Михаел Енде
Момо (7) (или Странната история за времекрадците и за детето, което върна на хората откраднатото време)

Седма глава
Момо търси приятелите си, а бива посетена от враг

Не зная — каза Момо един ден, — но ми се струва, че нашите стари приятели сега все по-рядко идват при мене. Някои не съм виждала много дълго време.

Гиги Екскурзовода и Бепо Уличния метач седяха до нея върху тревясалите каменни стъпала на руината и наблюдаваха залеза.

— Да — отвърна замислено Гиги, — с мене се случва същото. Все по-малко хора слушат моите истории. Вече не е така както преди. Нещо се е случило.

— Но какво? — попита Момо.

Гиги вдигна рамене и изтри замислено с плюнка няколкото букви, които бе надраскал върху една стара плоча за писане. Плочата донесе преди няколко седмици старият Бепо. Бе я намерил в една кофа за смет. Тя естествено не беше съвсем нова и по средата имаше огромна цепнатина, но можеше да се използува още. Оттогава Гиги всеки ден показваше на Момо как се пише тая или оная буква. И понеже Момо имаше много добра памет, междувременно се научи да чете твърде добре. Само с писането все още не всичко бе наред.

Бепо Уличния метач, който бе размишлявал над въпроса на Момо, кимна бавно и каза:

— Да, истина е. Приближава се. В града е навсякъде. Вече отдавна съм го забелязал.

— Но какво всъщност? — попита Момо. Бепо размисли за миг, после отговори:

— Нищо добро.

И след известно време добави:

— Става студено.

— Какво пък! — каза Гиги и утешително сложи ръка на рамото на Момо. — За сметка на това сега пък тук идват много повече деца.

— Да, тъкмо затова — каза Бепо, — затова.

— Какво искаш да кажеш? — попита Момо. Бепо размисли по-дълго и накрая отвърна:

— Не идват заради нас. Те само търсят подслон.

И тримата погледнаха надолу към кръглата тревна площ в средата на амфитеатъра, където няколко деца играеха една нова игра на топка, открита от тях този следобед.

Сред тях бяха някои от старите приятели на Момо: момчето с очилата на име Паоло, момичето Мария с малката си сестричка Деде, дебелото момче Масимо с пискливия глас, а също така и другото момче с постоянно малко занемарен вид, което се казваше франко. Но освен това там бяха и няколко деца, които едва от няколко дни идваха тук, както и едно по-малко момче, дошло този следобед за първи път. Наистина изглежда беше тъй, както Гиги каза: от ден на ден ставаха все повече и повече.

Всъщност Момо с радост би ги посрещала. Но повечето от тези деца просто не умееха да играят. Само седяха намръщени и отегчени наоколо и наблюдаваха Момо и нейните приятели. Понякога умишлено пречеха и разваляха всичко. Нерядко се стигаше до сръдни и караници. Това естествено не продължаваше дълго, понеже присъствието на Момо оказваше въздействието си и върху тези деца и те скоро се сещаха за какви ли не неща и въодушевени започваха да играят. Но почти всекидневно прииждаха нови и нови деца — идваха дори от далечните градски квартали. Тъй че всеки ден всичко започваше отначало, защото, както се знае, много често е достатъчен един-единствен, който да развали играта и да пропадне всичко.

Имаше и още нещо, което Момо не можеше да разбере твърде добре. Бе започнало съвсем наскоро. Все по-често се случваше сега децата да донасят всевъзможни играчки, с които не можеше да се играе истински, като например танк с далечно управление. Този танк обикаляше наоколо, но за нищо друго не можеше да служи. Или някаква междупланетна ракета, която се въртеше в кръг около една ос, но иначе нищо друго не умееше да прави. Или един мъничък робот, обикалящ наоколо с блестящи очи, въртейки главата си, но и той за нищо друго не можеше да се използва.

Това бяха естествено много скъпи играчки, каквито приятелите на Момо никога не бяха притежавали, а самата Момо пък въобще никога. Преди всичко тези неща бяха толкова съвършени до най-малките си подробности, че с тях човек нямаше какво да си представя. Често децата часове наред седяха и гледаха с напрежение и същевременно отегчено една такава вещ, която ръмжеше наоколо, клатушкаше се или се въртеше в кръг, но нищо повече не им хрумваше. Затова накрая отново се връщаха при своите стари игри, за които им бяха достатъчни само няколко кутийки, една скъсана покривка за маса, малка къртичина или шепа камъчета. С тях човек можеше да си представи всичко.

И тази вечер нещо сякаш пречеше на играта да потръгне. Децата изоставяха игрите една след друга, докато накрая всички седнаха и наобиколиха Гиги, Бепо и Момо. Надяваха се, че Гиги може би ще започне някакъв разказ, но това не стана. По-малкото момче, появило се днес за първи път, носеше всъщност един транзистор. Седеше малко настрани от другите и бе пуснало радиото много високо. Чуваше се някакво рекламно предаване.

— Не би ли могъл да намалиш малко своята тъпа кутия? — попита със заплашителен тон момчето със занемарен вид на име франко.

— Не мога да те разбера — каза непознатото момче и се озъби, — моето радио така си свири: високо.

