Даниел Стийл
Корабите на съдбата (3)

3

Портиерът стоеше вяло на поста си пред сградата на Парк авеню номер 875. Неговото униформено сако беше от тежък вълнен плат и високата колосана яка на ризата се врязваше във врата му. Фуражката със златна кокарда тежеше на главата му като олово. Бе втората седмица на юни и в Ню Йорк беше осемдесет и седем градуса по Фаренхайт, но независимо от това той трябваше да бъде с шапка, закопчано сако, стегната папийонка и бели ръкавици, да се усмихва любезно при всяко влизане и излизане на живеещите в сградата. Майк, портиерът, беше на работа от седем сутринта, а вече наближаваше шест вечерта. Горещината почти не бе намаляла и му оставаше още цял час до края на дежурството, когато най-сетне щеше да облече широки панталони и риза с къси ръкави и да си тръгне за дома без вратовръзка, без шапка. „Каква благодат ще бъде — рече си той на своя ирландски диалект. — Една биричка също ще ми дойде добре.“ Завиждаше на двамата мъже, които обслужваха асансьорите. Щастливци, поне бяха на сянка.

— Добър вечер, Майк.

Той се откъсна от своите замъглени от жегата мисли и с механично отмерен жест вдигна ръка към фуражката, но този път добави към поздрава и любезна усмивка. В сградата живееха и такива, заради които не би си направил труда да се усмихне, но този мъж му харесваше. Никълъс Бърнъм, Ник, както бе чувал да го наричат приятели. Той все намираше добра дума за Майк, винаги спираше и разговаряше с него докато чакаше сутрин да изкарат колата му. Приказваха за политика и бейзбол, за последните стачки, за цените на хранителните продукти и за зноя през последните две седмици, от който въздухът над улиците трептеше. Винаги успяваше да остави у Майк впечатлението, че се интересува от него, че не му е безразлично, дето горкият възрастен човек е принуден да виси по цял ден отвън, да вика таксита и да разтваря вратите пред дами с френски пудели, тъй като има да храни седем деца. Ник сякаш разбираше скритата ирония на неговото положение и вземаше присърце съдбата му. Тъкмо това харесваше Майк у него. Ник Бърнъм му изглеждаше порядъчен човек.

— Как издържа този ден?

— Търпи се, сър. — Не беше съвсем вярно, защото прегретите, надути и подбити крака го боляха ужасно, но сега, като че изведнъж престанаха да го измъчват толкова. — А вие?

— В центъра беше доста горещо.

Офисът на Ник Бърнъм се намираше на Уолстрийт; Майк знаеше, че той е едра риба в стоманения бизнес. Най-изтъкнатият млад индустриалец в страната — така го бяха нарекли веднъж в „Ню Йорк таймс“. А беше едва на трийсет и осем години. Разликата в социалното положение и доходите им изобщо не притесняваше Майк. Намираше, че тези неща са нормални, а Ник винаги му даваше прилични бакшиши и щедри подаръци по Коледа. Освен това Майк знаеше, че в някои отношения никак не му е леко, поне ако се съди по онова, което ставаше тук, в тази сграда. Колкото харесваше него, толкова мразеше жена му Хилъри. Надута префърцунена кучка. Никакви любезности, никакви усмивки, само купища скъпи бижута и кожени палта, стрували на съпруга й цяло състояние. Когато ги виждаше да излизат вечер, тя почти винаги говореше на Ник гадости — за някоя от прислужниците, или че бил закъснял, или че не можела да понася хората, у които отиват на гости. Отвратителна малка кучка, винаги го бе казвал. Обаче беше хубава. Не че това компенсираше останалото. Чудеше се как Ник успява да си остане толкова приятен човек, като е женен за подобно чудовище.

— Днес видях младия господин Джон, беше с новата си бейзболна бухалка.

Ник се ухили до уши.

— Тези дни може да чуеш трясък от счупени стъкла, приятел.

— Няма проблеми. Ако топката излети тук, долу, ще я хвана.

— Благодаря, Майк. — Той потупа възрастния човек по рамото и се скри в сградата, а Майк се усмихна на себе си — оставаха му още четирийсет и пет минути, а утре може би нямаше да е толкова горещо. Пък и да е… каквото Бог дал. Влязоха още двама души и той докосна фуражката си, мислейки за сина на Ник, Джон. Хубаво хлапе, одрало бе кожата на баща си, само косата му беше гарвановочерна като на майката.

