Михаел Енде
Момо (3) (или Странната история за времекрадците и за детето, което върна на хората откраднатото време)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Momo (oder Die seltsame Geschichte von den Zeitdieben und von dem Kind, das den Menschen die gestohlene Zeit zurückbrachte), (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 18 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2010 г.)
Разпознаване и корекция
filthy (2010 г.)

Издание:

Михаел Енде. Момо или Странната история за времекрадците и за детето, което върна на хората откраднатото време

Немска, второ издание

Превод: Федя Филкова

Редактор: Милка Стефанова

Технически редактор: Ети Бобева

Формат 70X90/16. Печатни коли 16.

ИК „Дамян Яков“, 2008 г.

ISBN: 978-954-527-426-8

История

  1. — Добавяне

Трета глава
Един ураган наужким и една буря в действителност

От само себе си се разбира, че при слушането Момо не правеше никаква разлика между възрастни и деца, но и по една друга причина децата идваха в стария амфитеатър с голямо удоволствие. Откакто Момо бе тук, те играеха така добре, както никога преди. Просто вече нямаше скучни мигове. И това бе тъй не защото Момо правеше хубави предложения. Не, Момо просто беше тук и играеше заедно с другите. И тъкмо поради това — не се знае как — децата сами идваха до най-добрите идеи. Те всекидневно измисляха нови игри, от хубави по-хубави.

Веднъж в един задушен, потискащ ден десетина-единадесет деца седяха върху каменните стъпала и чакаха Момо, която бе излязла за мъничко да се поразходи из околността, както често правеше. На небето висяха огромни черни облаци. Скоро навярно щеше да има буря.

— По-добре да си отида в къщи — каза едно момиче, което беше довело със себе си и малката си сестричка, — страх ме е от светкавици и гръмотевици.

— А в къщи — попита едно момче с очила, — в къщи не се ли страхуваш от тях?

— Страхувам се — отвърна момичето.

— Тогава си остани тук, все едно е — каза момчето.

Момичето вдигна рамене и кимна с глава. След малко каза:

— Изглежда Момо обаче няма да дойде.

— Е, и какво? — намеси се друго момче в разговора, чийто външен вид бе доста занемарен. — Въпреки туй можем да поиграем на нещо — и без Момо.

— Добре, ала на какво?

— Аз също не знам. На нещо все пак.

— Нещо е нищо. Кой има някакво предложение?

— Аз зная нещо — каза един дебеланко с писклив момичешки глас, — бихме могли да играем така: цялата руина да бъде голям кораб и ние да пътуваме през непознати морета и да изживяваме приключения. Аз съм капитанът, ти си първият щурман, а ти си природоизпитател, професор, тъй като в случая това е изследователска експедиция, нали разбираш? А другите са моряци.

— А ние, момичетата? Ние какво сме?

— Морячки. Това е кораб на бъдещето.

Наистина хубав план! Те се опитаха да играят, но не можаха напълно да се спогодят и играта не потръгна. След малко всички отново седяха на каменните стъпала и чакаха.

И тогава дойде Момо.

 

 

Високо се издигаше вълната пред порещия кораб. Изследователският кораб „Арго“ леко се полюляваше нагоре и надолу сред мъртвото течение, докато спокойно и с пълна сила навлизаше в южното Коралово море. От незапомнени времена нито един кораб не се бе осмелявал да пристъпи в тези опасни води, защото тук гъмжеше от бездни, от коралови рифове и непознати морски чудовища. И преди всичко тук царуваше тъй нареченият „Вечен тайфун“, един водовъртежен вихър, който не спираше нито за миг. Той непрестанно бродеше из морето и търсеше жертва, сякаш че бе живо, дори хитро същество. Пътят му бе непредвидим. И всичко, попаднеше ли веднъж в огромните лапи на тази стихия, вече никога не можеше да се измъкне, освен ако тя не го надялкаше на тънички като кибритени клечки трески.

Естествено, че изследователският кораб „Арго“ бе специално съоръжен за среща с този „Бродещ вихър“. Той целият бе направен от синя стомана „Аламонт“, огъваема и същевременно нечуплива като острие на сабя. Освен това беше излят по специален начин от едно-единствено парче стомана без шевове и спойки.

Въпреки туй друг капитан и друг екипаж трудно биха имали смелостта да се изложат на тези нечувани опасности. Но капитан Гордон я имаше. Той гордо гледаше от капитанския мостик своите моряци и морячки, всички те изпитани специалисти в своите области според обстоятелствата в момента.

До капитана стоеше неговият първи помощник, щурманът Дон Мелу, стар морски вълк, минал през огън и вода и преживял 127 морски стихии.