— Веднага го намали! — извика франко и стана. Непознатият пребледня малко, но троснато отговори:

— Ти нищо изобщо не можеш да ми кажеш, както впрочем и никой друг. Мога да си пускам радиото толкова високо, колкото си искам.

— Той е прав — намеси се старият Бепо, — ние не можем да му забраним. Най-много да го помолим.

Франко отново седна.

— Но нека отиде другаде — каза той огорчен, — разваля ни целия следобед, всичко.

— Навярно си има причина — отговори Бепо и приятелски и внимателно погледна непознатото дете през своите малки очила, — със сигурност има.

Непознатото момче мълчеше. След малко намали радиото и се загледа в друга посока.

Момо отиде при него и кротко седна отстрани. Той изгаси радиото.

Известно време бе тихо.

— Ще ни разкажеш ли нещо, Гиги — помоли едно от новодошлите деца.

— О, да, молим те — извикаха другите, — някоя весела история! Не, страшна! Не, приказка! Приключенска!

Но Гиги не искаше. За пръв път се случваше такова нещо.

— Аз много повече искам — каза той накрая — вие да ми разкажете нещо: за вас и вашите домове, какво правите и защо сте тук.

Децата не отвърнаха нищо. Изведнъж лицата им станаха тъжни и затворени.

— Сега ние имаме много красива кола — реши се най-после едно от тях. — В събота, когато баща ми и майка ми имат време, те я мият. Ако съм слушал, аз също получавам позволение да помагам. По-късно и аз бих искал да си имам кола.

— А пък аз — каза едно малко момиче, — сега аз всеки ден мога да ходя на кино, когато си пожелая. По този начин съм на сигурно място, понеже те за съжаление нямат никакво време.

А след малка пауза добави:

— Но аз не искам да съм на сигурно място. Именно затова тайно идвам тук и си спестявам парите. Когато си събера достатъчно пари, ще си купя един билет и ще отпътувам при седемте джуджета.

— Ама че си глупава — извика едно друго дете, — те въобще не съществуват.

— Не, съществуват — каза малкото момиче упорито. — Видях даже в един пътеводител.

— Аз вече имам единадесет грамофонни плочи с приказки — обясни друго малко момче — и мога да ги слушам толкова често, колкото си искам. По-рано баща ми, върнеше ли се от работа вечер, винаги ми разказваше по нещо. Колко хубаво беше! Сега обаче той вече никога не си е в къщи или пък е уморен и няма настроение.

— А майка ти? — попита момичето Мария.

— Тя също по цял ден не си е в къщи.

— Да — каза Мария, — у нас е абсолютно същото. Но за щастие аз си имам Деде — тя целуна седящата върху скута й малка сестричка и продължи: — Когато се върна от училище, аз стоплям яденето за двете. После подготвям уроците си. А после… — тя вдигна раменца — ами, тогава започваме по цял ден да се мотаем, чак докато се стъмни. В повечето случаи идваме тук.

Всички деца закимаха, тъй като повече или по-малко с всички тях се случваше същото.

— Всъщност аз съм много радостен — каза франко, като при това не изглеждаше никак радостен, — че моите старци нямат вече време за мене. Иначе те все се карат, а аз ям пердаха.

В този момент към тях внезапно се извърна момчето с транзистора и каза:

— А пък аз, аз сега получавам много повече джобни пари от по-рано!

— Ясно! — отговори франко. — Това те го правят, за да ги оставим на мира! Не ни обичат вече. Но и самите те вече не се обичат. Вече изобщо нищо не обичат. Това е моето мнение.

— Не е истина! — извика непознатото момче ядосано. — Моите родители дори много ме обичат. Но те не са виновни, че нямат вече никакво време. Това просто е така. И именно затова сега ми подариха дори транзистор. Беше много скъп. Това не е ли доказателство?

Всички мълчаха.

И внезапно момчето, което през целия следобед бе разваляло играта им, заплака. Опита се да сподави плача си и изтри очи с мръсните си юмручета, но сълзите струяха в светли ивици върху мръсните петна по страните му.

Другите деца съчувствено го гледаха или бяха свели очи към земята. Те го разбираха. Всъщност всяко от тях усещаше в душата си същото. Всички се чувствуваха изоставени.

— Да — повтори старият Бепо след известно време, — става студено.

— Аз скоро няма да мога вече да идвам — каза Паоло, момчето с очилата.

— Защо няма да идваш? — попита учудено Момо.

— Моите родители ми казаха — обясни Паоло, — че вие сте мързеланковци и нехранимайковци. И крадете времето на скъпия дядо Боже, казаха те. Именно затова имате толкова време. И понеже такива като вас имат премного, другите хора имат все по-малко време, казаха те. И аз не бива да идвам повече тук, тъй като иначе ще стана същият като вас.

Някои от децата отново кимнаха колебливо, понеже и на тях вече им бяха казвали нещо подобно.

Гиги изгледа децата едно по едно.

— И вярвате ли го това за нас? И защо въпреки туй идвате?

След известно мълчание Франко отвърна:

— На мен ми е все едно. Аз така или иначе по-късно ще стана уличен крадец, казва моят старец винаги. Аз съм на ваша страна.

— А, така ли? — каза Гиги и вдигна вежди. — Значи вие също ни мислите за нехранимайковци?

