Михаел Енде
Момо (17) (или Странната история за времекрадците и за детето, което върна на хората откраднатото време)

Седемнадесета глава
Голям страх и още по-голям кураж

Момо се страхуваше да се върне в стария амфитеатър. Сивият господин, който в полунощ искаше да се срещне с нея, сигурно щеше да дойде там.

А при мисълта да бъде там съвсем сама с него я обзе ужас.

Не, тя изобщо вече не искаше да го види — нито там, нито където и да било другаде. Каквото и да имаше да й предложи, бе повече от ясно, че в действителност не е нищо добро за нея и нейните приятели.

Но къде можеше да се скрие от него?

Най-сигурно й се струваше сред навалицата от хора. Нищо, че бе видяла как никой не обърна внимание нито на нея, нито на сивия господин, но ако той действително й направеше нещо и тя извикаше за помощ, хората навярно щяха да забележат и да я спасят. Освен това, каза си тя, сред една гъста човешка тълпа е най-трудно да я намерят.

Остатъка от следобеда и цялата вечер чак до късно през нощта Момо прекара, като се движеше из навалицата от минувачи по най-оживените улици и площади, докато най-накрая като в един огромен кръг се върна на мястото, откъдето бе тръгнала. Измина разстоянието още веднъж и още веднъж. Просто се остави да я носи потокът на постоянно забързаните човешки маси.

Но тъй като беше обикаляла вече целия ден, постепенно я заболяха краката от умора. Ставаше все по-късно и по-късно, а Момо не преставаше да крачи в полусън, все по-напред и по-напред.

„Само за миг да отдъхна — мислеше си тя, — само един мъничък миг, после ще мога по-добре да внимавам…“

В този момент отстрани на улицата застана една малка транспортна триколка, натоварена с всевъзможни чанти и кутии. Момо се изкачи в нея и се облегна на един чувал, който беше приятно мек. Тя сви уморените си нозе под полата. Ах, колко добре се чувствуваше така! Въздъхна облекчено, прилепи се до чувала и преди сама да забележи, заспа от изтощение.

Засънува объркани сънища. Видя стария Бепо, който балансираше с метлата високо над мрачна пропаст, вървейки по въже.

— Къде е другият край? — чуваше го постоянно да вика. — Не мога да намеря другия край!

А въжето действително изглеждаше безкрайно дълго. Чезнеше в тъмнината и от двете страни.

На Момо тъй й се искаше да помогне на Бепо, но тя дори не можа да му се обади, за да я забележи той. Беше прекалено далече и прекалено високо.

После видя Гиги, който измъкваше от устата си безкрайни хартиени ленти. Измъкваше ли, измъкваше, а хартиената лента не свършваше и не се късаше. Гиги вече стоеше върху цяла планина от хартиени ленти. И на Момо й се стори, че той я гледа умоляващо, сякаш не му достига вече въздух и той няма да може да диша повече, ако тя не му се притече на помощ.

Поиска да изтича при него, но краката й се заплетоха в хартиената лента. И колкото по-силно се опитваше да се освободи, толкова повече се заплиташе.

Тогава видя децата. Те всички бяха съвсем плоски, като карти за игра. И на всяка карта бяха продупчени истински шарки от малки дупки. Картите се разбъркваха, след което отново трябваше да се подредят и в тях се пробиваха други дупки. Децата-карти безшумно плачеха, но после отново биваха разбърквани и с тропот и ропот падаха едно върху друго.

„Спрете — искаше да извика Момо, — престанете!“, но тропотът и ропотът надвиха нейния слаб глас. Ставаше все по-шумно и по-шумно и тя накрая се събуди от този шум.

В първия момент не знаеше къде се намира, защото наоколо бе тъмно. После се сети, че бе седнала върху триколката. И сега количката вървеше и именно моторът й вдигаше този шум.

Момо изтри бузите си, мокри от сълзи. Къде се намираше изобщо?

Количката навярно бе пътувала известно време, без тя да се събуди, защото сега се намираха в една част на града, която изглеждаше като мъртва в този късен нощен час. Улиците бяха безлюдни, а високите къщи — тъмни.

Триколката се движеше бързо и Момо скочи преди да бе имала време да размисли. Искаше да се върне на оживените улици, където й се струваше, че е защитена от сивите господа. Но после се сети какво бе сънувала и се спря.

Моторният шум постепенно заглъхна в тъмните улици и стана тихо.

Момо вече не искаше да бяга. Беше избягала с надеждата да се спаси. През цялото време бе мислила само за себе си, за своята собствена изоставеност, за своя собствен страх! А всъщност в беда бяха нейните приятели. И ако изобщо съществуваше някой, който да им помогне, то това беше тя. Дори възможността да накара сивите господа да освободят нейните приятели да бе много нищожна, тя най-малкото трябваше да опита.

