Даниел Стийл
Корабите на съдбата (13)

13

— Е тигърче, какво ще кажеш? — Ник и Джон бяха яздили от единия край на плажа до другия и сега стояха и се любуваха на океана само минута след като слънцето се бе гмурнало в него. Бяха прекарали една божествена седмица в Довил. — Чувстваш ли се готов да хапнеш нещо?

— Уха! — Цял час малчуганът се бе правил на каубой, във възторг от високия кротък бял кон, който яздеше. На баща му се бе паднала красива кафява кобила. Джони му отправи настойчив поглед. — Иска ми се тази вечер да хапнем хамбургери, също като в истинско ранчо.

Ник се усмихна на сина си.

— И на мен. — Един хамбургер с млечен шейк би му дошъл добре, но никъде наблизо не се предлагаха такива неща. — А какво ще кажеш за една хубава и сочна телешка пържола? — Знаеше, че най-близкото подобие на каубойска храна, което можеха да получат, е стек с черен пипер, но и това щеше да свърши работа.

— Дадено.

По настояване на Джони този ден бяха разговаряли с Хилъри. Тя си прекарваше чудесно в Кан и бе изненадана от тяхното обаждане. Ник не беше казал на момчето, но се наложи да звъни четири пъти, докато я намери в стаята й. През месеца, откакто беше заминала, до него започнаха да стигат слухове. Към „групата приятели“, с които беше в Кан, се бе присъединил един мъж, Филип Маркъм, когото Ник познаваше от Ню Йорк. Той беше най-долнопробен плейбой, женен четири пъти, а сега името му се свързваше с това на Хилъри Бърнъм. Ник не даваше и пет пари какво върши тя, но й беше казал да бъде дискретна, което очевидно не бе по силите й. Те всяка вечер ходели да играят в казиното на Монте Карло, танцували по цели нощи и организирали шумно парти в „Карлтон“, от което се бе заинтересувала дори парижката преса. По някое време мислеше да й се обади и да й каже, че трябва да престане, но си даде сметка, че е твърде късно. Вече нямаше никакъв контрол над нея, каквото и да й кажеше, тя щеше да кара, както си знае.

— Хубаво беше, че поговорихме днес с мама — сякаш прочело мислите му, рече детето.

Ник го погледна, водеха конете към фермата.

— Тя много ли ти липсва, Джон?

— Понякога. — После лоялно се усмихна на баща си: — Но с тебе ми е много хубаво тук!

— И на мен.

— Мислиш ли, че ще си дойде скоро?

Въпросът го преряза. Независимо, че Хилъри не проявяваше никакъв интерес към детето, Ник знаеше, че Джони обича и двамата. Тя бе изпратила от Южна Франция един-два подаръка за момчето, но рядко се обаждаше и той както винаги се опитваше да му бъде и баща, и майка. Хилъри бе такава, каквато е, и синът му един ден щеше да разбере истината.

— Не знам кога ще си дойде, момчето ми. Сигурно след няколко седмици.

Джони кимна и не каза нищо повече, те прибраха конете и се върнаха в хотела.

Както му бе обещал, поръчаха стек и когато се върнаха в стаята си, му почете от неговата любима книжка. Така прекарваха всичките си вечери. Ник дори не беше взел гувернантката. Искаше през цялото време да са заедно, доставяше му удоволствие да има детето само за себе си.

В последния ден на престоя си отново отидоха да пояздят и залезът бе по-красив от всякога. Бяха играли тенис, бяха си направили пикник на плажа, а след това, както всеки ден, излязоха с конете. И докато седяха и наблюдаваха спускащото се в океана слънце, Ник се обърна към момчето с топла усмивка:

— Двамата с тебе дълго ще помним това. — Никога не бяха прекарвали по-добре заедно. Ник взе в дланта си ръката на момчето и те дълго останаха така, ръка за ръка, без Джон да забележи сълзите в очите на баща си.

