Дона Валентино
Покорена от една целувка (23)

22

Абатисата взе подноса от една монахиня и се обърна към Мария.

— Ела, дъще, да ми помогнеш с това.

— Тя остава с мене — каза Гилбърт.

— Вратата се заключва. Не може да ви избяга.

Мария помисли, че дори паяк не би могъл да избяга от тази гола, безрадостна килия. Никакви прозорци не прекъсваха еднообразната сивота на стените, а слабият огън, който димеше в ъгъла, нито осветяваше, нито разпръсваше потискащия студ. Нека… само да можеше да се освободи от ръката му, би могла да има някакъв шанс, макар и малък.

— Заключете я — каза той.

Абатисата даде знак на монахинята и вратата се затвори зад нея с металното стържене на спуснатото на мястото си резе.

— Дъще?

— Ще ме пуснете ли, за да помогна на преподобната майка? — запита Мария.

С гневно сумтене Гилбърт я освободи и отиде да стопли ръцете си пред огъня. Разтърквайки китката си, Мария се приближи към абатисата, а сърцето й заплашваше да изскочи от гърдите. Две големи чаши с телешки бульон димяха на подноса, възхитителната миризма се разнасяше в студения въздух и тя долови къркорене в корема си. До чашите имаше солница и гърненце с мехлем, който сестра Мери Агнес беше донесла по молба на абатисата. Благодаря ви, преподобна майко, копнееше да каже Мария, но не си струваше — на мехлема му трябва много време, докато стигне през раната до кръвта му.

— Помислих, че може да се поинтересувате да научите как се прави този мехлем — каза абатисата, но веселият й тон контрастираше с желязната решителност в погледа й. — Интересно, нали, че същият телешки костен мозък, който е основата на мехлема, ароматизира този успокояващ бульон и човек не може да различи на вкус едното от другото…

— Много интересно — успя да отрони Мария, спомняйки си вкочаненото мъртво куче.

Цяло чудо беше, че животното беше погълнало мехлема. Абатисата посочи лъжицата, поставена до гърненцето, а после махна към солницата и мехлема.

— Две порции по ваша мярка, добре разбъркани, ще се смесят с горещия бульон и ще се получи… съответна подправка.

Кучето беше умряло, след като погълна мехлема. Можеше ли същото да се случи и с Гилбърт?

Ръката на Мария се спря над солта. После тя пъхна лъжицата в мехлема. Една лъжица, две. Мазният мехлем се разтвори в горещия бульон и изчезна изцяло, когато тя го разбърка. От чашата се разнесе още по-изкусителен мирис на телешко.

— Сервирай на рицаря, дъще — подкани я абатисата.

Гилбърт се засмя самодоволно и очите му се плъзнаха собственически по фигурата на Мария, докато тя прекосяваше стаята със смъртоносната чаша в ръце.

— Надявам се да споделяме много такива приятни вечери, след като се оженим — изрече той, поемайки чашата от треперещите й ръце. Отметна глава и отпи голяма глътка, после направи гримаса. — Много ароматно, но много горещо — ахна той, размахвайки свободната си ръка пред устата, за да охлади езика си.

Сякаш мина цяла вечност, докато отпие още една глътка, безвременна пауза, през която Мария зърна вечността, която я очакваше, след като това деяние бъдеше довършено. Той преглътна, млясна с наслада, без да знае, че поглъща смърт. Имаше ли тя право да го лиши от живот просто защото проявяваше твърде големи амбиции, когато Лангуолд като че ли беше готов да му падне в ръцете, просто защото я желаеше, докато сърцето й беше отдадено на друг? Случайните наранявания, които може би щеше да получава от него, достатъчна причина ли бяха, за да го убие? Да, да. Други жени страдаха много повече. Няма значение.

Той духна в чашата, надигна и я отпи още една голяма глътка. Свали чашата; огънят блесна по повърхността на бульона — изпит до половината.

— Не! — извика тя и изби чашата от ръката му.

— Какво…

— О, дъще.

Абатисата въздъхна, а в очите й блесна тъга и искрица почит.

Мария сподави желанието си да избухне в сълзи, спомняйки си какво беше помислила, когато влезе в тази стая — че дори някакво незначително пълзящо животинче не може да излезе от нея. Нито пък тя би могла, стори й се, ако отравянето на Гилбърт беше единственият начин да се измъкне оттук.

— Ще ти донеса друга порция — обърна се Мария към Гилбърт. — Имаше… имаше паяк, опитваше се да излезе от чашата.

 

 

— Натам!

— По-бързо!

— Шшт!

Шепнейки и призовавайки се взаимно към тишина, шумолейки с дългите си раса, монахините водеха Ротгар към здравата, обкована с гвоздеи врата, която бележеше края на коридора.

