Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Conquered by His Kiss, (Пълни авторски права)
Превод от
[Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,2 (× 22 гласа)

Информация

Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2010)

Издание:

Дона Валентино. Покорена от една целувка

ИК „Ирис“, София, 2004

ISBN: 954-455-062–6

История

  1. — Добавяне

21

Мария се съпротивляваше. Противеше се на силата на Гилбърт; роптаеше срещу жестоката съдба, която по чудо й бе върнала Ротгар само за да го изтръгне от ръцете й. Удряше с пети хълбоците на невинния кон, отчаяно блъскаше с лакти. Ноктите й задраскаха безсилно по ръкавите на ризницата, зъбите й изтракаха във въздуха, когато Гилбърт хвана косата й и рязко дръпна главата й назад, изгаряйки с устни шията й. Тя извика и захлипа в безсилна обида, докато той се смееше, а тренираните мускули на ръцете му лесно удържаха съпротивата й. Смехът му, противно самодоволен, отекваше над голото, обляно в лунна светлина поле.

Той се смееше — нисък, стържещ гърлен смях, който постепенно затихна, докато конят послушно намаляваше ход, а тежащият в гърдите й гняв се уталожваше в дълбоки, разтърсващи я хлипове.

Мария не можеше да понася допира му, но не успяваше да запази равновесие, ако не се опре на него, затова се наведе напред и обгърна врата на коня с две ръце, пренебрегвайки неудобството от дъгата на седлото, която се впиваше в корема й, и зарови лице в потната грива на животното.

— Къде ме водиш?

— Не съм сигурен. В Стилингам, предполагам, докато измисля нещо друго.

— Какво ще правиш с мен?

— Само това, за което се договорихме онзи ден в дърварската колиба каза той. — Имам намерение да се оженя за тебе.

— Ротгар ще ме намери.

Побързай, любов моя, замоли се тя.

— Пеша? С почти отсечен крак? — Противният смях на Гилбърт отново отекна над полето. — Ти ще люлееш детето ми на коляно и в корема ти ще расте следващото, преди той да ни намери… ако, разбира се, не умре от загуба на кръв дотогава.

— Неговото дете може би сега расте в утробата ми и ще бъда щастлива да го износя.

— Това няма значение. Ако родиш дете девет месеца след тази нощ, ще го удавя.

Значи Гилбърт имаше намерение още тази нощ да я обладае. И както беше показала безполезната й борба, силите й бяха много по-малки от неговите. Безмълвни, изгарящи сълзи се търкулнаха по бузите й, скривайки се в гривата на коня.

Колко мъдро от страна на църквата да обяви отчаянието за смъртен грях. Отчаянието й сега беше такова, че през ума й минаваше колко благословено облекчение би било да се хвърли в реката, както Гилбърт заплашваше да направи с бебето й, ако тя носеше дете от Ротгар. Тя и детето на любовта й щяха да потънат в студената, успокояваща мокрота и вече нямаше да се тревожи за разни крале, трудно спечелени земи, нелоялни рицари и… уви, безнадеждна, обречена любов.

— Обещавам, че няма да те нараня, Мария.

Сякаш простото физическо неудобство можеше да надделее над мъченията на сърцето й!

— Не ме интересува какво ще ми направиш, Гилбърт — каза тя, а в думите й ясно се долавяше горчивина. — Хвърли ме на земята и ме вземи още тук, ако искаш.

— Няма да го направя!

Шокираното му смущение извика иронична полуусмивка на устните й; какъв беше този рицарски кодекс, който допускаше той да я държи против волята й, а не позволяваше да обладае плячката си още на място, в калта?

— Обичам те, Мария. Винаги съм те обичал. — Гласът на Гилбърт звучеше странно притеснен. — И ти ще ме обикнеш.

— Никога — изсъска тя в отговор.

— Любовта ще дойде с времето.

— Единственото, което ще дойде с времето, е Ротгар. И Хю. — Мария вдигна глава, окуражена от тази мисъл. — Да, Хю също ще дойде. Абатисата със сигурност ще прати известие в Лангуолд, щом разбере, че не съм стигнала в абатството.

