Михаел Енде
Момо (14) (или Странната история за времекрадците и за детето, което върна на хората откраднатото време)

Четиринадесета глава
Прекалено много за ядене и прекалено малко отговори

Следващия ден по обяд Момо взе костенурката под мишница и се отправи с нея към малката кръчмица на Нино.

— Ще видиш, Касиопея — каза тя, — сега всичко ще се изясни. Нино знае къде се намират Гиги и Бепо. А после ние ще отидем, ще доведем децата и отново всички ще бъдем заедно. Навярно ще дойдат също Нино и жена му, а и всички други. Сигурно ще ти харесат приятелите ми. Може би довечера ще си направим малко тържество. Аз ще им разкажа за цветята, за музиката и за майстор Хора, за всичко. Ах, как се радвам, че скоро пак ще ги видя. Но сега в момента се радвам на хубавия обяд. Доста съм гладна, знаеш ли?

И тя радостно продължаваше да говори. Постоянно посягаше към писмото на Гиги, което бе сложила в джоба на сакото си. Костенурката я гледаше със своите прастари очи, но нищо не отговаряше.

Вървейки, Момо започна да си тананика и накрая дори запя. Това бяха същите мелодии и думите на гласовете, които продължаваха да звучат така ясно в спомена й, както и предишния ден. Сега Момо знаеше, че тя вече никога няма да ги забрави.

Но изведнъж стъписано се спря. Намираше се пред кръчмата на Нино. Отначало Момо си помисли, че е сбъркала пътя. Вместо старата къща с петна от дъжд и малката беседка пред вратата, сега там имаше една дълга бетонна сграда с големи прозорци, които заемаха цялата предна част. Самата улица бе асфалтирана и по нея се движеха много коли. На отсрещната страна се намираха голяма бензиностанция и съвсем близо до нея някакво огромно учреждение. Пред новото заведение бяха паркирали много коли, а над входната врата с големи букви се мъдреше следният надпис:

НИНО — БЪРЗ РЕСТОРАНТ

Момо влезе и в началото изобщо не можа да се оправи. До прозорците бяха наредени много маси с малки плотове върху високи крака, тъй че приличаха на странни гъби. Бяха толкова високи, че възрастен можеше да яде на тях само стоешком. Столове нямаше.

На отсрещната страна се намираше дълга бариера от блестящи метални тръби, нещо като ограда. Зад нея на малко разстояние едно от друго следваха дълги стъклени сандъчета, в които бяха наредени сандвичи с шунка и сирене, салам, чинии със салата, кремове, сладкиши и всевъзможни други неща, каквито Момо не бе виждала досега.

Но Момо можа да види всичко това не наведнъж, а постепенно, тъй като помещението беше претъпкано с хора, които постоянно й се изпречваха отпред; където и да пристъпеше, беше изтиквана встрани, по-напред или по-назад. Повечето хора крепяха табли, върху които имаше чинии и шишета и се опитваха да открият свободно място по масичките. Зад тези, които стояха там и бързо ядяха, вече чакаха други, за да им вземат мястото. Тук и там чакащи и хранещи се си разменяха сърдити слова. Въобще всички хора правеха едно не съвсем хубаво впечатление.

Между металната ограда и стъклените шкафчета бавничко се промъкваше напред дълга опашка от хора. Всеки си вземаше ту чиния, ту шише или картонена чаша от стъклените витрини.

Момо се учуди. Тук значи всеки можеше да си вземе това, което искаше. Не виждаше никого, който да пречи на хората или пък да им иска пари. Навярно тук всичко беше безплатно! Естествено, че това би било обяснение за блъсканицата.

След известно време на Момо й се удаде да зърне Нино. Той бе закрит от многото хора, чак на края на дългата редица от стъклени шкафчета; седеше зад една каса, където непрекъснато чукаше по клавишите, събираше пари и връщаше рестото. Значи при него се плаща! Металната ограда така направляваше хората, че никой не можеше да стигне до масичките, без да мине покрай Нино.

— Нино! — извика Момо и се опита да се промуши между хората, махна с писмото на Гиги, но Нино не я чу. Касата издаваше прекалено много шум и бе заела цялото му внимание.

Момо набра кураж, изкатери се по оградата и се провря през опашката до Нино. По едно време, когато няколко души започнаха да ругаят на висок глас, той вдигна поглед.

