Дона Валентино
Покорена от една целувка (18)

17

Какво имаше предвид Мария, запита се Ейдит, че я молеше да се отдели от Хю, но не идваше лично? Бяха се уговорили, че една от двете винаги трябва да бди над него.

Не мина много време, преди да разбере.

Когато Ейдит нахлу в залата, Мария стоеше неподвижна, с каменни очи, съвсем лека червенина обагряше необичайно бледите й бузи.

— Имаш посетители, Ейдит — изрече Мария, отстъпвайки настрана, за да покаже неочакваните гости.

— Преподобна майко!

С отворена от вълнение уста Ейдит разпозна заплашителната фигура на абатисата на Марстън и плахата сестра Мери Невинна до нея.

Ако Ейдит беше издала състоянието на Хю, армия монахини със сигурност нямаше да се яви тук, но и тези бяха напълно достатъчни. Не беше нужно да се преструва, коленичейки в краката на абатисата — краката й се подгънаха от само себе си. Не трябваше и да прекланя глава за благословията на монахинята — би направила всичко, само и само да избегне красноречивия обвинителен поглед на Мария, който викаше: „Ти ме предаде!“ така недвусмислено, сякаш го беше изрекла с думи.

— Изглеждаш добре, дъще — каза абатисата.

— Не очаквах да ви видя тук, майко — отвърна Ейдит, поглеждайки за миг към Мария с надеждата, че тя я разбира.

Мария се усмихна невярващо.

Гилбърт Криспин се беше изтегнал удобно до огъня, а крайниците му потрепваха от време на време с характерните спазми, издаващи въздействието на мехлема. Бурканчето стоеше близо до лакътя му, матовата му повърхност го правеше незабележимо, но не и за онези, които знаеха, че монахините са определили точно тази форма на бурканчето и точно този оттенък на глазурата за ясно определени цели. Точно както човек, добре запознат с въздействието на мехлема, нямаше нужда да види как бива прилаган, за да разбере, че е влязъл в действие.

Гилбърт изпъшка, помръдна с ръка и едва не събори бурканчето на пода. Абатисата го хвана ловко, претегли го на дланта си и лека усмивка се мярна на лицето й.

— Безпокоя се, Ейдит, че не ме посети, когато се отби да вземеш билки.

— Вие се молехте, майко, и не исках да ви разсейвам.

Ейдит се изправи, но продължи да държи главата си покорно сведена. Позата й напомняше за безкрайните часове, които бе прекарала така, многото месеци, прахосани в напразни копнежи да се върне в любимия манастир, всекидневното покаяние. Болящи колене, натрапчив студ, постоянно свит от глад стомах, напевни молитви в знак на благодарност за лишенията. Как можеше Мария да помисли, че тя някога ще пожелае да се върне към монашеството?

Но сега Мария я гледаше с презрение.

— Тревожех се за тебе, дъще. До мене достигнаха слухове, че тук не ти е добре. — Ръката на абатисата, странно тънка и гладка за жена, която никога не беше отделяла и капка гъша мас или бучица масло, за да го втрие в кожа, загрубяла от миене, пране и търкане, обгърна бурканчето. — Когато сестра Мери Агнес ми каза, че си искала от този мехлем, помислих си най-лошото.

Над малката групичка се спусна тишина, нарушавана само от съскащото дишане на Гилбърт и развълнуваното ахкане на сестра Мери. Нима Мария не виждаше, че само ако направеше две крачки, Ейдит щеше да се изравни с монахините; те щяха да я обградят и щяха да станат три срещу Мария, останала сама?

Но ако тя направеше това, Хю, който за първи път след раняването си лежеше неупоен и сам, нямаше никога да си спомни името й.

— Вярвайте ми, отварата намира своята най-добра употреба и няма да се получи трайно увреждане. Аз съм много щастлива тук, майко. Който и да ви е говорил обратното, ви е излъгал.

Абатисата вдигна едната си вежда.

— Казаха ми, че все още си девствена, дъще. Ако е така, бихме могли да обявим този насилствен брак за фиктивен и ти ще можеш да се върнеш при нас.

Лицето на Ейдит пламна, сърцето й подскочи. Колко пъти, заключена заедно с нереагиращото същество, за което я бяха насилили да се омъжи, тя се бе молила дано някак, по някакъв начин монахините да чуят молбите й? Когато съзнанието на Хю започна да се връща, тези нейни молитви секнаха.

Строгото лице на абатисата изразяваше любов и загриженост. Толкова лесно беше да каже: „Не, майко, зле сте чули, двамата с Хю се любим всяка нощ“, но втълпеното послушание й забраняваше да лъже.

— Аз съм лудо влюбена в съпруга си — прошепна Ейдит. Нека всеки си мисли каквото иска. Мария трепна учудено, а очите на абатисата просветнаха с пристъп на алчност и напрегнато, задъхано очакване.

— Той не може да те има. Принадлежиш на нас — извика сестра Мери Невинна.

— Изобщо не ви е грижа за мене — изрече във внезапно прозрение Ейдит. — Искате зестрата ми.

