Дона Валентино
Покорена от една целувка (13)

12

Тропотът на ботуши по дървените подове на Лангуолд разбуди Ейдит. Тя лежеше в приятна предутринна дрямка, наслаждавайки се на топлината на гърба на Хю, притиснат до нейния. Каква глупачка беше през отминалата зима, да се дърпа в далечния край на леглото и да трепери, когато до нея гореше истинска жарава.

Но тогава Хю беше различен.

Тя се зарови по-дълбоко в топлите завивки от вълчи кожи, които покриваха и двамата. Но сънят бягаше от нея. Шумните стъпки пред спалнята й станаха по-бързи, вече придружени от глухи гласове. Тя усети присъствието на Фен, клекнал близо до леглото, и чу ниското ръмжене, което беше единственият издаван от него звук. Хю се размърда зад гърба й и изстена леко. Ейдит се напрегна, спомняйки си колко малко лекарство беше взел вчера.

Стори й се твърде рано за Мария да идва с лекарството му. Опънатата завеса на прозореца си висеше. Досега Ейдит не беше забелязвала тънката светла линия под вратата, без съмнение хвърляна от факлите в преддверието.

Тя се надигна и стисна покривката. Никога преди не беше забелязвала тази светлина, защото Джефри или някой друг от пазачите й спеше на сламеник пред вратата. Уж за да бъде наблизо, ако господарят им се събуди и вземе да беснее, но тя разбираше, че ролята им е да я пазят, за да не разнесе слуха за истинското състояние на Хю.

Гласовете ставаха все по-шумни; стъпките станаха толкова бързи, колкото можеха да бъдат краката, обути в железни наколенници. Никакъв пазач не спеше пред вратата й. Какво ставаше тук? Хю изстена и изрита кожените завивки от краката си. Ейдит се опитваше да ги придърпа обратно, за да се предпази от студа в стаята, когато вратата се отвори шумно и Гилбърт Криспин застана на прага, осветен от факлите.

— Къде е тя?

— Коя… кого търсиш? — заекна Ейдит. Гилбърт кимна към Хю.

— Оная кучка, сестра му. Няма я в нишата, където спи. Помислих, че може да е тук, да го успокоява.

— Претърсих навсякъде. И нишите на рицарите са празни. Тя не е прекарала нощта тук — съобщи един задъхан оръженосец, дотичвайки при Гилбърт.

Гилбърт вдигна ръка, сякаш да накара младежа да замълчи, но само поклати глава с отвращение.

— Лейди Мария не може да се държи така. Потърси в конюшните. Тя язди шарената кобила.

Когато младежът се отдалечи, Хю изпъшка:

— Жено?

Вниманието на Гилбърт изведнъж се насочи към него.

— Виж ти какво имаме тук — отбеляза той, като влезе в стаята и затвори вратата зад себе си. На Ейдит й се прииска стаята да не беше потънала в мрак, усети как сърцето й започва да бие силно в гърдите. Чувстваше заплашителната фигура на Гилбърт да се приближава много повече, отколкото би искала. — Обеща да ми казваш за всички промени в състоянието му.

— Няма… няма какво да се каже — излъга тя, навеждайки се към Хю, сякаш да го предпази.

— Да не мислиш, че съм малоумен като него? — Дрънченето на бронята й подсказа, че е направил още една стъпка към нея. — Ти за него беше дори по-малко, отколкото бълхата за кучето. А сега си жено?

— Жено! — изрева Хю съвсем неочаквано.

Леглото се разтресе под нея и тя усети как Хю се пресяга към краката й. Извика, когато големите му ръце я приковаха доста грубо към мястото, което преди миг беше напуснала. Светлината на зората проникваше вече по-ясно през завесата, осветлявайки голия й съпруг, клекнал до нея на леглото, с крака, готови за отскок, опрял застрашително ръце до себе си, гледайки така, сякаш всеки момент щеше да се хвърли върху сър Гилбърт Криспин.

После, също така мигновено, както бе заел това положение, той се сгромоляса. Издаде остър стон и се хвана за главата, падайки на колене, от което плетената въжена основа на леглото се разтърси, а тежестта на тялото му накара Ейдит да се долепи до треперещия му гръб. Фен скочи от мястото си край леглото, спусна се към Гилбърт и заби острите си зъби в ръката му.