Когато съзря Момо, унилият израз на лицето му веднага изчезна.

— Момо! — извика той и засия точно както преди. — Ти отново си тук! Каква изненада!

— Минавайте! — извикаха хората от опашката. — Детето трябва да се нареди, както и ние. Да се преражда просто е срамно! Какво нахално дете!

— Момент! — извика Нино и успокояващо вдигна ръце. — Моля ви, имайте малко търпение!

— Всеки би могъл да направи същото! — изруга един от чакащите. — Хайде, хайде! Детето има повече време от нас.

— Гиги ще ти плати всичко, Момо — прошепна Нино бързо на момиченцето, — тъй че си вземи за ядене каквото поискаш. Но се нареди отзад като всички други. Ти сама чуваш какво говорят!

И преди Момо да успее да попита каквото и да било, хората я избутаха. Тъй че не й оставаше нищо друго, освен да направи това, което и другите правеха. Нареди се на края на опашката и взе от една полица табличка, а от едно сандъче нож, вилица и лъжица. След това бавно, стъпка по стъпка започнаха да я тикат напред. И понеже и двете й ръце бяха заети с таблата, тя просто постави Касиопея отгоре. Мимоходом измъкваше от стъклените шкафчета по нещичко и го нареждаше около костенурката.

Понеже всичко това малко пообърка Момо, накрая изборът й беше твърде странен: парче пържена риба, хлебче с мармалад, един кренвирш, парченце пастет и една мукавена чашка лимонада. Касиопея, която седеше в средата, предпочете напълно да се скрие в черупката си и да не прави каквито и да било забележки.

Най-после Момо стигна до касата и бързо запита Нино:

— Знаеш ли къде е Гиги?

— Да — каза Нино, — нашият Гиги се прочу. Всички много се гордеем с него, защото той все пак си е един от нас! Човек често може да го види по телевизията, а и по радиото говори. По вестниците също постоянно има нещо от него. Дори при мене дойдоха наскоро двама журналисти и ме караха да им разправям за онова време. Разказах историята как Гиги веднъж…

— Премини напред! — извикаха няколко гласа от опашката.

— Но защо не идва вече тук? — попита Момо.

— Ах, знаеш ли — прошепна Нино малко нервно, — той всъщност вече няма време. Сега има да върши по-важни неща, а и така и така в стария амфитеатър нищо не се случва.

— Какво става с вас? — провикнаха се няколко сърдити гласа отзад. — Мислите ли, че ни е приятно да стоим вечно тук?

— Къде живее сега? — осведоми се Момо настойчиво.

— Някъде на Зеления хълм — отговори Нино, — има красива вила, както казват, заобиколена от парк. Но моля те, мини напред!

На Момо не й се искаше, защото имаше още много, много въпроси, но просто я изтикаха. Отиде с табличката до една от масите-гъби и наистина след малко успя да си намери място. Но масичката беше толкова висока за нея, че само носът й надвишаваше плота.

Когато сложи таблата отгоре, околните с погнусени лица погледнаха костенурката.

— Какво нещо — каза един на своя съсед, — какво ли не ни се поднася днес.

А другият промърмори:

— Какво искате, днешната младеж е такава!

Но не казаха нищо повече и престанаха да се занимават с Момо. Въпреки туй яденето се оказа доста трудно за нея, понеже едва виждаше таблата. Но тъй като беше много гладна, изяде всичко до последната трошичка.

Беше вече сита, но непременно искаше да узнае какво се е случило и с Бепо. Нареди се още веднъж на опашката. И понеже се страхуваше, че хората пак ще й се скарат, ако нищо не прави, отново си взе всевъзможни неща от стъклените кутийки.

Когато най-накрая стигна до Нино, тя попита:

— А къде е Бепо Уличния метач?

— Той много дълго те чакаше — обясни бързо Нино от страх да не ядоса отново клиентите си. — Мислеше, че ти се е случило нещо страшно. Постоянно разказваше за някакви сиви господа, но вече не си спомням всичко. А и ти го познаваш, той винаги си е бил малко странен.

— Хей, вие двамата там отпред! — извика един от опашката. — Спите ли?

— Веднага, господине! — отвърна му Нино.

— А после? — попита Момо.

