Дона Валентино
Покорена от една целувка (8)

7

Мария беше планирала всичко толкова грижливо. Сравнението между Хю в цялата му сила и престиж и Ротгар в унизеното му положение щеше да убеди хората на Лангуолд, че новата власт е надделяла. Но въпреки че Хю седеше на великолепния си кон, с блестяща на слънцето броня, която още повече подчертаваше снажната му фигура, селяните от Лангуолд почти не поглеждаха към него, замаяни от това, че виждат Ротгар.

Те пускаха сечивата и тичаха към него, тълпяха се наоколо му като пчели около царицата. Той слезе, за да бъде още по-близо до тях, но Мария не го изгуби от поглед; остриганата му глава стърчеше над другите, а слънцето вплиташе златисти нишки в косата му.

— Да се приближим ли, милейди? — запита Уолтър. — Той може да им разправя всякакви небивалици.

В този момент Ротгар погледна през рамо към нея. Разстоянието беше твърде голямо, затова тя приписа на въображението си вида на сините му очи, блеснали от наранена гордост и абсолютна цялостност, очи, които казваха, че макар думите да разкъсват сърцето му, той ще изрече нещата, които беше обещал да каже.

Жлъчка се надигна в гърлото й при спомена за заплахите, които беше изрекла, за да изтръгне това обещание.

— Той даде дума, Уолтър — отвърна тя на рицаря. — Вярвам, че ще я спази.

— Умът ти е също толкова замъглен като на брат ти — изсъска Филип. — Не може да се вярва на англичаните. Особено на саксонците.

— Филип! — Острият упрек на Уолтър шокира всички. — Не говори така на дамата. Освен това, тъй като и ти самият сега си земевладелец, трябва да разбираш докъде може да стигне човек, когато иска всичко да мине добре.

В гласа на верния рицар прозвуча неволно уважение, докато в същото време очите му не се откъсваха от Ротгар.

Мария и рицарите седяха неподвижни на конете си, мълчаливи като Хю, и се вслушваха в неразбираемия говор на тълпата. От време на време над тях се извисяваше дълбокият, богат тембър на Ротгар и той предизвикваше високите одобрителни викове на селяните, стремежа им да се доближат още мъничко до него, да се оставят този глас да ги облива.

Естествено беше, каза си тя, да иска да разбере какво казва той. Ротгар беше неин враг въпреки необяснимото й доверие към него. И понеже й беше враг, тя бе сигурна, че нищо друго, освен антагонизма не кара сърцето й да бие така силно, когато той се освободи от тълпата и се запъти към нея.

Туниката му се мотаеше около кръста, напомняйки й за пореден път за преживените от него изпитания, от което тя усети срам, понеже не се беше погрижила да му осигури някакви удобства. Не беше помислила да му намери наметало, да се погрижи да го нахранят добре, преда да се срещне с хората си. Но той крачеше уверено и целенасочено, приближавайки се към нея, и раменете му опъваха дрехите. Тя докосна вързопа, закрепен на седлото й, спомняйки си за набързо подбраната храна, която беше опаковала, за да го изпроводи на път, след като изпълни обещанието си; поне за това се беше сетила. Резен бекон, по-скоро крехък, отколкото тлъст, пресен хляб, хубаво твърдо сирене, мях с най-доброто лангуолдско вино от глухарчета. Това изглеждаше жалко в сравнение с неговата част от сделката.

Докато се приближаваше към тях, Ротгар отскубна няколко сухи стръкчета трева и спря пред уморения кон на Хю, поднасяйки тревата към ноздрите му. Стоеше с наведена глава, загледан в бърните на коня, който преживяше тревата. Лангуолдските селяни се взираха в него в напрегнато мълчание, от което въздухът сякаш всеки момент щеше да се пропука.

— Трябва да разберете — каза Ротгар с грапав от вълнение глас. — Тези хора не знаят колко големи промени е предизвикал из цяла Англия вашият великодушен и весел крал Уилям. Говорих с тях, както ме помолихте, но те са изпълнени с напразна вяра в моите способности да възстановя нещата такива, каквито бяха преди.