— Виж какво направи! — изкрещя тя, забравяйки страховете си отпреди миг, докато Гилбърт с рев отхвърли Фен от себе си. Тревожеше се само за болката на огромния, стенещ мъж, който трепереше до нея, за мъжа, който беше скочил в нейна защита, както всеки рицар би направил за своята любима. Обви ръце около широките, потръпващи рамене на Хю и склони главата му на гърдите си. — Намери веднага Мария — заповяда тя. — Той има нужда от лекарството си.

Гилбърт излезе неохотно от стаята.

Отсъствието му трая дълго и през това време Ейдит се зачуди на безстрашието си — че не се уплаши нито от Гилбърт, нито от съпруга си. Много сутрини бе наблюдавала Хю да се мята и да се тръшка в ръцете на четирима силни мъже, но сега като че ли беше доволен, че почива в прегръдките й. Тя предпазливо погали косата му, учудвайки се колко е гъста и мека. Стори й се, едно място на главата му пулсира; притисна ръка към него и той въздъхна облекчено.

— Тук? — запита тя, опипвайки друго туптящо място. Той отново въздъхна.

— А тук? Ами тук?

Тя започна да докосва и да поглажда напрегнатите мускули на тила му, докато той накрая се укроти до нея и заспа, а тежестта му я накара да се облегне на резбованата табла на леглото. Усещането не беше неприятно.

Гилбърт влезе в стаята, носейки скъпоценното шишенце на Мария.

Блясъкът на истинската зора освети спалнята и презрителното изражение на лицето му, когато забеляза спящия Хю.

— Май нямаш нужда от това в края на краищата — каза той, размахвайки шишенцето пред нея, като го държеше с два пръста, сякаш имаше намерение да го пусне на пода.

Ако Хю не беше толкова тежък, Ейдит сигурно щеше да се опита да вземе шишенцето, но той така я притискаше към таблата, че тя не можеше да помръдне.

В този момент се върна и младият оръженосец с разширени от вълнение очи.

— Бяхте прав, милорд. Кобилата на лейди Мария я няма. Конярчето каза, че снощи отишла да навести болното дете на Хелуит.

— Хелуит? Хелуит ли? Какво чух за нея? Джефри снощи не приказваше ли на всеослушание, че Ротгар отишъл при нея и после тръгнал към колибата на дървосекача? — Гилбърт разсеяно пъхна шишенцето в кесията, висяща на колана му, а на челото му се очертаха загрижени бръчки. Ужасен, разяждащ гняв разкриви лицето му и от устата му потече поток от яростни ругатни, преди най-накрая да изрече: — Мария е отишла при саксонеца.

Оръженосецът размени уплашен и смаян поглед с Ейдит. Тя притисна по-силно Хю към себе си, докато Гилбърт излизаше от стаята, без да се сети, че отнася със себе си лекарството на Хю.

 

 

Настанил удобно брадвата на рамото си, Ротгар поведе кобилата към езерцата, разположени начесто сред тази част от гората. Розови и златисти лъчи предизвестяваха идването на зората. Птиците, без да обръщат внимание на необичайния за пролетта студ, весело цвърчаха по дърветата, изливайки от пухестите си гушки радостни трели към новия ден.

На Ротгар не му беше до музика, иначе би се присъединил към тях.

Но се улови, че си подсвирква, пробивайки дупка в ледената коричка, за да може кобилата да пие. Бяха минали месеци, преди отново да почувства желание да си подсвирква, и макар да установи, че не е загубил тази си способност, разбра, че това му се удава най-добре, ако устните му не са разтегнати от широка усмивка.

— Напий се хубаво, че ще носиш двама тази сутрин — каза Ротгар, потупвайки широкия гръб на кобилата, докато тя навеждаше глава, за да потопи жадно муцуна в ледената вода. — И побързай. По-късно е, отколкото смятах.

Сега говори на някакъв кон — а какво следва? Съдейки по начина, по който кобилата свиваше уши, омагьосан глупак като него сигурно би решил, че животното разбира думите му. После кобилата вдигна глава и я обърна, наостряйки уши, помръдна ноздри и изпръхтя, докато се вглеждаше с късогледите си очи към колибата.

Изцвили продължително и приветливо. От студената утринна мъгла се разнесе също такъв отговор. После още едно изцвилване, последвано от ругатни и тихо дрънчене на сбруя, а след това глух тропот на копита по заледената земя и макар да беше почти на две мили разстояние, Ротгар усети как почвата се разтърсва под него.

Само норманите яздеха така.

А Мария беше сама в колибата.

