Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Crossings, 1982 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Йорданка Пенкова, 1995 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 24 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Даниел Стийл. Корабите на съдбата
Издателство „Хемус“ ООД, 1995
Редактор: Жасмина Габровска, Веселин Цаков
Коректор: Невена Николова
ISBN: 954–428–110–1
История
- — Добавяне
- — Корекция от sonnni
14
В неделя, двайсет и шести август, Ник и Джон отидоха на Източната гара да гледат заминаването на хилядите войници. Повечето се отправяха към укрепената северна граница и момчето наблюдаваше със страхопочитание как се качват на влака. Когато то го помоли да отидат, Ник най-напред се поколеба, ала накрая реши, че това са исторически моменти и Джони не бива да ги пропуска. Нямаше никаква вест от Хилъри, откакто бяха разговаряли по телефона, но предполагаше, че тя всеки момент ще си дойде. Излишно бе отново да й звъни, достатъчно ясно бе казал всичко при първото си обаждане.
В същия този неделен следобед на Плас дю Пале-Бурбон, на левия бряг на Сена, Лиан и момичетата чакаха Арман да си дойде. Наложило му се бе да работи и през двата почивни дни, но сега от него се излъчваше някакво неочаквано спокойствие. Всичко бе приведено в действие. Навсякъде по улиците бяха разлепени плакати с надпис APPELIMMEDIAT[1], призоваващи мъжете в армията. Децата се натъкваха на тях по целия път от парка до дома и Лиан се опитваше да им обясни какво става. Баща им вече нямаше време за това. Елизабет бе още много малка и не й беше съвсем ясно, освен това ужасно се страхуваше от пушки, но Мари-Анж проявяваше голям интерес към събитията. По улиците личаха и други плакати, с инструкции как да се постъпва в случай на газова атака и по време на затъмнение, в тях се съобщаваше, че гражданите трябва да гасят фаровете и лампите, и тя на висок глас ги четеше на гувернантката и сестра си. Предишната нощ Париж бе осветен само частично.
Лиан им обясни, че хората напускат Париж и това е причината по улиците да има толкова много коли. Те бяха натоварени с какви ли не вещи, по покривите им бяха накачулени маси и столове, бебешки колички, тенджери и тигани. Евакуацията бе започнала. Властите призоваваха хората да не се запасяват с храна и по възможност да не се поддават на паника. Когато този следобед Лиан заведе децата в Лувъра, за да ги поразсее, намериха музея затворен и един човек от охраната им каза, че много от най-ценните предмети на изкуството в него вече са изпратени в провинцията, за да бъдат скрити. Хората по улиците обсъждаха пакта между Москва и Берлин и навсякъде се чуваше фразата: „Nous sommes cocus“ — измамени сме. Арман лично го бе казал на Лиан. Тя още не можеше да повярва на случилото се.
— Мислиш ли, че утре германците ще ни нападнат? — попита наивно Мари-Анж на закуска няколко дни след началото на кризата и Лиан тъжно поклати глава. Всички го очакваха, дори децата.
— Не вярвам, миличко. Надявам се изобщо да не ни нападат.
— Но аз чух, че татко каза…
— Не бива да слушаш разговорите на възрастните — ала веднага се запита защо. Всички вслушваха в разговорите на другите с надеждата да научат нещо, което още не знаят. Гладът за информация бе всеобщ! — Нали затова всички войници потеглят към границите, за да ни защитят. — Знаеше, че поне Мари-Анж трябва да е наясно със събитията, но не искаше да я плаши. Ала в душите си всички се страхуваха. Независимо от външното спокойствие, което цареше навсякъде, дълбоко в себе си хората бяха изплашени до такава степен, че при обичайното пробно пускане на сирената за въздушна тревога в четвъртък я оставиха включена само няколко секунди, да не би населението да реши, че наистина има нападение. Когато се чу воят й, настъпи моментно напрежение, сякаш целият град спря да диша, но сирената замлъкна набързо и всички облекчено се отпуснаха.
На първи септември парижани отново притаиха дъх, потресени от новината, че германците са нахлули в Полша. Също както преди година, когато бяха нападнали Чехословакия. След Мюнхенската спогодба светът се успокои, Чехословакия бе жертвеното агне и други не се предвиждаха. Ала сега, след пакта за ненападение с руснаците, Германия нямаше повече от кого да се бои в Европа и връхлетя върху Полша с цялата си мощ. Арман донесе новината, когато се върна за обед.
Лиан седна безмълвно и по лицето й се застичаха сълзи.
— Горките хора. Не можем ли да им помогнем?
— Много сме далеч, Лиан. Англичаните също. Разбира се, след време ще бъдем в състояние да им помогнем, но не веднага. В момента… — той не довърши изречението.