— Сигурни ли сте, че лейди Мария е тук? — запита той с дрезгав и треперещ от вълнение глас.

Само като си помислеше, че същата тази съдба, от която се беше оплаквал заради раните си, за безполезния кон, точно тя неумолимо го беше тласкала в тази посока! Отправи кратка благодарствена молитва и побърза да успокои бога, че ще се покае заради нахлуването си под този свещен покрив, заклевайки се да се изповяда веднага щом получи възможност.

— Да, тук е лейди Мария. Норманинът и преподобната майка също — отвърна с шепот сестра Мери.

— Пуснете ме.

— Защо?

Ротгар погледна озадачено монахинята.

— За да я спася.

— Но те са заключени вътре, лорд Ротгар, а вратата е зарезена от тази страна. Освен това, кървите като заклано прасе. Ако трябва някой да бъде спасяван, май че сте точно вие.

— Шшт.

Една от по-младите монахини погледна към Ротгар, изчерви се и се изкиска.

— Шшт.

Сестра Мери се приближи още повече.

— Магаретата ни бяха изтощени, затова качихме сестра Мери Магдалена на коня на норманина и я пратихме към Лангуолд да иска помощ. Само трябва да чакаме.

— Не можете да се биете с този ранен крак — каза монахинята, която се беше изчервила. — Мога да го превържа.

— Шшт.

— Но той… — Гласът на Ротгар секна. Човек не говори за възможно изнасилване пред монахини. — Той е много по-силен от нея — довърши някак изречението си.

— Няма да изнасили лейди Мария пред очите на самата преподобна майка — намръщи се сестра Мери, предизвиквайки ококорените, пълни с интерес погледи на другите монахини.

Дребната монахиня пак го погледна и скри лице в дланите си, сподавяйки още едно хихикане.

— Аз… — Божичко, какво правеше тук, скрит в някакъв коридор с тълпа кикотещи се монахини? Само една врата го отделяше от Мария. — Дръпнете се — каза той решително.

— Но… — протестира срамежливата монахиня.

— О, вижте това упорито изражение на лицето му — каза сестра Мери, разтърсвайки примирено глава. — Нека вдигна резето. Упражнявала съм се да го правя безшумно.

— Къде си се упражнявала?

— Само вдигнете резето — измърмори Ротгар.

— Надявам се, не си се упражнявала на мене, докато съм се смятала запазена от любопитни погледи — упрекна една монахиня сестра Мери, но тя само намигна в отговор, докато доказваше умението си.

— Дръпнете се! — изрева Ротгар, минавайки през тях.

С мощен тласък отвори вратата и тя се удари в стената с трясък, който отекна из цялото абатство.

— Ротгар! — прошепна Мария. — Знаех, че ще дойдеш.

Гилбърт метна чашата си към стената.

— Каква е тази шашма?

Пристъпи към Ротгар, спъвайки се в нещо, което Мария не можа да види. Ротгар направи крачка напред, като се сниши леко, когато нараненият крак пое тежестта му.

О, защо беше попречила на Гилбърт да изпие отровния бульон? Ротгар, окуцял от раната, нямаше изгледи да се пребори с тренирания нормански рицар. Хлипайки от обида и самопрезрение, Мария затърси някакво оръжие, докато Ротгар и Гилбърт се измерваха с погледи. Тя напипа едната захвърлена чаша, после и другата и ги хвърли по главата на Гилбърт, но без никаква полза. Чашите не улучиха целта си и се разбиха в стената.

— Преподобна майко, изведете Мария и заключете вратата — нареди Ротгар. Изправи се пред Гилбърт със студена решителност, отпечатана на лицето. — Само един от нас ще излезе жив от тази стая.

— Не! — изкрещя Мария, отърсвайки от себе си ръката на абатисата.

Нямаше да остави Ротгар, никога повече, дори ако умреше тук, застанала до него.

Тежките мечове светнаха в отблясъците на огъня, срещайки се с оглушително дрънчене над главите на саксонеца и норманина. Силата на удара ги раздели и те се втренчиха яростно един в друг, дишайки тежко, събирайки сили за следващия удар.

Мария хвърли гърненцето с мехлема; Гилбърт го отби без никакво затруднение.

— Ела, дъще, опасно е за тебе. Абатисата се опита да я дръпне към вратата.

— Няма да го оставя.

Мария се опита да метне и подноса, но не успя добре да хване масивния, тежък предмет. Той тупна на земята пред краката й. Гилбърт се изсмя.

— Мария, бягай!