— Дойдох си! — както всяка вечер отекна в коридора гласът на Ник. Той остави сламената си шапка на масата в антрето, ослуша се за някакъв познат звук, например от краката на затичалия се да го посрещне Джон. Но днес не се чуваше нищо. Вместо това от вратата на килера се появи прислужница в черна униформа, бяла дантелена престилка и боне и той й се усмихна.

— Добър вечер, Джоан.

— Добър вечер, сър. Госпожа Бърнъм е горе.

— А синът ми?

— Мисля, че е в стаята си.

— Благодаря — кимна той и тръгна по дългия, застлан с дебел килим, коридор.

Предишната година апартаментът бе преустроен из основи, обзаведен изцяло в бяло, бежово и кремаво и по някакъв начин успяваше да създава впечатление едновременно за спокойствие и за разточителство. Бе му струвал цяло състояние, особено след като Хилъри нае и изхвърли един след друг трима декоратори и двама архитекти. Той намираше крайния резултат поносим и предполагаше, че жена му е доволна от него. Не беше точно жилище, в което човек ще очаква да види малко момченце, нито пък дом, в който едно дете може да пипа стените и да рита топка, но Ник не им бе позволил да се разгърнат в стаите на сина му. Там всичко бе в червено и синьо, имаше удобна стара дъбова мебел, детските рисунки на стената бяха малко претрупани за неговия вкус, но поне знаеше, че Джон ще се чувства добре в своята част от жилището. Имаше спалня за гувернантката, голяма стая за него, малка дневна с бюро, принадлежало преди на Ник и голямо помещение за игра, пълно с най-различни играчки, където момчето можеше да се забавлява с приятелите си.

Той тихо почука на вратата към коридора в царството на Джон, в отговор тя моментално се отвори с трясък и пред него се появи засмяното лице на единствения му син. Грабна го в ръцете си с щастлива усмивка и както всяка вечер клокочещият смях на детето помилва слуха му.

— Ще ме смачкаш, татко! — Но това като че ли не му бе неприятно.

— Ясно. Как е моят любимец? — Сложи го обратно на земята и Джон вдигна към него ухилената си муцунка.

— Отлично. И новата ми бухалка е страхотна!

— Радвам се. Още ли не си счупил някой прозорец?

— Разбира се, че не съм — обиди се Джон и той разроши синкавочерната му коса. Момчето бе интересна комбинация от Хилъри и Ник, имаше нейната матова кожа, зелените очи на баща си, нейната коса. Двамата бяха толкова различни, колкото е възможно да бъдат две човешки същества, Хилъри — тъмна, дребна и изящна, Ник — с мощно телосложение, рус и силен, а синът им бе взел най-доброто и от двамата, така поне твърдяха всички. — Мога ли да си взема бухалката на кораба?

— Не съм много сигурен в това, младежо. Освен ако обещаеш да не я вадиш от куфара.

— Ама трябва да си я взема, татко! Във Франция нямат бейзболни бухалки.

— Навярно нямат — съгласи се Ник.

Те заминаваха отвъд океана за една или в най-лошия случай, ако положението станеше много напрегнато, за половин година. Напоследък Ник бе сключил толкова много договори с европейски клиенти, че бе решил лично да поеме парижкото представителство на фирмата, като остави най-добрия си помощник да ръководи нещата в Ню Йорк. Разбира се, вземаше със себе си Хилъри и Джон. И през ум не би му минало да стои толкова дълго без тях, а се налагаше да замине. В началото Хилъри роптаеше и хленчеше, вайкаше се всеки ден, но през последния месец сякаш се бе примирила, а Джон смяташе, че сигурно ще е много забавно. Щяха да го запишат в американско училище, съвсем близо до Шанз-Елизе, и Ник бе наел много хубава къща на авеню Фош. Тя принадлежеше на някакъв френски граф и жена му, които миналата година, по време на паниката преди Мюнхенската спогодба, се бяха преместили в Швейцария. Те се чувстваха отлично в Лозана и не бързаха да се приберат. За Ник, Хилъри и момчето това бе най-доброто, което можеха да желаят.

— Ще дойдеш ли да вечеряш с мен, татко? — Гувернантката току-що бе дала знак на Джон, че е време да тръгва, и той вдигна към Ник изпълнени с надежда очи.

— Струва ми се, ще е най-добре да се кача и видя майка ти.

— Да.

— След като се нахраниш, ще сляза да си поговорим малко. Какво ще кажеш?