Сърцето се заблъска в ушите му, изтривайки всеки друг звук, освен учестеното му дишане, докато тичаше между дърветата, бързайки към колибата, където Мария го чакаше, без да знае за надвисналата опасност. Бяха дошли за него, нямаше никакво съмнение, но само като видеха разбърканата й коса, намачканата и изцапана мантия, хвърлена на пода край огъня, щяха да разберат. От тъмничарите си беше научил, че жени, позволили си да интимничат с англичани, скоро ставаха плячка на страстите на всеки разюздан нормандец.

Ако помислеха, че тя доброволно му се е отдала, вече нямаше да я смятат за високопоставената си господарка, заслужаваща пълната им лоялност, а за курва, която могат само да презират.

Ротгар нахлу в колибата.

— Много се забавихме — каза той задъхан. — Идват конници.

— Проклет да е Гилбърт! Никога не става толкова рано след пиянска нощ. — Мария не си даде труд да прибере мантията си. — Можем да му избягаме.

— Знам пътя през гората. Да побързаме, Мария.

Хукнаха към кобилата. Той метна Мария на седлото и скочи зад нея, като същевременно с бърз ритник накара животното да се запъти към гората. Трябваше да откара Мария в Лангуолд. За да успее хитрината им, трябваше тя да бъде в безопасност в дома си и да се прави, че е съгласна за всичко с Гилбърт; той щеше да действа пред селяните, за да построят проклетия замък на Хю.

Преди да потънат сред дърветата, той се осмели да хвърли поглед назад и с радост видя, че на поляната още няма никой; знаеше, че двамата ще се скрият далеч преди норманите да стигнат до колибата.

Стиснал своята жена в прегръдките си, Ротгар, подкара животното към ниския хълм, преди да рискува още един миг да погледне към дърветата зад гърба си. Изруга и дръпна юздите.

— Боже господи! Каква е тая глупост?

— Нищо не виждам.

Мария се обърна, за да погледне, но тъй като беше по-ниска, не можа да види това, което се представи пред острия поглед на Ротгар.

— Твоите нормани пристигат — каза Ротгар, разказвайки колкото му беше възможно, като се вземе предвид, че дърветата, които ги предпазваха, закриваха и онези, които той се мъчеше да види по-добре. — Приближават полянката от запад. Гилбърт Криспин ги води. Друга група ги дебне от изток. Въоръжени са, Мария. Струва ми се, че искат да се разправят с твоите рицари.

Мария не можа да изрече нито дума, само погледна към небето, питайки се защо господ така много иска да съсипе всичките й надежди.

— Не можеш да си позволиш да изгубиш тези хора, Мария.

— Не! — изрече тя дрезгаво.

— Надменните ти нормани носят само леко оръжие. Не очакват друг, освен мене да им окаже съпротива в колибата. Трябва да ги предупредя.

— Не можеш да ги предупредиш! Никога няма да ти повярват! Ще те нападнат!

Мария усещаше прегръдката му. В следния миг той скочи от кобилата, пъхна юздите в ръцете й и я изгледа, а яркосините му очи потъмняха в решимост.

По погледа му Мария разбра, че той мисли, че никога повече няма да я види.

— Ротгар… — пресегна се тя към него.

— Тръгвай за Лангуолд. Повярвай ми, твоите хора не бива да разберат, че сме прекарали нощта заедно. Тръгвай, Мария. Прави каквото трябва, за да си в безопасност, докато Хю се оправи.

— Не мога. — Макар да мразеше гласът й да потреперва така плачливо, не можеше нищо да стори. — Не мога да го направя сама.

— Можеш. — Ротгар вдигна ръка и нежно прокара пръст по устните й. — Имаш огромна сила. Чувствам се почетен и благословен, че сподели част от нея с мене. Сега нека направя това за тебе.

Той тупна кобилата по задницата и тя потегли в бърз тръс, преди Мария да успее да протестира.

Животното подскочи, когато Ротгар издаде смразяващ боен вик, странно ехо на отчаянието, вкопчило като в клещи сърцето й. Рискувайки да падне, мъчейки се да удържи кобилата, Мария се обърна на седлото, безпомощно шепнейки името му, докато го гледаше как се отдалечава сред дърветата, размахал брадвата си.

— Нормани! Пазете си гърба!

Кой би помислил, че Ротгар от Лангуолд някога ще изкрещи подобно предупреждение? Но той го изрева с всичка сила, молейки се да е стигнал навреме до тях. Боже господи! Гилбърт Криспин не можеше да умре точно сега от ръцете на някакви криещи се в гората дрипави разбойници, не и когато Мария още имаше нужда от него, не и щом Ротгар възнамеряваше сам да вкуси това удоволствие.