По-нататък в дъното върху слънчевата палуба се виждаше професор Айзенщайн, научният ръководител на експедицията със своите две асистентки Маурин и Сара, чиято огромна памет му заместваше цели библиотеки. И тримата стояха наведени над своите прецизни инструменти и тихо се съветваха помежду си на своя сложен научен език.

Малко отстрани на тях седеше красивата туземка Момозан, подвила крака. От време на време изследователят я разпитваше за отделни подробности на морето и тя му отвръщаше на своя звучен Хула-диалект, който само професорът разбираше.

Целта на експедицията бе да открие причината за „Бродещия тайфун“ и при възможност да я отстрани, за да могат и други параходи отново да плават по морето. Но все още всичко беше тихо и от бурята нямаше и следа.

Внезапно един вик на мъжа от наблюдателницата извади капитана от неговите мисли.

— Капитане! — извика той през свитата си на фуния ръка. — Или аз съм луд, или там отпред наистина виждам един стъклен остров!

Капитанът и Дон Мелу веднага насочиха далекогледите си. Професор Айзенщайн и неговите асистентки се приближиха заинтересовани. Само красивата Момозан остана спокойно да седи. Загадъчните обичаи на нейния народ й забраняваха да показва любопитство. Скоро стъкленият остров бе достигнат. Професорът слезе по въжената стълба върху външната стена на кораба и стъпи на прозрачната земя. Бе извънредно плъзгаво и професор Айзенщайн положи всички усилия да се задържи на краката си.

Целият остров имаше формата на кръг и приблизително бе с диаметър от двадесет метра. В средата се издигаше и образуваше нещо подобно на сводест купол. Когато професорът достигна най-високото място, успя да забележи дълбоко в сърцевината на острова една пулсираща светеща точка.

Той сподели наблюдението си с другите, които напрегнато го очакваха, облегнати на перилото на борда.

— Съобразно с това — изрази мнението си асистентката Маурин, — навярно става дума за един Огелмумпфус бистроциналис.

— Възможно е — отвърна асистентката Сара, — но също така би могло да бъде и една Шлукула тапетоцифера.

Професор Айзенщайн се изправи, намести очилата си и извика към парахода:

— Според мен тук става дума за една разновидност на обикновения Щрумпфус квичинензус. Но това ние бихме могли да установим едва тогава, когато изучим случая издъно.

В отговор на това във водата скочиха три морячки, които освен туй бяха и световноизвестни спортистки водолазки и междувременно си бяха облекли водолазните костюми. Те се изгубиха в сините дълбини.

Известно време на морската повърхност се появяваха само въздушни мехурчета, но после изведнъж изскочи едно от момичетата на име Сандра и задъхано извика:

— Медуза-гигант! Другите две морячки висят в нейните пипала и не могат вече да се освободят. Трябва да им се притечем на помощ, преди да е станало късно!

След тези думи тя отново се скри.

Моментално във водата се гмурнаха сто водолаза под ръководството на своя изпитан капитан Франко, наречен Делфина. Под водата се развихри страшна битка и повърхността се изпълни с пяна. Но дори и на тези мъже не им се удаде да измъкнат двете момичета от ужасната прегръдка. Силата на тази медуза-гигант беше прекалено могъща!

— Нещо — каза професорът на своите асистентки и сбърчи чело, — нещо в това море като че ли предизвиква някакъв вид гигантски растеж. Това е крайно интересно!

Междувременно капитанът Гордон и неговият първи помощник Дон Мелу, които се съвещаваха помежду си, бяха стигнали до следното решение.

— Назад! — извика Дон Мелу. — Всички обратно на борда! Ще разрежем чудовището на две части, тъй като иначе не можем да освободим двете момичета.

Делфина и неговите водолази се покатериха обратно на борда. Първоначално „Арго“ се върна малко назад и после с всичка сила връхлетя върху гигантската медуза. Носът на стоманения кораб бе остър като бръснач. Безшумно и почти без никакво сътресение той разряза гигантската медуза на две части. Това не бе съвсем безопасно за намиращите се в пипалата момичета, но Дон Мелу бе пресметнал до косъм тяхното положение и корабът мина точно между двете. Пипалата на двете половини веднага се отпуснаха безжизнени и безсилни и пленничките можаха да се измъкнат.

На парахода ги посрещнаха радостно. Професор Айзенщайн пристъпи към двете момичета и им каза:

— Вината беше моя. Не биваше да ви изпращам под водата. Простете ми, че ви изложих на опасност!

— Няма какво да прощаваме, професоре — отговори едното момиче и весело се засмя, — нали ние в края на краищата за това сме тръгнали с кораба.

Другото момиче добави:

— Опасността е нашата професия.