А същия следобед Ник седеше в библиотеката на авеню Фош и гледаше през прозореца. Току-що бе опитал да се свърже с Хилъри в Кан и му бяха казали, че е напуснала „Карлтон“. Бе минала цяла седмица откакто и нареди да се прибира, а нея още я нямаше. От хотела му съобщиха, че си е тръгнала същата сутрин и не знаели как ще пътува до Париж. Ник се надяваше, че е взела влака и скоро ще си бъде вкъщи. Сега ужасно съжаляваше, че ги е довел тук с Джони. Нямаше никакво съмнение, че в Европа ще се разрази война.
Следващият ден бе напрегнат за всички, цяла Европа очакваше новините от Полша. Вечерта Арман разказа на Лиан онова, което бе съобщено по дипломатическите канали. Варшава била в пламъци, настъпило истинско клане, но поляците били храбър народ и нямало да се предадат. Щели да се бият с германците до последния човек. Решени били да загинат с чест.
Тази нощ намалиха осветлението и затъмниха прозорците, както бе разпоредено, и докато седяха в полумрака на стаята зад спуснатите щори, имаха усещането за нещо зловещо. Никой от двамата не можеше да заспи, Лиан не бе в състояние да мисли за нищо друго, освен за хората в Полша, които се бият против германците. Представяше си жени като нея самата, сами с дъщерите си в своите домове… А може би там жените и децата също се бият и рискуват живота си? Картината, която въображението й рисуваше, бе ужасяваща.
Но на следващия ден, трети септември, й се наложи да мисли за много повече неща, не само за Полша. Този път Арман не се прибра да й каже новините. Не го видя чак до късно през нощта. Но тя много преди това бе научила всичко от радиото. Западно от Хебридите немска подводница бе потопила английския кораб „Атения“. И реакцията бе незабавна. Англия веднага обяви война на Германия и Франция я последва, спазвайки обещанието си към Полша. Годините на догадки и предположения бяха свършили. Европа беше във война.
Лиан поседя в дневната с вторачени в парижкото небе насълзени очи, сетне отиде в стаята на момичетата и им каза. И те, и гувернантката веднага ревнаха. Двете жени и децата дълго плакаха. После Лиан накара дъщерите си да се измият и отиде да приготви обеда. Важно бе да запазят спокойствие. С плач нямаше да променят нищо, така им каза.
— И трябва да правим всичко, което е по силите ни, за да помагаме на татко.
— Сега той ще отиде ли войник? — Елизабет я гледаше с огромните си сини очи и едва не се задави с една хапка, опитвайки се да сдържи риданията си, но Лиан нежно я помилва по бузата и поклати глава.
— Не, скъпа, татко служи на Франция по друг начин.
— И освен това е много стар — реалистично добави Мари-Анж.
Лиан бе смаяна от тази забележка. Тя никога не мислеше за Арман като за стар човек и бе изненадана, че дъщеря й дори има представа за възрастта му. Той бе толкова младолик и жизнен, че за нея годините му изобщо не бяха от значение.
Елизабет побърза да го защити:
— Татко не е стар!
— Стар е!
И преди Лиан да успее да ги спре, те вече се биеха. Накрая без малко щеше да напляска и двете, нервите й бяха опънати до крайност и след като обядваха, ги остави с гувернантката да си играят тихо в стаята. Не искаше да излизат в градината. Сега можеше да се случи какво ли не. След като Франция официално бе влязла във войната, можеше да се очаква всичко, от бомбардировки до газова атака, и тя държеше да си стоят вътре. Чувстваше остра нужда да се обади на Арман, но не смееше да го безпокои.
— Татко, означава ли това, че трябва да се връщаме в Ню Йорк? — Джони го гледаше с широко отворени очи. Ник тъкмо му бе съобщил новината и момчето изглеждаше изплашено. Бе си представял войната като нещо много вълнуващо, ала баща му бе толкова мрачен, когато му каза за нея, че изведнъж престана да я мисли за забавно приключение. — Още не искам да си ходим. — Във Франция му харесваше. Изведнъж изпадна в истинска паника: — Ако си заминем, ще може ли да си взема кученцето?
— Разбира се.
Ала докато седеше в стаята на детето, най-малко от всичко се тревожеше за кучето. Мислеше за Хилъри. Тя бе напуснала Кан преди два дни, а още не се бе появила. След малко остави Джони и слезе в кабинета. Бе тръгнал от офиса още в мига, когато чу новината, за да успокои сина си, но сега се чудеше дали да не се върне. Обади се и каза да го повикат, ако имат нужда от него. Искаше да остане с Джони, докато разбере нещо повече за онова, което ги очакваше. Но новините по радиото бяха оскъдни. След обявяването на войната Франция бе странно спокойна. Масовото преселение към провинцията продължаваше, ала Париж изглеждаше, общо взето, много сдържан, липсваше паника.
Късно същия следобед, на трети септември, Ник я чу да пристига. Звънецът на входната врата дрънна, в коридора зазвучаха гласове и миг след това вратата на библиотеката се отвори широко. Беше Хилъри, силно почерняла, с развята коса, с очи като огромни инкрустации от оникс и слонова кост върху лицето и люлееща се от лакътя сламена шапка, в тон с бежовата й памучна плажна рокля.
