Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Crossings, 1982 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Йорданка Пенкова, 1995 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 24 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Даниел Стийл. Корабите на съдбата
Издателство „Хемус“ ООД, 1995
Редактор: Жасмина Габровска, Веселин Цаков
Коректор: Невена Николова
ISBN: 954–428–110–1
История
- — Добавяне
- — Корекция от sonnni
7
— Накъде си се запътила по това време?
Ник пиеше кафе в частната им трапезария, а Джон се занимаваше на палубата с гувернантката, когато Хилъри се появи в бял панталон и червена копринена блуза с мъжка кройка, която подчертаваше блестящата черна коса и млечнобелия цвят на кожата й. Предишния ден Хилъри също изчезна някъде, като обясни на Ник, че ходила на басейна да си прави масаж на тялото, а след това и на лицето, в козметичния салон. „Процедурите“ бяха продължили почти целия ден.
— Мислех да се поразходя — студено го погледна тя.
— Няма ли да хапнеш нещо?
— Не, благодаря. После може да поплувам. Ще ям след това.
— Добре. Къде ще се срещнем за обед?
Тя се поколеба, но не задълго. В края на краищата пътуваха заедно и трябваше да положи известни усилия заради него.
— Какво ще кажеш за кафе грила?
— Не искаш ли да обядваш в голямата трапезария?
— Хората на нашата маса ме отегчават до сълзи. — Толкова я отегчаваха, че предишната вечер се бе извинила още преди десерта и на Ник му бе отнело два часа, докато я открие. Бе слизала да разгледа палубите на туристическа класа, и когато се върна, му заяви, че там било несравнимо по-забавно. Ник каза, че според него не бива да ходи там. — Защо не? — изненадано и ядосано попита тя. Той й обясни, че се излага на опасност заради бижутата, които носи, а Хилъри само му се изсмя: — Да не те е страх, че онези селяни няма да ме пуснат да се върна?
Той не отговори и тя отново се разсмя, но изглеждаше много по-кротка, отколкото следобеда. Разбесня се само, когато й предложи да пийнат нещо със семейство Дьо Вилие. Нарече и двамата лицемерни досадници и влезе в спалнята с нова бутилка шампанско. Ник бе забелязал, че на това пътуване Хилъри пие много, но тя и в Ню Йорк не се ограничаваше. Просто там не я виждаше толкова често, а тук не бе трудно да забележи колко бързо се изпразват бутилките от барчето. Изглежда най-често се наливаше в стаята им.
— Хил… — спря я той, когато тя тръгна към вратата. — Днес искаш ли компания? — Някак си се чувстваше длъжен да бъде с нея. Беше си обещал на това пътуване нещата да се променят. Но засега не се получаваше нищо. И как би могло? Тя изобщо не го допускаше до себе си. И сега поклати глава.
— Не, благодаря. Преди обед искам да си направя още един масаж.
— Тези масажи трябва да са страхотни. — В гласа му отново се прокрадна подозрение и той мислено се сгълча за онова, което си бе помислил. Ненормално бе да подозираш собствената си жена до такава степен, ала тя толкова пъти му бе слагала рога, че сега всяка нейна крачка му се виждаше съмнителна.
— Ами да, страхотни са.
— Ще се видим на обед.
Тя кимна и затвори вратата, без да каже довиждане на сина си.
След няколко минути Джон влезе и се огледа.
— Мама излезе ли?
— Да. Отиде на басейна да си прави масаж, както вчера.
Джон погледна объркано баща си и поклати глава.
— Та мама дори не знае къде е басейнът! Исках да й го покажа, но тя каза, че имала друга работа.
Ник кимна, преструвайки се, че не го слуша особено внимателно, ала вече бе чул достатъчно. Разбра, че тя пак е започнала. Но къде? И с кого? В туристическата класа? В някоя тясна каюта? С някой корабен келнер на друга палуба? Не можеше да върви по петите й навсякъде. На обед щеше да й поиска обяснение, но сега с усилие върна мислите си към своя син.
— Искаш ли да идем да видим кучетата?
