Даниел Стийл
Корабите на съдбата (23)

23

Разделиха се в каютата малко след осем часа с последна целувка и преливащи от мъка очи. Той изпрати децата при нея и тя им помогна да се облекат. Когато всички се събраха на палубата, трите приличаха на гавроши, както впрочем и останалите на борда. Капитанът им съобщи, че ще пристигнат в Ню Йорк към обед. Той отдавна бе предал по радиото, че ще са необходими линейки, които да поемат хората, качени на „Довил“ по време на спасителната операция в океана. Още трима бяха умрели от инфекции на раните, но корабът се завръщаше победоносно с оцелелите сто и деветдесет души. Изминаваше последните мили до дома и на палубата настана радостно оживление, всички забъбриха в надпревара. Момичетата се бяха сприятелили с пътниците и екипажа. Пострадалите, които бяха на крака, също наизлязоха на палубата да наблюдават пристигането. Всички бяха прекалено възбудени, за да се хранят или пият и както се бяха скупчили един до друг край парапета и си подвикваха на малки имена, човек би си помислил, че са заедно от години. Само Лиан и Ник като че стояха малко встрани от останалите. Той изглеждаше замаян, а тя се суетеше около дъщерите си и само от време на време очите им се срещаха и оставаха приковани. А веднъж, когато момичетата слязоха да вземат куклите си, той я притисна до себе си само за секунда и тя остави ръката си в неговата. Никои от двамата не можеше да си представи как ще живее по-нататък, ала нямаха избор. Те бяха изтръгнати от своя сън и върнати в реалния живот със същата категоричност, с каквато „Довил“ пореше вълните. Миговете на кораба бяха към края си и те трябваше да тръгнат по отделни пътища, питайки се дали ще се видят някога. Ник си представяше как един ден отново ще срещне Арман и Лиан на някой кораб.

Войната ще е свършила, децата ще са вече големи, а той още ще е съпруг на Хилъри, в името на техния син. За секунда, в никакъв случай не повече, той помисли едва ли не с неприязън за Джони. Но момчето нямаше никаква вина, както и Арман. Двамата с Лиан искаха нещо, което не им се полагаше, и бе дошло време честно да изпълнят своя дълг както към самите себе си, така и към Арман и Джони. Знаеше, че тя е права, но когато най-после съзряха пред себе си контурите на Ню Йорк, бе сигурен, че през целия си живот не е изпитвал по-силна болка. Едва успяваше да задържи мислите си около своя син. Сега той бе единствената му опора. Ала в тези последни няколко минути копнееше само да се вкопчи в Лиан.

Когато се появи Статуята на свободата с искрящ на яркото юлско слънце факел, на палубата се разнесоха радостни викове. Малко след това пристигнаха влекачите и направляван от тях „Довил“ навлезе в нюйоркското пристанище. Към процесията се присъединиха пожарни катери и изстреляха във въздуха струи вода, а когато стигнаха до кея, там чакаха редици линейки, за да поемат ранените от кораба. Имиграционните процедури бяха прескочени и „Довил“ бе привързан за кея, наоколо святкаха камери и журналисти се опитваха да интервюират всеки, който им попаднеше.

Лиан, като че познаваше всички спасени по име и когато се наведе да целуне по бузата един от тях, в лицето й блесна фотографска светкавица. На останалите пътници сякаш не им се искаше да тръгват, те се прегръщаха и разменяха домашните си адреси, тупаха се по раменете и обсипваха капитана и екипажа с поздравления, загдето са ги докарали благополучно. Накрая един по един започнаха да вдигат куфарите си и да напускат кораба. Лиан, Ник и децата си тръгнаха почти последни и когато най-сетне слязоха на кея, се спогледаха, неспособни да повярват.

— Е, вече сме си у дома — усмихна й се Ник над главите на момичетата. Никой от двамата не можеше да се зарадва, на Лиан й се искаше само да протегне ръка и да го докосне.

