Даниел Стийл
Корабите на съдбата (24)

24

Лиан и децата се регистрираха в „Шорхам хотел“ в осем часа същата вечер. Тя имаше чувството, че не е спала от дни. Бяха уморени и мръсни, момичета непрекъснато хленчеха. През последните седмици, пък и през месеците преди това всички бяха преживели много и сега им бе трудно да си представят, че отново са в Съединените щати. Тук хората изглеждаха толкова доволни, безгрижни и нормални. Нямаше ги напрегнатите лица, които се срещаха в Париж преди окупацията, нито свастиките, които се развяваха след падането му, нямаше и ранени, както на кораба. Липсваше всичко онова, с което бяха привикнали, и което далеч не беше нормално. И час след час, докато лежеше будна в хотелското легло, Лиан се бореше със себе си, за да не се обади на Ник в Ню Йорк и да се отметне от всички разумни обещания, които си бяха дали, съобразявайки се със своята отговорност към други хора. Единственото, което искаше, бе отново да е в неговите обятия. А в своето легло в Ню Йорк Ник напрягаше цялата си воля, за да не се обади във вашингтонския „Шорхам“.

На следващата сутрин Лиан изпрати телеграма на Арман, че са пристигнали благополучно. Всички утринни вестници поместваха историята на „Довил“, придружена от нейна снимка, как целува по бузата млад канадец, когото свалят на носилка от кораба. А отзад се виждаше Ник, който я гледаше скръбно, докато другите се усмихваха и по лицата им се стичаха радостни сълзи. Тя дълго се взира в снимката и почувства в гърдите си оловна тежест. Децата изведнъж откриха, че трудно се разбират с нея. Твърде бързо се бяха променили толкова много неща в живота им. Те бяха станали капризни, а Лиан — нервна. И трите бяха преминали през безброй премеждия, бяха изгубили толкова много, че реакцията след всичко това бе неизбежна.

Когато реши да се обади на чичо си Джордж в Сан Франциско, за да му каже, че са се върнали в Щатите, Лиан бе едва ли не рязка. Той си позволи цяла поредица нетактични подмятания за падането на Франция. Според него французите буквално тикнали Париж на сребърен поднос в ръцете на германците и напълно си заслужавали онова, което получили за отплата. Лиан с големи усилия се сдържа да не му изкрещи.

— Е, слава богу, вие се върнахте. Откога си тук?

— От вчера. Пристигнахме с товарен кораб.

Последва напрегната пауза.

— С „Довил“ ли? — И вестниците в Сан Франциско пишеха тази сутрин за него, но снимката я нямаше.

— Да.

— Що за побъркан глупак е твоят мъж, за да те качи на такъв кораб? За бога, положително е имало и друг начин да те отпрати от Франция. Ти участва ли в онази спасителна операция в океана?

— Да. — Гласът й прозвуча отпаднало и примирено. Нямаше желание да защитава Арман пред него. Нямаше желание да мисли, защото единственото, за което бе способна да мисли, бе Ник. — Спасихме сто и деветдесет човека.

— Четох за това. И че на борда имало само една жена, медицинска сестра с двете си деца.

Лиан се усмихна.

— Не точно сестра, чичо Джордж, бяхме аз и момичетата.

— За бога… — Той продължи да дърдори и я попита кога се връща в Сан Франциско, а тя отвърна, че няма да се върне. — Какво?

— Снощи пристигнахме във Вашингтон. Ще наема тук къща.

— Няма да позволя!

След всичко, което бе преживяла, препирнята с него й дойде твърде много.

— Тук беше домът ни в продължение на пет години. Във Вашингтон имаме приятели и децата харесват своето училище.

— Това е смешно. Защо Арман не те е изпратил при мен?

— Защото му казах, че искам да се настаня тук.

— Е, ако ти дойде умът, тук си добре дошла. На сама жена мястото й не е в чужд град. Можеш да живееш с мен в къщата, която беше твой дом още преди Вашингтон. Какви глупости приказваш, Лиан. Изненадан съм, че не си направила опит да се върнеш в Лондон или Виена.

Неговите остроумия не й се виждаха ни най-малко забавни и тя рече тихо:

— Исках да остана с Арман в Париж.

— Той поне не е бил толкова глупав да ти позволи това. И предполагам, че още дълго няма да дойде тук. Този тъпак Дьо Гол вече е потеглил към Северна Африка, а останалите от правителството, доколкото чувам, са се пръснали из цяла Франция. Изненадва ме, че Арман е още в Париж. Той подаде ли си оставката?

