.

— Готов съм, господарю.

— Да вървим, смели приятелю.

— А ако срещнем тхугите?

— Ще се оттеглим и влезнем в сражение с тях.

Двамата индийци поеха обратния път със свити сърца. Тремал-Наик се обърна да погледне тигъра и промълви:

— Не се страхувай, Ада, ще те спасим.

Въздъхна и продължи на пръсти, наведен, като опипваше стената с лявата си ръка. Пет крачки след него Камамури опипваше дясната стена. Продължиха така няколко минути, после и двамата спряха и задържаха дъха си. В дъното на галерията се чуваше лек шум, подобно на шумолене, сякаш един или неколцина наближават с пълзене.

Тремал-Наик мина на отсрещната страна и се блъсна в Камамури.

— Чу ли? — попита го.

— Да, чух някакъв лек шум. Някой пълзи към нас.

Тремал-Наик изтръпна и се обърна към пещерата. Зелените очи на тигъра вече не се виждаха. Обзе го безпокойство. Направи няколко крачки назад, но спря веднага, защото съвсем близо чу някой да въздиша. Стисна силно ръката на Камамури.

— Нищо ли не видя? — прошепна нечий глас.

— Нищо — отвърна едва друг глас.

— Дали сме сбъркали пътя?

— Страхувам се.

— Знаеш ли къде отиваме?

— Мисля, че да.

— Има ли проходи?

— Не вярвам.

— А скривалища?

— Един кладенец, ако добре си спомням.

— Дали не са там?

— Това не можем да знаем.

— Да продължим ли?

— Предпочитам да се върна.

— Някой идва ли след нас?

— Никой, но след триста метра спри на ъгъла, там има наши братя.

— Значи оттук не могат да излязат?

— Не, защото братята ни бдят.

— Да се върнем, а по-късно отново ще обходим пещерата. Чу се леко шумолене, което полека-лека изчезна. Тремал-Наик отново хвана ръката на Камамури.

— Чу ли?

— Всичко, господарю — отговори махаратът.

— Всеки излаз ни е препречен.

— По-добре да се връщаме, господарю.

— Но после пак трябва да дойдем и тогава ще ни открият. Не знам какво да ти кажа.

— Да атакуваме прохода, а? Можем да преминем незабелязано онези триста крачки.

— А Ада?

— Аз ще я нося, никой няма да посмее да я докосне.

— Но при първия ни гърмеж всички от сектата ще скочат отгоре ни. В тези галерии ехото лесно се разнася.

Тремал-Наик впи нокти в гърдите си от гняв.

— Какво, да я загубя ли? — отчаяно промълви.

— А ако опитаме да слезем в кладенеца?

— В кладенеца ли?

— Да, не ги ли чу да говорят за някакъв кладенец? Може би води към някоя галерия, която ще ни отведе на открито.

— Ех, дано да е така.

— Да се върнем, господарю.

Тремал-Наик не чака да му повторят. Отиде до стената и тръгна пипнешком покрай нея, докато стигна до пещерата. Тигърът се обади с глухо ръмжене.

— Мълчи, Дарма — каза му. Приближи до него и се наведе.

— Ада, Ада! — повтори развълнуван.

Никой не отговори на зова му, но под ръката си усети студеното тяло на девойката. Затърси областта на сърцето и усети, че то бие. От устата му излезе въздишка на облекчение.

— Нищо сериозно не е, ще дойде на себе си — каза.

— Вярваш ли, господарю? — попита Камамури.

— Да, ще се съвземе, и то след няколко минути. Вълнението, което е преживяла, изглежда е било много силно. Хайде, нека да потърсим кладенеца.

— Остави на мен, господарю. Ти мисли за твоята Ада и не давай никому да влезе в пещерата.

Взе да търси, като вървеше ту наляво, ту надясно, залитайки. Вървеше пипнешком, четири пъти се удари в стените без нищо да открие и още толкова пъти се намери отново пред господаря си. Но ето че неочаквано напипа някакъв парапет, който според изчисленията му се намираше по средата на пещерата.

— Сигурно е кладенецът — промълви.

Прокара ръка по зида и установи, че обикаляше на няколко метра от земята. Завъртя се около него, после се наведе над парапета и погледна надолу. Бе пълен мрак.