— Чудесно! — Джон отново се усмихна на баща си и тръгна с гувернантката, а Ник остана за момент в стаята, загледан в своето старо бюро, купено му, когато беше дванайсетгодишен, почти на възраст за пансиона. Но Ник го даде на Джон много по-рано. И доколкото зависеше от него, кракът на сина му нямаше да стъпи в пансион. Ненавиждаше годините, прекарани далеч от дома, бе се чувствал като прокуден. Щеше да спести на Джон това страдание, отдавна си го бе обещал. Пък и прекалено много обичаше момчето, за да позволи то да замине.

Затвори вратата след себе си и тръгна обратно по дългия бежов коридор, стигна до рояла в централния хол и бавно заизкачва застланите с килим стъпала към техните стаи.

Като наближи площадката, видя, че вратата е отворена. Отвътре кънтеше острият глас на Хилъри, която се караше на прислужницата. Момичето изхвърча от нейната гардеробна с куп кожени палта в ръцете.

— Не тези, по дяволите! За бога… — Той я виждаше само в гръб, блестящата й черна коса се спускаше като коприна до подплънките на белия атлазен халат, но дори от начина, по който бе застанала, личеше, че е ядосана. — Тъпачка такава, казах самурите, норките и сребърната лисица… — Обърна се, черните й очи се впиха в неговите и за момент настана тишина.

Колко пъти й бе казвал да не крещи на прислугата, но тя го бе правила цял живот и изобщо не бе склонна да се променя. Беше само на двайсет и осем години, а с грижливо подредената си прическа, внимателно гримираното лице, дългите червени нокти, с позата и маниерите си бе от глава до пети светска дама, образец на елегантност дори в домашния си халат.

— Здравей, Ник. — И очите, и думите бяха студени, но тя го почака да отиде при нея и подаде буза за целувка. Сетне отново се обърна към прислужницата, вече, без да повишава глас: — Би ли се върнала да ми донесеш палтата, които поисках? — Въпреки всичко тонът й режеше като нож.

— Ужасно си строга с това момиче.

Тя долови лекия упрек в думите му, който бе чувала най-малко десет хиляди пъти. Изобщо не се трогна. Той винаги бе мил с всички, освен с нея, разбира се. Разби живота й, но получи, каквото си бе наумил. Ник Бърнъм винаги успяваше да се наложи. Но не и на нея. „Никога повече!“ — повтори си тя за кой ли път. Веднъж й бе предостатъчно. И през последните девет години го бе накарала да си плати за това. Ако не беше Ник, тя щеше още да си е в Бостън, дори можеше да е омъжена за онзи испански граф, който си бе изгубил ума по нея в годината на светския й дебют… Графиня… Как звучеше само!… Графиня…

— Изглеждаш уморена, Хил. — Той нежно я помилва по косите и надникна в очите й, но в тях нямаше топлота.

— Да, уморена съм. Кой според теб е опаковал всичко в тази къща? — „Прислужниците“ — едва не се изтърва той, но успя да сдържи езика си. Тя като нищо си вярваше, че е свършила всичко сама. — Господи, трябва да подредя целия ти багаж, багажа на Джон, покривки, чаршафи, одеяла, чинии, твоите неща… — Колкото повече говореше, толкова по-висок ставаше гласът й.

Ник се отдалечи и седна на един фотьойл Луи XV.

— Мога и сам да си приготвя багажа, знаеш това. И ти казах, че в къщата в Париж има всичко необходимо. Няма нужда да вземаш чаршафи и чинии.

— Не говори глупости. Един бог знае какви хора са спали в тези чаршафи. — За миг, само за миг му идеше да подхвърли, че едва ли са били по-съмнителни от онези, спали в нейните. Но премълча и проследи с поглед изнервената дребна прислужница, която се връщаше с кожените палта — дано този път бе взела каквото трябва: две самурени, едно от визон и жакета от сребърна лисица, който Хилъри бе получила за Коледа, бог знае от кого, в красива голяма кутия. Едно бе сигурно — не беше от Ник. Самурите бяха от него, визона, палтото от чинчила, което тя оставяше тук, но сребърната лисица бе повече или по-малко загадка, макар Ник да се досещаше, че й го е подарил Райън Халоуей, кучият му син.

— Какво зяпаш? — Очите му неволно се бяха вперили в жакета от лисица. Вече няколко пъти се бяха карали заради него и Ник нямаше намерение отново да повдига тази тема. — Не започвай пак. Не съм длъжна да идвам в Париж, разбра ли?

„О, боже — помисли си той, — само това не!“ Денят му се бе сторил така дълъг и бе толкова горещо! Нямаше никакво желание да се кара с нея.