— Още не се чувствам у дома си. — Тепърва й предстоеше да заведе децата до Гранд Сентрал стейшън, за да вземат влака за Вашингтон.

— И това ще стане. — Думите бяха спокойни, за разлика от вътрешното му състояние. Той настоя да им спре такси и да ги придружи до гарата, а когато се качиха в колата, Лиан изведнъж прихна, Ник също се засмя. — Сигурно изглеждаме като скитници — погледна той моряшките дрехи, в които все още бе облечен. Доколкото си спомняше, за пръв път слизаше от кораб, без да го чака лимузина.

По пътя до Гранд Сентрал стейшън си подхвърляха шеги с децата и пристигнаха там прекалено бързо. Лиан купи билети и излязоха на перона. Бе й минало през ума да останат на хотел в Ню Йорк, но нищо не им пречеше и да заминат веднага. Ако бе останала в града, изкушението да се види с Ник щеше да е твърде голямо.

Той внесе оскъдния им багаж в купето и за момент постоя, загледан в тях, а Лиан и децата бяха вдигнали очи към него.

— Довиждане, чичо Ник, ела скоро да ни видиш! — любезно предложи Елизабет и Мари-Анж веднага се присъедини към поканата. На кораба отдавна бяха изоставили официалното „господин Бърнъм“.

— Непременно. А вие да се грижите добре за майка си. — Лиан забеляза, че гласът му е дрезгав от вълнение и за кой ли път се наложи да се бори със сълзите. Но не успя да ги сдържи, когато го прегърна, а той я стисна в обятията си и тихо прошепна в косите й: — Грижи се за себе си, приятелко.

Сетне се отдръпна неохотно, безмълвно им махна и слезе на платформата, изтривайки бързо сълзите, преди отново да се е изправил пред погледите на децата. Стоеше и им махаше, усмихваше се широко, а те трите се бяха надвесили от прозореца. Лиан накара дъщерите си да седнат в купето, изпрати му въздушна целувка и произнесе само с устни „обичам те“. Ник стоя на перона, докато я загуби от очите си. С болезнено преглъщане тя успя да сподави риданията и прибра главата си вътре. Седна облегната назад на кафявата плюшена седалка и докато децата се препираха за различните бутони, ръчки и лампи, затвори за момент очи и видя пред себе си лицето на Ник. Закопня от цялата си душа да го докосне само още веднъж… само за миг… Видя се отново в каютата на помощник-капитана, в прегръдките на Ник, и болката от загубата я прониза жестоко. Неспособна да сдържи плача и миг повече, тя промърмори нещо на дъщерите си и излезе в коридора, затваряйки вратата след себе си.

— Мога ли да помогна с нещо, госпожо? — попита я високият чернокож придружител с безупречно бяло сако, но сълзите я задушаваха и тя не бе в състояние да отговори, само поклати глава. — Госпожо? — Човекът бе стъписан от нейното страдание, но тя отново поклати глава.

— Всичко е наред — Ала не беше. Как да му каже, че през последните две седмици е изоставила мъжа си в окупирания от германците Париж, че са прекосили Атлантика на товарен кораб под заплахата от немски подводници, че са наблюдавали потъването на кораб и са виждали около себе си само плуващи във водата трупове, че тя се е грижила за близо двеста ранени и обгорени мъже… и се е влюбила в един човек, с когото преди малко се е разделила, за да не го види никога повече… Всичко това не се поддаваше на описание. Лиан стоеше, облегната на прозореца в летящия влак, и сърцето й се късаше.

На Гранд Сентрал стейшън Ник бавно вървеше към изхода с наведена глава, влажни очи и вид на човек, в чиито ръце същата сутрин е издъхнал най-близкият му приятел. Той спря такси и си отиде вкъщи само за да намери апартамента празен. Госпожа Бърнъм била с приятели в Кейп Код, както го осведоми една нова прислужница.

А влакът за Вашингтон продължаваше да лети.