Даниел Стийл
Корабите на съдбата (52)

52

Още същата вечер каза на момичетата. Те плакаха много и докато ги слагаше в леглата, дълго разговаря с тях. Бе си възвърнала самообладанието, макар още да беше бледа като мъртвец. Изпитваше огромно облекчение, че вече може да им каже истината. Децата бяха разтърсени от новината, че техният баща е бил двоен агент, представял се е за сътрудник на Петен, а всъщност е работил за Съпротивата.

— Трябва да е бил много смел — тъжно погледна майка си Елизабет.

— Да, беше.

— Защо не ни каза по-рано? — не закъсня да попита Мари-Анж.

— Защото щеше да е опасно за него.

— И никой ли не знаеше?

— Само хората от Съпротивата, с които е работил.

Мари-Анж кимна дълбокомислено:

— Ще се връщаме ли някога пак във Франция?

— Някой ден… — Но това бе въпрос, на който самата тя още не си бе отговорила. Те вече нямаха дом, нямаха къде да се върнат след войната, нямаха кого да чакат. И тя нямаше съпруг.

— На мен там не ми харесваше много — призна си Елизабет.

— Беше трудно време. Особено за татко ви.

Децата се съгласиха с нея и тя най-сетне ги сложи да спят. Вечерта се бе проточила много за всички тях. Ала Лиан знаеше, че няма да заспи и не искаше да си ляга. Чувстваше се странно при мисълта, че той е мъртъв от три седмици, а тя не е знаела. Бе прочела последното му писмо след неговата смърт и нищо в нея не бе трепнало. А единственото, за което пишеше той, бе любовта му към Франция. И към тях… но преди всичко към Франция. За него тази саможертва може би е била оправдана, а тя изпитваше само някаква нелепа смесица от гняв и отчаяние. Влезе в библиотеката и седна.

Чичо Джордж още не беше легнал, тревожеше се за нея.

— Ще пийнеш ли нещо?

— Не, благодаря — тя се облегна назад и затвори очи.

— Съжалявам, Лиан — меко каза той. Чувстваше се така безпомощен… Също като нея през деня, докато се грижеше за младежа, който бе загубил ръцете си. — Мога ли да ти помогна с нещо?!

Тя бавно отвори очи. Беше като парализирана, вцепенена.

— Всъщност не. Вече всичко е свършено. Просто трябва да свикваме да живеем с това.

Той кимна, ала неволно помисли за Ник и дали сега тя ще му пише.

— Как е станало? — Досега не бе посмял да я попита, но тя вече му се виждаше по-спокойна.

Лиан го погледна право в очите и каза:

— Германците са го разстреляли.

— Но защо? — Не посмя да добави: „Нали беше от техните?“.

— Защото, чичо Джордж, Арман беше двоен агент и работеше за Съпротивата.

Чичо Джордж се облещи.

— Какво?

— Официално той бе сътрудник на Петен и отговаряше за връзките на правителството с германците, но през цялото време предаваше сведения на нелегалните. Той бе държавният чиновник с най-висок ранг, с който разполагаше Съпротивата. Затова са го разстреляли. — В думите й нямаше гордост, само скръб.

— О, Лиан… — Моментално си спомни нещата, които бе наговорил по адрес на Арман. — Но защо не ми каза?

— Не можех да кажа на никого. Дори не ми се полагаше да знам и дълго време не знаех. Той ми го каза в последния момент, преди да заминем от Франция. — Тя стана, приближи се до прозореца и дълго гледа навън към моста. — Но някой трябва да е знаел — обърна се тя и погледна чичо си. — Германците са го разстреляли три дни преди датата, когато е трябвало да замине за Англия — бе стигнала до този извод, след като бе съпоставила неговото писмо с писмото на Мулен.

Чичо й дойде до нея и я прегърна.

— Така безкрайно съжалявам…

— Защо? — погледна го много особено тя. — Защото научи, че е бил на наша страна? Щеше ли да се трогнеш толкова, ако все още мислеше, че работи за германците? — Очите й бяха тъжни и празни.

— Не знам… — а после изведнъж му хрумна нещо: — Беше ли казала на Ник?

— Да.

Той кимна с разбиране.

— Какво ще правиш сега, Лиан? — имаше предвид Ник и Лиан го разбра.

— Нищо.

— Но сигурно…

Тя поклати глава.

— Не би било почтено по отношение на него. Той е жив човек, не е играчка. Преди няколко седмици му казах, че всичко е свършено, но сега Арман е мъртъв и можем да започнем всичко отначало, така ли? Арман беше мой съпруг, чичо Джордж. Мой съпруг. И аз го обичах.

Тя отвърна лице и раменете й се затресоха. Старият човек се приближи до нея, трогнат от нейната болка, а тя рухна в ръцете му и зарида почти така безутешно, както на стълбите, когато за пръв път прочете писмото на Мулен.

— О, чичо Джордж… аз го убих… Той е научил… сигурно е научил… за Ник.

— Престани, Лиан! — Той я хвана здраво за раменете и леко я разтърси. — Не си го убила ти. Това е абсурдно. Човекът се е решил на изключително смела постъпка в името страната си, но в това няма нищо случайно. Направил е избора си много преди това. Рисковете са му били известни. Преценил е всички опасности и е решил, че си струва. Това няма нищо общо с тебе. Един мъж взема подобно решение насаме със себе си, без да се съобразява с никого, дори с жената, която обича. И сега моето мнение за него е несравнимо по-високо отпреди. Но мисълта ми е, че няма никакво значение дали ти и Ник сте се влюбили един в друг или не. Човекът е постъпил така, както се е чувствал длъжен да постъпи. Ти не би могла да го спреш, не би могла да повлияеш на решението му и не си го убила.

Мъдростта на неговите думи бавно стигна до съзнанието й и тя постепенно престана да плаче.

— Мислиш ли, че е така?

— Знам, че е така.

— Ами ако е подозирал? Ако е почувствал някаква промяна в тона на писмата ми…

— Вероятно е нямало да забележи дори ако изобщо беше престанала да му пишеш. Човек, който се посвещава на подобна кауза, Лиан, влага в нея всичките си мисли, тялото и душата си. Лош късмет е, че са го хванали. Нещо повече, за тебе, за децата и за неговата страна е трагедия. Но ти нямаш нищо общо с това, нито пък Ник. Не бъди несправедлива към себе си, Лиан. Просто приеми фактите.

После тя му разказа за последното писмо на Арман, за нещата, които й бе написал, и му призна, че е имало моменти, когато се е съмнявала дали я обича, или обича само родината си. Джордж седя и я слуша до късно през нощта, докато накрая главата й клюмна и тя заспа на дивана. Донесе от стаята си одеяло и я зави, без да я мести. Тя бе напълно изцедена и съсипана.

Когато се събуди на другата сутрин, Лиан се изненада, че е там, и се трогна, като видя одеялото. Спомни си, че бе приказвала на чичо си, докато се бе унесла.

А в съня си бе видяла Ник и Арман да вървят хванати под ръка и да спират и разговарят с човек, когото тя не познаваше, но се досещаше, че е Мулен. Потръпна, като възстанови във въображението си тази картина. Не искаше да мисли повече за Арман. Молеше се само Ник да оцелее, дори и тя да не го види никога повече. Пред него имаше цял един живот и синът му го чакаше да се върне. Отиде до прозореца и погледна към залива.

„А ние? — прошепна тя, спомняйки си за Арман. — А децата?“. Но никой не й отговори и тя се качи да събуди дъщерите си.