— О, да! — Момченцето цяло засия и двамата се качиха на горната открита палуба да погледат десетките френски пудели. Гледачите тъкмо ги раздвижваха. Имаше също един санбернар, един дог, два грозни малки мопса и един пекинез и Джон ги помилва всичките, докато баща му рееше поглед над океана, потънал в собствените си мисли. Отново си блъскаше главата за Хилъри, чудеше се къде ли е сега. В един миг му се искаше да хукне из кораба и да го обърне наопаки, но какъв беше смисълът? Водеше тази битка от девет години и вече отдавна я бе загубил. Знаеше добре това. И тук тя бе същата, както в Бостън или Ню Йорк — порочна до мозъка на костите си. Винаги е била такава и той й бе благодарен само за едно — за техния син. Погледна Джон и се усмихна. Той бе прегърнал едното от смешните сумтящи мопсчета.
— Татко, като пристигнем в Париж, ще ми купиш ли куче?
— Може би. Първо трябва да видим какво представлява къщата.
— Ама нали обещаваш? — Гледаше го с такива опулени очи, че Ник не можа да сдържи смеха си.
— Ще видим. Защо сега не оставиш това приятелче и ще те заведа в занималнята да потърсим твоите приятелки.
— Добре. Но нали ще дойдем пак?
— Разбира се.
Когато си тръгнаха, Ник забеляза тенис корта и си спомни, че предишния ден бе поканил Лиан. Съпругът й сякаш не възразяваше, а един-два гейма щяха да му дойдат добре, имаше нужда да изпусне малко пара. Алтернативата бе да седи в апартамента и да хвърля разни неща срещу стената. Трябваше да си намери някакво занимание за времето до един часа и да поукроти нервите си. Почти съжаляваше, че още не се е запознал с мъж, с когото да играе. Поне в едно Хилъри бе права, компанията на тяхната маса в голямата трапезария беше крайно досадна. Младите хора на кораба не бяха много, пътуването бе твърде скъпо и повечето от онези, които можеха да си позволят първа класа, отдавна вече не бързаха за никъде. Тук имаше именити журналисти и писатели, адвокати и банкери, музиканти и диригенти, но всички бяха достигнали определено положение в живота, Арман също не правеше изключение. И малцина от тях бяха млади, по-точно, нямаше такива, единствените изключения бяха съпругата на посланика Лиан и той самият. Бе свикнал навсякъде да бъде най-младият, но в момента съжаляваше, че е така. Точно сега му се искаше да има до себе си приятел на своята възраст.
Придружи сина си до салона за игри, където откри дъщерите на Арман и Лиан, а после, след кратко колебание, реши да се поразходи по откритата палуба пред грила и там видя Лиан, седнала на една пейка с наведена над някаква книга глава и развети от вятъра коси.
Поспря в нерешителност, но все пак отиде при нея.
— Здравейте.
Тя изненадано вдигна глава и като го видя, се усмихна. Носеше блуза и жилетка от розова кашмирска вълна, сиви панталони и два реда перли. Това бе приемливо само като сутрешно облекло, за разходка по палубата, но тя и нямаше други планове.
— Преча ли? — Той стоеше пред нея с ръце в джобовете, изпъчил гърди срещу вятъра, отново в бели фланелени панталони и блейзер, но този път си бе сложил яркочервена папийонка.
— Ни най-малко. — Лиан затвори книгата и се премести да му направи място на пейката.
— Посланикът работи ли вече?
— Естествено — усмихна се тя. — Помощникът му пристига всяка сутрин точно в девет с една от онези големи куки, каквито преди използваха във водевилите, и го измъква, независимо дали е свършил със закуската или не.
Ник се засмя на това образно описание.
— Вчера го видях. Трябва да призная, че не изглежда особено забавен.
— Не е, но един ден от него ще излезе добър посланик. — После отново се усмихна. — Слава богу, Арман никога не е бил такъв.
— Къде се срещнахте с него?
Малко нахално беше да я пита, но това семейство бе събудило любопитството му. Между тях очевидно съществуваше някаква много специална връзка, дълбока и непоклатима любов, независимо от разликата в годините им и от факта, че Арман явно работи прекалено много. Но тя изглежда го разбираше, влизаше му в положението и винаги го чакаше най-търпеливо. Ник се питаше как ли си намират хората такива съпруги. Очевидно не като си губят ума по осемнайсетгодишни дебютантки. И все пак, ако се съди по възрастта на по-голямата им дъщеря, Лиан също трябва да се бе омъжила млада. Доколкото можеше да прецени, сега тя едва ли имаше повече от трийсет.
Всъщност беше на трийсет и две, но винаги се бе чувствала много по-зряла от възрастта си, и когато се омъжи, беше достатъчно изградена като личност, за да поеме отговорностите на брака. За разлика от съпругата на Ник — разглезеното момиченце в сватбена рокля.