Децата смутено гледаха в земята. Най-накрая Паоло изпитателно погледна стария Бепо в лицето.

— Но моите родители не лъжат — каза той тихо. А после попита още по-тихо: — Не сте ли всъщност такива?

Тогава старият уличен метач се изправи с целия си не много внушителен ръст, вдигна три пръста нагоре и каза:

— Аз още никога, още никога в моя живот не съм откраднал от никого ни най-мъничко време. Заклевам се и нека господ ми е на помощ!

— Аз също — добави Момо.

— И аз! — каза Гиги сериозно.

Децата развълнувани мълчаха. Никое от тях не се съмняваше в думите на тримата си приятели.

— И изобщо ми се иска сега да ви кажа нещо — продължи Гиги, — по-рано хората винаги идваха с удоволствие при Момо, тъй като искаха тя да ги слуша. Помагаше им да разбират самите себе си, ако ви е ясно какво имам предвид. Но сега вече не си задават много-много подобни въпроси. По-рано хората с удоволствие идваха и при мен, за да слушат моите истории. И унесени в слушането, забравяха себе си. Сега и това не ги интересува. Нямат вече време за подобни неща, казват те. И за вас вече също нямат време. Забелязвате ли нещо? Та не е ли странно за какво те вече нямат време!

Той присви очи и кимна с глава. После продължи:

— Наскоро в града срещнах един стар познат, фризьора Фузи. Не бях го виждал известно време и без малко да не го позная, толкова променен беше той, нервен, сърдит, навъсен. По-рано беше мил симпатяга, можеше много хубаво да пее и за всичко си имаше собствено мнение. Но за всичко това той внезапно вече няма никакво време. Превърнал се е в своето собствено привидение, въобще вече не е Фузи, разбирате ли? Ако беше само той, просто щях да си помисля, че мъничко е откачил. Но сега, където и да погледнеш, виждаш подобни хора. И те стават все повече и повече. Сега дори нашите стари приятели стават такива. И наистина се питам дали не е някаква лудост, която да е заразна.

Старият Бепо кимна с глава.

— Сигурно — каза той — може би наистина е някакъв вид зараза.

— Но тогава — каза Момо напълно слисана — ние трябва да помогнем на нашите приятели!

И тази вечер всички заедно още дълго се съвещаваха какво могат да направят. Но те нищо не подозираха за сивите господа и тяхната неуморна дейност.

 

 

През следващата седмица Момо се отправи да търси старите си приятели, за да научи от тях какво се е случило и защо повече не идват при нея.

Отначало отиде при Никола, зидаря. Добре познаваше къщата, където той обитаваше една малка таванска стаичка. Но Никола не беше в къщи. Другите хора в къщата знаеха само, че сега той работи отсреща на големите нови жилищни комплекси от другата страна на града и печели твърде добри пари. Връщал се много рядко в къщи, и то в повечето случай много късно. Често не бил съвсем трезвен и въобще човек трудно можел да се разбере с него.

Момо реши да го изчака. Седна на стълбите пред вратата на стаята му. Постепенно се здрачи и тя заспа.

Късно през нощта бе събудена от тежки стъпки и грубо пеене. Това беше Никола, който се клатушкаше нагоре по стълбите. Щом видя детето, учудено се спря.

— Ей, Момо! — промърмори той и съвсем ясно бе, че е смутен от нейния поглед. — Все още ли съществуваш? Какво търсиш тук!

— Тебе — отговори боязливо Момо.

— Ех, ти си ми една! — каза Никола и усмихвайки се, поклати глава. — Идва тук посред нощ, за да търси своя стар приятел Никола. Да, аз също отдавна исках някой път да те посетя, но просто вече нямам време за такива… лични работи.

Той направи припряно движение с ръка и се отпусна тежко на стълбите до Момо.

— Въобще не можеш да си представиш какви са нещата при мен! При мен сега нещата са съвсем други, дете! Вече не е както по-рано. Времената се изменят. Там, оттатък, където съм сега, там сега се изисква друго, бясно темпо. Всичко е с дяволска бързина. Всеки ден нахвърляме по един етаж отгоре, едно след друго. Да, нещата са съвсем различни! Там всичко е организирано. Всяко посягане с ръка, разбираш ли, чак до най-малката подробност…

И той продължи да говори, а Момо внимателно го слушаше. И колкото по-дълго говореше, толкова по-малко въодушевено звучеше неговият разказ. Внезапно спря и прокара своите мазолести ръце по лицето си.

— Всичко това са глупости — каза той изведнъж тъжно. — Виждаш, Момо, аз отново твърде много пих. Признавам си. Сега често си пийвам. Другояче не бих могъл и да издържа това, което ние правим там. То е против съвестта на един честен зидар. Прекалено много пясък в хоросана, разбираш ли? Всичко това ще издържи четири, пет години, а после ще падне, стига само някой да кихне. Нескопосна работа, боклук! Но не това е най-лошото. Най-лошото са къщите, които ние строим там. Това изобщо не са никакви къщи, това са… това са… душегубки са това! Направо ти се повръща! Но какво ме засяга всичко това? Аз нали си получавам парите и край. Какво, времената се менят. По-рано нещата бяха съвсем различни, тогава аз се гордеех с работата си, гордеех се с построеното, което си заслужаваше да се види. Но сега… Някога, когато напечеля достатъчно, ще зарежа професията си и ще се захвана с нещо друго.