— Добре, кладенецът е кух и не тъй дълбок. Господарю! — викна той.

Тремал-Наик внимателно вдигна момичето и го настигна.

— Е, и? — попита.

— Щастието е с нас. Можем да слезем.

— Има ли стълби?

— Не ми се струва. Ще сляза пръв.

Върза се с едно въже, което винаги носеше със себе си, сложи другия му край в ръцете на Тремал-Наик и се спусна смело в кладенеца, като размахваше крака в празното пространство. Спускането трая част от минутата и Камамури усети под краката си твърда земя. Тя бе гладко подравнена и при падането му изкънтя, сякаш отдолу имаше кухина.

— Стига, господарю — каза.

— Чуваш ли нещо — попита Тремал-Наик, наведен над парапета.

— Нито виждам, нито чувам нещо. Спусни ми момичето, после можеш да скочиш сам. Няма и три метра.

Вързана под мишниците. Ада премина в ръцете на Камамури, след което Тремал-Наик скочи и издърпа въжето след себе си.

— Мислиш ли, че тук ще ни открият? — попита махаратът.

— Може би, но ми се струва, че по-лесно ще се отбраняваме.

— Дали има проходи?

— Не вярвам, но това ще разберем по-късно. Ти остани тук с тигъра, а аз ще запаля малката факла, която нося със себе си, и ще се опитам да свестя Ада.

Вдигна отново девойката и я пренесе петдесетина метра по-нататък, а тигърът с един от своите скокове се метна в кладенеца и се изтегна до махарата.

Тремал-Наик откъсна от дрехата си широка ивица, просна я на земята и постави отгоре й девойката, клекна до нея и запали малка факла от смола. Синкава светлина обля подземието. То бе доста широко, с каменни стени, тук-там напукани. Сводът бе украсен със скулптури, представляващи глави на слонове и божества, и се издигаше към отвора на кладенеца във формата на преобърната фуния.

В плен на крайна възбуда, блед и треперящ, Тремал-Наик се наведе над девойката и развърза златната броня, чиито диаманти пръскаха ярка светлина. Това красиво създание беше студено като мрамор и бяло като алабастър. Очите й бяха затворени и заобиколени от сини кръгове, чертите й напрегнати, а полуотворените й устни разкриваха снежнобелите й зъби. Човек би казал, че е мъртва. Тремал-Наик нежно оправи дългите й черни коси, паднали по високото й чело, и няколко мига съзерцава тази красота. После докосна челото й и при този допир девойката въздъхна.

— Ада! Ада! — възкликна индиецът.

Главата на момичето, отпусната на рамото, бавно се повдигна, очите й се отвориха и спряха върху лицето на Тремал-Наик. От устните му се изтръгна вик.

— Позна ли ме, Ада? — попита я трепетно той.

— Ти… ти тук, Тремал-Наик! — възкликна тя със слаб глас. — Не… не е възможно… Сънувам ли, господи?

Отпусна глава на гърдите си и заплака.

— Ада, защо плачеш? — прошепна Тремал-Наик. — Не ме ли обичаш?

— Но ти ли си наистина, Тремал-Наик?

— Да, Ада. Дойдох навреме, за да те спася.

Тя повдигна мокрото си от сълзи лице и малките й ръце стиснаха сърдечно тези на смелия индиец.

— Не, не е сън! — рече тя и се усмихна през сълзи. — Да, това си ти, самият ти!… Но къде съм? Какви са тези влажни стени? Каква е тази факла?… Страх ме е, Тремал-Наик…

— До мен си, Ада, далеч от неприятелите. Не се страхувай, ще те пазя.

Остана няколко мига загледана в него, после пребледня като мъртвец и цялата се разтрепери.

— Сънувах ли? — промълви.

— Не си сънувала — отвърна Тремал-Наик, който бе отгатнал мисълта й. — Те се готвеха да те принесат в жертва на чудовищното си божество.

— Да ме принесат в жертва?… Да, да, спомням си всичко. Бяха помрачили съзнанието ми, бяха ми обещали щастие в рая на Кали… да, спомням си, че ме влачеха из галериите… спомням си виковете им и огъня, който пламтеше пред мен. Готвеха се да ме хвърлят в кладата… какъв ужас! Страх ме е, Тремал-Наик!

