Дона Валентино
Покорена от една целувка (15)

14

Мария стоеше на прага на колибата, правейки се, че наблюдава с интерес приготовленията за завръщането в Лангуолд, докато всъщност хвърляше скрити погледи към Ротгар. Забеляза, че оръженосците бяха намерили захвърлената й мантия и бяха направили груба носилка за Стивън. Платът едва издържаше тежестта му; макар че мъжете бяха изпънали подплатената с кожи коприна, обезобразеният крак на Стивън стигаше до края, а здравият висеше и се влачеше по земята. Въпреки студа по брадите на носачите беше избила пот от усилието да крепят отпуснатото му тяло.

— Може би ако свалите бронята му, ще ви е по-леко — предложи Мария и думите й бяха посрещнати от единогласно „да“.

— Всички коне, без един, са ранени и трябва да се лекуват, преди отново да станат годни за езда — каза един от оръженосците. — Затова натоварихме Робърт на кобилата ви, милейди. Тези английски дяволи използват копия, които не могат да се изтеглят. Не можем да го оставим тук на милостта на лешоядите.

— Добре си направил — каза Мария.

Притисна длани на раменете си, за да се запази от хапещия вятър, претърсвайки с жаден поглед поляната с надежда да зърне Ротгар. Видя го близо до дърветата — Гилбърт никак не си губеше времето. В краткия промеждутък, докато тя се беше свестявала в колибата, той беше заповядал да затъкнат устата на Ротгар и да вържат ръцете му. Но само ако Гилбърт наредеше да метнат чувал на главата му, би скрил жизнената сила, светеща в очите на Ротгар.

О, как копнееше тя да потъне в погледа му, как жадуваше за допира му, за смеха му, да чуе успокояващия му глас да й казва, че добре е изиграла ролята си… Замоли се дано той да се разсмее, когато му каже, че се е съгласила да се омъжи за Гилбърт. В края на краищата беше й казал да прави каквото е нужно.

Сви вежди, дочувайки звуците, които долитаха от Стивън. Освен болката, предизвикана от повдигането на набързо пригодената носилка, сега той сигурно страдаше още повече поради тромавостта на носачите, докато пръстите на оръженосците дърпаха закопчалките на бронята и неумели ръце го обръщаха насам-натам, за да го освободят от тежкия метал.

И другите звуци и гледки не бяха кой знае колко по-приятни. Само Дънстън като че ли се беше отървал без никакво сериозно нараняване. Конете на Гилбърт и Стивън бяха мъртви — отчайваща загуба. Раната на Робърт го беше осакатила почти толкова зле, колкото и Стивън с отсечения му крак. Другите оръженосци бяха малко по-добре, но кой знае колко бяха уплашени от това внезапно нападение?

А колко повече щяха да пострадат, ако Ротгар не беше предупредил хората й и не беше размахал брадвата си в тяхна защита?

Целият епизод й напомняше фаталната схватка, при която беше пострадал Хю, припомняше й колко са безпомощни срещу превъзхождащите ги по брой англичани, ако те решат да се обединят. Леката рана на врата на Гилбърт, въпреки че кръвта обилно бликаше от нея, беше по-скоро повърхностно одраскване.

А пък — както беше признала и на Ротгар — какво щеше да прави без Гилбърт? Сравнително доброто му състояние означаваше, че разполага само с трима рицари — Гилбърт, Дънстън и Уолтър, който, както обикновено, беше останал в имението, за да наблюдава Хю, — с които да защитава Лангуолд от мародери. Какво щеше да стане, ако Уилям прати вест от Нормандия и поиска отряда рицари, които Хю беше длъжен да осигури? Мария отърси от ума си притесненията. Хю и Ротгар бяха живи. Тя беше жива. Щяха да надделеят.

О, само да възседнеше отново кобилата си и силните ръце на Ротгар да я прегърнат! Блуждаещите й мисли се спряха на тази картина и тя потрепери от усилието да остане на място, макар че така копнееше да изтича към Ротгар.

Гилбърт я забеляза, че потрепва. Дънстън беше отстъпил коня си на по-старшия рицар и Гилбърт се метна на седлото с обичайното си нехайно майсторство, хвърляйки към нея разсеян собственически поглед, докато надзираваше как се грижат за Стивън. Усмихна й се, когато я видя, че трепери, и потупа задницата на коня.

— Можеш да яздиш зад мене. Ще бъда щастлив да споделя топлината си с тебе, за да не чувстваш липсата на мантията.

Умът й затърси мигновен отговор.

— Тази сутрин ми е толкова зле, че не мога да яздя.

Съжалявам, Ротгар — изстена тя мислено, хвърляйки поглед към него, за да види дали се е обидил от думите й.

Изражението на Гилбърт се промени и от похотливо стана подозрително, когато очите му проследиха посоката на погледа й.

— Мисля, че много се заглеждаш в човек, който така зле те е наранил.

Краката й заплашваха да се огънат под нея и умът й моментално измисли още една лъжа, за да успокои Гилбърт.