Той унило наведе глава и се загледа печално пред себе си. Мимо не казваше нищо, тя само го слушаше.

— Момо — продължи тихо Никола след известно време, — аз наистина трябваше някой път отново да дойда при тебе и всичко да ти разкажа. Да, наистина, трябваше да го направя. Нека се уговорим за утре, а? Или по-добре за вдругиден? Ех, ще трябва да проверя какви са възможностите. Но аз със сигурност ще дойда. Значи разбрано, нали?

— Разбрано — отговори Момо и се зарадва. И после се разделиха, понеже и двамата бяха много изморени.

Но Никола не дойде нито на следващия, нито на последващия ден. Изобщо не дойде. Вероятно той действително вече никога нямаше време.

 

 

Следващите, които Момо посети, бяха кръчмарят Нино и неговата дебела жена. Малката стара къща с петна от дъжд по мазилката и асма пред вратата се намираше в края на града. Както по-рано, така и сега Момо заобиколи отзад, откъм кухненската врата. Тя бе отворена и Момо още отдалече чу шумната препирня между Нино и жена му Лилиана. Лилиана се занимаваше с тенджерите и тиганите на печката. Дебелото й лице лъщеше от пот. А Нино, жестикулирайки, я убеждаваше нещо. В ъгъла, в едно кошче лежеше бебето им и пищеше.

Момо тихичко приседна до бебето. Взе го в скута си и нежно го залюля, докато го успокои. Двамата съпрузи спряха словесния си двубой и извърнаха погледи.

— Ах, Момо, ти ли си? — каза Нино и бегло се усмихна. — Колко мило, че отново те виждаме.

— Искаш ли нещо за ядене? — попита Лилиана малко троснато.

Момо поклати глава.

— Какво искаш всъщност? — осведоми се нервно Нино. — Наистина в момента нямаме никакво време за тебе.

— Исках само да попитам — отговори Мимо тихо, — защо вече толкова време не сте идвали при мене?

— Аз също не зная! — каза Нино възбудено. — Сега ние действително си имаме други грижи.

— Да — извика Лилиана, тракайки с тенджерите, — сега той има съвсем други грижи! Например как да изгони скъпите стари клиенти, това са сега неговите грижи! Спомняш ли си старците, Момо, които по-рано винаги седяха на масата в ъгъла? Та именно тях той изгони! Изгони ги!

— Не е вярно! — защити се Нино. — Аз учтиво ги помолих да си намерят друго заведение. Като съдържател имам това право.

— Право, право! — избухна Лилиана. — Такова нещо просто не се прави. Това е нечовешко и подло. Ти добре знаеш, че те няма да намерят друго заведение. При нас не пречеха на никого!

— Естествено, че не пречеха на никого — извика Нино, — но при нас всъщност никога не са идвали почтени, богати клиенти, защото тук седяха тези небръснати старци. Мислиш ли, че такова нещо се харесва на другите? А и ние нищо не можем да спечелим от едничката чаша евтино червено вино, която всеки от тях може да си позволи на вечер! Така до никъде няма да стигнем!

— Но досега сме се оправяли много добре — отвърна Лилиана.

— Досега да! — отговори Нино сърдито. — Но ти знаеш много добре, че така не може да продължава. Собственикът на къщата ми увеличи наема. Ще трябва да плащам една трета повече от преди. Всичко поскъпва. Откъде да взема пари, когато съм превърнал заведението си в приют за бедни старчоци. Защо трябва да щадя другите? Мен никой не ме щади.

Дебелата Лилиана така постави един тиган на печката, че той издрънча.

— Искам да ти кажа нещо — извика тя и сложи ръце на широките си хълбоци. — Един от тези бедни старчоци, както ти ги наричаш, е например чичо ми Еторе! А аз не позволявам да ругаеш семейството ми! Той е добър и честен човек, макар че няма много пари като твоите богати клиенти!

— Еторе може да продължава да идва! — отвърна Нино великодушно. — Аз му казах, че може да остане, ако иска. Но той не иска.

— Естествено, че не иска без старите си приятели! Какво си мислиш? Да не би да седи съвсем сам там, свит в някое ъгълче?

— Това всъщност не мога да променя! — изкрещя Нино. — Във всеки случай нямам никакво желание да свършвам живота си като нищожен кръчмар само заради твоя чичо Еторе! Искам да постигна нещо! Това престъпление ли е? Искам това заведение да се разрасне! Искам да направя нещо от него! И не го правя само за себе си. Правя го също така и за тебе, и за нашето дете. Не можеш ли да разбереш това, Лилиана?

— Не — каза Лилиана твърдо, — след като това е възможно само с безсърдечие, след като започва така, тогава без мене! Тогава аз просто ще изчезна един ден. А ти прави каквото си искаш!

И тя взе бебето от Момо, което отново бе започнало да плаче и напусна кухнята.

Доста време Нино не каза нищо. Запали си една цигара и я запремята между пръстите си.

Момо го наблюдаваше.

