Михаел Енде
Момо (9) (или Странната история за времекрадците и за детето, което върна на хората откраднатото време)

Девета глава
Едно добро събрание, което не успя да се състои, и едно лошо събрание, което се състоя

Големият час беше отминал. Беше отминал и никой от поканените не дойде. Тъкмо онези възрастни, които най-много бяха засегнати, не забелязаха походите на децата.

Тъй че следователно всичко беше напразно.

Слънцето вече клонеше надолу към хоризонта и стоеше голямо и червено сред пурпурното облачно море. Лъчите му докосваха все още само най-горните редове на стария амфитеатър, в който от часове вече седяха и чакаха стотици деца. Не се чуваше нито глъч, нито весел шум. Всички седяха тихи и тъжни.

Сенките бърже се удължаваха и скоро щеше да се стъмни съвсем.

Децата започнаха да треперят от студ, тъй като се захлади. Църковната камбанария в далечината удари осем пъти. Сега вече нямаше никакво съмнение, че делото напълно пропадна.

Някои деца наставаха и мълчаливо се разотиваха, присъединиха се и други. Никой не проронваше нито дума. Разочарованието беше прекалено голямо.

Най-накрая Паоло се приближи до Момо и каза:

— Няма смисъл да се чака повече, Момо. Сега вече никой няма да дойде. Лека нощ, Момо.

И той си тръгна. После дойде франко:

— Нищо не може да се направи. Не бива да разчитаме повече на възрастните, убедихме се. Винаги съм бил недоверчив към тях.

След това той също си тръгна, а след него тръгнаха и други. И накрая, когато вече съвсем се бе стъмнило, последните деца изгубиха надежда и потеглиха. Момо остана сама с Бепо и Гиги.

След известно време се надигна и старият уличен метач.

— И ти ли тръгваш? — попита Момо.

— Трябва — отговори Бепо, — имам извънредна смяна.

— През нощта?

— Да, по изключение са ни разпределили за откарване на кофите с боклук. Тъй че трябва да отида.

— Но сега е неделя! И изобщо ти още никога не си правил нещо по задължение!

— Не съм, но сега ни разпределиха. По изключение, както казах. Иначе не успявали да свършат. Липса на работна ръка и тем подобни.

— Жалко — каза Момо, — щях да се радвам, ако днес беше останал тук.

— Да, на мен също изобщо не ми се иска сега да си тръгвам — каза Бепо.

— Значи, довиждане до утре.

Той се метна на скърцащото си колело и се изгуби в тъмнината.

Гиги свиреше тихичко някаква тъжна песен. Умееше много хубаво да свири и Момо се заслуша. Но внезапно той прекъсна мелодията.

— Аз също трябва да си тръгвам! — каза Гиги. — Днес е неделя и ще трябва да играя ролята на нощен пазач! Казах ли ти вече, че това е най-новата ми професия! Почти бях забравил.

Момо учудено го изгледа и нищо не каза.

— Не бъди тъжна — продължи Гиги, — че планът не успя тъй както си мислехме. Аз също си бях представял нещо друго. Но въпреки това беше весело! Великолепно!

Понеже Момо упорито мълчеше, той утешително я погали по косите и добави:

— Не го вземай присърце, Момо. Утре вече всичко отново ще изглежда другояче. Ние ще си измислим просто нещо ново, една нова история, искаш ли?

— Това не беше история — промълви Момо.

Гиги стана.

— Разбирам, но нека продължим утре разговора, съгласна ли си? Сега трябва да тръгвам, така и така съм закъснял. А ти си легни и поспи.

И той тръгна, свирукайки своята тъжна песничка.

Момо остана съвсем сама сред големия каменен кръг. Нощта беше беззвездна. Небето — цялото покрито с облаци. Подухна странен вятър. Не беше особено силен, но духаше без прекъсване и довяваше странна студенина. Беше, тъй да се каже, някакъв пепелносив вятър.

 

 

Далече извън големия град се издигаха огромните купища смет. Те представляваха истинска планина от прах, отломъци, алуминиеви кутии, стари дюшеци, скъсани найлонови, картонени кутии и всички онези неща, които всеки ден биват хвърляни в огромния град и които тук очакваха своя ред за прехвърлянето си в гигантските пещи.

До късно през нощта старият Бепо помагаше заедно със своите колеги да изриват сметта от камионите, наредени в дълга редица със светещи фарове. И колкото повече камиони разтоварваха, толкова повече прииждаха други и се присъединяваха към редицата чакащи.

— Бързайте! — чуваше се постоянно. — Хайде, хайде! Иначе никога няма да свършим!

Бепо изриваше ли, изриваше с лопатата, докато накрая ризата му залепна по тялото. Най-после към полунощ работата приключи.

Бепо беше вече стар, а и по природа не бе особено силен, тъй че изнурен седна върху един обърнат надупчен пластмасов леген и се опита да си поеме дъх.