— Хю още няма сили — каза Гилбърт, макар че в гласа му се прокрадна несигурна нотка. — А и рицарите му оредяха. Остана само Дънстън.

— Хю командва всички мъже в Лангуолд — възрази Мария уверено. — Собствените ти оръженосци ще се сметнат задължени да те убият заради това, както и другите млади бойци.

— Тогава — изрече Гилбърт, дърпайки юздите на коня, за да го спре — трябва да накарам абатисата да мълчи, преди да е отишла при Хю.

О, господи, какво беше направила с предизвикателните си приказки! Гилбърт със сигурност нямаше намерение да убива никоя монахиня, но тренираният му поглед зашари по небето, търсейки да определи къде се намират с помощта на звездите. Той пришпори коня напред по една пътека, която според твърдата й увереност беше тази към абатството.

Остро изцвилване, дошло откъм любимата й кобила, накара Гилбърт да изругае ожесточено. Конят му се препъна, подкованите му копита отново удариха по краката на кобилата, но след миг двете животни си възвърнаха равновесието.

— Не можем да вървим бързо, докато са така свързани — измърмори Гилбърт.

Посегна към привързаните юзди и след по-малко от минута освободи останалите коне.

За миг Мария усети див прилив на надежда, че някое от животните може да се обърне и да побегне назад, където Ротгар навярно безпомощно куцаше след тях в тъмнината. Но конете, стадни животни, привикнали на послушание, не обърнаха внимание на новонамерената си свобода и доволно тръгнаха след тях, сякаш все още бяха вързани с невидими дълги въжета към седлото на Гилбърт. Дори наранената кобила вървеше с тях, доколкото й беше възможно, а жалното й цвилене отекваше в пустата нощ, докато разстоянието между нея и тях постепенно се увеличаваше.

 

 

Мария… Лангуолд… Хелуит… Едуин… Мария… Гилбърт… Мария… Мария…

Сладост, сърдечна болка, предателство, любов… всичко това сън ли беше? Ротгар копнееше да изстене от болката в главата, но знаеше, че ако издаде и един звук, ако изпусне дори нишка дъх, това ще му докара смъртта. Трябваше да се прави, че е като другите наоколо, вкочанен, неподвижен и мъртъв, докато настанеше непрогледна тъмнина, когато можеше да се опита да избяга от норманските си пазачи.

Мария. Виждаше я и сега с мисления си взор, усещаше копринената й кожа, вдъхваше сладкия й мирис. Не, тя не беше сън. Той се беше измъкнал от торището достатъчно отдавна, за да намери рая в ръцете й. Но защо умът му го преследваше със спомена за трупове, защо плътта и косата му настръхваха, сякаш смъртта го дебнеше? Нерешително отвори едно око и чувствителността му се възвърна заедно със слабата лунна светлина.

Тялото на Уолтър, вцепенено и безчувствено, беше това, което усещаше под себе си.

Разтреперан и отслабнал, той се изправи на крака, олюлявайки се. Мария. Любимата му не се виждаше никъде. Нито следа и от Гилбърт, от конете. Дишайки тежко, Ротгар извади меча си и взе камата на Мария, забита във врата на Уолтър. Гилбърт беше отвел Мария…, но къде? В Стилингам, най-вероятно. Той огледа земята наоколо с опитно око. Макар че беше замръзнала, следите от четири коня оставяха ясна пътека право към Стилингам. Филип беше мъртъв, така че нямаше кой да спре Гилбърт да влезе и да потърси безопасно убежище.

Осъзнавайки състоянието на крака си и замайването, дължащо се на удара на Гилбърт и на загубата на кръв, Ротгар разбра, че никога няма да може да се добере пеша до Стилингам.