Значи Гилбърт имаше право, в края на краищата. Опитът й да отклони верността на селяните към Хю беше обречен на неуспех още от самото начало. Разочарованието я бодна като с нож.

— Няма нужда да изпълнявате заплахите си — продължи той с безизразен глас, сякаш изричаше думи, запомнени през време на краткия път, който беше изминал дотук заедно с нея. — Те са невежи, но аз имам начин да покажа английското подчинение спрямо норманските владетели.

Жребецът близна ръката му, искайки още трева, точно когато Ротгар от Лангуолд се отпусна на едно коляно пред Хю.

Неочакван вик на протест се надигна на устните на Мария.

Искреният покаяник би свел глава, може би дори би се превил в жест на покорство, но Ротгар коленичи така, сякаш норманско копие беше опряно в гърба му. Загледан право пред себе си, в посоката, където тя знаеше, че се издига димът от комините в имението Лангуолд, той беше бледен като в треска, само на бузите му горяха червени петна. Очите му, толкова сини, толкова изразителни, като че ли бяха забулени в мрачно отчаяние; дъхът излизаше от устата му на тласъци, сякаш оставането в това положение изискваше от него всяка частица от енергията и жизнеността му.

Филип се подсмихна, макар че другите отвърнаха очи.

Ротгар познаваше добре хората си. Зад гърба му раменете им започнаха да се превиват като в колективно поражение. Тътрейки крака, с тих недоволен ропот те вдигнаха изоставените сечива и се запътиха към прекъснатата си работа.

Мария закопня да го докосне, да му протегне ръка, за да го изправи на крака, но усети хладна увереност, че какъвто и да било жест, подчертаващ унижението му, щеше да го настрои още повече против нея. Можеше да му спестиш това, бодна я вътрешен глас, припомняйки й предложението на отец Бруно да се омъжи за Ротгар.

Гласът на Уолтър разчупи притесненото мълчание, което ги окръжаваше.

— Станете, лорд Ротгар. Вие удържате на думата си.

Ротгар стана с леко, мигновено движение, сякаш под него нямаше замръзнала, твърда като камък земя, о която се опираше коляното му, поело цялата му тежест. Мария се вгледа в лицето му, търсейки някакъв знак, че жестът на покорство пред Хю не е стоварил тежко бреме върху мисълта му, но той беше обърнал цялото си внимание към Уолтър.

— Те няма да разберат, когато разрушите колибите им — изрече той с глас, от който личеше, че с очите си е виждал подобно нещо.

— Трябва да се построят нови, в близост до стените на замъка. По-лесно ще бъде да се защитават. Новите колиби ще бъдат с добри покриви и здрави стени.

— Обяснете им мотивите си, кажете, че ще се погрижите имуществата им да бъдат преместени.

Уолтър погледна към Мария, свивайки леко рамене, сякаш за да каже, че е по-уместно молбата на Ротгар да бъде отправена към нея. Мария му даде знак да отговори.

— Те нямат кой знае колко имущества — каза Уолтър. — Няколко груби стола, три дънера, пригодени за маси, сламеници.

— Малко според норманските разбирания може би, но за тях това са много важни вещи.

— Ще се погрижим да запазят всичко, което са имали досега — обеща Уолтър. — Бъди спокоен за тези неща.

— Бихте ли им го казали, сър Уолтър — изрече Ротгар, поглеждайки към селяните, както гладен човек би погледнал към пай с месо, оставен да изстива на перваза на прозореца, недостъпен за ръката му. — Точно сега чувствам, че не бих могъл отново да говоря с тях.

Остър, пронизителен крясък на ястреб отекна високо в небето, заглушавайки за миг стърженето и тропота от строежа. Конят на Хю отново бутна нос в ръката на Ротгар и той посегна да отскубне още малко трева, за да я поднесе на коня, като че ли зарадван от тази дребна задача.

— Магарето… даваме ти го за пътуването ти — чу се гласът на Мария. — Стивън ще го докара.

Младият рицар пришпори коня си, но Ротгар вдигна ръка, за да го спре.

— Не. Ще пътувам пеша — каза той и погледна отново към муцуната на коня.

Откакто беше коленичил, не беше поглеждал Мария в очите.

