Михаел Енде
Момо (19) (или Странната история за времекрадците и за детето, което върна на хората откраднатото време)

Деветнадесета глава
Заключените трябва да се отключат

Чу се глас. Момо бавно се надигна от дълбините на своя сън без сънища. По някакъв странен начин се усещаше освежена и отпочинала.

— Детето не е виновно — дочу тя един глас — но ти, Касиопея, защо ти си го направила?

Момо отвори очи. На масичката пред канапето седеше майстор Хора. Той бе втренчил загрижен поглед в пода пред себе си — там, където седеше костенурката.

— Не помисли ли, че сивите господа ще ви последват?

„ЗНАЯ САМО ПРЕДВАРИТЕЛНО“ — се появи върху гърба на Касиопея. — „НЕ РАЗМИШЛЯВАМ!“

Майстор Хора с въздишка поклати глава.

— Ах, Касиопея, Касиопея, понякога си загадка за мене.

Момо се изправи и седна.

— О, нашата малка Момо се е събудила — каза майстор Хора сърдечно. — Надявам се, че отново си добре?

— Много добре, благодаря — отговори Момо. — Моля те, извинявай, че бях заспала тук.

— Не се тревожи — отговори майстор Хора, — всичко е наред. Няма нужда да ми обясняваш нищо. Това, което аз не можах да видя през всевиждащите си очила, Касиопея вече ми го разказа.

— А какво стана със сивите господа? — попита Момо.

Майстор Хора извади една голяма синя носна кърпа от сакото си.

— Те ни обграждат. Заобиколили са Къщата-никъде от всички страни, тоест дотам, докъдето могат да се приближат. Но преди да продължим разговора си — добави той много сериозно, — бих искал ти сама да ги видиш.

И той свали мъничките си златни очила и ги подаде на Момо, за да си ги сложи.

Отначало различаваше само вихрушка от цветове и форми и си спомни, че първия път й се бе завило свят. Но сега мина по-леко. Само след миг очите й се приспособиха тъй, че виждаха всичко.

И ето че съзря армията от сиви господа, която ги обграждаше!

Рамо до рамо стояха сивите господа в една необгледно дълга редица. Те не стояха само пред Улица-никога, а още по-нашироко, образувайки огромен кръг, който преминаваше през този квартал със снежнобели къщи и чийто център беше Къщата-никъде. В обкръжението не се виждаше никаква пролука.

Но след това Момо забеляза и още нещо — нещо непознато. Първоначално си помисли, че навярно стъклата на всевиждащите очила леко са се изпотили или че тя все още не умее да гледа съвсем добре през тях, понеже странна мъгла забулваше очертанията на сивите господа и ги правеше неясни. Но после разбра, че тези изпарения нямаха нищо общо с очилата или пък с очите й, просто целите улици вън бяха изпълнени с тях. На някои места мъглата бе плътна и непроницаема, докато на други едва сега започваше да се образува.

Сивите господа стояха неподвижно. Всеки, както винаги с неизменното бомбе на главата си, чанта в ръка, а в устата му димеше сива пура. Но тези димни облаци не се изгубваха, както обикновено става в нормален въздух. Тук, където не повяваше никакъв ветрец, в този стъклен въздух димът се разстилаше като провлачени воали, подобни на паяжина, промъкваше се из улиците покрай фасадите на белоснежните къщи и като дълги знамена опасваше и свързваше фасадите една с друга. Събираше се на отвратителни, синкавозелени кълба, които бавно, но постоянно се трупаха едно върху друго все по-нагоре и заобиколиха Къщата-никъде от всички страни като с неудържимо растящ зид. Момо видя също така, че от време на време пристигаха нови господа на мястото на други, като по този начин ги сменяха и заставаха в редиците. Но защо бе всичко това? Какъв план преследваха времекрадците? Тя свали очилата и въпросително погледна майстор Хора.

— Достатъчно ли видя? — попита той. — Тогава, моля те, ми върни очилата.

И докато си ги слагаше, продължи:

— Ти ме попита дали могат да ме принудят. Аз самият съм не достижим за тях, както знаеш. Но те могат да причинят вреда на хората и тя ще бъде по-лоша от всичко, което са направили досега. По този начин се опитват да ме изнудват.

— Нещо още по-лошо? — попита изплашено Момо.

Майстор Хора кимна.

— Аз разпределям времето на всеки човек. Срещу това сивите господа са безсилни. Те не могат да задържат времето, което изпращам. Но могат да го отровят.

— Да отровят времето? — попита Момо отчаяно.

— С дима на своите пури — обясни майстор Хора, — ти видяла ли си досега някого от тях без неговата малка пура? Със сигурност не, защото без нея той не би могъл да съществува.

— Какви пури са това? — поиска да узнае Момо.