След дълго мислене тя внезапно почувствува странна промяна в себе си. Чувството на страх и безпомощност бе станало толкова голямо, че изведнъж се превърна точно в обратното. Тя издържа. Сега вече се усещаше смела и уверена, сякаш никоя сила на света не можеше да й стори нищо, и което беше най-важно: тя вече изобщо не се грижеше какво ще стане с нея.

Сега тя искаше да срещне сивия господин. Искаше го на всяка цена.

„Веднага трябва да отида при стария амфитеатър — си каза тя, — навярно още не е станало прекалено късно, навярно още ме чака.“

Но решението се оказа по-лесно от изпълнението. Тя не знаеше къде се намира и нямаше и най-малката представа в каква посока да се отправи. Тръгна наслуки.

Вървеше все по-нататък и по-нататък по тъмните и мъртвешко тихи улици. И понеже бе боса, не чуваше дори звука от собствените си стъпки. Всеки път, когато свиеше по някоя нова улица, тя се надяваше да открие нещо, което да й посочи пътя по-нататък, някакъв познат знак. Но не откриваше нищо. А нямаше и кого да пита, тъй като единственото живо същество, което срещна, бе едно мършаво, мръсно куче, което търсеше нещо за ядене в купчина смет и което страхливо побягна, когато тя се опита да го приближи.

Най-после Момо стигна до един огромен, празен площад. Той не приличаше на онези красиви площади, където има дървета или фонтани, а представляваше просто широка, празна площ. Само отстрани в края се издигаха тъмните очертания на къщите, които се открояваха на нощното небе.

Момо пресече площада. Тъкмо достигна средата, когато сравнително близо се чуха ударите на градския часовник. Той удари няколко пъти и като че ли наистина вече беше полунощ. Ако сивият господин я очакваше сега в амфитеатъра, помисли си Момо, бе невъзможно тя да пристигне навреме. Той щеше да си отиде без да е свършил работа. Възможността да помогне на приятелите си вече беше изгубена — навярно завинаги!

На Момо й причерня от яд. Какво трябваше, какво можеше да направи още? Не знаеше никакъв изход.

— Тук съм — извика тя в нощта колкото й глас държеше.

Но нямаше никаква надежда, че сивият господин ще я чуе. Беше се излъгала обаче.

Едва бе отзвънял и последният камбанен удар, когато по всички улици, които се стичаха от всички страни към големия празен площад, се появи слаба светлина и после бързо се усили. Момо видя, че това са фаровете на много коли, които бавничко прииждаха от всички страни към средата на площада, където се намираше тя в момента. В която и посока да се обърнеше, отвсякъде я пресрещаше ярка светлина и тя закри очи с ръка. Значи те пристигаха!

Но Момо не се бе надявала на подобен мощен отклик. За миг целият й кураж отново изчезна. И тъй като беше обкръжена от всички страни и нямаше как да избяга, тя се свря, доколкото това беше възможно, в прекалено голямото си мъжко сако.

Но тогава си помисли за цветята и за гласовете на великата музика и в миг отново се усети утешена и подкрепена. Колите се приближиха с тихо пърпорещи мотори. Накрая те, броня до броня, образуваха кръг, чийто център беше Момо.

Господата слязоха от колите. Момо не можеше да види колко са, тъй като те останаха в тъмното зад фаровете. Но тя усещаше, че към нея са насочени много погледи, които не изразяваха нищо приятелско. И потрепера от студ.

Доста дълго време никой не пророни нито дума — както Момо, така и сивите господа.

— Значи — чу тя най-накрая един пепелносив глас, — това е момиченцето Момо, което си мислеше, че може да ни предизвика. Сега хубавичко го вижте, хубаво я вижте тази нещастна купчинка!

Думите му бяха последвани от изтрополяване, което се чу отдалече като многогласен смях.

— Внимание! — каза един друг пепелносив глас потиснато. — Вие знаете колко опасна може да стане малката за нас. Няма смисъл да я заблуждаваме.

Момо наостри слух.

— Е, добре — обади се първият глас от тъмното зад фаровете, — нека да опитаме тогава с истината.

Отново настъпи дълга тишина. Момо усещаше, че сивите господа се страхуват да кажат истината. Тя сякаш им струваше усилие, което не можеха да си представят. Момо дочу нещо подобно на пъхтене, идващо от много гърла.

Най-после един заговори. Гласът идваше от друга посока, но звучеше също тъй пепелносиво:

— Нека следователно говорим открито един с друг. Ти си сама, бедно дете. Твоите приятели са недостъпни за теб. Вече не съществува никой, с когото да споделиш своето време. Това беше и нашият план. Виждаш колко сме могъщи. Няма смисъл да се противиш. Многото самотни часове — какво са те сега за тебе? Едно проклятие, което те задушава, бреме, което спира дъха ти, море, което те дави, мъчение, което те обгаря. Ти си отделена от всички хора.

Момо слушаше и мълчеше.