— За бога, Хил… — Реакцията му бе като на човек, открил изгубеното си дете, който не знае дали да го прегърне или да го напляска.
— Здрасти, Ник. — Лицето й изглеждаше странно спокойно, срещата им явно нямаше да е особено сърдечна.
Той моментално забеляза тежката диамантена гривна на ръката й, абсолютно несъвместима с цялото й облекло, но не каза нищо за набиващия се на очи скъп подарък от новия й любовник.
— Как я карате? — попита весело тя.
Ник имаше чувството, че я гледа през дебел воден пласт.
— Даваш ли си сметка, че днес Франция и Англия обявиха война на Германия?
— Така чух. — Тя се настани на канапето със забележително спокойствие и преметна крак върху крак.
— Къде беше, по дяволите? — Разговорът им бе сюрреалистичен и несвързан.
— В Кан.
— Имам предвид последните два дни. Търсих те по телефона и ми казаха, че си заминала.
— Пътувах насам с колата на приятели.
— С Филип Маркъм? — Луда работа. Франция бе влязла във войната, а той разпитваше жена си за нейния любовник.
— Пак ли ще започваме? Мислех, че вече сме приключили този етап.
— Работата не е в това. Сега не беше моментът да обикаляш Франция, за бога.
— Ти ми нареди да се връщам и аз си дойдох. — Погледът й бе открито враждебен и все още не бе попитала за сина си. Докато я наблюдаваше, той разбра, че е започнал да я мрази.
— Връщаш се точно десет дни, след като ти казах да си идваш веднага.
— Имах планове, които не можех да изоставя.
— Имаш син и започва война.
— Върнах се. Сега какво?
Той въздъхна дълбоко. През целия ден бе мислил за това, и въпреки че никак не му се искаше, знаеше, че трябва да го направи:
— Ще ви изпратя в Америка, ако успеем да намерим безопасен транспорт.
— Според мен това е чудесна идея. — За пръв път, откакто бе влязла в стаята, тя се усмихна. Бяха обсъдили това с Филип, преди да слезе от колата му пред „Жорж V“. Той се бе заканил да я върне в Ню Йорк, независимо дали това ще се хареса на Ник или не. Но Ник току-що бе решил този проблем. — Кога заминаваме?
— Ще наредя в офиса да направят проучвания. Сега няма да е лесно.
— Трябваше да помислиш за това още през юни. — Тя нервно се изправи и закрачи из стаята, а после го погледна през рамо. — Предполагам, че си бил твърде погълнат от търговията с швабите, за да ти дойде наум на каква опасност ни излагаш. Ясно ти е, че си замесен във всичко това, нали? И ти носиш известна отговорност за избухването на тази война. Кой знае как използват германците стоманата, която им продаваш.
Ужасяваща мисъл. Тя измъчваше Ник вече от седмици. Единствената му утеха бе, че преди два дни прекъсна всичките си контакти с Германия. Обяви, че неговата компания е готова да понесе всякакви загуби, но повече няма да търгува с Хитлеровия райх. Съжаляваше, че не го бе сторил по-рано. И докато стоеше и гледаше жена си, той си спомни кораба и думите на Лиан: „Ще дойде време, когато всеки ще трябва да избира на коя страна да застане“. Времето бе дошло и той бе избрал, но много късно. Сега трябваше да живее със съзнанието, че може би косвено им е помагал. Слаба утеха бе, че същевременно е допринасял за въоръжаването на Англия, Франция и Полша. Сега ужасно страдаше, че е продавал стомана и на германците. Но повече го болеше, че именно Хилъри забожда острието още по-дълбоко в гърдите му. Погледна я, без да крие изумлението си.
— Защо ме мразиш толкова много, Хил?
Тя, изглежда, се замисли върху това за момент, после вдигна рамене:
— Не знам… — В очите й имаше тъга. — Може би защото винаги си ми напомнял за онова, което не съм. Ти искаше нещо, което никога не съм била в състояние да дам — истина, с която той се бе примирил съвсем неотдавна. — Беше прекалено великодушен. Това ме сковаваше още от първия миг, когато се запознахме. Трябваше да се ожениш за някоя сладка малка учителка, която да ти народи осем деца.
— И през ум не ми е минавало. Аз те обичах — тъжно и уморено рече той. Между тях всичко бе свършено.
— Но вече не ме обичаш, нали? — Не можеше да не зададе този въпрос. Трябваше да знае. Това бе нейният последен пропуск към свободата.
Той бавно поклати глава.
— Не. Не те обичам. Така е по-добре и за двама ни.
Тя кимна.
— Да, по-добре е — пое дълбоко въздух и тръгна към вратата. — Сега ще ида да видя Джони. След колко време заминаваме?
— Веднага, щом го уредя.
— Ще дойдеш ли с нас, Ник? — попита тя, без да сваля очи от него, а той със съжаление поклати глава:
— Засега не мога. Но ще се върна при първа възможност.
Тя кимна и излезе от стаята, а той отиде до прозореца и впери невиждащи очи в градината.