— Запознахме се в Сан Франциско, когато бях съвсем млада.
— И все още сте.
— О, не — засмя се тя. — Тогава бях петнайсетгодишна и… — Поколеба се за момент, но когато пътува с кораб, човек разказва неща, за които при други обстоятелства едва ли би споменал. Лиан се поддаде на тази магия и обърна към него големите си сини очи. — Арман бе женен за друга, за една жена, която аз много обичах. Моята майка е починала при раждането и Одил, съпругата на Арман, ми бе като майка. Тогава той беше генерален консул в Сан Франциско.
— Те разведоха ли се? — Ник бе заинтригуван, Лиан изглеждаше като самата невинност, в никакъв случай не приличаше на развратница, която разрушава чужди семейства, тази роля изобщо не й пасваше.
Младата жена бавно поклати глава.
— Не. Тя почина, когато бях на осемнайсет години. Арман бе направо съсипан. Всички бяхме съсипани, струва ми се. Аз бях като вцепенена почти цяла година.
— И той се влюби във вас? — Историята започваше да става понятна.
Лиан бе потънала в спомени, очите й имаха отнесено изражение, на устните й се появи нежна усмивка.
— Не чак толкова бързо. Минаха една-две години, преди да разберем колко много се обичаме. Когато най-сетне го признахме пред себе си и пред всички останали, аз бях станала вече на двайсет и една и тогава се сгодихме.
— И се оженихте, и заживяхте щастливо. — Всичко това му харесваше все повече. В последна сметка излизаше, че те наистина са герои от приказките.
Ала Лиан отново поклати глава.
— Не. Тъкмо обявихме годежа и Арман беше преместен. Във Виена. А баща ми настояваше да завърша последната си година в „Милс“. — Тя се обърна към Ник и му се усмихна. — Годината ни се стори много дълга, но я преживяхме. Пишехме си всеки ден и веднага след като завърших, той дойде, оженихме се и заминахме. — Тук усмивката й стана особено широка. — Виена беше прекрасно кътче. Там бяхме много щастливи, а след това и в Лондон. В тези два града се родиха Мари-Анж и Елизабет. После се върнахме в Щатите.
— Баща ви сигурно много се е зарадвал. — И изведнъж осъзна, че не трябваше да го казва: доколкото си спомняше, той бе умрял преди десетина години.
— Не, татко вече си бе отишъл. Почина непосредствено след раждането на Елизабет. — Тя се усмихна мило на Ник: — Сега ми се струва, че е било толкова отдавна…
— Често ли си ходите в Сан Франциско?
— Не. Моят дом наистина не е вече там. Отсъствала съм твърде дълго и сега в къщата е само чичо ми. С него никога не сме били особено близки и… — съвсем тихо промълви тя — моят дом е при Арман.
— Той е голям щастливец.
— Невинаги — прихна Лиан: — Дори в приказките има изпитания. Аз съм не по-малко трудна от всеки друг. А той е много добър, много мил и мъдър човек. Щастлива съм, че съм го познавала през всичките тези години. Баща ми не вярваше, че ще се разбирам толкова добре с някой по-млад, и мисля, че беше прав. Твърде дълго живях сама с него.
— Съпругът ви прилича ли на него? — Любопитството му все още не бе задоволено, напротив, след като чу нейната история, още повече се засили.
— Не, никак. Но моят баща добре ме бе подготвил. Аз се грижех за къщата му и бях постоянен слушател на проблемите, които срещаха с чичо ми в бизнеса. Не бих се задоволила с нищо по-маловажно.
— Единствено дете ли бяхте?
— Да.
— Жена ми също. Но на нея й липсва вашето чувство за отговорност, връзките й с реалния свят са минимални. Израсла е, очаквайки всеки ден да е Великден, или рожден ден, или дебютантски бал. Забавно е, разбира се, но не това е най-ценното в истинския живот.
— Тя е много красива. Трудно е било да не я разглезят. Жените с нейната външност често израстват с очакването животът да е такъв, какъвто не е.