— Донесох малко храна и вино, да се подкрепиш — каза тя, сваляйки вързопа от седлото.

Протегна му го. Трябваше поне сега да погледне към нея, дори само за да приеме храната като дар.

Той продължи да гали муцуната на коня.

Вързопът тежеше и ръката на Мария трепна леко от усилието да я държи протегната, докато Уолтър не посегна, за да го вземе от нея и да го подаде на Ротгар. Той го пъхна под мишница. Без да се огледа назад, се отправи към слънцето и дългите му крачки го отвеждаха невъзвратимо, оставяйки я в необяснимо смущение, породено от внезапното му тръгване.

Тръгна си просто така.

Мария се зае да издава заповеди към малката си свита относно връщането в къщата, казвайки си, че не беше очаквала благодарност или разбиране от Ротгар. Но защо тогава я измъчваше това нездраво, свиващо стомаха й усещане? Нима гордостта й беше наранена, защото победеният саксонец беше отказал да я погледне, преди завинаги да излезе от живота й?

Но наранената суета не обясняваше защо растеше чувството й, че е загубила нещо, защо ставаше все по-празно около сърцето й, щом помислеше, че никога вече няма да го види.

Загубата на наследството му може би ставаше по-малко болезнена. Ротгар скоро се озова на границата на Лангуолд, много преди да беше уточнил в ума си пътя, по който щеше да върви към новия живот. Най-разумно беше да тръгне на север; в дивите усои на Уелс имаше и скривалища, и доброжелателни земевладелци, които нямаха намерение да допуснат Уилям да прекоси границата им. Пътят на запад щеше да го отведе към Кенуик, земя, която толкова беше мечтал да притежава; тръгнеше ли на изток, щеше да бъде последен глупак; земите на Лангуолд се простираха в тази посока и той не хранеше никакви илюзии относно съдбата си, ако рицарите на Мария го завареха в границите на имението да подклажда със самото си присъствие огньовете на недоволството.

Присви очи срещу слънцето, което залязваше от лявата му страна, направи една стъпка на север и после с въздишка сви на изток, където река Лангуолд блестеше сред дърветата.

 

 

Ще видя как са Хенри и Хелуит, обеща си той, и после ще си тръгна.

Не усети как отново се е озовал на някаква граница: краят на гората, бележещ началото на сечището, което Едуин така грижливо беше разчистил преди няколко години. Ротгар беше помагал, водейки воловете, докато Едуин изкореняваше пъновете. Хенри, тогава съвсем мъничък, събираше камъните наоколо, а Хелуит въртеше мотиката не по-зле от всеки мъж. Бяха извоювали десетина акра от твърдата, пълна с корени земя на дивата гора, достатъчно, за да стане Едуин преуспяващ земевладелец. Отец Бруно беше благословил начинанието, подготвяйки грамота, която удостоверяваше владението на Едуин.

Сега акрите на Едуин като че ли тръпнеха под студените лъчи на ниско надвисналото слънце. Високи, увехнали стъбла на бурени се поклащаха леко от вятъра. Тук-там надничаха младите посеви, първите им листенца висяха унило от вретеновидните стъбла. Нежеланата растителност избуяваше ненаситно, както дъждовната вода, която капеше през клоните, за да намокри сухото местенце под дървото: локвичка край ствола, струйка, стичаща се от листака, тлъсти, тежки капки, падащи под напора на вятъра, докато сухото място се слее с окръжаващата го кал.

Мързеливата стара хрътка на Едуин забеляза със закъснение присъствието на Ротгар и залая с половин уста. Дървената врата изтропа глухо по стената на колибата и малкият Хенри изскочи навън, спирайки на място, когато видя Ротгар.

— Татко? — запита, както беше направил в двора на Лангуолд, но този път в гласа му имаше малко тъга, примирение, което означаваше, че знае истината.

— Не, Хенри — каза Ротгар. Раменцата на Хенри се смъкнаха.

— Чичо Ротгар — каза детето унило.

Хелуит излезе и положи ръка на главата на сина си. Момчето се обърна и зарови лице в полите на майка си.

— И аз щях да те взема за Едуин, ако не се беше изправил, като те видях — каза тя. — Едва не припаднах.