И се наслади на нещо невиждано — абатисата на Марстън се изчерви, защото я уличиха. Но и доста бързо се окопити.

— Твоята зестра ни беше обещана — обърна се тя предизвикателно към Ейдит. — Имаме своите права. Най-напред този разбойник Ротгар те отвлече. А после тези нормански свине взеха всичко, без да дадат нищо в замяна. Не можем да вдигнем ръце против дук Уилям. Но нашата дума е достатъчна, ако ти се върнеш при нас девствена и положиш обета.

— Стига! — извика Ейдит.

Сълзи замъглиха опасно погледа й, тя затрепери, задето се бе осмелила да говори така на майката абатиса, но основателният й гняв като че ли се бе просмукал във всички пори на тялото й. Вече не можеше да понася да я дърпат насам-натам, сякаш не е нищо повече от кофа, препълнена с нещо, за което всички жадуват.

— Прави сте. Ротгар ме отвлече и само войната му попречи да се ожени за мене заради земите ми. Ти, Мария, направи същото. А вие, майко, не сте по-добра от тях.

Сви юмрук и изтри една сълза от ъгъла на окото си. Абатисата и Мария я гледаха така, сякаш изведнъж й бяха израснали три глави, и това още повече укрепи решителността й.

— Добре, всички можете да вървите по дяволите. Това, което имам…, което имах, принадлежи на моя съпруг. А той не се интересува от зестри, земи, богатства. Той… той мисли, че съм хубава, и харесва косата ми.

Притиснала ръка към устата си, за да заглуши стоновете, които вече не можеше да сдържа, Ейдит избяга от тях. При Хю. Вярно ли беше това? Наистина ли монахините имаха права, действителни права, които можеха да предявят, понеже Хю не беше изпълнил съпружеските си задължения?

Той вдигна поглед към нея, когато тя нахълта в свещеното пространство на спалнята им. Фен се вгледа в зачервеното й лице, в развълнуваната й гръд и с топла усмивка и многозначителен поглед тихо излезе от стаята. Пъхтейки от усилието, Ейдит спусна резето след него, залоствайки вратата, за да не допусне някой да се опита да влезе. Няколко свещи осветяваха стаята с целия си блясък. Макар че беше ужасно студено, Хю седеше, облегнат на таблата на леглото, гол до кръста, с постелка от вълчи кожи, метната небрежно през хълбоците и краката му. Трепкащата светлина на свещите хвърляше отблясъци по гърдите му, превръщайки твърдите кафяви косъмчета в златист мъх, подчертавайки ясните контури, които говореха за много часове, прекарани във физическа активност.

— Ей… Ейдит?

Усмивката, която озари лицето му при вида й, стопли сърцето й по-силно от слънчевите лъчи. Гласът му, богат и дълбок, освободен от завалянето, предизвиквано от лекарството, запали непознат копнеж някъде дълбоко в нея.

Нямаше да допусне да я отделят от него.

— Кажи го пак, Хю.

— Ейдит. Съпруго моя.

— Да — каза тя, разпускайки косата си, докато прекосяваше малката стая, за да легне при мъжа си в собственото им легло.

 

 

Може би понеже бяха девствени и положили обет да останат непорочни за Христос монахините не разбираха какво означават възторжените хлипания, ниските стонове и триумфалните мъжки викове, които се носеха от спалнята на Хю и Ейдит. Или може би разбираха. Заети да погълнат колкото може повече храна от запасите на Лангуолд, монахините седяха с наведени над подносите глави и вече не отваряха дума пред Мария за девствени булки, анулирани бракове или имотни претенции.

Абатисата не споменаваше вече и за гърненцето с мехлем.

Мария би се зарадвала на някакъв светски разговор, който да отвлече вниманието й от звуците на страстта и от минаващото време. Онзи негодник Филип… къде беше сега, когато звуците, долитащи до залата, не оставяха никакво съмнение, че Хю де Кързън е мъж във всяко отношение?

Иди кажи това на Уилям, помисли си тя.

Тази ободряваща мисъл бе помрачена от увереността, че с всяка хапка, която монахините поемаха, Гилбърт все повече се връщаше към съзнателното си състояние. Още едно намазване с мехлема толкова скоро след предишното би могло да събуди подозренията му и сигурно кръвта му нямаше да понесе толкова голяма доза за такова кратко време. Сърцето й се сви — трябваше да мине още един ден, преди да успее да се срещне с Ротгар.

Норманите излизаха от залата един по един. Дори Уолтър, поглеждайки загадъчно към нея, се отправи към вратата, без съмнение насърчен от примера на своя лорд, за да потърси възлюбената на сърцето си. Спря, за да огледа нещо близо до вратата.

— Кой е там? — чу се мек глас.

Оръженосецът на Гилбърт излезе от тъмния ъгъл и направи жест към Мария. Момчето явно я наблюдаваше, но вместо да му се скара, Уолтър сви рамене и продължи по пътя си.

Това също се изплъзна от вниманието на монахините. Малко чудо. Дълбоките гънки на черните им воали обгръщаха лицата им като наочниците, които някои рицари слагаха на конете си, за да не гледат настрани. Само случаен блясък на око в светлината на огъня или на здрав блестящ зъб, захапващ парче хляб, издаваха присъствието на човешко лице в мрака на булата.