Ротгар размахваше меча си, карайки Гилбърт да отстъпва, но без да му нанесе вреда, понеже норманинът отблъскваше всичките му удари. Гилбърт отново се изсмя, но този път не толкова уверено, пот изби внезапно по челото му. Отмала скова краката му. Мария го гледаше настръхнала, с широко отворени очи. Внезапната тромавост на рицаря можеше да бъде просто хитрина. Само да беше имала някакво оръжие, но вече нямаше какво да хвърли, дори стол, за да го запокити по главата му, само огънят блещукаше в ъгъла.

Ротгар размаха меча още веднъж, достатъчно силно, за да съкруши отбраната на Гилбърт, и нанесе страхотен удар по корема му, защитен от ризницата. Гилбърт изпъшка и с вик на бясна обида се нахвърли върху врага си. Нямо смайване овладя Мария, когато в последния момент Гилбърт посегна към нея, сграбчи я и я изпречи пред себе си като жив щит.

— Хвърли меча, саксонецо — изрева рицарят, задъхан от усилието.

Мария се помъчи да се отскубне, но той стисна още по-здраво ръцете й, пресичайки всякакъв опит за бягство.

— Копеле! — изсъска в отговор Ротгар, но се подчини на заповедта на Гилбърт.

Мария чу как отекна на плочите хвърленият от любимия й меч. Виновна беше тя и само тя. Ротгар й беше казал да излезе от стаята. А сега той щеше да умре…, двамата щяха да умрат… от ръката на Гилбърт. Срещна погледа му с няма молба за прошка, но не намери в неговия нито следа от укор, само съчувствие на увереност, сякаш Ротгар беше сигурен, че ще може да я спаси от дилемата, която тя сама беше предизвикала.

Увереността му я изпълни с нова сила, позволявайки й дори да се отпусне, за да отслаби по този начин болезнения натиск на Гилбърт.

Рицарят залитна, сякаш разчиташе на нея да поеме тежестта му.

— Лягай долу, Мария, веднага! — извика Ротгар.

Тя се подчини и моментално се наведе, а крайчецът на окото й улови отблясъка на инкрустирано със скъпоценни камъни злато, когато Ротгар извади собствената й кама някъде от гънките на туниката си и я хвърли със страшна точност. С глух звук оръжието се заби до дръжката между брънките на ризницата, точно на рамото на Гилбърт. Той изстена от болка и запрати Мария на пода, докато в същото време с гневен стон се опитваше да извади камата. Тогава очите му се разшириха в смаяно неверие. Преви се в кръста, изкрещя, сякаш го бяха изкормили, и рухна на пода.

 

 

Ротгар коленичи до нея и я притисна до гърдите си. Мекотата й му подейства успокоително, ароматът й изпълни ноздрите му, постепенно прогонвайки жаждата за кръв, която го подтикваше да разпори гърдите на Гилбърт и да наниже на меча си порочното му сърце.

— Ранена ли си? — запита я, когато успя да овладее езика си.

— Не… о, Ротгар, целият си в кръв!

Но той не обърна внимание на тревожните й думи, на търсещите й ръце, а се вгледа недоумяващо в стенещия си противник.

— Не съм го ударил в корема, Мария. Виж, камата още стърчи в рамото му.

— Това е от мехлема в напитката, която му даде — обади се зад гърба им абатисата. — Той разкъсва червата му.

— Дала си му питие? — запита Ротгар. — Тук?

— Да, но го избих от ръката му — прошепна Мария.

— Преди да беше изпил цялата смъртоносна доза. Но изпи достатъчно, за да се случи това. — Абатисата се приближи към тях, посочвайки разкъсвания от болки мъж, който се гърчеше на пода. — Той е във ваша власт, Ротгар. Изцяло. Няма да се оправи напълно от това.

— И винаги ще го боли? — запита Ротгар с желанието да почувства удовлетворение от това, че врагът му цял живот ще страда непрекъснато, но в същото време потръпвайки при мисълта за подобна безмилостна присъда.

— Винаги.

— Така да бъде тогава.

Това наистина беше сурово наказание, по-сурово от смъртта, която Ротгар желаеше да го постигне, по-жестоко от насилствената смърт, която оскърбените му сетива все още изискваха, но той не би могъл с чиста съвест да вдигне меч против човек в състоянието на Гилбърт. Ротгар се изправи и притегли Мария в прегръдките си, без да има намерение да я пусне скоро.

— Ела любов моя. Ще го оставим на монахините. Абатисата кимна, приемайки това задължение, и Ротгар поведе Мария към вратата.

Острият, агонизиращ глас на Гилбърт ги възпря.

— Саксонецо! Спомни си клетвата си.

Ротгар хвърли поглед през рамо. Гилбърт се беше надигнал на лакът, с посивяло и пребледняло лице, по челото му лъщеше смъртна пот.