Нямаше намерение да му казва, че Арман е с Петен. Отвърна тихо:

— Не, не е.

— Е, значи сигурно е избягал, както останалите. Умно си постъпила, като се върна с децата. Как са те? — Гласът му омекна, а Лиан му даде последна информация и после остави момичетата да побъбрят с него. Изпита облекчение, когато разговорът свърши.

Тя и чичо й никога не бяха имали нещо общо. Той никак не приличаше на брат си. Открай време възразяваше против техния начин на живот, възмущаваше се, че баща й споделя с нея своите грижи и радости и я информира за световната политика. Смяташе, че това не е подходящ начин да се възпитава едно момиче. Не я харесваше и като млада жена — „Прекалено модерна за моя вкус“ — и не се опитваше да скрие неодобрението си. А когато се запозна с Арман, мнението му и за него не бе особено ласкаво. Намираше, че е твърде стар за Лиан, и му го каза, а когато се ожениха и потеглиха за Виена, пожела на племенницата си късмет, като добави, че той щял да й потрябва. През следващите години се срещаха рядко и когато се случваше да се видят, установяваха, че са на различно мнение почти по всички въпроси, най-вече по вижданията си относно развитието на „Крокет шилинг“. Ала фирмата продължаваше да процъфтява и въпреки несъгласията си с него, поне в това отношение Лиан нямаше оплаквания. Благодарение на чичо Джордж бизнесът бурно се разрастваше, един ден тя щеше да наследи още по-голямо състояние, което да остави на децата си, и тази перспектива я радваше. Но не намираше у чичо си почти нищо друго, което да й харесва.

Той бе своенравен, арогантен, старомоден и изключително досаден.

Същата сутрин Лиан се обади и на една агенция за недвижими имоти и се уговори с тях да разгледа три обзаведени къщи в Джорджтаун. Трябваше й нещо малко и непретенциозно, където на спокойствие да дочака с децата края на войната, от време на време да кани малко приятели и да води тих живот. Отминали бяха дните на великолепие във френското посолство и други подобни места, но тя знаеше, че това няма да й липсва.

Нае втората къща, която разгледа, и уреди да се нанесат след една седмица. Сетне намери прислужница, тъмнокожа, много приятна възрастна жена, която се съгласи да живее с тях, умееше да готви и обичаше деца. Обиколи магазините за дрехи и трите възвърнаха обичайния си вид. Накупи на момичетата и малко нови играчки, тъй като те не си носеха никакви и бе благодарна за всеки зает с нещо момент, за цялата подготовка по преместването. Това й помагаше да се отвлича от мислите за Ник, макар и само за по няколко минути. Имаше периоди, когато наистина й се струваше, че няма да го преживее. Непрекъснато се питаше какво ли прави той, дали е заминал за Бостън дали вече е взел Джони. Спомените отново и отново я връщаха на кораба, сякаш там бе протекъл целият й живот. Не й се вярваше, че са били само тринайсет дни. Постоянно се налагаше да си напомня, че трябва да мисли не за Ник, а за Арман.

Лиан писа на съпруга си, за да му съобщи адреса на новата къща, и две седмици, след като се пренесоха в нея, получи първото му писмо. То бе кратко, Арман го бе писал набързо и половината редове бяха задраскани от цензурата. Но сега поне знаеше, че е много зает, здрав е и се надява тя и децата да се чувстват добре между старите си приятели. Изпращаше поздрави на Елинър, а Лиан знаеше, че те се отнасят и за президента.

Общо взето, за нея и децата това бе едно дълго и самотно лято. Всичките им приятели бяха заминали извън Вашингтон, в Кейп Код, Мейн или другаде. Семейство Рузвелт както винаги бяха в Кампобело. Дойде септември, а още не се бяха видели с никого. На Лиан отдавна бе започнало да й се струва, че ще полудее, опитвайки се да развлича децата и да държи мислите си настрани от Ник. Въпреки клетвата за мълчание, която си бяха дали, тя всеки ден се надяваше той да й се обади или да намери писмо от него. Вместо това през две-три седмици получаваше писма от Арман, в които той не й казваше почти нищо, пък и близо половината от написаното бе задраскано от нацистките цензори. Имаше чувството, че с децата живеят като в някакъв вакуум и често се чудеше, колко дълго още ще издържи.