— Щях да ти спестя това, но не можех да направя нищо — отвърна Ротгар.

Лицето на Хелуит потъмня.

— О, Ротгар, няма го. Нашия Едуин наистина го няма.

— Да — успя да промълви Ротгар.

Пресече празното пространство, за да се приближи към нея и да я подхване, когато тя се олюля, и прокле в ума си норманите, прегръщайки здраво извънбрачното семейство на брат си.

Погледнеше ли към Едуин, все едно гледаше собственото си отражение в река Лангуолд, докато на лицето на Едуин не се покажеше вечната му усмивка. Тогава блясваше разликата — да си роден „от другата страна на сламеника“, от козарката Ана, вместо в голямата старинна зала на имението и майка ти да е съпругата на стария лорд, Етифлида.

Младият Ротгар, законният наследник, освободен от тежката и несвършваща работа в имението, не познал нито за миг глада, беше израснал висок и силен. Едуин, когото старият Ротгар не бе признал, така и не достигна височината на баща си и брат си. Усилният труд от най-ранна възраст беше попревил раменете му и всяка зима по някой от зъбите му изпадаше.

Едва когато старият Ротгар умря и започнаха да наричат младия просто лорд Ротгар, той научи за Едуин. Твърде горд, за да приеме даровете, които Ротгар искаше да му даде, Едуин помоли само да му се отпусне тази пустееща земя.

Когато Ротгар заяви намерението си да се бие за Англия, Едуин настоя да го придружи.

— И аз сега имам земя, която може да изгубя — беше казал, оглеждайки гордо няколкото си акра.

Хенри помръдна и изтръгна Ротгар от мислите му. Той се опита да се усмихне успокояващо, да отвлече вниманието на момчето от хлипащата на рамото му Хелуит. Сините очи на Хенри, прекалено внимателни за петгодишно момче, срещнаха очите на Ротгар с объркваща осъзнатост, преди детето да се откъсне от ръцете на Хелуит и да хукне право към гората.

Ротгар разбра, че Хенри никога вече няма да го вземе за Едуин.

— Как умря моят Едуин? — успя най-накрая да запита Хелуит.

— И аз не знам точно — каза Ротгар. — Биеше се редом с мене при Хейстингс. Копие го улучи в рамото, но раната не изглеждаше смъртоносна. Преди да видя какво става с него, ме раниха и ме отнесоха. Повече не го видях. Докато не те зърнах да стоиш сама в двора, все се надявах…

Хелуит се откъсна от прегръдката на Ротгар и извади кърпичка от ръкава, за да изтрие лицето си.

— Взеха ни всичко, Ротгар, дори надеждата. Но поне те освободиха, без да ти сторят зло.

Ротгар замълча.

Тя изтри очи, но едно тъмно петно, което той бе сметнал за изцапано, остана да загрозява бледата кожа над скулата й.

— Това какво е, Хелуит? — запита той, посочвайки синината. Тя трепна.

— Нарича го клеймо — изрече тя накрая. — Трябвало да съм благодарна, казва, че много харесвал кожата ми и не ми остави траен белег с нагорещено желязо, както било редно, понеже съм се съпротивлявала. Когато тази синина избледнее, ще ми направи друга.

— Кой? — Ротгар не позна гласа си, така задавен от гняв му прозвуча. — Ще го убия, кълна се.

Слаба усмивка заигра в ъгълчетата на устните й.

— Той ще те смачка като червей, попаднал под копитата на кон.

— Гилбърт.

Ротгар изрече името с върховна увереност. Звукът се затъркаля в ума му, раздразвайки го с вида на собственото му тяло, проснато по гръб, с изречената на висок глас язвителна норманска заповед: „Прободи го“, със злобна искрица в очите му.

— Няма да кажа име — изрече Хелуит, сключвайки ръце пред себе си. — Заклех се сама да го убия, а ти трябва да се махнеш оттук.

— Никога! Няма да те изоставя, тебе и момчето. Ти и Хенри трябва да дойдете с мене. Събери си нещата. Тръгваме веднага.