— Хей, Бепо — извика един от неговите колеги, — вече си тръгваме, ти идваш ли?

— Минутка само — отвърна Бепо и притисна ръка към сърцето си, което го наболяваше.

— Не ти ли е добре, старче? — попита един друг.

— Вече всичко е наред — отговори Бепо, — ти си тръгни. Аз само ще отдъхна за малко.

— Хайде тогава — извикаха другите, — лека нощ! — и потеглиха.

Стана тихо. Само плъхове прошумоляваха тук-таме из сметта и процвърчаваха от време на време. Бепо заспа, подпрял глава на ръцете си.

Колко бе спал, не разбра, но изневиделица го разбуди някакъв студен полъх. Погледна и в миг вече беше напълно буден.

Върху огромната планина от смет стояха сиви господа с елегантни костюми, кръгли бомбета на главите, оловносиви чанти в ръцете и малки сиви пури между устните. Всички те мълчаха и неотлъчно гледаха към най-високото място на купчината, където се издигаше подобие на съдийска маса, зад нея седяха трима господа, които по нищо не се различаваха от останалите.

В първия миг Бепо потрепера от страх. Страхуваше се, че може да бъде открит. Не му беше мястото тук, разбра той ясно и без да размисля. Но скоро забеляза, че сивите господа гледат нагоре към съдийската маса като хипнотизирани.

Навярно изобщо не го виждаха, а може би просто го вземаха за някаква изхвърлена вещ. Във всеки случай Бепо се спотаи и реши да не издава нито звук.

— Агент № БЛВ/553/ц да се яви пред углавния съд! — прокънтя сред тишината гласът на господина, който седеше горе в средата на масата.

Повикването бе повторено долу и след това прозвуча като второ ехо още веднъж. Тогава сред навалицата се образува пътека и един сив господин бавно заизкачва купчината смет. Единственото, което го различаваше рязко от всички други, бе, че сивото му лице беше почти бяло.

Най-после той застана пред съдийската маса.

— Вие сте агент № БЛВ/553/ц, нали? — попита този в средата.

— Тъй вярно.

— Откога работите за времеспестовната каса?

— От моето възникване.

— Това се разбира от само себе си. Спестявайте си подобни излишни забележки! Кога сте възникнали?

— Преди единадесет години, три месеца, шест дни, осем часа, тридесет и две минути и, точно в този момент, осемнадесет секунди.

Странно, макар разговорът да се водеше тихо и твърде далече, старият Бепо разбираше всяка дума.

— Известно ли ви е — продължи разпита господинът в средата, — че в този град съществува едно не съвсем безобидно число деца, които днес навсякъде носеха лозунги и плакати и дори имаха безумния план да поканят целия град, за да разкажат за нас?

— Известно ми е — отвърна агентът.

— Как тогава си обяснявате — продължи немилостиво съдията, — че тези деца изобщо знаят за нас и нашата дейност?

— Не мога да си обясня — отговори агентът. — Но ако ми е позволено тук да направя една забележка, бих искал да разясня пред височайшия съд да не взема цялата тази случка по-сериозно от това, което е тя всъщност. Безпомощна детинщина, нищо повече! И освен това моля съда да не забравя, че на нас ни се удаде без никакви усилия да провалим заплануваното събрание, като просто не оставихме, на хората никакво време. Но дори и това да не ни се беше удало, аз съм сигурен, че децата нямаше да разкажат на възрастните нищо друго освен някаква детска разбойническа история. Според мен дори трябваше да позволим събранието, за да можем…

— Обвиняеми! — прекъсна го строго съдията. — Знаете ли къде се намирате?

Агентът се сниши.

— Тъй вярно — прошептя той.

— Вие се намирате — продължи съдията — не пред един човешки съд, а пред себеподобни. Много добре знаете, че не можете да ни лъжете. Защо въпреки това се опитвате?

— Професионална привичка — промърмори обвиняемият.

— Колко сериозно или несериозно трябва да се вземе предприетото от децата — каза съдията, — това може да оставите за преценка на ръководството. Но вие самият, обвиняеми, знаете много добре, че нищо и никой не е така опасен за нашата работа, както са децата.

— Зная го — призна обвиняемият с половин глас.

— Децата — обясняваше съдията, — по природа са наши врагове! Ако ги нямаше тях, цялото човечество отдавна да беше под наша власт. Децата много по-трудно се принуждават към пестене на време отколкото всички други хора. Именно затова един от нашите най-строги закони гласи: децата са последни на ред. Беше ли ви известен този закон, обвиняеми?

— Много добре, височайший съд — задъхано отвърна агентът.

— И въпреки това имаме безспорни доказателства — добави съдията, — че един от нас, аз повтарям, един от нас е говорил с едно дете и отгоре на всичко му е издал тайната ни. Обвиняеми, навярно знаете кой е бил този един от нас?