Най-накрая, със съвършено неподобаващо на монахиня оригване абатисата бутна настрана подноса си. Сестра Мери нерешително последва примера й.

Гилбърт въздъхна и се размърда на стола си.

Макар че самата Мария не би могла да заспи, ако беше погълнала такова внушително количество храна, сега махна с ръка към миниатюрната си ниша за спане и изрече любезно:

— Можете да споделите леглото ми, преподобни сестри. В нишата ще намерите известно уединение.

— Има ли място за трите ни? — запита абатисата.

— Едва ли — отвърна Мария. — Но не се тревожете за мене. Аз имам много да мисля тази нощ.

— Така е, дъще — съгласи се абатисата.

Лекото поклащане на главата й като че ли включваше едновременно бурканчето с мехлема, Гилбърт и стаята на Хю, откъдето се дочуваше приглушен смях. Но всяка мисъл, която тези гледки и звуци събуждаха в мисълта на монахинята, беше заслонена от обгръщащия главата й воал така сигурно, както шлемът на рицаря предпазва лицето му от противниците.

— Ето свещи, преподобни сестри.

Сестра Мери протегна и двете си ръце, но абатисата леко обхвана с пръсти лявата китка на по-младата монахиня.

— Само една, дъще. Свикнали сме да се събличаме на тъмно.

Монахините спуснаха килима, който Мария беше окачила, за да си осигури уединение. Слабата светлина на свещта се процеждаше покрай ръбовете на импровизираната преграда. Мария зърна парче тъмен плат на пода близо до единия ъгъл — вероятно някоя от монахините беше хвърлила расото си, без да си дава труд да го сгъне. След миг свещта загасна.

Едно саксонско момче дойде с наръч дърва за огъня. Мария го загледа как върши работата си, как след това изтрива ръце в края на туниката си и с подскачаща стъпка се отдалечава към кухнята.

Огънят запламтя по-силно, но тя се уви плътно в наметалото си, защото топлината му не успяваше да я сгрее. Студ пронизваше дълбините на душата й. Сама, както никога досега. Хю, макар очевидно да се възстановяваше, според нея още не беше напълно здрав. Ейдит — отказала се от девствеността си и от всяка възможност да се върне при монахините…, въпреки че всичко сочеше точно обратното, дали все пак можеше да й се вярва? Ако тя не беше казала на монахините, тогава кой? Никой друг саксонец, освен отец Бруно не беше говорил с нея от сватбата й насам, а верният Уолтър я беше придружил до манастира, когато отиде да вземе мехлема гарантирайки нейното мълчание…

Лангуолд…, какво се бе случило с всички тях, след като намериха подслон под покрива му? Хю загуби разсъдъка си, дано не завинаги. Тя самата отказа лекарство на страдащ човек, сипеше лъжи наляво и надясно и още малко оставаше да отнеме живота на Гилбърт, някога толкова надежден и лоялен. Железният Уолтър, който трябваше да скочи в нейна защита, когато разбра, че оръженосецът на Гилбърт я следи, сега нехаеше за всичко, с изключение на новата си саксонска любовница.

Тези мисли като че ли часове наред кръжаха в ума й, като неизменно я водеха до едно и също заключение: от всички, които я обкръжаваха, само един никога не я беше лъгал, винаги беше спазвал думата си, беше се грижил за Лангуолд и населението му за своя сметка. Ротгар. Гърлото й се сви. Той я беше предупредил, че ще разбере за съюза й с Гилбърт, ако не дойде при него през нощта, тя сляпо беше дала съгласието си, без да се досети колко неотстъпно може да я наблюдава врагът й. Колко ли я мразеше сега Ротгар!

Залата изглеждаше странно обезлюдена. Тя беше накарала да пренесат Робърт и Стивън в две колиби, където жените от селото можеха да се грижат за раните им. Уолтър беше излязъл. Само Гилбърт, унесен в нездравия си сън до огнището, и онази свиня, неговият оръженосец, свит в сянката, бяха единствените други хора, освен нея в огромното помещение. Дори хрътките като че ли се бяха примирили, сякаш разбираха, че монахините не бяха оставили нищичко за тях; някои се задоволяваха да лежат, положили муцуни на лапите си, други се прозяваха и се чешеха, изтягайки се близо до огъня.

Шумовете откъм стаята на Хю и Ейдит бяха стихнали. Дишането на Гилбърт стана по-спокойно и равномерно. Откъм вратата се дочуваше леко похъркване.

Оръженосецът на Гилбърт беше заспал.

Съвършено безшумно, така че дори хрътките не се размърдаха, Мария се примъкна към нишата си, наведе се и зашари с ръце под килима за дрехата, която бе видяла да пуска монахинята. Бавно, инч по инч, я притегли към себе си. Сърцето й се блъскаше в гърдите, докато я обличаше, наместваше воала на главата си и връзваше въжето на кръста, черпейки смелост от спомена как дълбоките гънки бяха скривали монахините от собствения й изпитателен поглед. Ако Гилбърт се събудеше или ако оръженосецът отвореше очи, със сигурност щяха да я вземат за една от монахините.