— Планирам отмъщението си, Гилбърт. А охканията на Стивън ме подсетиха, че саксонецът има наметало. Парче мръсна вълна, но е все нещо срещу студа. Когато свалите бронята, на Стивън ще му стане много студено.

Един поглед към треперещото тяло на Стивън потвърди нуждата от покривало. Макар че зъбите му тракаха от студ, струйките пот по кожата му моментално ставаха восъчнобели.

Гилбърт поклати глава.

— Съмнявам се, че ще понесе пътуването до Лангуолд. В гроба ще му бъде далеч по-студено. Може да свикне дотогава.

— Ще ти донеса наметалото.

— Нека сама да си го взема.

— Няма да се доближаваш до него, Мария.

Конят на Гилбърт го отнесе до Ротгар. С ловко, изпитано движение на добре обучен нормански рицар Гилбърт измъкна меча си. За миг го задържа над главата му и присви подигравателно устни, докато слънчевите лъчи образуваха ореол около святкащото оръжие, но преди Мария да успее да извика или да вдигне възпираща ръка, мечът се спусна към незащитения врат на Ротгар.

Наметалото се сцепи. Нито капчица кръв не изби по кожата под него. Нито звук не излезе от запушената с парцал уста на Ротгар. Очите му останаха широко отворени и немигащи.

— Имаш… имаш лека ръка с меча, сър Гилбърт — изрече с дрезгав глас Мария.

Обви едната си ръка около врата на коня, правейки се, че гали животното, докато всъщност търсеше опора в него, за да се задържи под внезапния прилив на облекчение, който заплашваше да я извади от равновесие.

— Когато трябва — и Гилбърт размаха меча така, сякаш беше продължение на ръката му, уви около него гънките на наметалото на Ротгар и го дръпна към себе си. Тръсна ръка и наметалото увисна на върха на меча. — Виждаш ли какво мога, саксонецо? Ако не намериш златото, което обеща, ще ти набода сърцето на меча си и ще го поднеса на дамата ето така.

Двамата се гледаха яростно. Мария потърси начин да намали напрежението, набиращо се около тях. Дръпна наметалото от меча на Гилбърт и го разгъна пред себе си. Долови в него мириса на Ротгар, който я обгърна с безмълвната си мощ и й даде сили отново да се обърне към Гилбърт.

— Би ли размахал меча си заради по-миролюбиви причини и да ми отрежеш две тесни ивици…, милорд?

Ротгар премига.

Гилбърт като че ли не забеляза, че тя едва не се задави от любезните си думи, и с наперени, самоуверени движения отряза две парчета от наметалото. Също така лесно би могъл и да отдели главата на Ротгар от раменете му. Стори й се разумно да отклони вниманието на рицаря от Ротгар. Надяваше се той да я разбере, когато се дръпна от него, без да го погледне. Не можеше да рискува. Нежен поглед, лека усмивка — всяко нещо би могло да предизвика Гилбърт.

Видя го как хвърля любопитен поглед към ивиците, които тя отдели от наметалото.

— За краката ми — обясни Мария.

Щом се отдалечи достатъчно от Ротгар, се наведе да увие стъпалата си.

— Не можеш да вървиш. Ще яздиш при мене.

Оръженосците, привършили със свалянето на бронята, пак се заеха да товарят Стивън на носилката. Болезнените му викове, вече доста по-слаби, улесниха още една лъжа.

— Моята болка бледнее в сравнение с неговата, Гилбърт. Трябва да вървя до Стивън, за да държа ръката му. Ходенето ще ме стопли.

Тя побърза да увие краката си, радвайки се, че работата с ивиците плат ще прикрие тръпките на отвращение, които я обземаха при мисълта да се притисне плътно до Гилбърт и ръцете му да я обгърнат така, както Ротгар я беше прегръщал съвсем неотдавна.

Зае се да подпъхва около Стивън краищата на наметалото. Когато свърши, Гилбърт се приближи отново към нея и пъхна в ръката й края на една верига. Тя погледна към нея и видя, че другият й край е увит около врата на Ротгар. И сега не се осмели да вдигне очи към лицето му, за да не издаде истинските си чувства.

— Тъй като трябва да вървиш заради него, помислих, че ще ти бъде приятно да го водиш като скопен козел, какъвто всъщност е, скъпа — каза Гилбърт. — Аз ще яздя начело. Следвай ме.

Бледото слънце, все още отказващо да отпусне на земята дори слаб лъч пролетна топлинка, стоеше като забулено на небето. Внезапно усетила липсата на защита против студа, Мария потрепери с цялото си тяло, питайки се как ще издържи дългия път до Лангуолд, водейки годеника си на верига, докато в същото време върви подир своя бъдещ съпруг, който предвожда бавно вървящото шествие.

А и беше обещала да държи ръката на Стивън, да го успокоява. Ранените мъже понякога ставаха ужасно романтични. Но за щастие Стивън беше изпаднал в безсъзнание поради силните болки и загубата на кръв. Иначе, като се вземеше предвид какво беше станало дотук, нямаше да се изненада, ако се чуеше да обещава да се омъжи за още един упорит мъж, преди слънцето да залезе над Лангуолд.