 

 

Веднага след като се прибраха, Ник трябваше да замине за няколко дни в Лион за разговори със собственика на една текстилна фабрика. Четири дни след връщането си оттам той отново потегли, този път, както се надяваше, на своето последно пътуване до Берлин. Джони искаше да отиде с него, но Ник му отвърна, че ще отсъства само един-два дни.

Когато пристигна в столицата на Германия, усети, че нещо силно се е променило, всички бяха обхванати от някакво приповдигнато настроение и още същия следобед разбра защо. Беше двайсет и трети август и германците току-що бяха подписали пакта за ненападение с руснаците. Преговорите бяха водени тайно, но резултатите от тях предизвикаха истинска сензация. Най-големият потенциален враг на Германия бе обезвреден. Както и всички останали. Ник веднага разбра, че тяхното споразумение излага Франция и цяла Европа на голяма опасност. И изведнъж го обзе нетърпение час по-скоро да се прибере у дома в Париж, при сина си. Реакцията можеше да последва светкавично и тогава той щеше да е хванат в Берлин като в капан. Реши да побърза и да привърши работата за един ден, като тайно се радваше, че е направил всичко по силите си, за да помогне на Полша.

Още същия следобед проведе делова среща и взе първия влак за Париж. Когато пред погледа му се показа Айфеловата кула, почувства, че го залива огромно облекчение. Единствената му мисъл бе да бъде по-близо до Джони. Втурна се в дома си на авеню Фош и прегърна момчето, което тъкмо закусваше.

— Много бързо се върна, татко!

— Липсваше ми!

— И ти ми липсваше.

Прислужницата му донесе чаша кафе, той седна да побъбри с Джони, като едновременно преглеждаше вестниците. Нямаше търпение да види реакцията на Париж, но, разбира се, предварително знаеше каква ще е тя. Бе обявена всеобща мобилизация на френската армия, правеха се военни приготовления и всички налични части се изпращаха към границата — да отбраняват линията „Мажино“.

— Какво има, татко? — Джони, видял намръщеното изражение на баща си, се бе надвесил над рамото му и четеше. Ник му обясни за пакта между руснаците и германците и какво означава той за Франция.

Момчето го гледаше с разширени очи.

— Мислиш, че ще има война ли? — Сякаш не му бе съвсем неприятно. Беше още във възрастта, когато това му се струваше интересно, харесваше всичко, което е свързано с пистолети и пушки.

Когато Джони излезе да си играе, Ник отиде в библиотеката със смръщено лице. Помоли оператора да го свърже с хотел „Карлтон“ в Кан. Време беше да прибере жена си, независимо колко малко щеше да й се хареса това.

Не я намериха на басейна и предложиха на Ник да се обади по-късно, ала той настоя пред оператора в хотела, ако тя е някъде там, да я намерят. Накрая я откриха, вероятно в нечия стая, но това ни най-малко не го интересуваше. Каквато и да бе, Хилъри беше и майка на сина му и Ник искаше тя да е в Париж, в случай че във Франция се разиграят драматични събития.

— Съжалявам, че те безпокоя, Хил.

— Случило ли се е нещо? — Веднага й мина през ума, че нещо е станало с Джони, и докато се разхождаше гола из стаята на Филип Маркъм с телефона в ръка, на лицето й се появи неспокойно изражение. Тя го погледна виновно през рамо, а сетне, очаквайки отговора на Ник, му обърна гръб.

— Не си ли чела вестници вчера и днес?

— Онова нещо за германците и руснаците ли имаш предвид?

— Да, точно него имам предвид.

— О, за бога, Ник. Помислих, че нещо се е случило с Джони — въздъхна облекчено тя, седна на един стол и се усмихна на Филип, който започна да милва бедрото й.

— Той е добре. Но трябва да си дойдеш.

— Искаш да кажеш веднага?

— Да, точно така.

— Защо? И без това щях да се прибирам другата седмица.

— Тогава може да е вече късно.