За по-дълга размяна на думи не остана време. Заради спасителните работи капитанът и екипажът на кораба напълно бяха забравили да наблюдават морето. И едва сега, в последната минута успяха да забележат, че междувременно „Бродещият вихър“ се бе появил на хоризонта и с бясна скорост се носеше към „Арго“.

В началото една мощна връхлитаща вълна сграбчи стоманения кораб, подхвърли го нависоко, обърна го настрани и после го хвърли надолу върху падината на вълна с дълбочина най-малко петдесет метра. Още при първия такъв удар по-некопитни и не толкова смели моряци като тези на „Арго“ половината щяха да бъдат изхвърлени през борда, а другата половина щеше да загуби свяст. Капитан Гордон обаче остана на командния мостик, широко разкрачил крака, сякаш не се беше случило нищо, а също и екипажът му изглеждаше недокоснат от никаква буря. Единствено красивата туземка Момозан, не свикнала на подобни бурни морски пътешествия, се бе изкачила в една спасителна лодка.

Само за няколко секунди цялото небе придоби катранен цвят. Ревейки и трещейки, бурята се хвърляше върху кораба, подмяташе го ту нагоре до висините, ту надолу чак до самото дъно и като че ли гневът й растеше с всяка минута, понеже нищо не можеше да стори на стоманения „Арго“.

Капитанът даваше своите наставления със спокоен глас, а първият помощник високо ги повтаряше. Всеки беше на своето място. Дори професор Айзенщайн и неговите асистентки не бяха изоставили инструментите си. Те изчисляваха къде е сърцевината на бурята, тъй като именно натам трябваше да се отправят. Капитан Гордон тайно се любуваше на хладнокръвието на тези учени, които за разлика от него и хората му не бяха тъй опитни в морските работи.

Падна първата мълния и улучи стоманения кораб, който естествено целият се наелектризира. Където и да пипнеше човек, навсякъде го пресрещаха искри. Но всеки от борда на „Арго“ бе подготвен за подобни изненади в продължителните месеци сурови тренировки. И затова никой не обръщаше внимание.

Работата на екипажа се усложни донякъде и от това, че по-тънките части на кораба — стоманените въжета и железните пръти — започнаха да горят подобно на жичка в електрическа крушка, макар всички да си сложиха азбестови ръкавици. Но за щастие тази жар скоро бе потушена, понеже се изля дъжд, какъвто още никой от присъствуващите — с изключение на Дон Мелу — не бе преживявал, един дъжд толкова плътен, че скоро измести целия въздух и затрудни дишането. Екипажът се принуди да надене водолазни маски и дихателни апарати.

Светкавица след светкавица и гръм след гръм! Ревяща буря! Вълни с големината на къщи и бяла пяна!

Метър след метър „Арго“ се бореше и с пълна пара си пробиваше път напред, въпреки дивата сила на тайфуна. Машинистите и огнярите долу в трюмовете постигаха невъзможното. Те се бяха завързали с дебели въжета, за да не бъдат изхвърлени в откритата огнена паст на парните котли от ужасното люлеене и клатушкане на кораба.

Най-после сърцевината на бурята беше достигната. Но каква гледка се разкри пред очите им!

Върху морската повърхност, която тук беше гладка като огледало, понеже всички вълни просто бяха изметени от силната буря, танцуваше едно гигантско същество. То стоеше на един крак, тялото му нагоре ставаше все по-дебело и наистина изглеждаше като пумпал, голям колкото планина. Въртеше се около себе си с такава бързина, че не можеха да се забележат никакви подробности.

— Един Шум-шум гумиластикум — извика възторжено професорът и стисна очилата си, които падащият дъжд непрекъснато сваляше от носа му.

— Бихте ли могли да ни го обясните малко по-точно? — избоботи Дон Мелу. — Ние сме прости моряци и…

— Оставете сега професора на спокойствие, защото изследва — прекъсна го асистентката Сара, — това е една рядка възможност. Съществото-пумпал вероятно произхожда още от най-древни времена. Би трябвало да е на повече от един милиард години. Днес от тези същества е останала само една микроскопично малка разновидност, която се среща понякога в доматения сос и още по-рядко в зеленото мастило. Този екземпляр е навярно единственият с подобна големина, който все още съществува.

— Но ние сме тук — извика капитанът през рева на бурята, — за да отстраним причината за „Вечния тайфун“. Тъй че професорът трябва да ни каже как да спрем онова чудовище там!

— Това — каза професорът, — във всеки случай аз също не знам. Науката все още не е имала възможността да го проучи.

— Добре — отвърна капитанът, — ние като начало ще го обстрелваме и ще видим какво ще се случи.

— Много жалко! — оплака се професорът. — Единственият екземпляр Шум-шум гумиластикум и да бъде обстрелван!

Но оръдието вече бе обърнато към гигантския пумпал.

— Огън! — заповяда капитанът.

