Марлис Мелтън
Време за бягство (4)

Втора глава

Чейс паркира старата си спортна кола между едно „БМВ“ седан и един „Рейндж Роувър“. Паркът в квартала на Сара приличаше на „Дисниленд“ — с просторна площадка за игра, басейн и детски клуб, заобиколен от множество богаташки къщи.

Какво, по дяволите, правя тук? — зачуди се Чейс.

Тогава видя Сара Гарет, застанала в края на детската площадка с ръка на кръста, засенчила с длан очите си от късното следобедно слънце. Усещаше привличането й дори от петдесет метра разстояние и сякаш чуваше отчаяния й вик за помощ. Трябваше да разбере какво иска от него.

Паркът гъмжеше от облагодетелствани деца и богатите им родители, наслаждаващи се на прохладния есенен следобед. Тук хората бяха сякаш от друга планета, различна от света на конспирация и жестокости, в който живееше Чейс.

„Така и трябва да е“, помисли си той.

Не му се искаше да привлича внимание, но със сребърните халки на ушите си, козята брадичка и вързаната си на опашка коса това нямаше да е лесно. Придърпа надолу козирката на бейзболната си шапка и излезе от колата.

Запъти се към една пейка, скрита в сянката на дърветата, седна и зачака Сара да го забележи. Хвърли бърз поглед към тичащите по площадката деца и се опита да отгатне кое от тях е синът й.

Щом го видя, Сара замръзна с напрегнати рамене и впери поглед в него — като див заек, подушил хищник. Но за разлика от заека, тя не избяга. Закрачи несигурно напред и застана до пейката. Седна сковано до него, без да го поглежда.

— Хубаво временце — отбеляза той, опитвайки се да я предразположи.

— Така е — съгласи се тя и навлажни пресъхналите си устни с върха на езика си.

— Това ли е твоето момче? — попита той, като проследи погледа й, насочен към тъмнокосо хлапе, около десетгодишно, което седеше на една от люлките и ровеше с крак в пръстта.

Чейс забеляза приликата в сведените очи на детето и извивката на брадичката му. Дългият му перчем закриваше лицето му.

— Как се казва?

— Кендъл. Заради него искам да се махна — тихо добави тя.

Да се махне? Чейс стреснато се обърна към нея и погледите им се срещнаха. Изпита същия трепет в гърдите, същото неудържимо привличане. Сиво-зелените й очи бяха невероятно красиви.

Пребледнялото й лице го увери, че не се шегува. Но защо му го казваше?

— Имаме нужда от превоз на запад — продължи тя. — Имам пари. Мога да ти платя. Моля те… вземи ни със себе си, когато тръгваш за Оклахома.

Той я погледна изненадано.

— Госпожо Гарет…

— Сара — поправи го тя и великолепните й очи грейнаха.

Очевидно не можеше да понася фамилията на съпруга си.

— Сара — отново започна той, — не мога да ти помогна в това.

— Измислила съм всичко — прекъсна го тя и измъкна от джоба на блузата си сгъната листовка. — Утре с Кендъл ще ходим на поход с отряда на бойскаутите в Сийшор Стейт Парк. Мястото е далеч оттук. Можем да се откъснем от останалите и да се срещнем с теб на паркинга. — Тя му подаде листовката.

Чейс я разгъна, погледна я набързо и й я върна.

— Не мога да ти помогна — повтори той.

Тя най-после проумя какво й казва. Примигна и извърна очи настрани.

Той се почувства така, сякаш я бе зашлевил. Господи!

Погледна към сина й, който изцяло бе заровил маратонките си в пръстта.

Мамка му! Едва ли щеше да иска да зареже добре уредения си живот, ако капитан Гарет не малтретираше и двамата.

— Не може да няма някоя организация, която да те защити — тихо добави той с намерението да стане и да си тръгне.

Тя продължаваше да гледа встрани. Лицето й приличаше на маска, а в очите й проблясваха сълзи. Сигурно беше изчерпала всичките си възможности. Не правеше впечатление на импулсивен човек, който да моли за помощ напълно непознати.

— Късмет! — каза той. Нямаше представа какво друго да добави. Сложи ръце на коленете си и се изправи на крака.

Искаше му се да го погледне още веднъж или поне да покаже, че го е чула, но тя не помръдна.

Почувства се малко виновен, сякаш нямаше право да я разочарова.

Намръщи се и тръгна, твърдо решен да не изпитва вина. Качи се в колата си и тръшна вратата. Какво, за бога, очакваше тя от него? Кариерата му ще отиде по дяволите, ако му се стовари обвинение в отвличане на съпругата и детето на военен прокурор. А работата му бе всичко, което имаше.