Новините от света й създаваха усещането, че напускайки Европа, се е озовала на друга планета. Там някъде, на пет хиляди километра, войната продължаваше да бушува, а тук хората пазаруваха, караха си колите и ходеха на кино, докато нейният мъж се мъчеше да оцелее сред нацистите в Париж и германските пълчища опустошаваха Европа. На първата страница на вашингтонски вестник се мъдреше репортаж как нюйоркските бижутери „Тифани и Ко“ се преместили на Петдесет и седма улица след трийсет и четири години в старата сграда. Новата била истинско чудо, с климатична инсталация, която държала магазина хладен, независимо от температурите навън. Като видя този материал на първа страница, Лиан взе да се пита дали светът е полудял, или лудата е тя.

На 17 август Хитлер бе обявил блокада на английските води и Арман бе написал за това по такъв начин, че цензорите не бяха пипнали писмото. Но Лиан така или иначе вече бе чула новината. На 20 август прочете във вестника, че Чърчил произнесъл в парламента разтърсваща реч. Три дни след това Лондон бе бомбардиран и войната срещу Англия започна. Всяка нощ върху къщи, улици и хора падаха бомби и лондончани вече прекарваха повече време в скривалищата, отколкото в домовете си. Елизабет и Мари-Анж отново тръгнаха в старото си училище, а по същото време англичаните се опитваха да евакуират децата от Лондон. Всяка нощ рухваха къщи и затрупваха цели семейства. За Канада бяха потеглили няколко кораба с деца, които щяха да останат там до края на войната.

Най-сетне към средата на септември Елинър се обади със своя познат писклив глас и Лиан без малко не изкрещя от радост, толкова й олекна, като я чу.

— Така се зарадвах, като получих писмото ти в Кампобело, скъпа. Но какво кошмарно пътуване сте имали на „Довил“!

Говориха известно време на тази тема и това само разрови спомените на Лиан. След като остави слушалката, тя дълго седя сама в градината, потънала в мисли за Ник. Питаше се колко ли време още ще тъгува за него и ще се чувства като половин човек. Бяха минали два месеца, откакто се разделиха на Гранд Сентрал стейшън, а той продължаваше да живее в сърцето й. Всяка статия, която четеше, всяка мисъл, всяко писмо, всеки божи ден я връщаха към мислите за него, сякаш обитаваше свой личен ад. Беше сигурна, че и той не се чувства по-различно, но не се осмеляваше да му се обади и да разбере как е. Бяха си обещали да не се търсят по телефона, тя знаеше, че трябва да бъде силна. И беше, макар да се разплакваше по-лесно отпреди, а децата често я намираха раздразнителна. Добродушната прислужница, която бяха наели, им обясняваше, че майка им е такава, защото го няма техния татко, а щом той се върне, отново ще се развесели. И те се съгласяваха с нея, наистина всички щяха да бъдат по-щастливи, когато свърши тази война.

Във Вашингтон Лиан не водеше никакъв светски живот. Хората, които непрекъснато я бяха канили, когато бе съпруга на посланик, вече не знаеха как да се отнасят към нея. Тя беше сама, което им създаваше неудобства при разпределението на гостите, и все си обещаваха да я поканят някой друг път, но до този момент никой не го бе направил. Освен накрая Елинър, която я повика на малка семейна вечеря през последната седмица на септември. На Лиан й олекна, когато пристигна с такси пред Белия дом и видя познатите колони. Беше закопняла за интелигентен разговор с някого. И се надяваше да научи от Елинър всички новини за войната. Вечерята и доставяше безкрайно удоволствие, до момента след десерта, когато Франклин тихо я дръпна настрани и поговори откровено с нея.

— Разбрах за Арман, скъпа. И много, много съжалявам.

За момент сърцето й едва не спря. Нима бяха научили нещо, която тя не знае? Дали германците все пак не бяха разрушили Париж в края на краищата? Или се бе случило нещо с Арман? Може би съществуваха някакви секретни канали за връзка, за които тя не подозираше? Пребледня като мъртвец и президентът докосна ръката й.

— Сега разбирам защо си го напуснала.

— Но аз не съм го напуснала… Не в този смисъл… — погледна го сконфузено тя. — Заминах, защото Париж бе окупиран и той смяташе, че тук ще сме в по-голяма безопасност. Щях да остана, ако той ми бе позволил.

Лицето на президента се изопна.

— Даваш ли си сметка, че той работи за Петен, че е колаборационист?