— Ротгар. — Хелуит наклони глава и му хвърли любящ, снизходителен поглед на по-голяма сестра към упорито момче. — Погледни се. Погледни ме и мене. — Тя приглади с ръка полата си над леката издутина на корема. — Познавам билките и през тези безкрайни месеци успявах да правя семето му безплодно. Но се боя, че сега е покълнало. Някои жени могат да работят на полето почти докато родят децата си. Аз трябва скоро да легна да лежа, защото не съм силна като разплодна кобила. Сигурно помниш децата, които загубих, преди да родя Хенри.

— Да — каза Ротгар. — Помня. Но помня и че си жената на брат ми. Няма да те оставя на милостта на норманите.

Хелуит само поклати глава.

— Страстта му напоследък поохладня, а тази новина трябва съвсем да я угаси.

— Хелуит…

— Ротгар. — Тя докосна успокояващо ръката му при лакътя. — Наистина ли мислиш, че мога да оставя земята на Едуин? Само тя остана за Хенри. — Замечтан, далечен поглед се появи в очите й. — Някой ден ще убия нормандеца, може би точно тук, където стоиш. Тогава кръвта му ще попие в земята на Едуин. Правилно ще бъде, нали?

В нея имаше някаква целеустременост, тиха увереност, която като че ли блестеше като ореол на сила около нея. Ротгар поклати глава.

— Какво е станало с вас, жените, през тези месеци, докато ме нямаше?

— Видях те да вървиш ръка за ръка със сестрата на новия лорд. За други жени ли говориш, освен за мене и Мария?

— Не… и двете сте достатъчно объркващи — отвърна той. — Сега всички жени ли са толкова кръвожадни и обсебени от мисълта за власт?

Хелуит се усмихна, но после стана сериозна.

— Трябва да вървиш, Ротгар. Той ще те убие, ако те намери тук, а и с мене няма да се отнесе по-добре. Върви в колибата на дървосекача. Ако тръгнеш сега, можеш да стигнеш преди смрачаваш.

— Няма да те оставя.

— Ще ти донеса наметалото на Едуин — каза тя, без да обръща внимание на думите му.

Тя изчезна в колибата, преди Ротгар да успее пак да протестира, и се върна, преди той да беше намерил думи, с които да я убеди. Носеше обемист вързоп, поглаждайки нежно грапавия плат, сякаш беше най-фина коприна, така вгледана в него, като че ли виждаше най-разноцветния, най-великолепния стенен килим, а не грубо наметало от мръсносива вълна.

Хелуит протегна наметалото към него, но бързо го дръпна, заравяйки лице в гънките му. Раменете й се разтресоха в силни тръпки и Ротгар я загледа безпомощно, усещайки ръцете си вдървени и безсилни пред безмълвната й мъка.

— Дори миризмата му вече я няма — каза тя накрая, приглаждайки наметалото, като изтри сълзите, застинали подобно на дъждовни капки върху богатата на ланолин вълна.

Бутна наметалото в ръцете на Ротгар. То се разгъна, вятърът го подхвана и той посегна да го хване. Тя го спря с движение на ръката.

— Не сега — изрече със сълзи, блеснали в очите й. — Много ще ми дойде, все едно него виждам да го облича.

— Идваш с мене — каза той, усещайки ръката й да се плъзва по неговата, за да се отпусне върху наметалото на Едуин.

— Не мога — каза тя, отскубвайки нишки вълна, за да ги оваля на топче.

За спомен. Разбра, когато я видя да пъхва вълнената топчица в ръкава си.

— Няма смисъл да се бавим — каза Ротгар. — Повикай Хенри.

Тя поклати глава и скръсти ръце, за да се запази от вятъра.

— Ще полудея — каза тя. — Като те погледна, толкова приличаш на него… всеки път сърцето ми казва „Едуин“, но знам, че си ти. Един ден Хенри пак ще те нарече татко и ти ще се умориш да го поправяш. Малко по малко спомените ни ще избледнеят, болката ни ще намалее, докато Едуин се изгуби завинаги, като тази земя, която ще бъде погълната от гората. Не мога да го понеса. — И тя пак погали наметалото с лек ласкав жест. — По-добре ме остави тук, където мога да лелея болката и загубата си, където мога да отглеждам сина на Едуин и земята му, и да готвя отмъщението си.