Син остър пламък, дълъг един километър, изригна от двуцилиндровата тръба. Не можа да се чуе естествено нищо, понеже, както е известно, едно отбранително оръдие стреля с протеин.

Светещият снаряд политна към Шум-шум, но бе уловен от гигантския вихър и отклонен от посоката му. Снарядът обиколи образованието няколко пъти все по-бързо и по-бързо и най-накрая бе изхвърлен във висините, където изчезна всред чернилката на облаците.

— Безсмислено е — извика капитан Гордон, — ние непременно трябва да се приближим до този пумпал!

— Няма да можем да се приближим! — отвърна Дон Мелу. — Машините са на пълна скорост. Но това стига тъкмо колкото да не ни издуха бурята.

— Имате ли някакво предложение, професоре? — поиска да разбере капитанът.

Но професор Айзенщайн само вдигна рамене, а и неговите асистентки също не знаеха никакъв изход. Изглежда трябваше безславно да прекъснат експедицията.

В този момент някой дръпна професора за ръкава. Бе красивата туземка.

— Малумба! — каза тя с грациозни жестове. — Малумба ой-ситу соно! Ервайни саламба инсалту лолобиндра. Крамуна хой бени бени садогау.

— Бабалу? — попита изненадан професорът. — Дидит маха файнози инту ге дойнен малумба?

Красивата Момозан усърдно закима и отговори:

— Додо ум ауфу шуламат вавада.

— Ой-ой — отвърна професорът и дълбокомислено се поглади по брадата.

— Какво казва тя? — заинтересува се щурманът.

— Казва — обясни професорът, — че сред нейния народ има една прастара песен, която би могла да приспи Бродещия тайфун, стига някой да има куража да му я изпее.

— Не ме карайте да се смея! — изръмжа Дон Мелу, — приспивна песничка срещу цяла стихия!

— Какво е вашето мнение, професоре? — попита асистентката Сара. — Възможно ли е нещо подобно?

— Не бива да имаме предразсъдъци — каза професор Айзенщайн, — понякога в преданията на туземците се крие истина. Вероятно съществуват определени трептения на звуците, които влияят върху Шум-шум гумиластикум. Ние просто знаем все още много малко за техните условия на живот.

— При всички случаи няма да навреди — отсъди капитанът, — затова би трябвало просто да опитаме. Кажете й да започне да пее.

Професорът се обърна към красивата Момозан и каза:

— Малумба диди ойсафал хуна-хуна, ваваду?

Момозан кимна и веднага започна една извънредно своеобразна песен, която се състоеше от съвсем малко тонове, постоянно повтарящи се:

Ени мени алубени

Вана таи сусура тени!

При това тя пляскаше с ръце и подскачаше наоколо в такт.

Простата мелодия и думите лесно можеха да се запомнят. Другите също подеха един след друг и скоро пееше целият екипаж, пляскаше с ръце и обикаляше в такт наоколо. Беше твърде странно да се наблюдава как старият морски вълк Дон Мелу и самият професор пеят и пляскат, сякаш са деца на игрище.

И наистина, това, което никой от тях не вярваше, се сбъдна! Гигантският пумпал взе да се върти все по-бавно и по-бавно, докато накрая спря и започна да потъва. Водните маси с трясък го покриха. Бурята в миг напълно стихна, дъждът спря, небето се избистри и стана синьо, а вълните на морето се успокоиха. „Арго“ стоеше кротко върху блестящото водно огледало, като че ли тук никога не бе царяло нищо друго освен спокойствие и мир.

— Приятели — каза капитан Гордон и признателно изгледа всеки един в лицето, — това го постигнахме ние!

Той никога не говореше много и всички го знаеха. Точно затова бе от голямо значение, че този път той добави:

— Гордея се с вас!

 

 

— Мисля — каза момичето, което беше довело със себе си и своята малка сестричка, — че наистина е валяло. Във всеки случай аз съм мокра до кости.

В действителност бурята бе стихнала междувременно. И най-много от всички се учудваше момичето с малката сестричка, което съвсем бе забравило да се страхува от светкавиците и гръмотевиците — през цялото време, докато беше на стоманения кораб.

momo_32.png

Поговориха още малко за приключението и взаимно си разказаха подробности, които всеки един поотделно бе преживял. После се разделиха и се отправиха към домовете си, за да се изсушат.

Само момчето с очила единствено не беше съвсем доволно от хода на играта. На раздяла то каза на Момо:

— Жалко все пак, че оставихме Шум-шум гумиластикум да потъне. Последният екземпляр от този вид! Аз действително с удоволствие бих го изучил по-подробно.

Но по един въпрос те всички сега, както и преди, бяха напълно единодушни: никъде другаде не се играеше така, както при Момо.