На Ник му се искаше да попита: „А вие? Защо вие не сте такава?“. Лиан също беше хубава, но по различен начин. Красотата й бе по-благородна, по-спокойна, по-женствена от тази на съпругата му. Вместо това се сети за нещо друго:
— Знаете ли, много е странно, че пътищата ни изобщо не са се пресекли, след като бащите ни са били в тесни делови контакти и не сме особено отдалечени по възраст. — Елитът от единия до другия край на страната бе само една малка група хора, това не бе тайна за никого от тях. Може би ако тя бе посещавала колеж на Източния бряг, щеше да я срещне на някое парти или на някой бал, но след като е учила в „Милс“, а преди това в Йейл, явно им е било съдено да се запознаят едва сега, на „Нормандия“, насред океана.
— Моят баща години наред живееше като отшелник. Има много хора, с които не съм се срещала — такива, с които той се е познавал или с които е бил в делови отношения. Той всъщност никога не се съвзе напълно от смъртта на майка ми. Цяло чудо е дори, че се запознах с Арман и Одил, но предполагам, че е искал да се срещна с тях, за да се похвали с моя френски. — Тя още помнеше разказа на Одил за запознаването им с Харисън. Сега отново се замисли за това и с усилие върна вниманието си към Ник. — Впрочем къде е госпожа Бърнъм? — Въпросът й не беше нахален и все пак, когато забеляза изражението в очите му, веднага съжали, че го е задала — дълбоко в тях тихо тлееше тъга.
— Канеше се да ходи на масаж. Затова и дойдох да ви потърся. — Лиан изглеждаше изненадана от думите му и остави книгата си на пейката. — Чудех се дали няма да ви спечеля за една игра на тенис, както говорихме вчера. Не ви ли се иска да поиграем сега? На кортовете няма никой. Тъкмо идвам оттам. Джон искаше да види кучетата. Какво ще кажете, ще мога ли да ви откъсна от книгата и да изиграем набързо един гейм?
Тя се подвоуми за момент и си погледна часовника.
— В дванайсет трябва да се срещна с Арман за обед. Обеща ми днес да се измъкне.
— Няма значение, и аз имам среща с Хилъри в един.
— Хайде тогава — усмихна му се тя. От години не бе имала приятел мъж, всъщност още откакто се бе запознала с Арман. Но й беше много приятно, че ще има с кого да играе тенис. — Ще изтичам да се преоблека и ще се срещнем там.
— Десет минути? — Той погледна часовника си, красив уникат от „Картие“, изработен от чер емайл и злато.
— Чудесно.
Двамата се изправиха и се качиха на своята палуба, а след десет минути се срещнаха на кортовете, тя в плисирана къса рокличка, която оставяше открити половината от стройните й бедра, а той в добре ушити бели къси панталони и пуловер върху ризата от „Брукс Брадърс“. Поиграха без напрежение и амбиции. Той й взе два гейма, но в последния тя го изненада и го би 6:2, нададе победен вик, а той прескочи мрежата и двамата си стиснаха ръцете, почувствали се изведнъж щастливи, свободни и млади.
— Излъгахте ме. Много сте добър — похвали го тя, все още задъхана от трите бързи гейма, но играта й бе доставила голямо удоволствие.
— Преувеличавате. Но и вие не сте слаб играч. — Бе жадувал за подобен отдушник и вече се чувстваше по-добре. — Благодаря. Имах нужда от нещо такова.
Тя усмихнато измери с поглед внушителния му ръст и каза:
— Тук сигурно ви е ужасно тясно. Колкото и да е голям корабът, все пак си е едно затворено пространство. Аз съм достатъчно мързелива, за да не ми пречи, но предполагам, че с вас не е така.
— Всъщност не. Само понякога ставам ужасно напрегнат. Имам да мисля за много неща.
Думите му й напомниха за неговите търговски контакти едновременно в Париж и в Берлин, но това вече не й се виждаше така възмутително. Той бе добър човек и някак си оставяше впечатление за порядъчност и честност. Трудно бе да не харесваш Ник Бърнъм и тя започваше да се чувства свободно в компанията му.
— Във всеки случай играта ми подейства много освежаващо. Благодаря ви още веднъж.
— На ваше разположение съм — усмихна се тя. — Тенисът май ще се окаже отлично противодействие за всичката тази храна.
Той се ухили:
— Тогава да поиграем пак. Утре по същото време?
— Дадено. — И погледна часовника си. — А сега наистина трябва да бягам или ще закъснея за срещата с Арман.
— Предайте му моите поздрави — извика след нея той, когато тя забърза към апартамент „Трувил“.
