Марлис Мелтън
Време за бягство (9)

Седма глава

Чейс разви гайката, която държеше капака на карбуратора. Утринната светлина нахлуваше през пукнатините на източната стена на плевнята и обагряше в златно разранените кокалчета на пръстите му. Кендъл внимателно го наблюдаваше.

— Виждал ли си някога разглобен двигател, Кен? — беше попитал той, когато момчето надникна в плевнята малко по-рано.

— Не — смутено отвърна и тръгна да излиза.

— Я дай онази сгъваема стълба. Добре ще ми дойде малко помощ.

Кендъл унило довлече стълбата до него. Предишната вечер Чейс му показа как се дялат фигурки от чам и въпреки че с мъка следваше инструкциите му и пипаше твърде непохватно, Чейс не му се развика нито веднъж. И не от предпазливост Кендъл влачеше крака тази сутрин, а заради нежеланието си да тръгват оттук. Изобщо не му се искаше Чейс да оправя пикапа.

Отегчено слушаше обясненията му за различните части на двигателя. Очевидно Чейс очакваше от него да наглежда изправността на машината след заминаването им и дори мисълта за това го натъжаваше.

— След време филтърът се задръства — казваше Чейс. — Всичката тази черна мръсотия го запушва и двигателят не може да диша. Щом го чуеш да кашля, напръскваш филтъра ето с това. — Той взе един флакон и го разклати. Отвътре се чу тракане. — Ето, опитай сам.

Застанал на пръсти върху разнебитената стълба, Кендъл с неохота го пое от ръката му.

— Още малко — подкани го Чейс. — Ще оставя резервен флакон в жабката. Сега затвори обратно капака.

Кендъл изпълни инструкциите му. Заради бинтования си пръст се наложи да направи няколко опита, преди да успее да напъха гайката върху болта и здраво да я завинти.

— Готово — каза Чейс и се премести към предната част на двигателя. Кендъл го последва, влачейки стълбата със себе си. Чейс отвори някакво черно капаче и измъкна оттам дълга метална пръчка. — Това тук е резервоарът на маслото. Старите автомобили горят масло, затова редовно трябва да се следи нивото му. Ето така. — Той грабна парцала от бронята, избърса пръчката, напъха я обратно и отново я извади. — Трябва да бъде някъде между тези две чертички. — Той го показа на Кендъл. — Какво виждаш?

— Че не е достатъчно — предположи момчето.

— Точно така. — Чейс отвори капачката на пластмасова туба. — Ще оставя две такива за резерва в жабката, при спрея за почистване на филтър.

Провлаченият му баритон напомняше на Кендъл за котешко мъркане. Чейс започна да налива восъчножълтата течност в резервоара. Къл, къл, къл… Погледът на хлапето се плъзна по мускулестата ръка на Чейс, която изглеждаше внушително в тениската му без ръкави. Зачуди се дали някога и той щеше да се сдобие с такива мускули.

Или пък с такава татуировка. Беше я виждал доста пъти, но чак сега забеляза, че скелетът с дългата черна коса държи бебе, и на мига се сети за надгробните камъни отвън. Веднага свърза нещата.

Ако това беше майката на Чейс, значи скелетът с шапката трябва да бе дядо му, а другият — най-едрият — баща му, който е починал, когато Чейс е бил малък.

— Искаш нещо да ме попиташ ли, Кен? — попита Чейс и извади Кендъл от унеса му.

Момчето стреснато отмести поглед.

— Не, сър.

Макафри го загледа в очакване. Очите му имаха същия наситено син цвят като небето навън.

— На колко години си бил, когато баща ти е починал? — чу се Кендъл да пита. Надяваше се, че не е уцелил някой от онези неудобни въпроси, които не е редно да се задават.

— На пет — веднага отвърна Чейс.

— Липсваше ли ти?

Мъжът вдигна рамене.

— Започна да ми липсва по-късно. Когато пораснах малко и осъзнах, че никога повече няма да се върне.

Отговорът му накара Кендъл да се почувства неловко. Нямаше никакво желание да изпитва подобно чувство към своя баща — никога.

— Моят татко не ми липсва. — Той сведе поглед към пода, засрамен, че е изрекъл нещо толкова ужасно.