Вълнената дреха, толкова стара и износена, че черните й краища бяха станали ръждиви, я обгръщаше с миризмата на стар тамян, докато бързите й стъпки я водеха през кухнята към свободата, към Ротгар.

 

 

Гилбърт срита енергично оръженосеца си в ребрата.

— Къде е тя? — запита, когато младежът замига сънено насреща му.

— Кой… аз… милорд… — заекна оръженосецът.

— Лейди Мария. Спомняш си, че те поставих да бдиш над нея.

Оръженосецът ококори очи от страх; сви се, предусещайки, че ще последва още един ритник, но Гилбърт се извърна недоволно от него.

И едва не падна по лице.

Дяволите да я вземат тази слабост, която владееше крайниците му! Неприятни тръпки пробягваха в кръвта му и отнемаха силите му. Той отпъди това усещане, напрегна ума си да не му обръща внимание, също както не обръщаше внимание на рани, получени по време на битка. Защото точно това беше направила Мария, битка на две воли. А Гилбърт имаше намерение да излезе победител.

— Може да спи при монахините — предположи оръженосецът. Гилбърт се втурна към нишата, грабвайки по пътя една свещ.

Дръпна рязко килима и вдигна свещта. Две жени с късо остригани коси, по които си личеше, че са монахини, похъркваха тихичко в леглото. Никаква следа от Мария.

— Дяволите да я вземат — изруга Гилбърт.

Блъсна оръженосеца и младежът се просна на покрития с петна под. Залата му се стори забулена в натрапчив червен цвят; старата кървава мъгла сякаш отново беше обгърнала мозъка му, пулсирайки заедно с изгарящата от треска кръв, която тичаше по вените му.

— Ще я намеря, милорд — извика оръженосецът, докато се изправяше на крака.

Гилбърт го изпрати обратно на пода с нов ритник.

— Къде е Уолтър?

— При оная жена, сър Гилбърт.

Рицарят изсумтя.

— Тогава няма какво да се притеснявам. И аз ще си потърся лесни удоволствия за през нощта. Ти вземи да се наспиш и се приготви утре сутрин да отговаряш за небрежността си.

Оръженосецът пребледня и се сви на две.

Краката на Гилбърт го отнесоха до обора, но когато вдигна седлото, омекнаха под него. Той падна и седлото се стовари отгоре му. Като си поемаше дъх с големи усилия, застави силите си да се подчинят на волята и бавно се надигна до седнало положение със седлото между краката.

Всички рицари знаеха колко освежително е краткото подремване. Мъж, който можеше да открадне няколко мига сън, след това влизаше в битка с удвоени сили. Единственото по-добро средство за повдигане на мъжкия дух беше нощта, прекарана в обятията на някоя жена. Мария можеше още да се дърпа от него, но имаше други, които щяха да му угодят — доброволно или не. Гилбърт облегна гръб на стената. Щеше да подремне и да се събуди освежен. После щеше да си поиграе със своето момиче и като нов човек да се справи с Мария на сутринта.

 

 

Навесът на Ротгар, построен между наблюдателния пост на Юстъс и малката издутинка на хълма на бъдещия замък, се беше оказал изненадващо добър заслон срещу зимния студ. Малкото пространство улавяше топлината, отделяна от тялото му, и я задържаше вътре, така че единственото вълнено килимче, което му бяха дали, напълно стигаше, за да го топли през нощта. Дори в тези условия ставането в такава сурова нощ щеше да накара тръпки да пробягат по цялото му тяло, затова той решително притисна завивката към брадичката си, когато чу шума от камъни, съборени от нечии тромави стъпки.

Никога ли нямаше да се научат?

Малките вандалски постъпки не преставаха и нищо от това, което казваше Ротгар, като че ли не беше в състояние да убеди селяните да престанат да правят така. Тази сутрин пак се беше сдърпал с Брит на тази тема.

— Вредите само на себе си, когато подпалвате дървата, предназначени за замъка. Това означава, че трябва да режем нови — обясняваше той. — Норманите ще ни карат да работим, докато не завършим, дори ако това означава да работим и когато дойде време да се сее.

Брит само беше свил рамене, повтаряйки за кой ли път, че хората от Лангуолд нямат нищо общо, че тук били намесени тъмни сили, но това, че избягваше погледа на Ротгар, само потвърждаваше, че знае повече, отколкото казва.

Драскането отвън наруши мислите на Ротгар достатъчно се беше свивал в топлината на постелята: време беше да отвори вратата и може би да изненада вредителя на самото местопрестъпление. Отхвърляйки килимчето, той се сниши и предпазливо отвори вратата, защото онзи отвън можеше да е въоръжен с брадва или меч.

Една монахиня пълзеше по земята под лунната светлина, а расото й се усукваше около тялото й, сякаш беше постила прекалено дълго.

Ротгар се отпусна назад и седна на пети.

Със сигурност монахиня не би могла да бъде отговорна за вредителските набези! Но защо ще идва тук посред нощ, дърпайки спъващото я расо и ругаейки по съвсем не монашески начин?