— Ти си спомняш за часовете-цветя — каза майстор Хора. — Тогава ти казах, че всеки човек притежава един такъв златен храм на времето, понеже всеки има сърце. Когато хората допуснат вътре да влязат сивите господа, на тях ще им се удаде да късат все повече и повече от тези цветове. Часовете-цветя обаче, откъснати от човешкото сърце, не умират, защото не са прецъфтели в действителност. Но те не могат и да живеят, тъй като са отделени от истинския си притежател. Те с всички фибри на своето същество се стремят обратно към човека, на когото принадлежат.

Момо слушаше, затаила дъх.

— Трябва да знаеш, Момо, че и злото си има своя тайна. Аз не зная къде сивите господа съхраняват заграбените часове-цветя. Зная само, че ги замразяват със студенината си, докато цветовете се втвърдят като стъклени чашки. И по този начин те им пречат да се върнат. Някъде дълбоко под земята са скрити огромни хранилища, където лежи цялото замръзнало време. Но и там часовете-цветя все още не умират.

Бузите на Момо запламтяха от възмущение.

— Сивите господа постоянно се снабдяват от припасите в тези изби. Откъсват листенцата на часовете-цветя, изсушават ги, докато станат сиви и твърди, а после свиват от тях своите малки пури. Но и до този момент в листенцата все още има живот. Живото време обаче не е здравословно за сивите господа. Именно затова те палят пурите и ги пушат. Защото едва в дима времето наистина напълно умира. Съществуването си те дължат именно на това мъртво човешко време.

Момо се изправи.

— Ах! — каза тя. — Толкова много мъртво време…

— Да, този зид от дим, който те издигат вън около Къщата-никъде, целият е от мъртво време. Но докато има достатъчно ясно небе, аз все още ще мога да изпращам на хората невредимо тяхното време. Ала ако димната тъмна камбана ни похлупи от всички страни, във всеки час, изпращан от мен, ще се влее от мъртвото, дяволско време на сивите господа. И когато хората го получат, те ще се разболеят, някои от тях дори ще легнат смъртно болни.

Момо, загубила ума и дума, загледа майстор Хора. После тихо попита:

— И каква е тази болест?

— В началото не се забелязва нищо особено. Просто един ден човек вече няма настроение да прави нищо. Нищо не го интересува, пусто му е. И това нежелание не само че не изчезва, но остава и постепенно, бавно започва да се увеличава все повече и повече. Расте от ден на ден, от седмица на седмица. Човек се чувствува все по-унил, с все по-празна душа, все по-недоволен от себе си и от света. Полека-лека дори и тези чувства изчезват и вече не усеща изобщо нищо. Става му съвсем безразлично и сиво, целият свят му се струва чужд и не го засяга повече. За него не съществуват вече гняв и въодушевление, той не може нито да се радва, нито да тъжи, отучва се да се смее и да плаче. Студът го превзема отвътре и той нищо и никого не може да обича. Стигне ли се дотам, болестта вече е неизлечима. Няма спасение. Човек бърза с празно, сиво лице и прилича досущ на сивите господа. Да, тогава вече той е един от тях. Болестта се нарича „смъртоносната скука“.

Момо потрепера от ужас.

— И следователно, ако ти не им дадеш цялото време на хората — попита тя, — те ще направят тъй, че всички хора да станат като тях, така ли?

— Да — отговори майстор Хора, — така те искат да ме изнудят.

Той стана и се обърна.

— Досега аз чаках хората сами да се освободят от тези мъчители. Те можеха да го направят, защото сами им помогнаха да се появят на бял свят. Но вече не мога да чакам. Трябва да направя нещо, ала не мога сам — той погледна Момо. — Искаш ли да ми помогнеш?

— Да — прошепна Момо.

— Принуден съм да те изпратя на опасност, която е неизмерима — каза майстор Хора. — И от тебе ще зависи, Момо, дали светът завинаги ще престане да съществува, или отново ще започне да живее. Наистина ли искаш да рискуваш?

— Да — повтори Момо и този път гласът й прозвуча твърдо.

— Тогава — каза майстор Хора — внимавай точно какво ще ти кажа, защото всичко ще зависи изцяло само от тебе и аз вече няма да мога да ти помагам. Не само аз, но и никой друг.

Момо кимна и загледа майстор Хора крайно внимателно.

— Трябва да знаеш — започна той, — че аз никога не спя. Ако заспя, в същия миг времето ще спре. Светът също ще спре. Но ако няма време, сивите господа няма да могат и никого да ограбват. Биха могли всъщност да продължат да живеят още малко, понеже притежават големи запаси от време. Ала употребят ли ги всичките, те ще се превърнат в нищо.

— Но тогава — каза Момо, — всичко е съвсем просто!

— За съжаление не е толкова просто, иначе не бих имал нужда от твоята помощ, детето ми. Няма ли никакво време, аз не ще мога отново да се събудя. Тъй че светът ще спре и ще замръзне завинаги. Но аз мога, Момо, да ти дам на тебе, само на тебе, едно час-цвете. Естествено едно-единствено, понеже винаги цъфти само едно. И след като времето на света спре, ти ще имаш още един час.