Гилбърт нямаше търпение да стигне в Лангуолд колкото може по-скоро. С преувеличена загриженост подвикна и плесна с ръка коляното си.

— Щях да забравя — изрече, докато се ровеше в кесията си. — Донесох това по погрешка, но може да свърши работа. Може Стивън или Робърт да се почувстват по-добре от малко лекарство, а?

Шишенцето с отварата на Хю се люлееше между пръстите му.

Той го въртеше така, сякаш почти никак не тежи, и това напомни на Мария колко малко всъщност беше останало от лекарството. На Стивън без съмнение нямаше защо да се дава; Робърт можеше да се възползва от успокояващото му действие, но после щеше да моли за още и съвсем да пресуши шишенцето. Макар и със свито от вина сърце, тя нямаше да даде нито капка — ни на Робърт, ни на Стивън.

Нямаше и да позволи на Гилбърт да забележи колко е разтревожена.

— Не мисля — изрече тя, поклащайки глава със съжаление. — Това гони демони от главата, не вади стрели от задника. А и няма да помогне на Стивън да му израсне нов крак.

И докато Гилбърт мислеше над думите й, тя грабна шишенцето от ръката му и го пъхна дълбоко в кесията, висяща на пояса й.

Преклони глава пред бога, съзнавайки, че горещи вълни от срам обливат лицето и. В каква жена се беше превърнала, да съчинява небивалици и да отказва облекчаващо болките лекарство на страдащи мъже?

Скърцайки със зъби, хванала ръката на един припаднал мъж, държейки с другата веригата, увита около врата на Ротгар, тя тръгна към Лангуолд.

 

 

Хю притисна ръка към главата си с надеждата да прогони демоните, които беснееха вътре. Веднъж, преди много години, неговият оръженосец беше събрал камъни, за да облицова издълбано в земята огнище, обяснявайки, че таралеж, опечен по такъв начин, е толкова сочен, та човек би склонил да се откаже от свинското.

Оръженосецът не се беше съобразил с влагата, заключена в речните камъни, които съвсем небрежно беше подбрал. Хю и другите рицари, ужасно развеселени, наблюдаваха как загретите камъни се нацепват на остри игли, отрязвайки единия пръст на оръженосеца, което той напълно си беше заслужил, заради това, че ги бавеше с яденето, и как пробождат вече мъртвия таралеж така, сякаш от кожата му щръкват допълнителни игли. „Какво оръжие могат да станат тези камъни“, шепнеха помежду си рицарите, съзнавайки, че е почти невъзможно да впрегнат подобна сила и да я подчинят на волята си.

Днес главата на Хю спокойно би могла да бъде един от тези цепещи се камъни. Но тя беше тук и нежните й, хладни ръце го докосваха и успокояваха, нехаейки, че главата му може да се сцепи и да нарани пръстите й.

— Няма нищо — шепнеше тя. — Няма нищо.

Там, където го докоснеше, болката внезапно намаляваше, без да изчезва съвсем, но някак отслабена, сякаш скрила се в пукнатина на огромния камък, какъвто представляваше главата му, само чакаща отново да завоюва територията си. Той притисна глава към тази нежна мекота, закривайки очи от случайните слънчеви лъчи, запушвайки уши за всичко, с изключение на нежния й шепот, колкото и безсмислени думи да редеше тя.

— Гилбърт взе шишенцето. Известно време ми се струваше, че няма да имаш нужда от него. Мария не ми вярва. Аз също знам да лекувам, абатисата ме научи. Мисля, че това е опиум. Болката, която усещаш сега, е защото ти липсва лекарството, а не от раната.

Гласът й звучеше странно, сякаш езикът й изпитваше трудности при изричането на норманските думи.

— Няма нищо.

Тя притисна чашата към устните му и водата се разля по лицето му, намокряйки роклята й.

Кога за последен път беше пил вода? Вдигнал треперещата си ръка, за да хване чашата, Хю загълта жадно водата. Тя я откъсна от хватката му с такава лекота, все една птица бе сграбчила чашата в ноктите си.

— Жаждата ти ще се усили. Това е добър признак. Ще получиш спазми в стомаха, ако пиеш прекалено много наведнъж. Но въпреки това скоро ще те връхлетят ужасни болки; трябва да бъдеш подготвен. Може да стане нужда да викна няколко мъже. Няма да те оставя.

Той притисна глава към корема й. Тя го прегърна и го залюля. Успокояващият й шепот се разля над него.

— Мисля, че става нещо. Гилбърт не бива да знае. Трябва да кажем, че болката ти е от раната. Скоро ще трябва напълно да се свестиш.

— Жълта… — успя да изохка Хю. — Жълта коса върху мене. Жено.

— Ейдит — прошепна тя.

И коприненият водопад на косата й го заслони от всичко, освен от ниските, почти приспивни звуци, когато тя се наведе над него и с ръце и глас започна да отпъжда болката му.