— Непременно. И приятен обед! — Махна му Лиан и се изгуби от неговия поглед, а той дълго стоя, загледан в океана, размишлявайки над казаното от нея. Харесваше му историята за това, как са се събрали. Арман наистина бе идеалният съпруг за нея. Тя, изглежда, също го съзнаваше и това бе прекрасно.
За разлика от Хилъри. В един часа тя седеше в грила и наблюдаваше с чувство за неотвратима обреченост идващия към масата Ник. Той отново бе облякъл същия блейзер с белите панталони, а тя бе в копринена рокля цвят електрик и сини обувки от шевро на високи токчета.
— Добре ли мина масажът?
Той повика келнера и двамата си поръчаха скоч.
— Много добре.
— Къде, казваш, си правиш масажите? — С невинно изражение разклати питието си той, но очите му не изпускаха нейните.
— Проверяваш ли ме, Ник?
— Не зная, Хил. Мислиш ли, че трябва?
— Какво значение има дали съм била на масаж или не? — Тя отклони поглед от него, сякаш й беше прекалено досадно да го гледа, но нещо в нея потръпна неспокойно. Да разговаряш с Ник понякога бе все едно да разговаряш с човек от желязо.
— За мен има голямо значение дали ме лъжеш. И вече ти казах, всички на кораба ще разберат какво вършиш. Имам чувството, че прекарваш доста време във втора класа и искам да престанеш с това.
— Проклет сноб. Средната възраст на тази компания е, кажи-речи, като на неандерталците, за бога. Долу поне има една група по-млади хора, с които мога да разговарям. Забравяш, скъпи Ник, че не съм толкова стара, колкото си ти.
— Нито толкова умна. Запомни го. Много ще ми е неприятно, ако се наложи да те заключа в стаята ти. — В погледа му започнаха да проблясват яростни пламъчета, но тя само се изсмя.
— Не ставай глупак. Нали трябва само да позвъня на прислужницата. Какво смяташ да правиш, да ме вържеш за леглото ли?
— Имам чувството, че ти сама вече си се погрижила за това. С кого се срещаш на кораба, Хил? С някой стар приятел от Ню Йорк ли или с нов познайник?
— Изобщо с никого. Само с група млади хора, които пътуват не чак дотам луксозно.
— Е, направи ми тази услуга и ги целуни за сбогом. Не се превръщай в посмешище, като се правиш на горкото малко богато момиче, слязло сред плебеите.
— Те не мислят така.
— Не бъди толкова сигурна. Това е стара, стара игра. И аз правех същото по корабите, когато бях млад. Ала бях още колежанин и нямах съпруга. Неприятно ми е да ти досаждам с това напомняне, Хил, но ти вече не си девойка без ангажименти и мястото ти не е долу на палуба „А“, мястото ти е тук. Някои хора живеят и по-зле, знаеш.
— Разликата не е голяма. — Тя отново се нацупи като разглезено момиченце. — Толкова ми е досадно, че чак ми се плаче.
— Ами плачи тогава. След два дни ще бъдем в Париж, а дотогава ще преживееш някак и тук.
Тя не му отговори. Поръча си втори скоч, за обед изяде само половин сандвич, а след това Ник обиколи с нея магазините с надеждата, че ще успее да задържи ума й далеч от новите приятели. Но после отиде до басейна да види какво прави Джон и тя изчезна.
Ник стоя в каютата, докато Хилъри се върна да се преоблече, и когато тя влезе, почувства, че губи контрол от бясна безсилна ярост и с потресение осъзна, че е вдигнал ръка да й залепи шамар. Слава богу, тъкмо в този момент видя Джони да наднича от вратата на стаята си, бързо се овладя и свали ръката. Тя отново и отново го изваждаше от равновесие, но сега за пръв път бе почувствал необходимост да я удари. Избута я в стаята им. Виждаше се, че е пила много и той изведнъж се почувства, сякаш са го зашлевили: на врата й имаше следа от ухапване. Разтреперан от гняв, той я помъкна към огледалото да й я покаже.
— Как смееш да се връщаш при мен в такъв вид, малка уличница такава! Как смееш! — Беше сигурен, че Джони чува гласа му през стената, но вече не го бе грижа.
Тя се отскубна от него.
— Какво очакваше да направя? Да остана долу ли?
— Може би щеше да е по-добре.
— Още не е късно.
— За бога, Хилъри, какво става с теб? Не ти ли е останало никакво благоприличие? Нима се пъхаш във всяко легло, което ти се изпречи на пътя?
Този път тя вдигна ръка и го удари.