Той изскочи на полянката, обграждаща колибата, и застина на място при изпречилата се пред очите му гледка. Тримата нормански рицари — Гилбърт, Дънстън и Стивън — и оръженосците им, всички с добри коне, но само с леки оръжия, го посрещнаха, насочили върховете на копията си към него.

Дишайки тежко, той прочете неверие по лицата им и си спомни предчувствието на Мария, че няма да послушат предупреждението му.

— Идват разбойници — каза задъхано, посочвайки към мястото, където беше видял да се промъкват нападателите. — Трябва да се защитавате.

Смехът на Гилбърт се разнесе над поляната.

— Слънцето още не е огряло деня, когато ще можеш да ме надхитриш, саксонецо. Виждам, че ти си единствената заплаха срещу мене.

С едно движение на ръката той накара хората си да образуват полукръг около Ротгар.

— Първа кръв! — изрева Стивън, подкарвайки коня си към саксонеца.

Като в сън Ротгар видя коня да налита върху него с облещени очи, видя вдигнатата за удар ръка на Стивън, усети раздвижването на въздуха, когато оръжието се насочи към мястото между врата и рамото му. Лесно беше да избегне удара. В следния миг пронизителен крясък привлече вниманието на всички.

Беше Робърт, оръженосецът на Дънстън. За един кратък миг, когато дори птиците бяха спрели да чуруликат, той остана прав, с широко отворени невярващи очи, от което лицето му добиваше почти комичен израз, а после тупна на земята, разкривайки забитата в левия му хълбок дръжка на копие.

Също като другите оръженосци, Робърт не носеше броня. Но за да пробие дебелата вълнена материя, копието трябва да беше хвърлено с нечовешка сила, от притесняващо близко разстояние. Норманите разбраха колко са уязвими в мига, когато върху им се изсипа истински дъжд от стрели.

— Саксонска клопка! — Гилбърт изрева възмутено и насочи меча си към Ротгар. — Ще ти взема главата заради това.

Той пришпори коня си, навеждайки се рязко, така че добре прицеленото копие само го одраска по врата, вместо да се забие в гърлото му.

— Не съм аз — извика Ротгар, отбивайки атаката, когато зърна няколко силуета, облечени в дрипи, да изскачат сред дърветата.

Не ги познаваше, а парцалите, с които бяха облечени, странно контрастираха с охранения им вид и доброто оръжие. Саксонци? Не му се вярваше, но те нападаха норманите, крещейки някаква странна смесица от английски думи и старинни саксонски ругатни.

Ротгар от Лангуолд вдигна брадвата си в защита на норманите на Мария.

Битката разгорещи кръвта му, разбуди дълбоко заровения инстинкт за оцеляване, накара го да изригне свирепия саксонски боен вик, който за последен път бе излязъл от устата му в битката при Хейстингс. И това му доказа, че у нападателите не тече саксонска кръв, защото никой не отговори на вика му, а битката продължи с ново настървение. Мозъкът на Ротгар не отдели много време за мимолетното угризение, че не е успял да спаси един рицар за Мария, когато един от разбойниците нанесе удар с брадвата си по крака на Стивън. Брадвата отсече крака му над коляното, а силата на удара я накара да заседне между ребрата на отчаяно цвилещия кон.

Разбойникът се помъчи да освободи оръжието си, за да не бъде повлечен от падащия кон. Ротгар се хвърли и освободи нападателя от главата му, забивайки брадвата си с рязък замах във врата му.

— Насам! При Криспин!

Приглушеният вик на Гилбърт привлече вниманието на Ротгар. Той грабна брадвата на разбойника и потърси с очи силуета на рицаря сред безредието на битката. Нормандецът се биеше в края на полянката, гологлав, само с един меч, обкръжен от група разбойници.

Безличното облекло на Ротгар му направи добра услуга, защото нападателите го забелязаха едва когато стана твърде късно, за да могат да избягнат свистящата му брадва. Той прати във вечността няколко непредпазливи души, проправяйки си път към Гилбърт през биещите се по двойки, и зае позиция зад групата, която обкръжаваше нормандеца.

Улови погледа на Гилбърт и видя очите му да блестят от омраза и укор точно когато цвилещият му кон се строполи на земята.

Ротгар стисна двете брадви в двете си ръце и лесно сцепи двата черепа, намиращи се най-близо до него. Остави едното оръжие здраво забито в жертвата си, с две ръце издърпа другото и го размаха. Бяха останали още двама нападатели, които обаче не му дадоха възможност да се развърти. Дръпнаха се от Гилбърт и хукнаха към гората, оставяйки Ротгар да стои над поваления рицар.