Огледа празния хоризонт. Нямаше го Фен да го отведе пак така тайнствено обратно в Лангуолд по прекия път през мрачната гора. Ако тръгнеше пеша, брадата му щеше да се все до коленете, докато стигне обратно по пътя до Лангуолд и потърси помощ. Не, най-доброто решение беше да тръгне към абатството. Сестра Мери Агнес щеше да забърка успокояваща отвара, за да му помогне да не обръща внимание на болките в главата и другите рани, а в конюшнята сигурно имаше поне един кон, който можеше да вземе на заем, за да отиде до Стилингам.

Отряза ивица от туниката на Уолтър и я върза около бедрото си, надявайки се да спре кръвта. Накуцвайки и подпирайки се на меча като на смешна патерица, Ротгар се запъти към абатството.

— Не се отчайвай, любов моя — прошепна той, надявайки се мислите му да стигнат до Мария. — Ще те намеря.

 

 

Мария усети коня да забавя ход, докато влизаха в оживения двор на абатството. Облечени в черно жени се тълпяха около две едри магарета, а в центъра на развълнуваното им внимание беше сестра Мери.

Тя изпищя, когато зърна Мария седнала на коня пред Гилбърт.

— Слава богу, милейди! Ужасно се безпокояхме за вашата сигурност.

— Къде е абатисата ви? — запита Гилбърт.

— Въздава благодарствени молитви — отвърна сестра Мери, докато другите монахини замърмориха, неодобрявайки грубите обноски на Гилбърт. — Кой сте вие, който ми говорите така? Не сте от онези, които придружаваха милейди снощи. Слава на бога и заради това. Знаем, че по-младият мъж действаше предателски спрямо лейди Мария.

Значи Филип Мартел беше разказал на монахините за състоянието на Хю. Мария примигна, когато Гилбърт, без да обръща внимание на забележките на монахините, слезе от коня и доста грубо я свали на земята. Обви ръка около талията й и пръстите му се впиха като клещи в плътта й. Предупреждението, което тя смяташе да извика към монахините, се удави в болезнен стон.

— Покажете ми пътя към абатисата — заповяда той.

— Няма. — Сестра Мери изправи рамене. — Никой мъж не може да влиза в манастира, дори отец Бруно.

— Тогава се махни от пътя ми. Сам ще я намеря.

Избутвайки Мария настрана, Гилбърт си проправи път през безсилната да му попречи тълпа от жени.

— Мене ли търсите, лорд норманино? — Заповедническият глас на абатисата спря Гилбърт насред крачката му. Той се извърна, сложил ръка на дръжката на меча си. Абатисата, стиснала броеница, така че само кръстът висеше от ръкавите й, вдигна вежда и се намръщи. — Няма да вадите оръжие на тази осветена земя.

— Той иска да ви убие, майко — изпищя Мария.

Гилбърт изруга и я дръпна към себе си, стоварвайки юмрука си по брадичката й.

Абатисата като че ли не се стресна. Само махна с ръка към обкръжилите я монахини.

— Пред всички тези свидетели? Помислете малко, лорд норманино. Сигурна съм, че можем да разрешим затрудненията ви.

— Престани да дрънкаш, вещице — изфуча Гилбърт. — Имам намерение да задържа тази жена. Няма да чакам да пратите до Лангуолд за подкрепления.

— Какво ме интересува дали ще я задържите или не? И нима горките ни изтощени животни са в състояние да се върнат още тази нощ в Лангуолд? — Абатисата хвърли укорителен поглед към Мария, която помръкна. Надеждите й се разбягаха, когато абатисата продължи: — Изглежда ми лош план първо да ме убиете, а после да влачите лейди Мария насам-натам, докато църквата ви преследва за възмездие, задето сте убили една божия дъщеря. Защо просто не се ожените за нея? Никой няма да ви пита защо или какво ще правите с нея.

— Точно това имам намерение да направя — каза Гилбърт, а в думите му ясно личеше упорство и също толкова несигурност.

— Тогава значи бог ви е довел точно където трябва — каза абатисата със спокойна усмивка. — Нима сте забравили, че утре е Великден, лорд норманино? Отец Бруно сигурно вече е на път, за да служи литургия на изгрев-слънце в този най-свещен ден. Със сигурност силната ви ръка ще може да задържи група жени за толкова кратко време.