— Наистина ли не можем да минем без това, Хил?

— Не, не можем. Бихме могли да си стоим тук, нали?

— Не. Искам следващата година да ръководя лично офиса в Париж. Там имам важни договори и ти знаеш това. Тъй че заминаваме всички. Не знам защо никога не съм възприемал Париж като град, в който е неприятно да се живее. — Но тя не беше на същото мнение, по някаква причина държеше да си остане в Ню Йорк. — Хайде, Хил, там винаги ти е харесвало.

— Разбира се, за няколко седмици. Защо, по дяволите, не пътуваш дотам и обратно със самолет?

— Защото няма да имам време да се виждам с тебе и Джон. — Той рязко се изправи и прислужницата побърза да излезе от стаята. Тя знаеше как протичат кавгите им. По някое време той кипваше и започваше да вика, а Хилъри в повечето случаи хвърляше по него първия попаднал й предмет. — Защо не оставим тази тема? Не можеш ли просто да се примириш, че заминаваме? Та корабът потегля след два дни, за бога!

— Ами нека си потегля. Или пък тръгвай сам — отвърна тя с леденостуден глас. Беше седнала на леглото и милваше сребърната лисица с вдигнати към него очи. — Там не съм ти необходима.

— Тъй ли? Или причината е, че искаш да се отървеш от мен за една година, та да тичаш в Бостън при онзи малък негодник.

Той знаеше за безразборните й връзки, вече от години бе наясно с тях. Но вярваше, че трябва да запази своя брак, заради Джон и заради себе си. Родителите му бяха разведени, като дете се бе чувствал нещастен, самотен и се бе заклел никога да не постъпва така със собствения си син. Единственото, което искаше, бе да има семейство и щеше да го запази, независимо от всичко, независимо от онова, което вършеше Хилъри. Но все пак гневните думи му се изплъзваха по-често, отколкото би желал.

— Не те ли е страх, че ще забременееш, Хил? — И двамата разбираха, че няма предвид себе си.

— Ти явно не си чувал, че съществуват аборти… ако, разбира се, имах любовници, както твърдиш ти. Но бебетата не са моята слабост, скъпи Ник, или може би си забравил? — Те винаги насочваха ударите си под кръста. Така бе вече от години.

— О, да, помня. — Мускулите на челюстта му се опънаха и ръката му се сви в юмрук, но гласът му бе странно тих. Тя не му бе простила за случилото се преди девет години.

Хилъри беше най-хубавата дебютантка в Бостън, добре си спомняше гарвановочерната й коса, контрастираща с белите тоалети, поръчани от родителите й направо от Париж. Тогава много мъже я желаеха. Тя се бе родила, когато баща й бил над петдесетте, а майка й на трийсет и девет години и отдавна били престанали да се надяват на дете. Бяха я глезили още от появата й на бял свят — бащата я обожавал, майката, бабите, дядовците и бавачката изпълнявали и най-малкия й каприз. Винаги беше получавала всичко, което бе искала, и нямаше никакво намерение да се отказва от този начин на живот. До нощта на дебюта си, когато неочаквано срещна Ник. Висок, рус и красив, той влезе под ръка с едно от най-хубавите момичета в Бостън. И в мига, в който се появи, всички зашушукаха: „Ник Бърнъм… Ник Бърнъм… Огромни капитали в стоманодобива… Единствен наследник на баща си…“. На двайсет и девет години той бе между най-богатите млади мъже на Уолстрийт, дяволски привлекателен и ерген. Хилъри направо излетя от ръцете на мъжа, с когото танцуваше и отиде да се запознае с него. Бяха представени един на друг от стар приятел на баща й и тя направи всичко по силите си, за да му вземе ума. Постигна това с изненадваща лекота. После Ник започна често да посещава Бостън, а през лятото и Ню Порт. Всичко стана именно там. Хилъри искаше той да я желае повече от всяка друга жена, която някога е познавал, и пожертва за него девствеността си — защото мислеше, че го обича, и искаше да го притежава.

Не бе предвидила само, че ще забременее. А то се случи още първия път, когато го допусна до себе си. Отначало той се стъписа, а тя направо изпадна в истерия — не искала дете, не искала да става дебела, да ражда… Докато плачеше в прегръдките му, толкова много приличаше на малко момиченце, че той й се присмя. Хилъри искаше да намерят някого, който да й направи аборт, но Ник не даваше и да се спомене. Тя бе чаровна жена-дете и след като преодоля първоначалния шок, идеята да си имат бебе започна да му се струва безкрайно приятна. Говори с нейния баща, без да му казва, че е бременна, поиска ръката й и й съобщи, че ще се женят.