Всичко свърши така бързо, както и беше започнало. Нападателите се стопиха в гората, а Дънстън хукна да ги преследва. Едно копие тупна на земята, норманско копие, без съмнение изпуснато от някой от хората на Гилбърт. Над полянката се възцари неловка тишина, нарушавана само от стенанията на мъжете и съскащото дишане на ранените коне.

Гилбърт се търкаляше на земята, видимо страхувайки се да стане, защото Ротгар се извисяваше над него.

 

 

Бойната страст още бушуваше в кръвта на Ротгар, все така гневен и неспокоен. Ръката му стискаше дръжката на брадвата така силно, че остри болезнени стрели пронизваха ръката му чак до рамото. Усещаше се невероятно добре. С всяка унция от съществото си копнееше още веднъж да размаха брадвата и да съсече незащитената глава на Гилбърт на две равни половини.

Но Мария имаше нужда от този рицар. Особено сега, с толкова много ранени, когато един от рицарите й се беше лишил от крака си, когато два от тренираните бойни коне трябваше да бъдат доубити, тя имаше нужда от Гилбърт Криспин.

Тя имаше нужда и от разума на Ротгар, за да й помогне да се справи с този нормански негодник. Той стисна зъби и окончателно прогони от ума си мисълта да разцепи черепа на Гилбърт.

— Зле ли си ранен, нормандецо? — запита Ротгар. Гилбърт докосна с трепереща ръка врата си.

— Малко порязване. И няколко натъртвания, преди да се присъединиш към мелето.

Започна с пресилена показност да чисти пръстта от бронята си и бавно се изправи в цялата си височина. Ротгар стоеше неподвижно пред него, изпитвайки неописуемо удоволствие от факта, че темето на нормандеца едва достига до собствения му нос.

— Ще си платиш за това, саксонецо — изсъска Гилбърт.

— Задето ти спасих неблагодарния врат ли? — запита Ротгар с измамно лековат тон, насилвайки се да потисне яростта, която разпалиха думите на Гилбърт.

— Казвам, че ти си организирал нападението и само се правиш, че си ми спасил живота, когато стана ясно, че твоите хора губят.

Обвинението на Гилбърт, нежеланието му да признае отчаяното положение на норманите — всичко това беше толкова нелепо, че Ротгар се изсмя кратко и невярващо. Този звук предизвика прилив на кръв в разкривеното лице на Гилбърт. Със светкавично движение той отстъпи назад и заби облечения си в желязна ръкавица юмрук в незащитения корем на Ротгар.

Удар на страхливец, който изкара почти целия въздух на Ротгар. Той залитна няколко крачки назад и изпусна брадвата, борейки се да си поеме дъх.

Проклет да е Гилбърт Криспин. Мария имаше нужда само от него, от Ротгар.

Пое си дъх, колкото да изреве възмутено. Втурна се с всичка сила към хилещия се нормандец. Тежестта му събори Гилбърт на земята и той устреми удара на юмруците си към лицето му, защото знаеше, че само ще се нарани, ако го удря по облечените в броня части от тялото, и изтръпваше от радост всеки път, когато кокалчетата му срещнеха податлива плът.

Саксонецът и нормандецът се затъркаляха по земята подобно на две момчета, тръгнали да се поборят по приятелски, макар че всеки удар, който си нанасяха, преливаше от убийствена сила. Ротгар измъкна камата на нормандеца от колана му, но не можа да я освободи от кожената кания, за да присъедини стоманеното острие към силата на юмруците си. Силата на норманина беше убийствена, но дългите месеци принудителен труд бяха закалили невероятно много жилестите ръце на Ротгар. Височината му даваше възможност за по-широк размах; дълго потисканият му гняв придаваше допълнителна сила на ударите му.

Докопа го. Боже господи, най-накрая докопа главата на Гилбърт безпомощна в ръцете си, като варено яйце. Един голям камък вече се канеше да смаже черепа на норманина, когато Ротгар усети малки, трескави ръце да стискат раменете му, почувства горещи сълзи да се стичат заедно с потта по врата му, чу гласа на жената, за която така отчаяно се молеше да е вече на сигурно място, зад стените на Лангуолд.

— Спри, спри — умоляваше го Мария. — Моля те, спри, преди да сте се избили и двамата.

Гласът й, присъствието й събудиха притъпените му сетива. Мария имаше нужда от Гилбърт. И Ротгар трябваше веднага да си размърда мозъка, за да измисли как да я избави от безразсъдството й.