Лекият ветрец подхвана воала на монахинята и го отдръпна от лицето й. Кичур коса се изплъзна изпод него и се развя свободно.

Грешка. Монахините нямаха коса в истинския смисъл на думата; подстригваха се, за да потвърдят годежа си с бога.

Монахинята като че ли усети погледа му, макар той да знаеше, че е невидим в малкия си заслон. С радостен вик тя подбра полите си и се втурна към него, препъвайки се на всяка втора крачка. И макар че не виждаше добре нито лицето, нито фигурата й, нещо в него трепна и се събуди за живот.

Мария.

Беше се заклел никога повече да не я докосне, но наистина не можеше да я остави да падне, когато тя се спъна в една къртичина, затова скочи и я притисна към себе си. Беше съвсем естествено да свали ужасния й воал, да освободи косата й, да се увери, че това наистина е Мария.

Лицето й, повдигнато към него, блестеше под бисерната светлина на луната. Той го обхвана с длани, занемял от красотата й, забравяйки всички грижливо обмислени гневни думи, които се бе упражнявал да изрича на нормански, острите обвинения, които беше смятал да й отправи, ако изобщо успееше да се доближи до нея.

— Толкова много имам да ти казвам — прошепна тя.

Протегна ръка и погали бузите му, по които небръснатата брада още не беше стигнала стадия на копринената мекота. Допирът й накара коленете му да омекнат; нямаше за какво да се хване, освен за нейното тяло и усети, че добива нови сили, когато тя го подкрепи.

— Сигурно си ме намразил, задето не дойдох при тебе — каза тя, заравяйки ръце в косата му.

— Да — прошепна той. — Мразя те. Наистина.

Притисна силно устои в нейните и я дръпна назад в уединението на тесния заслон, повличайки я към постелята, която толкова неохотно бе напуснал преди няколко мига. Езикът му, устните му, безполезни, когато трябваше да изригва заплахи и обвинения към нея, се показаха умели в далеч по-приятните си сегашни задачи.

След един безкрайно дълъг миг Мария се облегна на гърдите му, отпуснала глава на рамото му, а косата й се разливаше като водопад върху двамата.

— Трябва да хвърля тая смрадлива рокля — каза тя.

Пулсът на Ротгар се ускори; слабините му, вече тръпнещи от копнеж, се стегнаха още повече. Кръвта бушуваше във вените му в настойчиво желание да разкъса дрехите й, да я почувства гола, мека и топла до себе си. Сред вихъра от еротични мисли внезапно се оголи едно светло петънце, точно колкото предупредителният глас да прошепне в ухото му: „Направи го, за да може тя да се върне при Гилбърт с твоето семе в корема.“

Страстта му изведнъж угасна. Пръстите му свиха желязна хватка около раменете й в последен опит да си я присвоят, после внезапно я отблъсна от себе си.

— Ротгар?

Никаква светлина не проникваше в заслона, дори тънък като косъм лунен лъч не осветяваше тясното пространство. Той се дръпна от нея колкото му позволяваше ограниченото пространство, радостен, че са в пълен мрак. Заслонът като че ли ехтеше със звуците на непроизнесения и протест. Можеше да си я представи коленичила там, пред него, с разтворени търсещи ръце, с широко отворени очи, пълни с напиращи сълзи. Дори тази представа беше достатъчна да събуди у него желанието отново да я привлече в прегръдките си и да утеши болката й; сякаш винаги щеше да бъде подвластен на нейната воля.

— Можеш ли да запалиш огън? Не… не те виждам — изрече тя.

— Това е моят затвор. Не са ми направили огнище.

— Ротгар, моля те. Трябва да ме изслушаш.

— Щях да те слушам безкрай, ако беше сметнала за нужно да дойдеш при мене, както се разбрахме. Добре те изслушах, когато Гилбърт говореше за брак и ти не каза нищо, за да отречеш. Остави отец Бруно да си мисли, че съм те обезчестил.

С трепване на сърцето Ротгар разбра, че чака със затаен дъх тя да отрече обвиненията му. Но Мария не каза нищо. Чу се стържене на подметки по пръстта и тъп удар — опипваше стените на заслона, за да намери вратата. Тя се открехна под натиска й и лунната светлина проби мрака. Видя я застанала под лунния лъч.

— Погледни ме — заповяда му тя, сякаш очите му не я бяха последвали по собствена воля. — Кажи ми какво виждаш.

— Магьосница — отговори той веднага. — Лъжкиня. — Преглътна, думите излизаха трудно, като сълзите, засъхнали в сребристи ручейчета по бузите й. — Жена, трепереща в нощта, макар че вятърът едва ли би могъл да бъде по-студен от измамното й сърце.

Брадичката й трепна, сякаш я беше ударил.

— Какво очакваш да видя? — изрева той, свивайки пръстите си в юмруци, за да потисне подтика да посегне към нея, да я привлече към себе си, да й каже, че това, което наистина вижда, е жената, която обича повече от всичко на света, противно на всякакъв здрав разум, застанала там под лунната светлина.

Изстена и се свлече до стената.

— Виждаш ли срама ми?