Още преди края на лятото направиха хубава сватба в Нюпорт. В бялата дантелена рокля, която майка й бе носила на собствената си венчавка, Хилъри приличаше на царица от приказките. Но зад щастливата й усмивка се криеше едно свито сърце. Тя искаше Ник, но не искаше детето. И въпреки че той непрекъснато я глезеше и коткаше, мразеше всеки миг от първите дни на брака им, защото знаеше, че той се е оженил за нея заради бебето. Не можеше да се примири, че то ще й бъде конкуренция.

Ник правеше за нея всичко, което бе по силите му — купуваше й най-скъпи подаръци, помагаше й да подреди детската стая, обещаваше й да бъде до нея и да държи ръката й, но през деветия месец тя потъна в ужасна депресия, която според лекаря заплашваше да доведе до дълго и кошмарно раждане. И наистина Хилъри и детето едва не умряха при раждането и тя никога не прости на Ник за мъките, които понесе тогава. Депресията продължи още шест месеца. Ник дълго време се опасяваше, че Джони няма да си има друг, освен него, но в края на краищата Хилъри започна да се възстановява. Поне той си мислеше така.

През следващата зима тя замина за Коледа в Бостън без бебето и тръгна по партита. На Ник започна да му се струва, че жена му отсъства от дома цяла вечност. Разбра, че тя стои при родителите си, за да посещава всички приеми, давани от нейни приятели, и се преструва пред себе си и останалите, че не е омъжена. Правеше нещо като втори дебют и си прекарваше чудесно. Месец след заминаването й Ник отиде в Бостън и настоя тя да се прибере вкъщи. Последва голяма кавга, Хилъри дори помоли баща си за разрешение да остане там. Не искала да е омъжена, да живее в Ню Йорк, да се грижи за малко дете. Но той също бе стъписан от поведението й. Дъщеря му се бе омъжила по собствена воля и Ник бе добър съпруг. Старият човек държеше тя да се върне към задълженията си, смяташе, че трябва поне да се опита да изгради семейство и й напомни, че носи отговорност за детето. Ала тя потегли за Ню Йорк не по-радостна от затворник, воден на екзекуция. Чувстваше се предадена от всички и най-много мразеше Ник, защото той въплъщаваше онова, което не бе искала в живота си. Преди да заминат, баща й поговори с него. Обвиняваше себе си за държанието на дъщеря си: давал си сметка, че много са я глезили като малка, но не допускал, че тя ще очаква това да продължава цял живот, че ще отхвърли всякакви отговорности и ще причини болка на съпруга и детето си. Ник го увери, че е нужно време и търпение, че Хилъри ще порасне и ще поеме своята нова роля. Тогава наистина вярваше в това и както бе обещал на баща й проявяваше безкрайно търпение към нея.

Ала нямаше полза. Тя продължаваше да не се интересува от детето. През следващото лято замина за Нюпорт и за да няма приказки, този път взе със себе си Джони и бавачката. Остана там чак до есента, и когато Ник отиде да я види, разбра, че си има любовник. През онова лято тя подхвана авантюра с брата на една от приятелките си. Той току-що се бе дипломирал в Йейл, мислеше се за много расов мъж и бе разказал на половината град, че спи с Хилъри Бърнъм. Ник му направи посещение, след което момчето се прибра в Бостън с подвита опашка и все още кънтящи от словесните шамари уши. Истинският проблем в цялата тази история обаче бе Хилъри. Ник отново си я прибра в Ню Йорк и най-сериозно се помъчи да я превъзпита, но през следващите години тя непрекъснато се мяташе между Нюпорт, Бостън и Ню Йорк и се впускаше в любовни приключения всеки път, когато смяташе, че няма да я хванат. Както и сега. Бе се забъркала с Райън Халоуей, докато Ник беше в Париж. Връзките не означаваха нищо за нея, те бяха нейният начин непрекъснато да му напомня, че в действителност не е негова съпруга и никога няма да бъде, че той не може да я притежава, че се чувства напълно свободна — свободна от него, от детето и от баща си, който бе починал три години след женитбата им. Майка й отдавна бе загубила всякаква надежда за влияние над нея, а и Ник постепенно започваше да вдига ръце. Тя бе такава, каквато е — поразителна, изключително красива жена с остър ум, който не използваше за нищо, и чувство за хумор, което все още го забавляваше в редките случаи, когато разговаряха. Сега най-често или се караха, или той се правеше, че не я забелязва. Веднъж-дваж бе мислил да се разведе и знаеше, че няма да срещне трудности, но ако го стореше, тя щеше да получи родителските права над Джони. Съдиите почти винаги проявяваха благосклонност към майката, освен в случаите, когато тя е професионална проститутка или наркоманка. Тъй че ако искаше да задържи сина си, трябваше да живее под един покрив с нея — в добри и лоши времена, докато издържи. А имаше моменти, в които му се струваше, че наистина не може повече.