Хелуит потръпна под вятъра, един кичур от косата й се изплъзна и падна на бузата й. Ротгар не беше забелязал досега сребристите нишки, примесени към бледото злато на косата й, захабените и ръце, уморения, примирен израз на лицето й, докато говореше за акрите на Едуин. Но тя стоеше пред него решителна и уверена, припомняйки му една друга жена, също така решена да спаси нещо за човек, когото обича.

— Лейди Мария ще ти помогне, Хелуит — каза той. — Трябва да идеш при нея и да й кажеш как стоят нещата.

— Тя е нормандка.

— Но е различна. Тя…

Тя заплашваше да осакатява здрави мъже, да убива малки бебета, да позволи на своите нормани да изнасилват и да плячкосват. И очите й се бяха изпълнили със сълзи, и гласът й бе трепнал, когато проговори, и той бе почувствал подкрепящото й присъствие край себе си, докато говореше със своя народ, беше забелязал съжалението й, макар да съзнаваше здравия разум в това, че подканваше хората си да приемат нещата, които не можеха да бъдат променени.

— Тя е различна — повтори той.

Хелуит се загледа в него с развеселената полуусмивка на жена, на която току-що са поверили някаква голяма тайна.

Без да разбира защо, Ротгар почувства как кожата на лицето му се сгорещява.

— Мога да ти дам малко храна — каза тя накрая.

Пакетът, който Мария му беше приготвила, се гушеше под мишницата му, успокояващ, но доста малък, за да му стигне за дългото пътуване. Хвърли поглед на познавач към акрите на Едуин; по-малко от половината земя показваше признаци на скорошна обработка.

— Имаш ли достатъчно храна, за да ти стигне до жътва?

— Трябва само да поискам и той ще ми даде — каза Хелуит и сви рамене.

Стомахът на Ротгар като че ли се изпълни с разтопено желязо при мисълта, че жената на брат му се моли на някакъв нормандец. Вързопчето с храна сякаш го пареше, припомняйки му собственото му унижение. Трябваше да послуша съвета на доскорошните си другари от затвора и да не тръгва към Лангуолд, след като избяга.

— Имам всичко, което ми е необходимо — каза той по-рязко, отколкото възнамеряваше. За да се извини за остротата на думите си, погали Хелуит по бузата. — Ще тръгвам, макар и не без съжаление. Кажи на момчето, че го обичам. Мислите ми винаги ще бъдат с вас.

— И нашите с тебе — прошепна тя. — Върви с бога, Ротгар.

Слънцето беше се снишило, докато говореха, хладният зимен полъх се засили и се превърна в хапещ леден вятър. Но Ротгар усещаше очите на Хелуит върху себе си, докато се отдалечаваше, и макар вятърът да го пронизваше през туниката, той изчака да стигне тъмния, прикриващ го подслон на гората, преди да наметне на раменете си наметалото на брат си.

 

 

Гилбърт бутна настрана подноса, хвърляйки презрителен поглед към купчината добре оглозгани кокали от шопар в него. Свинско, всеки ден свинско, само в редки случаи жилаво, старо овнешко. Когато аз започна да управлявам това имение, ще ядем телешко, закани се той и се усмихна. Подобни идеи и неоформени докрай планове прекосяваха често ума му след опита на Дънстън да му предложи подкрепата си.

Другите рицари се бяха събрали на отсрещния край на масата, вече доста пияни, и се надпреварваха да забавляват оръженосците и пажовете с разкази за славни победи. Само Мария и Ейдит седяха край него, похапваха от блюдата и отпиваха от чашите си, потънали в собствените си мисли.

Ейдит, обикновено бледа и безлична, сега беше с приятно зачервени бузи. Блюдото й изглеждаше недокоснато; тази вечер май щеше да вечеря само с вино. Сякаш усетила, че я наблюдава, тя хвърли бърз поглед към него и се изчерви още повече, свеждайки очи към ръцете си, чинно сключени в скута. Това накара Гилбърт да изправи гръб, като си спомни как се беше държала тя за ръката му, когато я убеждаваше да шпионира Хю.