— Моят втори баща също не ми липсва, ама никак — отвърна Чейс с такава лекота, сякаш обсъждаха времето. — Зъл човек беше.

— Да, зъл — повтори Кендъл с облекчение.

— Обаче знаеш ли на какво ме научи дядо ми? Да забравям веднага лошото. Иначе гневът се натрупва.

Кендъл изпитваше гняв всеки път, когато се сетеше за баща си.

— Така че гледай да помниш само хубавото. Старият Линк ме научи как да поправям разни неща — като този пикап например — добави Чейс. — Благодарение на него сега не ми се налага да плащам на други хора, когато нещо се счупи.

Кендъл се замисли за нещо хубаво, на което баща му го е научил — като например колко бе важно да се стреми към отлични оценки в училище.

Чейс бръкна в джоба си и извади връзка ключове.

— Пробвай дали ще успее да запали — каза той и му ги подаде.

— Никога не съм го правил — стреснато отвърна Кендъл.

— За всичко си има пръв път — успокои го Чейс. — Използвай ключа с квадратната главичка.

— Добре — момчето пое ключовете с пресъхнала уста. Отмести стълбата встрани, покатери се на шофьорската седалка и с трепереща ръка пъхна ключа в стартера.

— Сега го завърти — извика Чейс — и задръж, докато двигателят запали.

Хлапето завъртя ключа със затаен дъх. Старият пикап се покашля няколко пъти и дрезгаво изрева. Кендъл пусна ключа. Яко!

Пикапът работеше! За жалост.

Сърцето му се сви. Тъкмо започна да свиква с мястото и се налагаше да си стягат багажа. Изобщо не му се тръгваше. Разбира се, в началото беше малко страшничко заради настанилия се в къщата бездомник и надгробните камъни, които откри на поляната.

Но после започна да му харесва. Небето тук изглеждаше някак по-голямо и наоколо бе толкова тихо, че се чуваха крясъците на стрелкащите се във висините ястреби. А вечер, когато слънцето залязваше и небето ставаше оранжево, степната трева сякаш гореше в пламъци.

Тук никой не изисква невъзможното. Майка му не се суетеше забързано и не изглеждаше напрегната. Плашеха го единствено онези хора, които искаха да вземат пушките, ала Чейс нямаше да им позволи да припарят наблизо.

Не биваше да си тръгват оттук. Кендъл бе напълно сигурен в това.

* * *

— Защо трябва да си лягам толкова рано? — недоволно измърмори Кендъл и се тръшна по гръб върху възглавницата си.

— Защото си изтощен от умора — каза Сара. — Стоиш буден до късно, за да търсиш нощни животни, и не си доспиваш.

Синът й твърдо бе решил да види рис в ранчото. Последните две вечери се разхождаше с насочено към тревата фенерче с надеждата да мерне светещите очи на някоя от тези диви котки, ала засега безуспешно.

Сара подпъхна завивките около телцето му и го целуна по бузата.

— Лека нощ, миличък.

— Изобщо не съм изморен — продължи да настоява той, докато се прозяваше.

Тя се усмихна и се запъти към кухнята, за да разтреби след вечерята. Отнемаше й не повече от няколко минути и й доставяше удоволствие. Колко различен е животът й без потискащата тежест на непосилните изисквания на Гарет! През открехнатата входна врата се носеше песента на щурците. Както обикновено, Чейс седеше на верандата и отпиваше от бирата си.

През последните няколко вечери Сара се стремеше да го оставя насаме с Кендъл, за да го учи да дялка чамовите парчета, които събираха около дърветата край алеята. Чамът беше мек материал, идеален за експерименти с разнообразните инструменти за дърворезба.

Сега, когато Кендъл вече спеше и в кухнята нямаше повече работа, Сара изпита желание да се присъедини към Чейс на верандата. Кой знае дали това нямаше да е последният им момент насаме?

Тази тревожна мисъл я накара да открехне външната врата.

— Имаш ли нещо против да ти правя компания?

Седеше на най-горното стъпало, загледан в мастиленосиньото небе.

— Не, разбира се. Защо първо не си вземеш една бира?

— Не, благодаря.

Тя пристъпи навън и прохладният въздух погали сетивата й. Ноздрите й поемаха сладкия аромат на дива трева, докато се оглеждаше и се чудеше къде бе най-добре да седне. Нямаше нито един стол. Скоро изметената веранда преливаше от натрупаните навсякъде глинени саксии. Нямаше избор — налагаше се да седне на стъпалото до него.