— Срам за какво? — запита той, уморен и унил, усещайки как гневът му се оттича заедно с думите.

Тя беше направила това, което трябваше, да оцелее; жена, играеща опасна игра, в свят, управляван от мъжете. Какво значение имаше, ако бе решила, че той вече няма място в живота й? Нали беше жив.

— Ейдит обича Хю — изрече тя.

Пристъпи, за да се приближи към него, и се отпусна на колене, срещайки погледа му.

Значи Ейдит беше намерила любовта. Мрачна усмивка изви ъгълчетата на устата му, когато си спомни как го беше молила да я върне в манастира…, когато мислеше, че Ротгар от Лангуолд ще стане неин съпруг. Струваше му се, че жените изобщо не го намират привлекателен.

— Това е причина по-скоро за радост, а не за срам.

Тя хвана ръцете му в своите. И макар че нейните бяха малки и крехки, той усети, че му дават опора и спокойствие.

— Тя го обича. И когато заплахата надигна глава, тя не прибягна до лъжи и интриги, за да постигне своето. О, колко зле съм се отнесла с нея! Мислех я за глупава и непривлекателна, но тази нощ тя спи в прегръдките на съпруга си, когото обича.

— Ако според тебе да си в леглото със съпруг е толкова хубаво нещо, тогава защо си тук, Мария? Ако правилно си спомням, забрави сделката си с мене и се сгоди за Гилбърт Криспин.

Ръката й трепна и стисна неговата още по-силно.

— Но аз обичам тебе, Ротгар.

Беше преживял моменти, когато получаваше внезапен удар в корема или падаше от галопиращ кон, или удряше главата си в греда, или изобщо по някакъв начин всичко внезапно спираше. Но никога причина за това не беше ставата радостта, която сега разливаше в него замайващото си опиянение, така че можеше само да се усмихва глупаво в тъмнината и да повтаря: „Ти ме обичаш?“

В отговор тя се сгуши в ръцете му и устните й намериха неговите.

— Ужасно трудно е да обичаш мъж, който те мрази — прошепна тя.

— Наистина е ужасно трудно — съгласи се той и изпъшка, когато тя притисна ръка към онази част от него, която най-лесно можеше да го опровергае. Устните му се разтвориха, за да посрещнат нейните, той пъхна език в меката, влажна топлина на устата й, опиянявайки се от вкуса й. Езикът й срещу неговия му напомни колко умело си служеше тя с думите, как можеше да извърти ситуацията така, че да послужи на нейните нужди. — Да можех само да ти вярвам, сладка лъжкиня такава.

— Трябва да ми повярваш — и тя обхвана лицето му в дланите си.

— И какво трябва да повярвам, че си заговорничила с Гилбърт и си ме очернила пред свещеника с най-добри намерения?

— Да, точно така.

Тя като че ли се наслаждаваше на сарказма му.

— Само жена може да мисли по такъв извъртян начин. Тя стисна пръсти около пулсиращата му мъжественост.

— Жена ли? Боже господи, а аз мислех, че разигравам твоята хитра измислица.

Ротгар се засмя, близостта й го развеселяваше. Ръцете му, уморени и схванати от усиленото копаене през деня, се заровиха в гънките на наметалото й, търсейки нейната топлина. По дяволите… беше облякла още една рокля и туника под расото на монахинята.

— Беше прав, Ротгар, да предложиш тази хитрост — каза тя, без да обръща внимание на търсещите му пръсти, облягайки се на него, сякаш искаше да пренесе силата на аргументите си през кожата му. — Макар че трябваше да си измислям неща извън предвидените, Хю се поправя с всеки изминал ден, а двете с Ейдит държим Гилбърт под контрол с отварата…

Хихикането на Ротгар се разрази в гърлен смях.

— По-добре да внимавам какво ям и какво пия в твое присъствие, сладката ми. Човек би казал, че упояваш всеки мъж в Лангуолд.

— Не ме разбра. Престанахме да упояваме Хю и започнахме да обуздаваме варварската природа на Гилбърт с един мехлем.

— Точно от каквото се страхувах — прошепна Ротгар срещу косата й, когато ръцете му най-накрая намериха кожата й, гладка и гъвкава под грубата вълнена материя. — Едно твое докосване, един поглед и се превръщам във варварин.

— Престани! — извика тя, изтръгвайки се от ласките на ръцете му. — Ротгар, трябва да чуеш какво имам да ти казвам!

— Говори тогава.

Той въздъхна, облегна се на сламеника и я притегли към себе си, задоволявайки се само леко да я прегърне през кръста.

И тя започна да му разказва една удивителна история. Ротгар я слушаше в безмълвно смайване, докато тя описваше спречкването си с Гилбърт в колибата на дървосекача и как неохотно беше обещала да се омъжи за рицаря, за да го укроти. За затворничеството й в Лангуолд Хол, което й беше попречило да дойде при него, както беше обещала. За видимото постепенно възвръщане на разсъдъка на Хю, за съюза й с Ейдит, насочен против Гилбърт.