— Ех, да — каза той накрая, — всъщност бяха мили хора. Аз самият много ги обичам. Знаеш ли, Момо, на мен самия ми е мъчно, че аз… Но какво да правя? Времената се изменят.

— Навярно Лилиана има право — продължи той след малко, — откакто старците ги няма, заведението ми се струва някак чуждо. Студено, разбираш ли? Аз самият не мога повече да го търпя. Наистина не зная какво да правя. Но всички постъпват така. Защо само аз да постъпвам другояче? Или как мислиш ти, трябва ли?

Момо незабележимо кимна.

Нино я наблюдаваше и също кимна. След това и двамата се засмяха.

— Добре, че дойде — каза Нино, — вече съвсем бях забравил, че по-рано винаги при подобен случай казвахме: „Иди при Момо!“. Но сега аз пак ще дойда заедно с Лилиана. Вдругиден имаме почивен ден и ще дойдем. Съгласна ли си?

— Съгласна — отговори Момо.

После Нино й даде един плик, пълен с ябълки и портокали, и тя си отиде в къщи.

А Нино и дебелата му жена наистина дойдоха. Донесоха със себе си и бебето, както и една кошница с най-различни лакомства.

— Представи си, Момо! — каза сияеща Лилиана. — Нино отиде при чичо Еторе и при всеки един от другите старци поотделно, извини се и ги помоли отново да идват.

— Да — добави усмихнато Нино и се почеса зад ухото, — те всички отново са тук и от възхода на моето заведение нищо няма да излезе. Но на мене така ми харесва.

Той се замисли и жена му каза:

— Животът е пред нас, Нино.

Прекараха един много хубав следобед и когато накрая си тръгнаха, те обещаха скоро пак да дойдат.

Момо посети така един след друг всичките си стари приятели. Отиде при дърводелеца, който някога й беше направил масичката и столчетата. Отиде при жените, които й бяха донесли леглото. Накратко, тя потърси всички, с които бе свързана по-рано и които вследствие на дружбата им бяха станали умни, решителни или радостни. Всички обещаха отново да я посетят. Някои не удържаха на обещанието си или не можеха да го изпълнят, тъй като не набираха време. Но много стари приятели наистина отново дойдоха и всичко си беше почти както по-рано.

Без да иска, по този начин Момо започна да пречи на сивите господа. А това те не можеха да понесат.

 

 

След известно време — в един особено горещ ден по обед — върху каменните стъпала на руината Момо намери една кукла. Често се бе случвало деца да забравят или просто да оставят някоя от скъпите играчки, с които не можеше да се играе истински. Но Момо не си спомняше да е виждала куклата при някое от децата. А тя сигурно щеше да й направи впечатление, тъй като беше съвсем особена кукла.

Беше голяма почти колкото Момо и направена толкова истински, че човек можеше да я сметне почти за мъничко живо същество. Но не изглеждаше като дете или като бебе, а като елегантна млада дама или като манекенка от някоя витрина. Носеше червена рокля с къса пола и обувки с каишки и с високи токчета.

Момо очаровано я гледаше. Когато след малко я докосна с ръка, куклата издрънча няколко пъти с клепачи, раздвижи уста и каза с малко писукащ глас, сякаш говореше по телефон:

— Добър ден. Аз съм Бибигърл, съвършената кукла.

Момо уплашено трепна, но после отговори непосредствено:

— Добър ден, аз се казвам Момо.

Куклата отново раздвижи устни:

— Аз съм твоя кукла. Всички ти завиждат заради мене.

— Не вярвам, че си моя кукла — каза Момо, — по-скоро вярвам, че някой те е забравил тук.

Тя взе куклата и я изправи. Тогава устните й отново се раздвижиха и куклата каза:

— Аз искам да имам още неща.

— Така ли — отговори Момо и се размисли, — не зная дали имам нещо, което е подходящо за тебе. Но почакай, ще ти покажа нещата си и ти можеш да кажеш какво ти харесва.

Тя взе куклата и заедно с нея слезе през дупката на зида в стаята си. Измъкна една кутия с всевъзможни съкровища изпод леглото и я постави пред Бибигърл.

— Ето — каза тя, — това е всичко, което имам. Ако ти харесва нещо, само кажи.

И тя й показа красиво пъстро птиче перо, камък с прекрасни жилчици, златно копче, парченце шарено стъкло. Куклата нищо не каза и Момо я побутна.

— Добър ден — изписука куклата, — аз съм Бибигърл, съвършената кукла.

— Знам — каза Момо, — известно ми е вече. Но ти нали искаш нещо да си избереш, Бибигърл. Тук аз например имам една красива розова мида. Харесва ли ти?

— Аз съм твоя кукла — отговори куклата, — всички ти завиждат заради мене.

— Ясно, това вече го каза — отвърна Момо, — но ако нищо не ти харесва от моите неща, тогава може би да поиграем, а?

— Аз искам да имам още неща — повтори куклата.

— Нямам нищо повече — каза Момо. После взе куклата и отново се покатери с нея навън. Там тя постави съвършената Бибигърл да седне на земята и се настани срещу нея.

— Сега ще си играем, че ти ми идваш на гости — предложи Момо.