— Аз… Да… знаех, че ще остане в Париж с…

Но Рузвелт я сряза.

— Разбираш ли какво означава това, Лиан? Този човек е предател на Франция — изрече го, сякаш за него Арман вече не съществуваше.

Сълзи опариха очите Лиан. Как да го защити? Не биваше да казва на никого онова, което знае, дори на този човек. Не можеше да направи нищо, за да очисти името на съпруга си. И не бе допускала, че новината за него ще стигне до Щатите. Погледна безпомощно президента.

— Франция е окупирана, господин президент. Времената не са… нормални — ала гласът не й се подчиняваше.

— Онези, които са верни на Франция, са избягали. Сега някои от тях са в Северна Африка. За тях също не е тайна, че страната е окупирана, но не работят за Петен. Все едно че си съпруга на нацист, Лиан. Ще се примириш ли с това?

— Аз съм съпруга на човек, когото обичам и за когото съм омъжена от единайсет години. — И заради когото се бе отказала от своята голяма любов.

— Съпруга си на предател. — От тона, с който го заяви, ставаше ясно, че по асоциация и тя вече е включена в числото на предателите. Докато бе смятал, че е напуснала Арман завинаги, всичко беше наред, но след като тя упорстваше и заставаше на негова страна, беше виновна, колкото и той. Всичко това бе изписано на лицето му, не оставяше съмнения и начинът, по които Й каза довиждане.

Елинър повече не й се обади и в течение на една седмица из цял Вашингтон се заговори, че Арман е предател на Франция и работи за Петен и нацистите. Лиан бе потресена от сплетните, които стигнаха до ушите й. Две-три клюкарки се постараха да се обадят и да й ги кажат, а тя не бе много сигурна какво я покруси повече — слуховете, че Арман бил нацист или новината, че на 2 октомври немска подводница е потопила „Емпресъв Бритън“, английски кораб евакуиращ деца в Канада. Призля й, като си спомни „Куин Виктория“ и труповете във водата преди няколко месеца. Само че този път върху вълните се поклащаха телата на невинни дечица.

Докато се бореше с депресията от събитията и неотслабващото чувство за загуба, Лиан сякаш потъваше все по-дълбоко в някакъв ужасен кошмар. Успяваше някак да издържи нижещите се дни, очаквайки писмата на Арман и отбивайки телефонните атаки на чичо си Джордж, който не я оставяше на мира с увещанията да се върне в Калифорния. Бяха му трябвали само няколко седмици, за да чуе слуховете, които мълниеносно се разпространяваха из Вашингтон. В един от клюкарските вестници дори се бе появила злобна инсинуация за наследница на корабоплавателна фирма, която била окачила на къщата си в Джорджтаун хитлеристки флаг.

— Винаги съм ти казвал, че този човек е негодник — ревеше в слушалката Джордж.

— Не са ти ясни нещата, за които говориш, чичо Джордж.

— Друг път! Ти не ми каза, че затова е останал в Париж.

— Той е верен на Франция. — Започваше да й се струва, че повтаря лишени от съдържание думи. Само тя и Арман знаеха истината. И не можеше да каже на никого. Питаше се дали и Ник вече е чул.

— Верен, дръж ми шапката. Този човек е нацист, Лиан.

— Не е нацист. Ние сме под немска окупация — говореше уморено, чувстваше се уморена и малко оставаше да заплаче.

— Не сме под ничия окупация, слава богу. Недей да забравяш, че ти си американка, Лиан. И е крайно време да се върнеш, където ти е мястото, дявол да го вземе. Толкова отдавна живееш в международни среди, че вече не знаеш коя си.

— Напротив, знам. Аз съм съпруга на Арман и ти недей да забравяш това.

— Да се надяваме, че скоро ще ти дойде умът. Чете ли за онези загинали деца от потъналия английски кораб? Е, той е от хората, които са ги убили.

Думите му бяха жестоки и цялото тяло на Лиан се напрегна. Тя знаеше прекалено добре как изглежда потъването на един кораб.

— Да не си посмял да говориш така! Да не си посмял! — Разтрепери се и без да каже нищо повече, затвори телефона.

Този кошмар нямаше да свърши. Щеше да продължава още дълго, дълго време, Лиан знаеше това. Всеки ден й се налагаше да си напомня думите на Ник: „Силните хора не могат да бъдат сломени“. Но всяка вечер лежеше будна и плачеше. И вече не вярваше в тях.