Боже господи… надяваше се тази глупава крава да не се е влюбила в него!

Разбира се, подобно нещо беше твърде вероятно, като се вземе предвид, че бе омъжена за онази безполезна човешка развалина, скрита в съпружеската им спалня. Кой би могъл да я обвини, ако се влюби в красив и мъжествен рицар като него, Гилбърт Криспин? А би могло това да се случи с онази, която седеше до нея.

Мария човъркаше разсеяно храната си, с бледо лице, тъкмо обратното на Ейдит, безстрастна и отдалечена, докато Ейдит като че ли кипеше от скрита енергия. Мария хвърли поглед към него, но големите й златистокафяви очи бяха напрегнати и предпазливи. Гилбърт отново се усмихна; знаеше на какво се дължи вълнението на Мария.

— Харесва ли ти как напредва строежът на замъка? — запита той, влагайки в гласа си повече сладост, отколкото готвачката във вечерния млечен крем.

Тя престана да се преструва, че се наслаждава на храната си, стегна рамене и се обърна към него с гордо вдигната брадичка.

Боже господи, какво не би могъл да направи с десетима мъже, притежаващи смелостта й!

— Не — изрече тя. — Хю беше много разочарован.

— Но със сигурност утре това ще се промени — подразни я Гилбърт, развеселен от жалките й усилия да включи и Хю. — В края на краищата ти задейства плана си да накараш бившия лорд да склони своите хора да подкрепят брат ти.

— Както ти каза, планът бе обречен на неуспех — отвърна Мария с напрегнат глас и малко цвят най-накрая пропълзя по бузите й.

— Жалко.

Гилбърт се направи, че й съчувства, макар че признанието и го изненада. И го разочарова. Беше се надяват да удължи затрудненото й положение, да изтегли от устата й дума по дума признанието, че се е провалила.

Тогава изведнъж му хрумна, че тя пак го беше заварила неподготвен. Беше се подиграла с добронамерения му съвет. Беше разсеяла сарказма му. Беше обърнала подигравката му в привидно изразяване на състрадание, така че да изглежда, че той е възприел недомислената й схема или най-малкото, я е подкрепил.

Избликът на смях откъм рицарите и оръженосците съвпадна със спускането на червена мъгла пред вътрешния му поглед — явление, което разговорите с Мария напоследък често предизвикваха. Тя го изгледа втренчено, с вирната брадичка, очите й го предизвикваха да осмее жалките й опити да си осигури подкрепата на селяните, трепкане в крайчеца на устните й го предизвикваше да дискредитира решението й да освободи Ротгар от Лангуолд. Колко дразнещо беше поведението й, съвсем неприсъщо на жена! Колко удобна бе тази червена мъгла, която изкарваше на повърхността гнева и обидата, колко го успокояваше и го караше да извади наяве плановете си в целия им размах. Нов изблик на смях откъм рицарите — неговите хора, всички до един; може би клатещи се на краката си, но непоклатимо стоящи на негова страна.

— Би трябвало — изрече Гилбърт внимателно, вкусвайки начина, по който пулсираше червената мъгла, — да обърнеш повече внимание на съвета, който ти дадох.

— Обръщам му подобаващо внимание.

— Би трябвало — поде той отново — да свикнеш да се съобразяваш с думите ми.

Тя не каза нищо. Алени, пурпурни, рубинени петна танцуваха пред очите му, така че той едва виждаше лицето й; стисна страничните облегалки на стола си, за да не стане, да преплува през червената мъгла до извора й и да излее яростта си върху нея.

— Мисля, че отсега нататък заповедите ми ще важат повече — изрече той.

Тя се изправи, толкова бързо, че табуретката, на която седеше, се катурна назад и тупна на пода.

— Хю е лордът на това имение.

— Тогава нека той се противопостави на заповедите ми — каза Гилбърт.

— Знаеш, че в момента не може…

— Знам — натърти Гилбърт, — че си нарушила изричната заповед на Уилям. Онези, които са вдигнали оръжие против него, трябва да бъдат пратени на смърт. Но ти освободи Ротгар от Лангуолд.