— Толкова сме близо, Ротгар — каза тя накрая. — Една седмица, а може би по-малко, и Хю ще може да заеме полагащото му се място. Но Лангуолд точно сега е ужасно уязвим. Тези тайнствени нощни набези и унищожаването на запасите може да са знак, че предстои нещо още по-лошо. Стивън вече няма да може да се бие. Остават само трима рицари, на които да разчитаме.

— Но ти каза, че тровите Гилбърт — напомни й Ротгар.

— Налага се — беше отговорът. — Напоследък изглежда променен. Страхувам се от това, което може да направи. Ейдит казва, че мехлемът може да го убие, и без колебание бих го сторила, ако бойните ни сили не бяха толкова намалели. Трябва да внимавам, да използвам мехлема само колкото да го държа полубуден и замаян, но достатъчно бодър, за да се отърси и да скочи в наша защита, ако се случи най-лошото, преди Хю да се е възстановил.

— Ти наистина ли ще го убиеш? — запита Ротгар, не можейки — или не искайки — да си представи Мария хладнокръвно да втрива отровния мехлем в нищо неподозиращия врат на Гилбърт.

— Аз… — Гласът й секна и той усети как раменете й се отпускат несигурно. — Не знам.

— Наблюдавам Гилбърт Криспин и съм го виждал само да реве и да вилнее. Изглежда, е добър в бой, но не усещам у него способност да ръководи хора.

— Така е — съгласи се Мария. — Само тъпче онези, които не могат да му се противопоставят. Един ден, когато Фен ми помагаше да изкъпя Хю, открихме по него синини. Оттогава Фен не позволява на никой рицар да остава насаме с Хю, дори и на Уолтър, но имам сериозна причина да подозирам, че когато Гилбърт беше отстранен от Хю, това сложи край на малтретирането.

Ротгар си спомни безпомощното, почти карикатурно подобие на мъж, играещо си със своята кукла; припомни си насиненото лице на Хелуит, грозното петно над лакътя на Мария; пред очите му изникна жилестото, закалено в битки тяло на Гилбърт Криспин, надвесил се над безпомощните си жертви. Усети огромен, безсилен гняв.

— Никога повече няма да те докосне — закле се Ротгар. — Ти ми принадлежиш.

Тя утихна, сгушена до него, сякаш задържаше дъха си от страх той да не си вземе обратно тези думи.

— Значи ми вярваш?

— Ах, Мария, толкова нощи прекарах да проклинам твоето отсъствие. Самоубеждавах се, че не е възможно да вярвам на думите ти. Ревността ме разяждаше, мислех как ти и Гилбърт сте заедно. Но когато дойде в прегръдките ми, когато ми каза, че ме обичаш…

Той се изсмя късо, безрадостно. Никога не се беше поддавал дотолкова на женски уловки, чувстваше се така, сякаш здравият му разум става жертва на сърцето. Но лежеше тук, прегърнал тази жена, готов да отхвърли всички съмнения, повелите на честта си, само и само да й помогне да запази собствените му земи за друг човек.

Но тя щеше да бъде негова. И това замайващо, възхитително обещание правеше сделката честна. Усети как Мария се размърда; близна нежно брадичката му, намирайки устните му в тъмното, и всички съмнения отлетяха от неспокойния му ум.

— Ще ме любиш ли сега? — запита тя.

— Дръзко момиче — изрече той, привидно ядосан. — Все ти първа искаш удоволствия.

Представи си я как се изчервява. Тя се отдръпна в пристъп на внезапна плахост, но Ротгар отново я притегли.

— Толкова си красива — измърмори той. — Никак не ми се иска да те любя само в някакви мръсни землянки върху отъпкан пръстен под. Трябва да сме в хубаво легло, със силен огън и купища кожени завивки. Точно така си те представях, легнала върху кожите, с коса, разпусната по раменете.

— Харесваш ли косата ми? — Той усети как ръката й докосва косата и леко, като перце, посягайки към нея в нерешителен жест. — Мислиш ли, че съм хубава?

— Прекрасна си — изрече той, хвана ръката й и я привлече към устните си.

— И на мене ми харесва да те гледам — каза тя.

— Наистина ли?

Той замря, притиснал леко устни към дланта й. Често се беше питал какво виждат другите, когато го погледнат в лицето; струваше му се чудата прищявка на бога човек да може да гледа всичко друго, само не и собственото си лице. От време на време се беше зървал, обикновено в кофа с вода; веднъж се огледа в блюдо от ковано желязо, по-лъскаво от другите. Но видя само някаква бледа кожа, синкави петна на мястото на очите, диво стърчаща кафяво златиста коса и брада, скриваща по-голямата част от лицето му; всичко това му казваше само едно — че прилича на повечето мъже.

— И аз развивам необикновена любов към отъпкани пръстени подове — подметна тя.

Той се засмя с нисък, гърлен, триумфален смях, отекнал в гърдите му, докато я притискаше към сламеника. Макар че естественият мъжки подтик го караше да съблече всичките си дрехи и да свали от нея всякакви там рокли и туники, за да разкрие гъвкавото й, гладко тяло за ненаситните си очи, непоносимият студ го възпря.