Сара вдигна поглед нагоре, любопитна да разбере какво привличаше вниманието на Чейс. С всяка изминала минута небето ставаше все по-тъмно. Тук-там около платинения диск на почти пълната луна блещукаха звезди, ярки като диаманти. Щурци и славеи си припяваха в пълен синхрон, а наоколо им като в шеметен танц прелитаха прилепи.

— Това е единственото място на света, където звездите трепкат толкова бързо — промълви Чейс.

Тъжната нотка в гласа му накара Сара да извърне глава към него. Погледът му остана зареян в небето, сякаш все още е малкото момче, седнало на верандата. Тя замълча. Усещаше, че той би се отпуснал по-лесно, ако само го слушаше, без да задава въпроси.

— В Малайзия луната се вижда от друг ъгъл — добави той. — Там не се откроява силует на човек, а на заек.

— На заек? — повтори тя и напрегнато се вгледа във восъчната луна.

— Ами да. И тук може да се види. Само трябва да си наклониш главата ето така — каза той и наведе глава надясно.

Сара последва примера му и — не щеш ли — наистина видя заек, с дълги уши и пухкава опашка.

— Не може да бъде! — възкликна тя през смях.

— Трябва да видиш залезите в Борнео — каза той. — Невероятни са!

— Единственото място извън Щатите, на което съм била, е Франция. Учих една година в колеж там. Завиждам ти, че пътуваш често — призна тя.

Чейс я погледна изненадано.

— Завиждаш ми? — повтори той и тъжна усмивка пробяга по устните му. — Недей.

Тя веднага разбра, че местата, на които е бил, щяха да я изплашат така, както я плашеше Гарет. А може би и повече.

— Можеш ли да говориш за работата си? — попита тя, надявайки се веднъж завинаги да задоволи любопитството си.

— Какво искаш да знаеш? — предпазливо отвърна той.

— Ами… с какво се занимаваш? Изглеждаш толкова различен от останалите тюлени.

— Така и трябва да е.

— Защо?

Той се взря в бирената бутилка в ръката си.

— Често работя под прикритие — обясни той. — Не бива да ми личи, че съм тюлен.

— Шпионин ли си? — тихо попита тя. Предполагаше, че е познала, но той не отговори веднага.

— Да кажем, че следя разни хора — съгласи се той и отпи от бирата си.

Ала явно премълчаваше доста.

— Не разбирам… освен ако не е строго секретно.

Изминаха още няколко секунди в мълчание.

— Снайперист съм — призна той. — Работата ми се състои в това да предпазвам останалите от екипа, като елиминирам противника, ако се окаже пречка за целта.

След това смразяващо обяснение луната рязко помътня, а звездите загубиха блясъка си. Под стряхата на верандата се разстла непрогледен мрак. Сара потрепери. Мислеше си, че познава Чейс, ала седналият до нея мъж се оказа непознат.

— Противникът… това са терористите, нали? — попита тя с надежда. Искаше й се отново да го почувства близък.

— Противникът е враг на държавата. Контрабандисти на оръжие, наркобарони или терористи — обясни той.

— Разбирам — отвърна тя, опитвайки се някак да пренебрегне факта, че той си изкарва хляба, като убива хора. Дори и да се налага, дори и да са от лошите — това му е работата. Господи, ако смяташе Гарет — адвоката, за опасен, то що за човек бе Чейс?

Тя си пое дълбоко дъх.

— Смятам да си лягам — каза.

Той не направи опит да я разубеди.

— Както искаш — отвърна. Вдигна бутилката и отпи голяма глътка.

— Лека нощ — каза тя, потискайки желанието си да избяга.

На вратата се обърна и го погледна още веднъж.

Сигурно бе абсолютно уверен, че хората, които убива, са извършили ужасяващи престъпления или че ако не ги убие, би се стигнало до още по-големи кръвопролития. Дори и така да е, не раждаше ли съвестта кошмари, които да смущават съня му?

Може би затова той сякаш никога не спеше.

Вцепенена от ужас, Сара повлече крака към спалнята на Мерилий. Двамата с Чейс принадлежаха на два коренно различни свята. Това бе повече от очевидно. Особено в този момент.