— Направих го само защото…

— Спести ми извиненията си — каза Гилбърт, махвайки на един оръженосец да се приближи. — Джефри, докладвай ми веднага.

Младият оръженосец нерешително се отдели от веселата групичка в края на масата.

— Последвах го, както пожелахте, сър Гилбърт.

— Кого? — настоя Гилбърт.

— Ами че Ротгар от Лангуолд.

В гласа на оръженосеца се долавяше нотка на удивление. Гилбърт отправи мигновен поглед към Мария, забелязвайки, че бледнината й се е върнала.

— И какво научи?

— Първо отиде в колибата на Хелуит. — Гилбърт вдигна вежда и наведе глава към Мария. Джефри отправи следващата си забележка към нея. — Нали си спомняте, милейди, момчето, което изтича при бившия лорд в двора? Ротгар отиде в колибата на майката на момчето.

Интересно, помисли Гилбърт, как лицето й се изчерви и побледня, побледня още повече и пак се изчерви.

— А, да, Хелуит… една от най-привлекателните тукашни девойки. После какво? — настоя Гилбърт.

— Ами после, като се попрегръщаха и се разделиха с много сълзи, Ротгар тръгна към изоставената колиба на дървосекача. Като че ли се е установил там да нощува, разпали огън и затвори капаците на прозорците.

— Прати ли вест на копелето Филип, както те помолих, Джефри?

— Разбира се, сър Гилбърт — отвърна Джефри, леко обиден. Гилбърт му даде знак да се върне при компанията си.

— Утре ще ида да видя къде е тази дървосекаческа колиба — обърна се той към Мария с непринуден тон. — Място, където има дръвник, е тъкмо най-подходящото да се отсече една предателска глава от мършавия й врат.

— За какво ще послужи това?

А, това било значи… това леко отчаяние, което толкова често чуваше в собствения си глас и толкова рядко в нейния.

— Е, макар че ти така лекомислено освободи саксонеца, сега Филип знае, че имаме още един шанс да вземем главата му. Бих могъл да взема тази глава и да я занеса на Уилям, като изпреваря оплакванията на Филип. — Направи се, че преценява какво ще каже. — Кралят може да е склонен да се отплати на човека, който му занесе главата на някой враг, може би дори да го възнагради с имотите на този мъртъв враг.

— Лангуолд принадлежи на Хю!

— Тогава може би Хю, лорд ъф Лангуолд, би трябвало лично да представи главата на Ротгар пред Уилям.

— Гилбърт. — Мария пристъпи към него несигурно, сякаш кацнала на кокили. — Ти се закле във вярност към Хю.

Ако беше изминала цялото разстояние до него, ако беше докоснала ръката му и му се беше усмихнала с мил, флиртуващ поглед, мъглата навярно щеше да се разсее. Но тя бе тръгнала към него с каменен, самоуверен поглед. Упорито изправените й рамене сгъстиха още повече алената мъгла, подсказвайки му, че тя отново се мъчи да го постави в подчинено положение, под себе си и Хю.

— Всичко това трябва да свърши, Мария — каза той тихо. — Уилям ще оцени лоялността, изразена днес, над онази, която е била показана някога. Но не трябва да се страхуваш. Няма причина Хю да бъде свален, освен може би титлата му… А ти, сладка моя… — Той посегна да хване ръката й и я притегли към гърдите си. — Съпругата ми ще има най-доброто, което Лангуолд може да предложи.

— Не — прошепна тя, но думата накара кръвта да забучи в ушите му.

Той инстинктивно задържа ръката й с хватка, на която Уолтър го беше научил много отдавна, за да я прилага срещу сарацините. Макар че я пусна веднага щом разбра какво върши, осъзна, че това ще остави ръката й безпомощна доста дълго време и че на нежната й кожа ще цъфне огромна синина. Мария се огъна като току-що откъснато цвете, дълго време лишено от вода. Той понечи да се извини, но разбра, че с изключение на камериерката й никой друг няма да забележи.

— Утре — изрече той, прокарвайки ръката си напрегнато, но покровителствено по скования й гръб. — Ще донеса главата му. Достатъчно студено е, за да се запази. Ще тръгна с Филип след Великден и ще я отнеса като подарък на Уилям.