— И аз ще мога да те събудя! — каза Момо.

— Само с него — допълни майстор Хора — ние не можем да постигнем нищо, защото запасите на сивите господа са много, много по-големи. В разстояние на един-единствен час те ще са използували една незначителна част. Тъй че и след това те ще продължат да съществуват. Задачите, които ще трябва да разрешиш, са много по-тежки! Когато сивите господа забележат, че времето е спряло, а това те много скоро ще забележат, понеже попълнението на техните пури ще намалее, те ще прекратят обкръжението и ще се отправят към припасите си от време. Ти ще трябва да ги последваш, Момо. Когато откриеш тяхното скривалище, ще трябва да им попречиш да стигнат до припасите си. Свършат ли пурите им, с тях също ще бъде свършено. Но после остава още нещо и то навярно ще бъде най-трудното от всичко. Щом изчезне и последният времекрадец, ти ще трябва да освободиш цялото ограбено време. Защото само ако то се върне при хората, светът наново ще оживее и аз самият ще мога отново да се събудя. За всичко това ти имаш на разположение един-единствен час.

Момо безпомощно погледна майстор Хора. Не бе и предполагала, че ще трябва да се пребори с такава планина от трудности и опасности.

— Съгласна ли си въпреки всичко да го направиш? — попита майстор Хора. — Това е единствената и последна възможност.

Момо мълчеше.

Изглеждаше невъзможно тя да успее.

„A3 ЩЕ ДОЙДА С ТЕБЕ!“ — появи се внезапно върху гърба на Касиопея.

Какво можеше да й помогне костенурката във всичко това! Но въпреки туй един тъничък лъч на надежда проблесна пред Момо. Мисълта, че няма да бъде съвсем сама, й даде кураж. Наистина, това бе кураж без особено разумна причина, но той й помогна изведнъж да се реши.

— Ще се опитам — каза тя твърдо.

Майстор Хора продължително я изгледа и се засмя.

— Много неща ще бъдат по-лесни, отколкото ти се струват сега. Ти си чула гласовете на звездите. Не бива да се страхуваш.

После се обърна към костенурката и попита:

— Значи ти, Касиопея, искаш да отидеш с Момо?

„ЕСТЕСТВЕНО“ — заблещука върху гърба. Надписът изчезна и после се появиха следните думи: „НЯКОЙ ЩЕ ТРЯБВА ДА Я НАГЛЕЖДА!“

Майстор Хора и Момо се спогледаха усмихнато.

— Тя също ли ще получи едно час-цвете? — попита Момо.

— Касиопея не се нуждае от това — обясни майстор Хора и нежно погали костенурката по вратлето. — Тя е същество извън времето. Носи своето малко време вътре в себе си. Би могла да продължи да пълзи по света дори след като всичко спре.

— Добре — каза Момо, в която внезапно се събуди стремеж за действие, — какво трябва да направим сега?

— Сега — отговори майстор Хора, — ще си вземем сбогом.

Момо преглътна и после тихичко попита:

— Никога ли няма да се видим вече?

— Ние ще се видим отново, Момо — отвърна майстор Хора, — а дотогава всеки час от твоя живот ще ти изпраща по един поздрав от мене. Защото ще останем приятели, нали?

— Да — каза Момо и кимна.

— Тръгвам вече — продължи майстор Хора, — не бива да ме следваш, а и не бива да питаш къде отивам. Защото сънят ми не е обикновен сън и е по-добре ти да не бъдеш там. Само едно нещо още: в момента, в който изчезна, ти веднага трябва да разтвориш двете врати — малката, на която е написано моето име и голямата от зелен метал, която извежда към Улица-никога. Защото в мига, в който времето спре, всичко друго също ще спре и няма да има сила на света, която да го раздвижи. Разбра ли и запомни ли всичко добре, мое дете?

— Да — каза Момо, — но по какво ще позная, че времето е спряло?

— Не се грижи за това, веднага ще познаеш.

Майстор Хора стана и Момо също се изправи. Той нежно прокара ръка по сплъстения й перчем.

— Всичко добро, мъничка Момо — каза той, — за мен беше голяма радост, че и аз като другите имах възможността ти да ме слушаш.

— На всички ще разказвам за тебе — отговори Момо, — по-късно.

И изведнъж майстор Хора отново придоби непонятно стар вид, съвсем като тогава, когато я бе отнесъл в златния храм, стар като скалиста планина или като прастаро дърво.

Той се обърна и бързо излезе от малката стая, която се образуваше между часовниковите кутии. Момо чу стъпките му да се отдалечават все повече и повече и тя вече не можеше да ги различи от тиктакането на многото часовници. Навярно се бе слял с това тиктакане.

Момо вдигна Касиопея и силно я притисна към себе си. Нейното най-голямо приключение неотменимо започна.