* * *

Щом отвори очи на другата сутрин, Сара се сети за работата на Чейс. На дневна светлина мисълта за това не изглеждаше чак толкова ужасна — в крайна сметка все някой трябваше да се бори със злото и да защитава интересите на свободния свят. Ала когато до ушите й стигна гласът на Кендъл и осъзна, че момчето й е само с Чейс, тя скочи от леглото, изпълнена с недоверие.

Намери ги, седнали на масата в кухнята, да закусват овесена каша. До чинията на Кендъл стоеше кутията с дърводелските инструменти.

— Мамо, днес вече ще дялам твърда дървесина! — радостно възкликна той, щом я видя.

Сара погледна усмихнатото лице на Чейс и реши, че не може да мисли за него като за убиец.

— Мислех, че имаш поне милион задачи за днес — отбеляза тя.

— Следобед ще боядисам къщата — вдигна рамене той. — Кен е станал толкова добър с чамовия материал, че му е време да мине на следващото ниво. Дояж си овесената каша — обърна се към момчето. — После ще се разходим и ще намерим нещо подходящо.

Половин час по-късно двамата крачеха към горичката през окъпаната в роса поляна, а Сара ги гледаше с умиление. Нямаше причина да мисли, че този мъж представлява заплаха за детето й. Точно обратното — той бе всичко, от което Кендъл се нуждаеше в този момент. Ала трябваше да признае, че го усещаше като заплаха за самата себе си, но не по начина, по който я застрашаваше Гарет. Макафри започваше да я привлича все по-неконтролируемо и постепенно завладяваше цялата й същност.

Добре поне, че вече знаеше истината за него и това щеше да я държи нащрек.

Тъкмо се бе захванала да търка мухъла от плочките на банята до коридора, когато чу Кендъл и Чейс да се прибират. Както често правеха напоследък, двамата се настаниха на стълбите към верандата и прекараха следващите няколко часа, навели глави над инструментите си.

Всеки път, когато Сара влизаше във всекидневната за нещо — било за гумените си ръкавици или гъба за почистване — до ушите й стигаха спокойните наставления на Чейс.

До ранния следобед Кендъл вече се справяше чудесно и с твърдата дървесина, така че спокойно можеше да направи първия си самостоятелен опит за гравиране. Най-добрият материал за целта беше средно твърдият кедър, а според Чейс най-близкото кедрово дърво в ранчото растеше навътре в гората до реката.

— Хайде да отидем! — тръпнещ от нетърпение каза Кендъл.

Сара нямаше нищо против.

— Добре, но първо да хапнем. Направила съм сандвичи.

Веднага след като обядваха, тримата се отправиха на своето пътешествие, като оставиха Джеси да охранява къщата, в случай че скинарите решаха да се върнат за пушките. Тръгнаха надолу по алеята, за да потърсят пряката пътека към потока.

Ала се оказа, че през изминалите осемнадесет години Майката Природа си я е присвоила обратно, покривайки със зеления си килим всички възможни пътечки наоколо. Въпреки това, Чейс успя някак да намери вярната посока.

Щом навлязоха под гъстото покривало на вековните дървета, Сара се почувства като в омагьосания свят на приказките. Като дете, израснало в предградията на Вашингтон, окръг Колумбия, тя почти нямаше досег с природата. Калейдоскопът от цветове наоколо, шумоленето на листата и меката папрат, стелеща се като килим под краката й, изпълваха сетивата й с неописуема наслада. Колкото по-навътре в гората следваше Чейс и Кендъл, толкова по-ясно усещаше как напрежението й я напуска.

Нищо не бе в състояние да наруши дълбокото й спокойствие — дори съзнаването на факта, че лекотата, с която Макафри се придвижва, и безпогрешното му чувство за ориентация очевидно са умения, придобити в професията му.

Той вдигна ръка и тя стреснато спря на място. Проследи погледа му и видя сърна. Скрита в сянката, кошутата стоеше с широко отворени очи, потръпващи от страх уши и опашка, вдигната във въздуха. Изблея предупредително и се шмугна в шубрака, за да открие стадото си.

Чейс се усмихна и Сара дълбоко в себе си усети, че той цени живота и красотата — чувство, което един безскрупулен убиец не би могъл да изпитва.