— Казвала съм ти го вече, ще правя всичко, каквото си искам, по дяволите! Не съм твоя собственост, копеле такова! И без това единственото, за което те е грижа, са твоя завод за стомана, твоите договори, твоята проклета империя, която един ден ще предадеш на Джони. А какво получавам аз от всичко това? Какво ме засяга твоя бизнес? Пукнат грош не давам за него. Известно ли ти е това? Нито за империята ти, нито за тебе. — Тя млъкна, съзнавайки, че е отишла твърде далече. Ник се обърна настрани, в очите му имаше сълзи. Без да каже дума, излезе на частната им палуба, а тя дълго го наблюдава. Сетне го последва навън. Той беше с гръб към нея, бе се облегнал на парапета. Когато му заговори, гласът на Хилъри бе дрезгав:
— Извинявай, Ник.
— Остави ме на мира! — Думите му прозвучаха като на наскърбено малко момче и за момент сърцето я заболя, но го смяташе за най-големия си враг. Искаше да я държи в окови, а тя копнееше да е свободна. После Ник се обърна към нея, в очите му имаше сълзи.
— Връщай се вътре.
— Ти плачеш! — потресено възкликна тя.
— Да, плача. — И като че ли не се срамуваше от това, което я шокира още повече. Мъжете не плачеха. Не и силните мъже. Не и тези, които познаваше. Ала Ник Бърнъм плачеше. Той бе по-силен от всички тях, но дълбоко в душата си тъгуваше — не за нея, а за себе си, за глупостта, която преди всичко го бе подвела да се ожени за нея. — Играта между нас свърши, Хил.
— Развод ли искаш? — Гласът й прозвуча почти зарадвано, не се и опита да го утеши.
Но погледът на Ник проникна дълбоко в очите й.
— Не, не искам развод. И нека ти го кажа още отсега, никога няма да поискам. Единственият начин, по който ще напуснеш този брак, е сама. В момента, в който се съгласиш с това, веднага ти давам развод. Но дотогава ти си моя съпруга в радост и беда. Запомни това. И отсега нататък изобщо не ме интересува какво вършиш.
— Искаш да кажеш, ако се разведем, да ти оставя Джони? — отново шокирана, попита тя.
— Точно така.
— Никога няма да го направя.
— И защо? Ти изобщо не го обичаш, не повече, отколкото мен — каза го като обикновена констатация И бе напълно прав, ала тя не би го признала пред него. Не и сега.
— Аз няма да се откажа от сина си — сприхаво отвърна тя. Ник вечно превръщаше живота й в ад. Ето и сега, измъчваше я с тези приказки за развод, само за да й заяви, че ще трябва да се откаже от Джони. — И през ум не ми минава.
— Защо не? — предизвикателно попита той и забеляза, че тя бе имала приличието да закрие врата си с шалче. Внезапно отново изпита желание да я удари.
— Какво ще си кажат хората, ако се откажа от него?
— Нима те е грижа?
— Разбира се, че ме е грижа. Ще си помислят, че съм пияница или кой знае какво.
— Ти, кажи-речи, си такава. Дори още по-лошо, уличница си.
— Ако ме наричаш с разни епитети, копеле такова, никога няма да получиш сина си.
— Е, имай го предвид. Можеш да си отидеш винаги когато пожелаеш. Но без него.
Хилъри се канеше да му каже нещо злобно, но отново се почувства безпомощна в ръцете му. Съзнаваше, че ще може да се разведе само въз основа на изневяра, а никога не би успяла да представи такива доказателства срещу него. Ник й беше верен. Разбираше го по неговата необузданост, когато от време на време спяха заедно, той бе мъж, изгарящ от самота и желание. А тя беше жена, която се задушава от безсилната си ярост. Сега вече никога нямаше да получи от него онова, което желаеше. Никога! Прибра се вътре, вбесена от тази мисъл. И от къде на къде ще му оставя Джон? Той в края на краищата е неин син и след няколко години може би ще е забавно да го има край себе си. Тя харесваше младежите. Сигурно щеше да харесва и него, и приятелите му. Просто не обичаше малки момчета, това бе всичко. Но никога нямаше да го даде на Ник. Никога! Хората нямаше да й го простят. Години наред щяха да шушукат зад гърба й. Щяха да говорят, че Ник я е изхвърлил. Нямаше да позволи това. Напуснеше ли го, всички трябваше да разберат, че тя го е напуснала.