— В обора се закле, че ще ме убиеш, ако я докосна.

Гилбърт изскърца със зъби. Ротгар си представи, че вижда как спазъмът на болката пробягва през него.

— Сега тя е в безопасност — отвърна Ротгар, знаейки, че в този момент не може да прониже норманина, макар че споменът как Гилбърт беше отвлякъл. Мария, как я беше държал пред себе си, за да предотврати опасността, караше ръката му да копнее за яката саксонска брадва, която да забие в черепа на рицаря. — Мисля, че сега тя няма защо да се страхува, че ще пострада от ръцете ти.

Но Гилбърт нямаше намерение да го остави.

— Ротгар! Аз… аз те моля. Изпълни клетвата си.

Абатисата каза нещо на Мария, но толкова тихо, че Ротгар не можа да чуе, след което тя леко освободи ръката си от неговата и двете с монахинята излязоха от стаята.

Развръзката трябваше да бъде между тях двамата, саксонеца и норманина. По мъжки.

— Би направил същото и за куче, нагълтало се с развалено месо — изпъшка Гилбърт, когато останаха сами, а гласът му беше забележимо отслабнал. — Чух какво каза монахинята. Няма никаква чест в живот като този, който тя ми е подготвила. Но мога да умра гордо, ако последният удар дойде от такъв като тебе…, лорд Ротгар от Лангуолд.

— Няма защо да се унижаваш така — каза Ротгар, изненадан от обръщението на нормандеца.

— Не е унижение да признаеш победителя си — бе отговорът на Гилбърт.

Ротгар се поколеба. Разбирането му за милост не му позволяваше да откаже тази помощ на нормандеца, но странна умора го беше връхлетяла — сякаш отмъстителният дух, който го владееше, докато Мария беше изложена на опасност, го бе изоставил сега, когато вече нищо не я застрашаваше. Главата го болеше от удара на Гилбърт. Кракът му трепереше от раната в бедрото. Нямаше да се покаже достатъчно милостив към Гилбърт, ако не му достигнеше сила да нанесе смъртния удар.

— Моля те — прошепна Гилбърт, погрешно изтълкувал нерешителността на Ротгар. — Ще бъде милост, която знам, че не заслужавам.

Ротгар не намери думи, с които да удовлетвори молбата на Гилбърт. Само кимна кратко, молейки се бог да възвърне поне малко силата на ръката му.

За да бъде сигурен, че ударът ще пробие ризницата, Ротгар вдигна меча високо над главата си, държейки го с две ръце, и го заби с всичка сила в сърцето на Гилбърт. Чу се рязък стон, бликна слаба струйка кръв и угасващата светлина в очите на рицаря показа на Ротгар, че ударът му е постигнат целта си.

Той изчака за миг, преди да се дръпне от норманина, питайки се какво ли ще прави бог с душата на човек като Гилбърт Криспин.

 

 

— Обичам те — прошепна неговата магьосница Мария, увивайки ръце около кръста му, когато той излезе от стаята с мъртвото тяло на Гилбърт.

Ротгар почувства прилив на бурни, първични чувства. Без да се съобразява с абатисата, застанала наблизо, и с монахините, които се тълпяха до вратата, той наведе глава и плени устните на любимата си.

Когато накрая вдигна глава, с все още бушуваща във вените му кръв, без да обръща внимание на нашепванията на здравия разум, успя само да каже:

— Замини с мене. Не е уместно да останем под този покрив с мислите, които ми се въртят в главата.

— Моля те, Ротгар, нека се върнем в Лангуолд!

Сърцето му прескочи. Лангуолд. Винаги Лангуолд щеше да застава помежду им.

— Временно — изрече той, привидно оставил се да го убеди, за да прикрие тъгата, която го беше овладяла.

— Но няма да се застояваме — каза Мария и докосна лицето му. — Трябва ми време, за да обясня нещата на Хю, та да може да разбере, когато тръгна с тебе да търсим дом за нас двамата. Тогава ще можем да постъпим както искаме.

Ротгар се ободри, но се почувства длъжен да я предупреди още веднъж:

— Ще срещнем много пречки. Ще бъде ужасно трудно.

— Наистина много трудно — каза тя, поглеждайки дръзко към предната част на туниката му. Той избухна във възхитен смях; тя вдигна златистокафявите си очи и му се усмихна крадешком.

— Ротгар — обади се абатисата, когато двамата се запътиха към вратата, — мога ли да се надявам, че тя ще е последната жена, която отвличаш изпод покрива на абатството?

— Това е напълно сигурно, преподобна майко. — И той наведе глава усмихнат към Мария. — Нямам интерес да предизвиквам ревността й. Много я бива да поднася разни отвари.

— Освен другото — усмихна се блажено Мария.