Незабелязано от него — или просто тюленът се преструваше, че не вижда — Кендъл започна да имитира походката му.

Стотина метра по-нататък той отново спря и момчето се препъна в краката му.

— Чуваш ли? — попита и детето наостри уши.

Сара се ослуша и долови ромоленето на реката в далечината. Чувство на възхищение развълнува душата й; нищо в гората не убягваше от вниманието на Чейс: от счупването на клонче и пробягването на катерица, та до прилепналата върху гърдите й, мокра от пот розова тениска.

Топлият му поглед я накара да потръпне от внезапно завладялата я нежност.

— Чувам! — развълнувано отвърна Кендъл.

— Оттук — каза Чейс и ги поведе нататък.

Потокът изникна пред очите им изведнъж. Тънка струйка кристалночиста вода се стичаше по пясъчните скали, преди да се излее в естествен басейн, издълбан с годините в дълбоката червена почва. Водата бе толкова прозрачна, че речните камъни на дъното улавяха и отразяваха слънчевите лъчи. Водата преливаше над вирчето и мързеливо завиваше покрай гъстите бъзови храсти, преди да изчезне от поглед.

— Жестоко! — възкликна Кендъл и нетърпеливо изрита маратонките от краката си. Нагази във водата, ухилен до уши, под доволните погледи на Сара и Чейс.

— Няма много такива места в Далас — отбеляза Чейс.

— Така е — съгласи се тя неохотно. Предишния ден разговаря за пръв път с родната си майка, използвайки мобилния телефон на Чейс. От шест месеца си пишеха имейли и обаждането протече повече от нормално. Сара затвори телефона, уверена, че заминаването им за Далас бе възможно най-доброто решение за тях.

Защо тогава се колебае?

— Мамо, виж, омар — извика Кендъл и го вдигна във въздуха.

— Тук ги наричаме раци — обади се Чейс и остави триона на брега, за да събуе ботушите си. — Да се поразхладим малко, а?

Преди да изхлузи ботуша си, измъкна отвътре ужасяващ нож. Сара нямаше представа, че той го носи със себе си. В добавка към пистолета, който се подаваше изпод лявата му ръка, Чейс изглеждаше точно толкова опасен, колкото беше всъщност.

Тя събу сандалите си и топна пръстите на крака си във водата. Господи, колко беше студена!

— Хайде — подкани я Чейс и смело нагази.

Тя се поколеба и той й протегна длан.

Сара плъзна поглед по ръката му и се вгледа в бдителните му очи. Взираха се един в друг, сякаш да изпитат силата на волята си и да разберат кой пръв ще отклони поглед.

— Довери ми се, Сара — каза той.

Каза й същото и преди да подстриже косата й, а тогава се справи страхотно.

Освен това съвсем скоро си тръгваха оттук. Нищо нямаше да й стане, ако просто хване ръката му, стига да си отваря очите, нали?

Тя колебливо протегна ръка. Той я пое и здраво обхвана дланта й с пръсти. По кожата й премина тръпка, която бързо завладя цялото й тяло и ускори пулса й.

Нагази в потока и усети как зърната й се втвърдяват, ала не само заради студената вода.

— Я дай да видя този хубавец — обърна се Чейс към Кендъл, без да пуска ръката на Сара.

Студената вода галеше коленете й в контраст с допира до приятно топлата, загрубяла от физическата работа кожа на дланта му.

— Искам да го вземем вкъщи — каза Кендъл, вперил поглед в речното животинче.

— О, не, миличък — отвърна Сара. — Ще умре, ако го извадиш от естествената му среда.

— Искам да го вземем — примоли се още веднъж момчето.

— Мястото му е тук — твърдо отвърна Чейс.

Момчето вдигна глава, готово да поспори. Ала щом видя хванатите им ръце, се отказа и безмълвно пусна рака обратно във водата.

Сара смутено издърпа ръката си. Не беше редно да проявява подобна интимност към Чейс пред очите на сина си. Никога нямаше да допусне подобно нещо.

— Имам задача за теб, Кен — каза Чейс и потърси с поглед одобрението на Сара. — Тръгни нагоре покрай потока и потърси някое хубаво кедрово дърво.

Кендъл се обърна с лице към малкото водопадче.

— Добре — отвърна и закрачи срещу течението към каменистия бряг.