Индиецът й отговори с развълнуван глас:

— Не трепери, красива Дево от пагодата, близо си до мен, до ловеца от Черната джунгла, който никога не е изпитвал страх, и защитена от силната ръка на Камамури и острите нокти на моя тигър Дарма.

— Не, до теб се чувствувам сигурна, Тремал-Наик. Но как се озова тук? Как успя да стигнеш навреме, за да ме спасиш? Какво се случи след онази ужасна нощ в пагодата? Как страдам оттогава, Тремал-Наик! Колко сълзи, колко страхове, колко надежди! Мислех, че убийците са те погубили и не хранех надежда да те видя отново.

— А мислиш ли, че аз не страдах в моята джунгла, далеч от тебе? Мислиш ли, че не изпитвах мъка, когато пронизан от камата на Суйодхана, чезнех в дъното на един хамак?

— Какво?… Пронизан от кама?

— Да, но това е вече минало, за което ми напомня само този белег — рече той и посочи към гърдите си.

— И ти дръзна да дойдеш повторно на този проклет остров?

— Да, Ада, и бих се върнал дори да знаех, че тук ще оставя костите си. Един от онези типове ми призна, че се готвят да те принесат в жертва на божеството. Можеше ли да остана в Черната джунгла. Тръгнах, по-скоро литнах, спуснах се в тези пещери и кацнах точно сред ордата убийци. Успях да те отскубна от ноктите им и побягнах, а сега се крия тук с другарите си.

— Значи тук не сме сами.

— Не, с нас са смелият Камамури и Дарма.

— О, искам да ги видя тези твои другари.

— Камамури! Дарма! — викна Тремал-Наик. Махаратът и тигърът пристигнаха веднага.

— Ето Камамури, моят смелчак — каза Тремал-Наик. Махаратът падна на колене пред девойката и целуна ръката, която тя му подаде.

— Благодаря ти, мой добри приятелю — рече тя.

— Господарке — отвърна Камамури, — щастлив ще съм да дам живота си за твойта свобода и…

Изведнъж думите му секнаха и той рязко се изправи. Въпреки необикновената си смелост, Тремал-Наик също потръпна. Отдалеч се надигна шум, който бързо приближаваше.

— Идват ли? — попита го Тремал-Наик, хванал с едната си ръка ръката на годеницата си, а с дясната — пистолета.

Тигърът глухо изръмжа.

Шумът наближи още. Мина над главите им, при което сводовете на пещерата се разтърсиха, после изведнъж изчезна.

— Господарю, загаси факлата! — прошепна Камамури. Сега и четиримата останаха в пълния мрак. Отново отекна същият шум, мина отново над главите им и пак затихна при кладенеца.

— Остани при Ада, аз ще ида да видя дали слизат. Девойката се вкопчи в него, разтреперана от страх.

— Тремал-Наик! — едва пошепна тя.

— Не се страхувай, Ада! — каза й ловецът, който в този миг чувствуваше сили да се сражава с безброен неприятел. Освободи се от прегръдката на годеницата си и приближи до кладенеца с нож между зъбите и заредена карабина. Тигърът не сваляше поглед от него. Не бе направил и десет крачки, когато чу шум над себе си. Прокара ръка по главата на Дарма, за да го прикани към мълчание и спря под отвора на кладенеца. Погледна нагоре, но тъмнината беше тъй непрогледна, че не можеше да различи каквото и да било. До слуха му обаче достигна тих шепот, сякаш няколко души разговаряха до парапета. «Ето ги!» — каза си. — «Дръж се, Суйодхана!» Но в същия миг ослепителна светлина освети пещерата и Тремал-Наик има възможността да зърне, наведени над парапета, шест-седем индийци. Веднага насочи карабината си натам.

— Тук са, долу — каза нечий глас.

— Открих нашия човек — каза друг.

Тремал-Наик натисна спусъка. Гърмежът бе съпроводен със страхотна глъчка. Над кладенеца нещо трясна и изведнъж всякакъв шум изчезна. Тремал-Наик стреля едновременно с двата пистолета и гневно изруга.