— Добър ден — каза куклата, — аз съм Бибигърл, съвършената кукла.

— Колко мило, че идвате да ме посетите! — отвърна Момо. — Откъде идвате, уважаема госпожо?

— Аз съм твоя кукла — продължи Бибигърл, — всички ти завиждат заради мене.

— Ей, слушай — каза Момо, — така не можем да играем, щом ти винаги повтаряш едно и също.

— Аз искам да имам още неща — отговори куклата и сведе кокетно мигли.

Момо опита още една игра и когато и тя се провали, опита още една и още една, и още една. Но просто нищо не излизаше. Ако куклата мълчеше, Момо би могла да отговаря вместо нея и така щеше да се получи чудесен разговор. Но именно защото говореше, Бибигърл проваляше всеки разговор.

След известно време Момо бе обзета от чувство, което никога преди това не беше изпитвала. И тъй като бе нещо съвсем ново за нея, трябваше да мине известно време, докато разбере, че това е скука.

Момо се почувства безпомощна. Най-добре щеше да бъде да остави съвършената кукла и да си играе на нещо друго, но по неизвестна причина тя просто не можеше да се откъсне от нея.

Тъй че накрая Момо само седеше и гледаше куклата, която от своя страна също бе втренчила сините си стъклени очи в Момо и те сякаш взаимно се бяха хипнотизирали.

Най-накрая Момо с усилие извърна погледа си от куклата и… малко се стресна. Съвсем близо стоеше една елегантна пепелносива кола, чието пристигане тя не бе забелязала. В колата седеше един господин, облечен в костюм с паяжинен цвят, на главата със сиво бомбе и пушеше малка сива пура. И лицето му бе с цвят на сива пепел.

Господинът, изглежда, вече я бе наблюдавал от известно време, защото усмихнато й кимна. И макар този обед да бе толкова горещо, че въздухът трепкаше сред слънчевата жар, Момо изведнъж започна да зъзне.

Сега мъжът отвори вратата на колата, слезе и се приближи към Момо. В ръката си носеше една оловносива чанта.

— Каква красива кукла имаш! — каза той със своеобразно беззвучен глас. — Заради нея ще ти завиждат всички твои приятели в игрите.

Момо само вдигна рамене и замълча.

— Сигурно е много скъпа? — продължи сивият господин.

— Не зная — промърмори Момо смутено, — аз я намерих.

— Не може да бъде! — отвърна сивият господин. — Ти наистина тогава си голяма късметлийка.

Момо отново замълча и още по-плътно се обви с твърде голямото мъжко сако. Студът ставаше все по-силен.

— Във всеки случай нямам впечатлението — каза сивият господин с тъничка усмивка, — че ти много се радваш, мъничка моя.

Момо едва забележимо поклати глава. Внезапно й се стори, сякаш цялата радост завинаги бе изчезнала от света — не, сякаш въобще никога не я е имало. И всичко, което беше смятала за радостно, не е било нищо освен въображение. Но същевременно тя усещаше нещо, което я предупреждаваше.

— Аз те наблюдавах доста дълго — заразказва сивият господин — и ми се струва, че ти въобще не знаеш как да си играеш с една толкова красива кукла. Искаш ли да ти покажа?

Момо учудено погледна мъжа и кимна с глава.

— Аз искам да имам още неща — изписука внезапно куклата.

— Ето, виждаш ли, малката ми — каза сивият господин. — Тя самата ти го казва. С една толкова красива кукла не би могло да се играе като с някоя друга, това е съвсем ясно. Тя и не е направена за това. Би трябвало нещо да й се предложи, ако човек не иска да скучае с нея. Ето, внимавай, малката!

Той отиде до колата си и отвори багажника.

— Първо — каза той, — тя се нуждае от много дрехи. Тук например има една възхитителна вечерна рокля.

Той я измъкна и я подхвърли на Момо.

— А тук едно кожено палто от истинска норка. А ето и една копринена пижама. Ето и един костюм за тенис. А това тук са ски. И един бански костюм. И един костюм за езда. Халат… Нощница. Още една рокля. И още една. И още една. И още една…

Нахвърля всички тези неща между Момо и куклата и скоро там се натрупа цяла купчина.

— Така — каза той и отново се усмихна с тънка усмивчица, — ето, вече можеш да си поиграеш малко, нали, мъничката ми? Но след няколко дни и това ще ти доскучае, не мислиш ли? Е добре, именно затова би трябвало да имаш още неща за твоята кукла.

И той отново се надвеси над багажника и захвърля към Момо различни неща.

— Ето например една истинска малка ръчна чанта от змийска кожа, вътре с истинско малко червило и пудриера. А това тук е малък фотоапарат. А тук ракети за тенис. Ето и кукленски телевизор, който наистина работи. Ето гривна, гердан, обеци, кукленски револвер, копринени чорапки, шапка с перо, сламена шапка, пролетно кепе. Едно малко стикче за голф, мъничка спестовна книжка, шишенца с парфюм, аромати за ваната, дезодорант за тяло…

Той направи пауза и изпитателно погледна Момо, която като парализирана седеше на земята сред всички тези неща.