— За какво? — Помисли си, че той е истеричен глупак, и се засмя, наблюдавайки смешните физиономии и неприличните знаци на Филип, който я зовеше към току-що обърнатото наопаки легло.

— Струва ми се, че ще има война. Обявена е мобилизация и тя може да избухне всеки момент.

— Няма да стане чак толкова бързо. — Беше се страхувала от това, преди да заминат от Ню Йорк, но сега си имаше други занимания в Кан и опасността от война и се струваше много далечна.

— Не искам да споря с теб, Хилъри. Казвам ти да се прибереш вкъщи. Веднага! — повиши тон той, удряйки по бюрото, и докато се опитваше да овладее гласа си, разбра, че се страхува — както за сина си, така и за нея. Бе смятал, че до войната в Европа ще мине поне още година. Изобщо нямаше намерение да излага семейството си на опасност и сега изведнъж горчиво съжали, че ги е взел със себе си. — Хилъри, моля те… Току-що се връщам от Берлин. Зная какво говоря. Поне веднъж ми повярвай. Искам да си тук, в Париж, в случай че стане нещо.

— Успокой се, за бога! Ще си дойда другата седмица — рече тя и пое чашата шампанско, която Филип й подаваше.

— Трябва ли лично да дойда и да те прибера?

— Сериозно ли говориш? — По телефона гласът й прозвуча изненадано и той кимна, гледайки как Джони си играе в градината.

— Напълно.

— Добре. Ще видя какво може да се направи. Тази вечер давам парти за няколко приятели и…

— Остави това. Казвам ти, дявол да го вземе, вдигай си задника и се качвай на първия влак за Париж!

— Аз пък ти казвам, че давам парти…

Но той я прекъсна още преди да е довършила изречението:

— Виж, след като аз не мога да те вразумя, мътните те взели, кажи на онова копеле Маркъм да те доведе. Ела с него, ако желаеш, но тук имаш дете, а страната е на път да влезе във война. Само си дотътри тук скапания задник!

— Какво, по дяволите, искаш да кажеш? — Гласът й трепереше от възмущение. Ник за пръв път споменаваше Филип и тя бе изненадана, че знае за него. Неудобството, което изпита, само още повече разпали яростта й.

— Казах ти защо се обаждам, Хилъри. Нямам какво повече да добавя. — Гласът му прозвуча уморено.

— Държа да ми обясниш това, което току-що каза. — Тя бе оставила чашата с шампанско и седеше на леглото до Филип с много изпънат гръб.

— Няма да ти обяснявам абсолютно нищо. Чу ме. Очаквам да те видя тук през следващите един-два дни. — С тези думи той затвори телефона, а тя продължаваше да седи, вторачена в онемялата слушалка.

— За какво беше всичко това? — Филип Маркъм наблюдаваше израза на лицето й и веднага разбра. — Той знае ли за нас?

— Очевидно — погледна го тя.

— Ядосан ли беше?

— Никак или поне не много. Само е бесен, че засега не искам да се прибера. Убеден е, че през следващите няколко дни цялата страна ще хвръкне във въздуха. — Тя отпи от шампанското и погледна мъжа, който от два месеца беше неин любовник. Двамата си допадаха чудесно. Той бе също такъв разглезен и безнравствен поклонник на наслажденията като нея самата.

— Знаеш ли, може и да е прав. На „Кроазет“ се говореше много за това миналата вечер.

— О, проклетите пъзливи французи! Във всеки случаи, ако има война, веднага си вдигам партакешите и си заминавам вкъщи. Не в Париж. Имам предвид Бостън или Ню Йорк.

— Ако успееш да стигнеш там, приятелко. Той иска ли да се връщате в САЩ?

— Не знам. Не каза. Просто ме иска в Париж при детето.

— Знаеш ли, тук може би си в по-голяма безопасност. По дяволите, ако германците решат да бомбардират, положително ще ударят най-напред Париж.

— Много успокоителна мисъл. — Сарказмът му не намали страха й. Тя се замисли за момент и му подаде чашата си за още шампанско. — Смяташ ли, че трябва да се върна?