Камамури и Ада тутакси пристигнаха.

— Ранен ли си, Тремал-Наик? — попита момичето и хвана ръката му.

— Не, Ада, не съм — отвърна той, налагайки си да изглежда спокоен.

— А какъв беше онзи трясък?…

— Заприщиха отвора на кладенеца, но ще се измъкнем оттук, Ада, обещавам ти.

Запали факлата и отдалечи годеницата си, като я накара да седне върху парчето плат.

— Сигурно си изморена, опитай се да починеш, докато ние търсим изход. Докато сме около теб, не те заплашва никаква опасност.

Тремал-Наик и махаратът се запътиха към стените и започнаха да ги оглеждат внимателно, с надежда да открият някой проход, през който да побягнат. Най-странното и необяснимо за тях беше глухият тътен, който се чуваше отвъд стената и малко преди бе накарал тигъра да изръмжи. Търсеха вече от половин час, почуквайки скалите с ножа или се опитваха да ги разклатят, когато усетиха, че температурата в пещерата стана много по-висока. Тремал-Наик и махаратът се потяха като в пещ.

— Какво ли значи това? — попита гласно ловецът, явно обезпокоен.

Мина още половин час, през който температурата продължи да се покачва. Сякаш скалата излъчваше пламъци. Скоро горещината стана непоносима.

— Да ни изпекат ли искат? — попита на свой ред махаратът.

— Вече нищо не разбирам — отвърна Тремал-Наик и свали наметката си.

— Но откъде иде тази топлина? Ако продължава така, ще ни опече живи.

— Да побързаме.

Продължиха издирванията, но обиколката на пещерата завърши без никакъв резултат. И все пак на едно място скалата кънтеше, като че ли е куха. Можеше да опитат да направят отвор с ножовете. Те бързо се върнаха при момичето, но то спеше. Посъветваха се как да постъпят и решиха да се захванат веднага на работа. Заудряха яростно с ножовете, но скоро трябваше да спрат. Горещината бе станала като във фурна и жаждата ги мъчеше ужасно. Потърсиха някоя локва, но не откриха и капчица вода. Обзе ги страх.

«В тази пещера ли трябва да умрем?» — попита се Тремал-Наик, като хвърли отчаян поглед по скалите, които лека-полека се спичаха.

В този момент чуха над главите си тайнствен шепот и огромно парче скала се откъсна от свода, разбивайки се шумно на земята. Почти в същия миг от пукнатината се изля дебела струя вода.

— Спасени сме! — извика Камамури.

— Тремал-Наик! — промълви девойката, разбудена от шума на падащата вода.

Ловецът се спусна към нея.

— Какво ти е? — попита я.

— Задушавам се… липсва ми въздух. Каква е тази страшна горещина наоколо ни? Шепа вода, Тремал-Наик, дай ми шепа вода.

Ловецът от Черната джунгла я взе в силните си ръце и я отнесе до водопада, където махаратът й тигърът пиеха на едри глътки. Напълни шепите си с вода и я поднесе до устните на девойката, което извърши няколко пъти, после на свой ред утоли жаждата си.

Неочаквано тигърът издаде гърлен рев, тупна тежко на земята и взе буйно да се мята. Изплашен, Камамури се спусна към животното, но изведнъж силите го напуснаха и падна по очи със сгърчено лице и устни, покрити с кървава пяна.

— Господарю! — промълви с угасващ глас.

— Камамури! — викна Тремал-Наик. — Велики Шива!… Ада!

Подобно на тигъра и Камамури, очите на Ада бяха изцъклени, на устата й се бе появила пяна, а лицето й бе неузнаваемо. Размаха ръце в опит да се хване за годеника си, отвори уста да каже нещо, после затвори очи и не помръдна. Тремал-Наик я задържа и нададе сърцераздирателен вик:

— Помощ!… Помощ!…

Това бе последният му вик. Зрението му се замъгли, мускулите му се втвърдиха, по цялото му тяло премина остра болка, той се заклати, опита се да се изправи, но падна като поразен от гръм върху нагорещените камъни на пещерата, като повлече със себе си и своята годеница.

Почти в същия миг чу трясък и тълпа индийци нахлу в пещерата, нахвърляйки се върху тях.