— После разгневи полицията! — продължи Нино и нервно прокара ръка по лицето си. — Непременно искаше да те издирят. Доколкото знам, най-накрая го изпратиха в нещо като санаториум. Повече нищо не знам.

— По дяволите! — извика сега един гневен глас отзад. — Това тук всъщност бърз ресторант ли е, или чакалня? Какво, семеен разговор ли имате?

— Нещо подобно! — примоли се Нино.

— Още ли е там? — запита Момо.

— Не вярвам — отговори Нино, — чух, че отново са го пуснали, понеже е безобиден.

— Да, но къде е сега?

— Наистина нямам представа, Момо. Но моля те, отстрани се!

За втори път Момо просто бе изтикана от струпаните един зад друг хора. И тя пак се отправи към една от масичките-гъби, почака да се освободи място и погълна яденето от табличката. Този път не й беше толкова вкусно. Но тя изобщо не се сети, че би могла просто да остави яденето.

Този път обаче трябваше да разбере какво е станало с децата, които по-рано винаги я посещаваха. Нямаше друг изход и тя отново застана на опашката, премина покрай стъклените шкафчета и напълни табличката си с ястия, за да не ядоса останалите хора.

Най-после се озова до Нино на касата.

— А децата? — попита тя. — Те къде са?

— Сега вече всичко е другояче — обясни й Нино, комуто изби пот по челото, когато пак видя Момо пред себе си. — Тук не бих могъл да ти обясня обаче, виждаш какво е!

— Но защо не идват вече? — своенравно настоя Момо на въпроса си.

— Всички деца, за които няма кой да се грижи, са настанени сега в детски депа. Те вече не могат да остават сами, понеже… понеже… накратко, за тях сега се грижат.

— Побързайте, ей вие там отпред, мърди такива! — обадиха се отново гласове от опашката. — Все пак ние искаме да ядем.

— Моите приятели ли? — попита невярваща Момо. — Те действително ли сами пожелаха това?

— Изобщо не ги питаха — отговори Нино, като сръчно удряше с пръсти по клавишите на касата. — Децата не могат да решават сами подобни неща. Възрастните се погрижиха те да не бъдат повече по улиците. Това в края на краищата е най-важно, нали?

Момо нищо не възрази, а само изпитателно изгледа Нино.

Погледът й напълно сконфузи Нино.

— По дяволите! — обади се пак някакъв гневен глас изотзад. — Днес просто ти иде да полудееш от пипкавата работа тук. Непременно сега ли трябва да проведете този безкраен разговор?

— И какво да правя? — попита Момо тихо. — Без моите приятели?

Нино сви рамене и замачка пръстите си.

— Момо — каза той и дълбоко пое въздух, сякаш силом искаше да запази самообладание, — бъди разумна и ела някой друг път, сега аз наистина нямам време, за да те посъветвам какво да направиш. Винаги можеш да ядеш тук. Вече ти е известно. Но на твое място аз също бих отишъл в някое детско депо, където ще има какво да правиш, ще имаш подслон и дори ще научиш нещо. Въпреки че така или иначе ще те заведат там, след като продължаваш да бродиш сама по света.

Момо нищо не каза и само изгледа Нино. Навалицата от хора зад гърба й я изтика напред. Тя автоматично се упъти към една от масичките и също така автоматично изгълта и третия обяд, макар че едва преглъщаше и храната имаше вкус на картон и дървесина. Чувствуваше се ужасно.

Взе Касиопея под мишница и тихо, без да се обръща, излезе навън.

— Хей, Момо! — извика след нея Нино, успял да я зърне в последния момент. — Почакай! Ти изобщо не ми разказа къде се кри досега!

Но пред касата се наредиха нови хора и той продължи да чука по клавишите, прибираше парите и връщаше рестото. Усмивката отдавна вече бе изчезнала от лицето му…

— Прекалено много ядене — каза Момо на Касиопея, когато отново се върнаха в амфитеатъра. — Получих прекалено много за ядене, твърде много наистина, но въпреки това имам чувството, че не съм сита. — И след малко допълни: — Не биваше да разказвам на Нино за цветята и за музиката. — И след известно време пак каза: — Но утре ще отидем и ще потърсим Гиги. Той със сигурност ще ти хареса, Касиопея. Ще видиш.

Но върху гърба на костенурката се появи само една голяма въпросителна.