— Аз бях — отговори агентът № БЛВ/553/ц съкрушено.

— И защо сте престъпили нашия най-строг закон? — попита съдията.

— Понеже това дете — защити се обвиняемият, — неимоверно много пречи на нашата работа с въздействието си върху другите хора. Постъпих така, мислейки за доброто на времеспестовната каса.

— Вашите намерения не ни интересуват — отвърна ледено съдията, — нас ни интересува само резултата. А резултатът във вашия случай, обвиняеми, не само че не е никакво спечелено време за нас, но и на всичко отгоре сте издали на това дете някои от нашите най-важни тайни. Признавате ли се за виновен, обвиняеми?

— Признавам се — прошептя агентът с наведена глава.

— Значи се намирате за виновен?

— Тъй вярно, но аз моля височайшия съд да признае смекчаващо вината обстоятелство, че аз наистина бях омагьосан. Начинът, по който това дете ме слушаше, просто изтръгна тайните от мене. Сам не мога да си обясня как се стигна до там, но се кълна, че беше така.

— Вашите извинения не ни интересуват. Смекчаващи вината обстоятелства нямат значение. Нашият закон е ненакърним и не търпи никакво изключение. Въпреки туй ще се заинтересуваме за това странно дете. Как се казва?

— Момо.

— Момче или момиче?

— Малко момиче.

— Местожителство?

— Руината на амфитеатъра.

— Добре — добави съдията, записвайки всичко в малкото си бележниче. — Можете да бъдете сигурен, обвиняеми, че това дете вече няма да ни пречи. Ще се погрижим с всички възможни средства. И ако това ви успокоява, бихме могли незабавно да пристъпим към изпълнение на присъдата.

Обвиняемият започна да трепери.

— Какво гласи присъдата? — прошепна той.

Тримата господа зад съдийската маса сведоха глави един към друг, зашепнаха нещо и закимаха.

После този в средата отново се обърна към обвиняемия и обяви:

— Присъдата над агент № БЛВ/553/ц единодушно гласи: обвиняемият е намерен за виновен и обвинен в измяна. Той самият е признал вината си. Според нашия закон, за наказание му се отнема незабавно всякакво време.

— Милост! Милост! — изкрещя обвиняемият.

Но двамата сиви господа, които стояха до него, вече му бяха взели оловносивата чанта и малката пура.

И ето че се случи нещо странно. В същия миг, в който осъденият нямаше вече пура, той започна бързо да става все по-прозрачен и по-прозрачен. Писъкът му също изтъня и постепенно се изгуби. Сивият господин стоеше с ръце пред лицето си и буквално се стопи в нищото. Накрая като че ли вятърът завъртя някоя и друга пепелна снежинка, но после и те изчезнаха.

Всички сиви господа, които бяха присъствували на съда, мълчаливо се отдалечиха. Тъмнината ги погълна и единствено сивият вятър вееше над пустата планина от смет.

Бепо Уличния метач продължи да седи неподвижно и не откъсваше поглед от мястото, където бе изчезнал обвиняемият. Имаше усещането, че се е превърнал в парче лед и сега отново лека-полека се разтопява. Вече знаеше от собствен опит, че сивите господа съществуват.

Приблизително по същото време — градският часовник в далечината удари дванадесет — малката Момо все още седеше върху каменните стъпала на руината. Чакаше. Не можеше да каже какво. Но имаше странното предчувствие, че трябва да почака мъничко. Тъй че все още не се беше решила да отиде да спи. Внезапно усети как нещо лекичко я докосна по голото краче. Наведе се ниско надолу, понеже беше съвсем тъмно, и разпозна в мрака една голяма костенурка, която я гледаше право в лицето с вдигната глава и странна усмивка. Черните й умни очи блестяха толкова приятелски, сякаш всеки миг щеше да проговори.

Момо още повече се наведе към нея и я почеса с пръст под брадичката.

— Ей, коя си ти — попита тя тихичко. — Мило е от твоя страна, че поне ти идваш да ме посетиш, костенурке. Какво искаш от мене?

Момо не разбра дали в началото не ги бе забелязала, или те едва в този момент се появиха, но във всеки случай върху гърба на костенурката изведнъж слабо заблещукаха букви, образувани сякаш от шарките на черупката.

„ЕЛА С МЕНЕ!“ — разчете бавно Момо.

Тя учудено се понадигна:

— Мен ли имаш предвид?

Но костенурката вече бе тръгнала. След няколко крачки спря и се обърна към детето. „Тя наистина ме вика!“ — помисли си Момо. После стана и тръгна след нея.

— Хайде! — прошепна тя. — Аз ще те следвам.

И крачица след крачица продължи да върви след костенурката, която бавно, много бавно я изведе от каменния кръг и пое към големия град.