— Ти виждаш — продължи сивият господин, — че е съвсем просто. Само трябва все повече и повече да имаш и тогава никога не ти доскучава. Но ти може би си мислиш, че съвършената Бибигърл един ден ще има всичко и че тогава всъщност отново ще й стане скучно. Не, малката ми, не се грижи за това! Ето тук един напълно подходящ другар за Бибигърл.

И той извади от багажника друга кукла. Тя беше също толкова голяма, колкото и Бибигърл, и също така съвършена, само че представляваше един млад мъж. Сивият господин го настани до Бибигърл, съвършената, и обясни:

— Това е Бубибой! За него има също така едно безкрайно количество вещи. И когато всичко това отново ти омръзне, тогава ще се появи една приятелка на Бибигърл и тя ще има свой собствен гардероб, който ще подхожда само на нея. Също и за Бубибой ще има един подходящ приятел, който от своя страна също ще доведе приятели и приятелки. Тъй че виждаш, никога няма да ти стане скучно, понеже играта може да се продължава без край и винаги ще има още нещо, което би могла да си пожелаеш.

И говорейки, той една след друга изваждаше кукли от багажника на колата си, неизчерпаем сякаш, и ги нареждаше около Момо, която продължаваше да седи, без да мърда, и гледаше мъжа по-скоро уплашено.

— Е? — каза мъжът накрая и издуха от устата си дебели кълбета дим. — Сега разбра ли как трябва да си играеш с подобна кукла?

— Разбрах — отговори Момо. Тя вече трепереше от студ.

Сивият господин доволно кимна и дръпна от пурата си.

— Нали искаш да запазиш всички тези красиви неща? Тъй че, малката ми, аз ти ги подарявам! Ти ще получиш всичко това не веднага, а едно след друго, разбира се! И още много, много други неща. Не е необходимо да правиш нищо за това. Трябва само да си играеш с тях така, както ти обясних. Е, какво ще кажеш?

Сивият господин очаквателно се усмихна на Момо, но тя нищо не каза и понеже отвърна сериозно на неговия поглед, той бързо добави:

— Тогава ти въобще няма да имаш нужда от своите приятели, разбираш ли? Щом всичките тези неща бъдат твои, ти вече ще си имаш достатъчно развлечения и ще продължиш да получаваш нови, не е ли така? Нали искаш? Нали искаш тази приказна кукла? Нали непременно я искаш, кажи?

Момо смътно усети, че й предстои борба, че тя даже вече е на бойното поле. Но не знаеше за какво се води тази борба и срещу кого. Защото колкото повече слушаше този посетител, толкова повече изпитваше същото, което бе изпитала и преди това с куклата. Чуваше глас, който говореше, чуваше думи, но не чуваше този, който казваше всичко това. Тя поклати глава.

— Какво, какво? — каза сивият господин и вдигна вежди. — Все още ли не си доволна? Вие, днешните деца, наистина сте капризни. Можеш ли всъщност да ми кажеш какво още й липсва на тази съвършена кукла?

Момо гледаше към земята и размишляваше.

— Мисля — каза тя тихо, — че човек не може да я обича.

Цели няколко минути сивият господин нищо не отговори. Бе втренчил пред себе си стъклен поглед, подобно този на куклите. Най-накрая се опомни.

— За това изобщо не става дума — каза той ледено.

Момо го загледа в очите. Мъжът я плашеше преди всичко със студа, който излъчваше неговият поглед. Но и по един странен начин, без тя да можеше да каже защо, на нея някак си й бе мъчно за него.

— Но моите приятели — каза тя, — тях аз ги обичам.

Сивият господин изкриви лице, сякаш внезапно бе получил зъбобол. Но отново веднага се овладя и се усмихна с тъничка като острие усмивка.

— Мисля — отвърна той меко, — че някой път трябва да си поговорим сериозно, малката ми, за да научиш за какво става дума.

Той измъкна едно сиво бележниче от чантата си и го заразлиства, докато намери това, което търсеше.

— Ти се казваш Момо, нали?

Момо кимна. Сивият господин затвори бележничето, отново го прибра и леко охкайки, седна до Момо на земята. Известно време нищо не продума, а само дълбокомислено дърпаше от своята малка сива пура.

— Слушай, Момо, чуй ме добре! — започна той най-накрая.

Но нали тъкмо това Момо се бе опитвала през цялото време. Да го слуша него обаче й беше много по-трудно, отколкото всички други, които бе слушала до сега. Иначе, така да се каже, тя направо умееше да се вмъкне в другия и да разбере какво мисли той и кой е в действителност. Но при този посетител това просто не й се удаваше. И щом се опиташе, тя имаше чувството, че потъва в тъмно и празно пространство, че пред нея сякаш няма никого. Подобно нещо още никога не й се бе случвало.

— Единственото — продължи мъжът, — за което си струва да се живее, е да се постигне нещо, да станеш нещо, да имаш нещо. Който стане нещо повече, който постигне повече и има повече от другите, на него от само себе си му идва всичко останало: приятелство, любов, почит и т.н. Значи ти мислиш, че обичаш своите приятели. Нека съвсем делово разгледаме това.

Сивият господин издуха няколко нули във въздуха. Момо свря босите си крака под полата и се сгуши, доколкото това бе възможно, в голямото си сако.