Хранеше някаква плаха надежда, че заминаването за Париж ще ангажира донякъде вниманието на Хилъри и тя ще се държи прилично поне известно време. Ала пътуването не обещаваше да започне добре. Ник знаеше, че след Коледа историята с Райън е приключила, но също така подозираше, че тя подработва нещо ново. Когато се впускаше в ново приключение, тя винаги бе особено раздразнителна, като неспокоен състезателен кон в преградата си. Той не можеше да направи нищо, за да я спре. Стига тя да съблюдаваше разумна дискретност в своите похождения, бе готов примирено да живее с нея, още повече, че през последните години беше започнала да проявява повече топлота към сина им. Все пак се бе погрижил Джони да има нежни и любещи бавачки, той самият го боготвореше, тъй че момчето имаше много повече, отколкото баща му на същата възраст. Никога не би се съгласил да се откаже от Джони, да се разведе и да заживее без детето, което толкова обичаше. Джони бе центърът на неговото съществуване и ако това означаваше да се примирява с Хилъри, с нейните изневери и със сприхавостта й, бе готов да плати тази цена.

Сега безмълвно я наблюдаваше, а тя седна пред тоалетната масичка и прокара гребен през копринената си коса, следейки го в огледалото. Сетне, сякаш за да го ядоса още повече, отпи голяма глътка скоч със сода от чашата пред себе си. Той изведнъж забеляза, че под белия атлазен халат е облечена в черна копринена рокля.

— Отиваш ли някъде, Хил? — Гласът му бе равен, погледът — студен и твърд като яркозелена скала.

Тя се поколеба само за миг, ноздрите й се разшириха като на расова кобила. Ник съвсем ясно си я представи как удря земята с копита, готова да се втурне в поредното надбягване.

— Всъщност да. Тази вечер има прием у Бойнтънови.

— Странно — усмихна се той иронично, — не съм видял поканата.

— Забравих да ти я покажа.

— Няма нищо. — Той тръгна да излиза от стаята, а тя се завъртя на стола и каза тихо:

— Искаш ли да дойдеш, Ник?

Обърна се и я погледна. По всяка вероятност у Бойнтънови действително имаше парти. Но той много рядко ходеше на такива места. А отидеше ли, тя неизменно се завираше в някой ъгъл и започваше да флиртува с някой от новите или дори старите си приятели.

— Не, благодаря. Взел съм си малко работа.

Тя отново му обърна гръб.

— Да не кажеш, че не съм те поканила.

— Няма. — Спря на прага и я видя отново да отпива от питието. — Поздрави ги от мен и се постарай да се прибереш рано. — Тя кимна. — И, Хил… — Той замълча в колебание.

— Да, Ник?

Реши да й го каже:

— Не оставяй в Ню Йорк пожари след себе си, малката. Каквото и да си наумила, не забравяй, че след два дни потегляме. И ти при всяко положение идваш с мен.

— Какво означава това? — изправи се тя и застана с лице към него.

— Означава, че ще дойдеш с мен, дори ако някой тук остане с разбито сърце. Ти си моя съпруга, колкото и да ти се иска да го забравиш.

— О, помня това. — В гласа й прозвуча горчивина. Бракът й бе омразен, а великодушието на Ник го правеше съвсем непоносим. То я караше да се чувства виновна, което никак не й бе по душа. Искаше да бъде свободна.

— Приятно прекарване.

Той тихо затвори вратата след себе си и слезе да види момчето. Хилъри веднага смъкна халата от раменете си и остана по късата черна копринена рокля с презрамки, която бе купила от „Бъргдорф Гудмън“. Сложи на ушите си клипсове с диаманти и се погледна в огледалото. Сигурна беше, че на партито ще се види с Филип Маркъм и допивайки скоча, си помисли с почуда как така Ник винаги знае. Между нея и Фил все още нямаше нищо, но през август той заминаваше за Париж и знае ли човек какво можеше да се случи… Знае ли човек…