Ник остана сам на палубата, опитвайки се да успокои мислите си. Разбираше, че повратът е окончателен. Дори в афектирано състояние досега не бяха говорили сериозно за развод. Но Хилъри не можеше да стои настрани от чуждите легла дори тук, на кораба. Вече му бе напълно ясно какво представлява тя и никога повече нямаше да отвори сърцето си за нея. Може би с времето тази игра щеше да й омръзне. Или пък щеше да избяга и да му остави Джони. А независимо дали той ще се ожени повторно или не, с него детето щеше да е щастливо. Ала сега не си струваше дори да мисли за това. Той бе женен за Хилъри с всичките ужасни последствия от това.
Ник дълго стоя, загледан в залеза и потънал размисъл за съпругата и за сина си. Накрая влезе да се преоблече и затвори вратата на апартамент „Довил“.
И едва тогава, не на себе си от притеснение и мъка, Лиан можа да напусне своя шезлонг на частната палуба пред апартамент „Трувил“ и също да се прибере. Те не бяха я забелязали, а тя не бе посмяла да се обади или да помръдне. Не искаше да разберат, че ги е чула, особено той. Седна в стаята си, изпълнена от дълбоко съжаление към този човек. Колко мъчителен и самотен бе животът му! И как ли щеше да постъпи сега? На каква самота го бе обрекла тази жена!
— Господи, да не е умрял някой? — Арман влезе и целуна жена си. Завари я седнала пред тоалетната масичка с прикован в краката си поглед.
— Какво?… О… ти ли си — опита да се усмихне тя, но й бе тежко на сърцето. Лиан винаги се разстройваше от личните драми на другите.
— Някой друг ли очакваше?
— Не, разбира се, че не — усмихна му се тя, но той забеляза, че нещо не е наред.
— Какво има, любов моя?
Лиан вдигна към него покрусени очи.
— Просто станах неволен свидетел на една ужасна сцена.
— Пострада ли някой? — загрижено попита той.
— Не. Беше между Ник Бърнъм и жена му.
— О, боже! Семейна кавга? Как така си присъствала?
— Седях на един шезлонг отвън и си четях книгата. Те не разбраха, че съм там. Излязоха на тяхната тераса и аз чух всичко. Както изглежда, тя спи с някого на кораба.
— Не съм изненадан. Но и той има вина, загдето не контролира съпругата си.
— Как можеш да говориш така? — възмути се Лиан. — Що за жена е тя, да върши подобни неща?
— Малка уличница, предполагам. Но той явно е допускал друг път това да й се разминава.
Лиан подозираше, че мъжът й е прав.
— Все пак, Арман, горкият човек… Той я обвини, че изобщо не обича тяхното момченце. — В очите й се появиха сълзи и Арман я притегли към себе си.
— И сега на теб ти се иска да ги осиновиш и двамата, да ги приютиш в нашия дом във Франция, така ли е? Ах, Лиан, мило дете, имаш меко сърце. Светът е пълен с хора като тях, чийто живот е кошмарен, грозен.
— Но той е добър човек. Не го заслужава.
— Вероятно си права. И все пак не го съжалявай толкова. Той може сам да се грижи за себе си, а ти имаш да мислиш за други неща. — Арман знаеше какви са жените, понякога прекаленото съчувствие можеше да създаде много неприятни ситуации и той искаше да спести това на Лиан. В някои отношения тя все още бе твърде наивна, трябваше да я предпазва от самата нея. — Какво ще облечеш за галавечерята?
— Не зная… аз… О, Арман, как можеш да говориш за такива неща?
— А ти какво очакваш? Че ще предложа услугите си да отида там и да застрелям жена му?
— Не — разсмя се тя. — Но все пак горкият човек… и това дете…
— Не мисли за тях. Нали са заедно в края на краищата. А пък тя в скоро време може да избяга с някого. Това, предполагам, ще е благодат и за двамата. Виж, не се задълбочавай толкова в семейните кавги на Бърнъмови. Каквото и да си мислиш, не е изключено в този момент те да се любят страстно. Може пък той да си я харесва такава.
— Съмнявам се.
— Откъде знаеш? — Той внимателно погледна съпругата си, питайки се дали няма някаква скрита причина за нейната загриженост, ала реши, че няма.
— Днес играх тенис с него. Той ме разпита за нас двамата и от начина, по който говореше, разбрах, че не е щастлив с нея.