— Като първо се налага въпросът — започна пак сивият господин, — какво всъщност печелят твоите приятели, че теб те има. Какво им помага това? Нищо. Помага ли им да се издигнат, да получават повече, да направят нещо от своя живот? Със сигурност не. Ти подкрепяш ли ги в техния стремеж да пестят време? Тъкмо обратното. Ти ги спираш от всичко, ти си тежест върху краката им, ти проваляш тяхното издигане! Навярно досега не си го осъзнала, Момо, но във всеки случай ти пречиш на своите приятели само поради факта, че те има. Да, ти наистина съществуваш, ти действително си без да искаш техен враг! И това ти наричаш обич към някого?

Момо не знаеше какво да отвърне. По този начин тя никога не бе разглеждала нещата. Един миг дори се поколеба дали всъщност сивият господин наистина нямаше право.

— И затова — продължи сивият господин — ние искаме да закриляме твоите приятели от теб. И ако наистина ги обичаш, ти ще ни помогнеш. Искаме те да постигнат нещо. Ние сме техните истински приятели. Не можем мълчаливо да наблюдаваме как ти ги спираш от всичко, което е важно. Искаме да се погрижим да ги оставиш на мира. И за това ти подаряваме всички тези красиви неща.

— Кои „ние“? — попита Момо с треперещи устни.

— Ние от времеспестовната каса — отговори сивият господин. — Аз съм агент № БЛВ/553/ц. Аз лично ти мисля само доброто, понеже времеспестовната каса въобще не се шегува.

В този момент Момо внезапно си спомни казаното от Бепо и Гиги за пестенето на време и за заразата. Обзе я ужасното предчувствие, че този сив господин има нещо общо с това. Тя горещо си пожела двамата й приятели да бяха при нея в този момент. Никога не се беше чувствувала така сама. Но въпреки това реши да не се страхува. Сбра всичките си сили и смелост и се хвърли в тъмнотата и празнотата, която я отделяше от сивия господин.

Той бе наблюдавал Момо с крайчето на окото си. Промяната в лицето й не му бе убягнала. Засмя се иронично, палейки от угарката на своята сива пура една нова.

— Не се напрягай — каза той, — с нас не можеш да постигнеш това.

Момо не се предаде.

— Теб никой ли не те обича? — попита тя шепнешком.

Сивият господин се изкриви и внезапно малко се сви в себе си. После отвърна с пепелносив глас:

— Трябва да призная, че още никога не съм имал работа с такава като тебе, действително не. А аз познавам много хора. Ако имаше повече като тебе, скоро щяхме да закрием нашата спестовна каса, а самите ние да се стопим в нищото, защото от какво щяхме да съществуваме тогава?

Агентът млъкна. Гледаше Момо и сякаш се бореше срещу нещо, което не можеше да разбере и не можеше да преодолее. Лицето му стана още по-пепелносиво.

Когато отново продължи да говори, той говореше тъй, сякаш го правеше против волята си, сякаш думите сами напираха от него и той не можеше да ги спре. Същевременно лицето му все повече и повече се изкривяваше от ужас пред това, което ставаше в него. И най-после Момо чу неговия истински глас:

— Ние трябва да останем непознати — дочу тя сякаш отдалеч, — никой не бива да знае, че ни има и какво правим… Ние се грижим никой човек да не ни задържи в паметта си… Само докато сме непознати можем да вършим своите сделки… Една уморителна работа — късаш от хората времето на живота им по секунди, минути и часове… понеже всичкото време, което те спестяват, е изгубено за тях… Ние го прибираме… съхраняваме го… нуждаем се от него… изпитваме глад за време… ах, вие не знаете какво е за нас вашето време!… Но ние го знаем и ще ви изсмучем чак до костите… И имаме нужда от все повече… все повече… защото и ние ставаме повече… все повече… все повече…

Тези последни думи сивият господин бе изрекъл почти хриптейки, но сега той сам покри с две ръце устата си и сам се принуди да замълчи. Очите му изпъкнаха и той се втренчи в Момо. След известно време сякаш отново дойде на себе си като след някаква упойка.

— Какво, какво беше това? — промълви той. — Ти ме разпита! Аз съм болен! Ти ме разболя, ти! — и после продължи с почти жален тон. — Говорих чисти глупости, скъпо дете. Забрави ги! Ти трябва да ме забравиш, тъй както и всички други ни забравят! Трябва! Трябва!

И той сграбчи Момо и я разтърси. Тя раздвижи устни, но не успя нищо да изрече.

Тогава сивият господин скочи, огледа се като подгонен, сграбчи своята оловносива чанта и се затича към колата си. И ето че се случи нещо съвсем необикновено: като в обратна експлозия всички кукли и други разпилени наоколо вещи полетяха от всички страни обратно в багажника, който после с трясък се затвори. Колата потегли тъй, че наоколо се разхвърчаха камъни.

Момо още дълго седя на своето място и се мъчеше да разбере това, което бе чула. Постепенно ужасният студ напусна тялото й и също така постепенно всичко започна да й се изяснява. Тя не забрави нищо, понеже беше чула действителния глас на един сив господин. Пред нея в сухата трева се издигаше малка димна колонка. Там тлееше смачканата угарка от сивата пура, която после бавно се превърна в пепел.