Това беше незадоволително съвкупление, откъдето и да го погледнеш. Мария беше вдигнала полите си над кръста, но дрехите скриваха гърдите й от търсещите му устни и очи. Той самият, освободил мъжествеността си през отвора на панталоните, не можеше да получи горещите й, страстни ласки по цялата си дължина. Краката й се увиваха около кръста му, но той усещаше само натиска, не и това, което искаше да почувства, допира на кожата й до хълбоците и гърба му.

С други думи, никога досега не се беше чувствал толкова неудовлетворен.

— Обичам те — прошепна тя срещу устните му, когато той навлезе в нея, сливайки дъха си с нейния. Думите й предизвикаха в сърцето му странен трепет, породен от страстта. — Обичам те — повтори тя и нежна топлина, несвързана с физическото напрежение, обгърна и двамата. — Обичам те — изпъшка тя за трети път, когато тласъците му я изместиха опасно близо до ръба на сламеника.

Сладката й мекота се сви около него с разтърсващи пулсации, той изруга пречещите им дрехи, искаше коремът й да се допира до неговия, за да усеща по-плътно разтърсващите спазми, които я оставяха задъхана и стенеща в изстъпление.

— И аз те обичам — прошепна той срещу горещата й шия, когато най-накрая се отпуснаха изтощени, изчаквайки кръвта им да се охлади и сърцата да се усмирят.

Мария го прегърна плътно.

— Утре е велика събота — каза тя. — Двете с Ейдит се надяваме Хю да е достатъчно добре, за да седи на масата, когато селяни дойдат да го поздравят. Само това може да върже пакостния език на Филип.

— И аз се надявам на присъствието на Хю — каза Ротгар, — защото искам да го помоля за най-ценното нещо.

— И кое е то? — запита тя, играейки си лениво с косъмчетата, стърчащи над ръба на туниката му, докато сърцето й туптеше до гърдите му. — Златото, което обеща на Гилбърт?

— Има злато, но е много малко. Старият бик, който пасе на ливадата…, преди години се нарани на едно прекършено от буря дърво. Когато оздравя, на мястото на раната остана кожна гънка като джоб, увиснал от врата му. Златото е скрито там, Мария, дванадесет златни монети. Чакат смелчага, който ще се реши да хване за рогата стария бик. Малко съкровище, но недостатъчно, за да спечеля всички, от които имаш нужда заради Хю.

— Достатъчно е, за да се откупиш от Уилям, Ротгар! — възкликна Мария. — Чувала съм, че правят така. Може би…

Той я накара да замълчи с пръст, поставен на устните й.

— Имаме време да се тревожим за тези неща по-късно. Нямам нужда от позволението на Хю, за да взема това злато. Не, единственото злато, което ме интересува, грее в косата ти и блести в очите ти.

Тя трепна и се засмя леко, кратко, от което той разбра, че думите му са й харесали.

— Значи ще искаш Хю да ти върне Лангуолд?

— За тебе Лангуолд ли е по-ценен от всичко, свързано с Хю?

— Май е така за всички останали мъже — каза тя. — Лангуолд, винаги Лангуолд. И за Хю, и за тебе, и за Гилбърт…, защо иначе копелето Филип ще си пъха носа навсякъде и ще търси какво да донася на Уилям, ако не за да вземе Лангуолд за себе си? Напоследък дори подозирах Уолтър, че хвърля завистливи погледи към земите.

Ротгар обаче нямаше намерение да завижда на Хю заради Лангуолд.

— Ще му кажа само: „Нормански лорде, ровът за твоя замък беше изкопан и стените започнаха да се строят преди два дни. С изключение на няколко достойни за съжаление случая, хората на Лангуолд те приемат като свой господар. Сега, когато си достатъчно здрав, за да управляваш сам, те моля да ме освободиш и да позволиш сестра ти Мария да замине с мене.“

Лунните лъчи, влизащи през вратата на навеса, падаха право върху главата на Мария, настанена на рамото му.

— И тогава ще ти задам същия въпрос — продължи той. — Кажи ми сега, Мария, какво ще ми отговориш? Можеш ли да се откажеш от дома, за който толкова дълго си копняла, и да тръгнеш по един несигурен път? Няма да имаме нито дом, нито средства за живот, докато не си намеря някаква работа.

Ротгар си спомни как беше замряла в мълчание преди броени минути. Сега беше негов ред да чака с разтуптяно сърце и напрегнати нерви какво ще му отговори Мария.

Луната освети извивката на устата й, когато тя се усмихна.

— Най-напред трябва да кажа на брат ми как ти и аз, двамата заедно спасихме Лангуолд за него. Как мъдрото ти ръководство накара стените на замъка да се издигнат, как силната ти ръка възпря нападателите на поляната. И тогава, Ротгар, ще ти кажа: „Изглежда, всичките местения в по-младите ми години са имали определена цел, да ме подготвят за това, което ми предстои. Да, бездомен, безпаричен, скитащ саксонецо, ще дойда с тебе.“

— Дългичък, но прекрасен отговор — каза Ротгар, прегръщайки я още по-плътно, потънал в омайното усещане, че всичко е възможно, когато тази жена е до него.