Чейс се наведе и загреба вода в шепите си.

— Жадна ли си? — попита я той. — Достатъчно чиста е за пиене.

На устните му се появи закачлива усмивка, която със сигурност безмилостните снайперисти не притежаваха. Тя отстъпи леко назад.

— Ъмм… не, благодаря.

— Освен това ще те разхлади — каза той и без повече приказки плесна по повърхността на водата и я опръска.

Изписка и изненадващо за самата себе си, веднага му отвърна, като загреба шепа вода и я хвърли към гърдите му. Той избухна в смях — силен и заразителен, на който Сара не устоя и също започна да се смее.

Макафри я грабна на ръце като бебе и от гърдите й се изтръгна писък. Изненадата й бе толкова голяма, че не успя да направи нищо друго, освен да го прегърне.

Почувства се като перце в силните му ръце, кръвта й кипна и единственото й желание — напълно лишено от разум — бе просто да се разтопи в здравата му прегръдка. Погледна към Кендъл, който стоеше, без да мръдне, и смутено ги наблюдаваше.

— Пусни ме — помоли тя с неохота.

Ала Чейс продължаваше да я държи на ръце. Очите му не можеха да се откъснат от устните й, а усмихнатото му допреди малко лице изглеждаше унесено.

— Пусни ме — повтори тя, вече по-сериозно.

Чейс стисна устни, отпусна едната си ръка и краката й се потопиха обратно във водата. После отдръпна и другата си ръка от гърба й.

— Не бих ти причинил болка, Сара — измърмори той.

— Знам — увери го тя.

Той се обърна и взе триона, който бе оставил на брега. Остави я сама в ледената вода, плискаща се около глезените й.

* * *

Какво, по дяволите, очаквах? — изруга наум Чейс. Взе, че й каза всичко за работата си — искаше му се отношенията им да се базират на честност. Но наистина ли очакваше, че тя просто ще вдигне рамене и ще каже: Е, голяма работа?

Как би могла? Нямаше как да се постави на негово място. Не беше изминала трънливия път, който го доведе дотук. Опазил я бог да се сблъска някога с толкова смърт и отчаяние.

Но Чейс усещаше, че привличането, което изпитваше към нея, е взаимно. Бе научен, че честността е най-добрата политика между приятели — а за изминалите дни те бяха станали точно такива. Само че в този случай откровенията му изиграха лоша шега.

Добре тогава. И без това усещаше, че приятелството им няма да издържи дълго — Сара го привличаше твърде много като жена. Тя обаче бе истинска дама и не би правила секс само заради удоволствието. Той, от своя страна, го правеше само заради това.

— Какво намери, Кен? — попита той, потискайки обърканите си мисли.

Кендъл посочи един израстък по стъблото на голямо кедрово дърво.

— Ето това — отвърна той.

— Имаш го. — През следващите пет минути Чейс насочи цялата си енергия в работата с триона. — Когато вземаш нещо от природата, трябва да оставиш подарък в замяна — каза, предавайки на Кендъл мъдростта на предците си от племето крийк.

Момчето потупа джобовете си.

— Имам само някаква индианска монета, която намерих в плевнята.

— Остави я тук — посъветва Макафри.

Кендъл закрепи монетата върху един от клоните. С едно последно движение на триона клонът се откърши и падна в ръката на тюлена. Подаде го на момчето, ала не го пусна, докато то не го погледна в очите.

— Искам да почувстваш това парче дърво между пръстите си, преди да започнеш да го дълбаеш. Прегърни го със затворени очи и то ще ти каже в какво иска да го превърнеш.

— Добре — обеща Кендъл тържествено. Стомахът на Чейс се преобърна — сякаш го гледаха очите на Сара.

— И недей да дялкаш в колата по път за Тексас — добави, — защото пак ще се порежеш.

Припомнянето, че скоро си тръгваха, помрачи лицето на Кендъл. Чейс го разбираше. Знаеше много добре как въздейства ранчото на едно малко момче.

— Може ли пак да ти дойда на гости? — попита хлапето.

— Няма да съм тук — припомни му Чейс. — Трябва да се връщам на работа. — Като никога, мисълта за това го изпълни с неприязън. — Хайде — каза той и махна някакво клонче от наболата коса на Кендъл. — Да покажем на майка ти какво си имаш.