— Някога — продължи гласът — ще настъпи мигът, в който ти повече няма да можеш да издържиш — утре, след една седмица, след една година. На нас ни е безразлично. Ние просто ще чакаме. Защото знаем, че ти ще дойдеш и ще кажеш: „Готова съм на всичко, само ме освободете от това бреме!“. Или ти вече си готова на такова нещо? Остава само да го кажеш.

Момо поклати глава.

— Искаш ли да ти помогнем? — попита ледено гласът.

— Това доказва, че тя действително е била при Въпросния — отговори първият глас по същия начин. И после високо попита: — Познаваш ли майстор Хора?

Момо кимна.

— И действително ли беше при него?

Момо пак кимна.

— Следователно си видяла часовете-цветя?

Момо кимна за трети път. О, колко добре ги познаваше тя!

Отново настъпи по-дълга пауза. Когато гласът наново заговори, той идваше от съвсем друга посока.

— Ти нали обичаш приятелите си?

Момо кимна.

— И би искала да ги освободиш от нашата власт?

Момо пак кимна.

— Можеш, стига да поискаш.

Момо притисна сакото съвсем плътно до тялото си, тъй като цялата трепереше от студ.

— За теб наистина би било дреболия да освободиш приятелите си. Ние ще помогнем на теб, а ти ще помогнеш на нас. Това е съвсем справедливо.

Момо внимателно се загледа в посоката, от която идеше сега гласът.

— Ние всъщност също искаме лично да се запознаем с този майстор Хора, разбираш ли? Но не знаем къде живее. И не искаме нищо повече от тебе, освен да ни заведеш при него. Това е всичко. Да, слушай внимателно, Момо, за да бъдеш сигурна, че говорим напълно открито с тебе и сме съвсем честни в намеренията си: ти ще получиш обратно своите приятели и ще можете отново да водите вашия предишен весел живот. Това не е ли приемливо предложение?

В този миг Момо за пръв път отвори уста. Струваше й усилие да говори, тъй като устните й бяха като замръзнали.

— Какво искате от майстор Хора? — попита тя бавно.

— Искаме да се запознаем с него — отговори остро гласът и студът се увеличи. — Това ти е достатъчно.

Момо замълча и изчака. Сред сивите господа се почувствува размърдване и те сякаш станаха неспокойни.

— Не те разбирам — каза гласът, — помисли за себе си и за своите приятели! Какво се грижиш за майстор Хора. Това остави на нас. Той е достатъчно стар, за да се грижи за себе си. И освен това, ако той е разумен и с добро се съгласи с нас, и косъм няма да падне от главата му. В противен случай обаче ние си имаме средства, с които ще го принудим.

— Какво ще го принудите? — попита Момо с посинели от студ устни.

В отговор гласът внезапно прозвуча рязко и напрегнато:

— До гуша ни е дошло да събираме поотделно часовете, минутите и секундите на хората. Ние искаме цялото време на всички човеци. Майстор Хора трябва да ни го предостави!

Момо с ужас се загледа в тъмното, откъдето идваше гласът.

— А хората? — попита тя. — Какво ще стане с тях?

— Хората — изкрещя гласът и премина във фалцет, — те отдавна са излишни. Те сами доведоха света дотам, че вече няма място за себеподобните им. Света ще управляваме ние!

Студът сега беше толкова ужасен, че Момо едва движеше устни, но не можеше да произнесе нито дума.

— Но ти не се грижи, мъничка Момо — продължи гласът изведнъж много тихо и почти гальовно, — ти и твоите приятели сте, естествено, изключение. Вие ще бъдете последните хора, които ще играят и ще разказват истории. Няма да се месите в нашите работи. И ние ще ви оставим на мира.

Гласът затихна, но после веднага заговори от друга посока:

— Знаеш, че ти казахме истината. Ние ще сдържим обещанието си. А сега ни отведи при майстор Хора.

Момо се опита да каже нещо. Студът почти бе сковал съзнанието й. Но след многократни опити тя най-накрая успя да промълви:

— Дори и да можех, нямаше да го направя.

Гласът заплашително попита от неизвестна посока:

— Какво означава това? Дори и да можех? Та ти можеш! Нали беше при Хора и следователно знаеш пътя!

— Няма да мога да го намеря отново — прошепна Момо. — Опитвах се. Само Касиопея го знае.

— Кой?

— Костенурката на майстор Хора.

— Къде е тя сега?

Момо, почти в безсъзнание, прошепна:

— Тя… се върна… с мене… но… аз… я… изгубих.

Като от много далече чу около себе си развълнувани и разбъркани гласове.

— Веднага дайте нареждане за всеобща тревога! — дочу тя да викат. — Трябва да се открие костенурката. Всяка костенурка да бъде проучена. Тази Касиопея трябва да се намери! Трябва! Трябва!

Гласовете заглъхнаха. Стана тихо. Момо бавно дойде на себе си. Стоеше сама сред огромния площад, над който преминаваше само студеният вятър, идващ сякаш от някаква голяма празнота — един пепелносив вятър.