— Това доказва поне, че е с всичкия си. Но проблемът си е негов, не наш. Виж, искам да забравиш всичко това. Ще пийнеш ли чаша шампанско?
Тя се подвоуми за момент, после реши да пийне и след малко Арман се върна с две пълни чаши за нея и за себе си, целуна я нежно по бузата, по врата и по устните и тя изхвърли Ник Бърнъм и жена му от ума си. Арман бе прав. Не можеше да помогне с нищо.
— Кажи ми сега какво ще облечеш за галавечерята.
Те отново щяха да са на капитанската маса и тази вечеря беше най-важната от цялото им пътуване. Следващата нощ щеше да им е последна на кораба, на другия ден пристигаха в Хавър.
— Мислех си за червеното моаре.
— Ще си като принцеса от приказките. — И тя прочете в погледа му, че наистина мисли така.
— Благодаря. — Отново седна пред тоалетната масичка и започна да го гледа в огледалото как се съблича. — Свърши ли си работата?
— Повече или по-малко. — Отговорът му бе преднамерено уклончив.
— Какво означава това?
— Ще видим.
— Ще дойдеш на галавечерята, нали? — Сега вече изглеждаше разстроена.
— Разбира се. — Той се върна при нея и целуна рамото й точно в основата на врата. — Но може би няма да остана до много късно.
— Ще работиш с Жак след вечерята? — Изведнъж се почувства уморена от пътуването, от това, че почти не вижда Арман, от хората на борда. Искаше й се да си отидат вкъщи. Или да пристигнат във Франция.
— Може да се наложи да поработим малко.
— О, Арман… — Тя изглеждаше съкрушена и той седна на леглото.
— Зная, зная. Имам чувството, че през това пътуване почти не съм те виждал. А исках то да бъде вторият ни меден месец. Но до пристигането имам да върша купища работа. Уверявам те, че правя всичко, което е по силите ми, Лиан.
— Зная това. Нямах намерение да се оплаквам. Просто мислех, че тази вечер…
— Както и аз. — Не бе предполагал колко много работа е помъкнал от бюрото му Перие. Арман едва успяваше да си поеме дъх между всекидневните им срещи, но трябваше да се подготви, колкото и неприятно да бе за Лиан. — Все пак не се знае. Може след вечерята да съм твърде пиян, за да работя.
— Ти ме подтикваш към саботаж.
— Да не си посмяла! — Усмихна се той на жена си и тя отиде да си напълни ваната.
По същото време в апартамент „Довил“ Хилъри тъкмо си бе наляла поредния скоч. Бе имала тежък ден, по-тежък, отколкото Ник предполагаше. Онзи тип от втора класа едва не й счупи врата, толкова беше груб. Нямал представа, че е омъжена, а когато му тикна под носа венчалната си халка, заяви, че щял да изпрати един малък подарък на мъжа й. Биваше си го подаръкът. Венецът от зъби на врата й бе предизвикал отдавна избягваната сцена. В известен смисъл това бе облекчение за нея, ала казаното от Ник никак не й харесваше.
Сега той стоеше и я гледаше със застинал поглед. През този следобед сякаш се бе състарил с десет години.
— В първа класа ли ще вечеряш? — Вече му беше все едно, но искаше да разбере дали не трябва да откаже поканата на капитана.
— Да, така мисля.
— Не си прави труда, ако предпочиташ да не идваш. — Това бе началото на нов период от живота им и Хилъри бе повече от шокирана.
— Ти предпочиташ ли да не идвам? — Малко бе изплашена от новото му отношение, но нямаше как да върне обратно нещата, които бе казала, добре помнеше покрусения му видна палубата. Сега в него нямаше и следа от уязвимост. Изглеждаше напълно безразличен към нея и очите му бяха леденостудени.
— Решавай сама. Но направи и на двама ни една услуга. Ако ще се храниш на капитанската маса, опитай се да се държиш прилично. Пък ако усилието ти се вижда прекалено голямо, иди да вечеряш другаде.
— Като например в моята стая? — Нямаше да позволи да бъде третирана като непослушно дете, не и от него, нито пък от онзи откачен долу. И не изгаряше от желание да слиза отново там, нещата започваха да излизат от контрол. Щеше да е в по-голяма безопасност горе в първа класа, с Ник.
— Изобщо не ме интересува къде ще вечеряш. Но ако вечеряш с мен, знаеш какви са правилата.
Тя не каза и дума, влезе в банята и затръшна вратата.