Той се наведе и целуна вадичката между гърдите й.

— Като му дойде времето, хубавице. Не точно сега — нежно пое с устни едното й зърно и тя се отпусна на леглото, забравила за всичко, което Ник й бе казал по телефона.

Едва по-късно, когато лежеше на плажа пред хотела, отново се замисли над това и някакъв дълбок вътрешен инстинкт й подсказа, че трябва да се прибира. Сподели го с Маркъм, докато се обличаха за партито, а той безгрижно вдигна рамене:

— След няколко дни ще те откарам вкъщи. Няма за какво да се тревожиш, скъпа.

— А след това? — Тя разресваше косите си.

За пръв път му задаваше подобен въпрос и той я погледна изненадано.

— Необходимо ли е да се тревожим за това?

— Аз не се тревожа. Само питам. Ще останеш ли малко с мен в Париж? — почти изгука тя, а той я наблюдаваше и лицето му разцъфна в широка усмивка.

— Ник Бърнъм ще бъде направо очарован!

— Нямам предвид вкъщи, глупако. Можеш да отседнеш в „Риц“ или в „Жорж V“. Не е необходимо веднага да се прибираш в Америка.

Маркъм живееше от парите, които му отпускаше неговата майка, и всички знаеха, че е плейбой. Той не го и криеше, както не криеше и факта, че не възнамерява повече да се обвързва трайно. Четирите бивши съпруги му бяха излезли солено и в сметките му не влизаше пета. А за другото Хилъри бе идеална. Беше омъжена и отдавна му бе казала, че бракът не е за нея. Толкова повече бе изненадан от загрижеността, която сега четеше в очите й.

— Не си се влюбила в мен, нали? — В държането му имаше някакво непоклатимо безгрижие и това й харесваше най-много в него. Не беше от кротките, дето можеше да ги има, щом пожелае, като Ник например, караше я доста да се потруди и това й допадаше. Той беше първият мъж, който открито и очаровано я бе нарекъл малка уличница. — Да си влюбена в мен е опасно, хубавице. Всяка жена ще ти го каже. По дяволите, и всеки мъж ще ти го каже — засмя се той на собствената си шега. Бе отнел доста съпруги на свои стари приятели.

— Няма нужда. Знам какво представляваш. И ти си така покварен, както и аз.

— Добре. — Той нежно я дръпна назад за косата, целуна я в устата, после я ухапа. Тогава може би си подхождаме. — Не искаше да го признае, но се бе увлякъл по нея повече, отколкото бе възнамерявал. В Ню Йорк си мислеше, че това ще е една забавна връзка за през лятото. Тя почти открито го покани да се срещнат във Франция. Но тогава бе смятала, че не може да го има, а сега и двамата бяха изненадани от факта, че продължава да го иска, макар да бяха заедно вече от два месеца. — Може да поостана малко в Париж. — Идеята да прекара един месец в „Жорж V“ му се виждаше привлекателна, не бе истински разтревожен, че ще има война. — Знаеш ли какво? В началото на следващата седмица ще те закарам лично. Това ще свърши ли работа, или смяташ, че дотогава Ник ще довтаса тук да те прибере?

— Едва ли — усмихна се тя. — Прекалено е зает с Джони, нашия син, и с работата си.

— Добре. Тогава ще се приберем, когато сме готови. Утре ще се обадя в хотела, да видим дали ще ми дадат апартамента, в който обикновено отсядам.

Тя го остави, за да се дооблече за партито, а когато се появи от общата им гардеробна, Филип подсвирна. Беше облякла червена рокля от ефирна коприна с деколте почти до пъпа, която висеше върху й като паяжина. Той толкова я хареса, че с порочна усмивка раздра и смъкна от тялото й този шедьовър на висшата мода, събори Хилъри на леглото, хвърли се върху нея и я облада с такава сила, че я остави задъхана и изтощена, напълно забравила за хилядадоларовото творение на „Диор“, валящо се до нея на парцали.