— Добрият отец обеща да ни венчае в понеделник — кимна в отговор Гилбърт. — Много добре. Междувременно ще останем тук.

Гилбърт отслаби хватката си и Мария се задърпа да се освободи.

— Майко, недейте — замоли се тя. — Не изчаквайте той да направи това.

— Жените трябва да се възползват възможно най-добре от онова, което им прати бог — изфуча абатисата. — Престанете да се противите. Бог ви е благословил с възможност, от каквато всяка разумна жена би се възползвала тази нощ. — Тя смекчи тона си, обръщайки се към Гилбърт. — А сега, милорд, желаете ли да се подкрепите?

— М-м…

Гилбърт като че ли се изнерви от това, че абатисата така внезапно призна могъществото му.

— Разбира се, че желаете — отговори абатисата вместо него. — Сестра Мери Уилям, вървете в кухнята и затоплете малко от онзи превъзходен телешки бульон. Сестра Мери Агнес… лорд норманинът е яздил много тази нощ и виждам, че раната на врата ще му създаде грижи. Може би ще можете да изтичате до килера и да донесете малко от онзи прекрасен мехлем, който лейди Ейдит ви помоли да приготвите онзи ден.

 

 

По време на пленничеството си Ротгар беше се научил как да прогонва болката от тялото и от ума си. Тялото му, облягайки се тежко на импровизираната патерица, беше намерило някакъв неравен ритъм: стъпка, тупване, провличане, стъпка, тупване, провличане. Той остави ума си да блуждае: представи си Гилбърт Криспин нанизан на върха на меча му. Надяваше се начинът, по който сега го използваше, да не притъпи остротата на върха му. Представяше си Мария в ръцете, които още тръпнеха от прегръдката им; и се прокле, задето така лесно беше паднал в капана на норманина; Мария, Мария; Мария.

Когато видя кобилата, тя му се стори само частична проява на спомена, който сега занимаваше ума му, спомена за Мария, седнала на същата тази кобила, за косата й, развяваща се свободно, когато тя стоеше и наблюдаваше как той работи за замъка на Лангуолд. Кобилата вървеше бавно, с къси, накуцващи крачки, така подобни на неговите, че той примигна, за да проясни зрението си. Юздите се влачеха по земята, тъмни, блестящи ивици се спускаха по предните крака на животното. Кобилата изсумтя и тръсна глава, когато видя Ротгар, после потропа с крак и изцвили обвинително, сякаш го държеше отговорен за някаква лоша постъпка.

— Полека, момиче — повика я нежно Ротгар. Притисна юздите с меча и ги прикова към земята, но кобилата не се помъчи да избяга от него. Само цвилеше и риеше земята, затихвайки с неговото приближаване. — Какво се е случило? — заговори й той успокоително и клекна, за да разгледа предните й крака. Два полукръга раздрана плът личаха точно над коленете. — Май някой здравата те е сритал.

По принцип Ротгар от Лангуолд никога не би се качил на наранен кон. Но сега го направи, въздъхвайки с облекчение, когато тежестта му престана да натиска болящия го крак. Облекчението, съчетано с промяната на положението му, го накара отново да усети леко замайване. Той се отърси, всяка частица от него трептеше от решимост да намери Мария.

— Чака ни трудна нощ и много езда — каза той, като плесна с юздите и подкара кобилата.

Към Стилингам.

Но животното едва бе направило две колебливи, спъната крачки, когато той осъзна, че няма да настигне Гилбърт Криспин на гърба на този кон. Стилингам не беше по силите и на кобилата, като се вземеха предвид нараняванията й. Но дългите й крака със сигурност щяха да вземат разстоянието по-бързо от неговите, а от изгодната си позиция на седлото той можеше да различи стълба дим, издигащ се над покрива на абатството Марстън.

— Хайде, постарай се, момиче.

Ротгар въздъхна и се насочи към абатството, размишлявайки над превратностите на съдбата, които го караха тази нощ да смени желаната от него посока.