Е, нямаше да го направи, просто не можеше, независимо от необяснимото привличане, което изпитваше към Сара. Не му се бе случвало да позволи на жена да му влезе под кожата. Нямаше намерение да го прави и сега.

 

 

Сара едва влачеше крака. От скитането покрай планинските мочурища нямаше да има никаква полза, след като старши сержант Макафри ясно й даде да разбере, че не възнамерява да се появи. Ако не беше заради Кендъл, който от бебе обожаваше природата, щеше да си остане къщи. А ако и Кендъл не се напънеше да покаже поне капка ентусиазъм, то уморителната им разходка щеше да е чиста загуба на време.

На огромния паркинг имаше три автомобила, ала никой от тях не беше на Чейс. Видя колата му предишния ден — стара, синя спортна кола, която със сигурност вече е преполовила пътя до Оклахома.

Не можеше да му се сърди, че не иска да се забърква в това. Кой ли пък би поискал, знаейки репутацията на Гарет — човека, постигнал едни от най-суровите присъди в историята на флота.

И все пак… не очакваше това от Чейс. В крайна сметка, притече й се на помощ два пъти, защо трябваше да й откаже точно сега?

С наивен оптимизъм опакова в раницата си малко багаж, в случай че той все пак реши да се появи: четки за зъби, прибрани от посещения при зъболекар, осемстотин и три долара и по един резервен комплект дрехи за нея и Кендъл.

Съжаляваше за тази си импулсивност. Ами ако подозрителният Гарет реши да погледне в раницата й? Моментално ще разбере за намерението й да избяга и повече няма да ги изпусне от поглед и за секунда.

Тя потръпна и продължи да мисли за тайната си, копнееща да облекчи напрежението в изтерзаното си сърце. Закле се пред себе си, че двамата с Кендъл няма повече да търпят гневните изблици на Гарет. Но ако не намереше начин да избягат час по-скоро, щеше да им се наложи.

Влачеше натежалите си крака надолу по сенчестата планинска пътека и не спираше да мисли за това. Не може да няма начин да се доберат до Тексас, без да ги проследят. Общественият транспорт отпадаше, особено сега, след атаките над Световния търговски център, когато дори по автобусните гари имаше камери.

Само ако Чейс Макафри се бе съгласил да ги грабне от лапите на Гарет и просто да ги премести на друго място! Сякаш провидението й го прати точно когато най-много се нуждаеше от него. Едва ли някога ще има друга възможност.

Сляпа за красотата на природата наоколо, Сара проследи с поглед седем от момчетата и техния водач. Катереха се по отсрещната страна на стръмния пролом по нещо като естествени стълбички, образувани от оголени корени. На билото на хълма двамата с Кендъл спряха, докато останалите тичаха покрай тях един през друг, нетърпеливи да срещнат някое диво животинче или — по-вероятно — да го изплашат.

Миризмата на сяра от блатото се смесваше със свежия аромат на прохладния бриз. Потънали в мислите си, двамата унило последваха групата.

Когато стигнаха до мостчето, свързващо двата бряга на криволичещ планински поток, останалите вече не се виждаха. Тихият ромон на водата бе разсечен от крясъка на орел рибар и Сара зарея поглед в небето.

Какво ли не би дала да е свободна като птица! Далеч от високите изисквания на Гарет.

Ала слънцето прежуряше, а раницата натискаше раменете й, напомняйки й за реалността.

Кендъл спря рязко и Сара се препъна в него.

— Миличък, какво…

— Мамо, виж!

Тя погледна към блещукащата вода и се ококори при вида на Чейс Макафри, седнал в камуфлажно кану, с гребло в ръка.

— Този човек беше в парка снощи — каза Кендъл. Момчето й се оказа доста по-наблюдателно, отколкото изглеждаше.

Горящите сини очи на Чейс уловиха стреснатия поглед на Сара. Мили боже, той все пак се появи за тях! В гърдите й забушуваха смесени чувства на изненада, облекчение и трепет.

— Мамо, какво става тук?

Стояха сами на моста, останалите отдавна ги нямаше. С няколко бързи движения на греблото тюленът приближи кануто точно до тях.

— Скачайте вътре — каза той.

— Мамо?

— Нали ти казах, че имам план, Кендъл? — побърза да обясни тя. — Че ще се махнем от къщи?

Момчето хвърли изненадан поглед към Чейс.

— За това ти говорех — уверено каза тя. — Махаме се. Качвай се в лодката, миличък. Побързай!

Сара прехвърли крак през парапета на моста. Ала хлапето не помръдваше. Гледаше ту към нея, ту към непознатия.

— Кой е той? — попита то.

— Той е морски тюлен — отвърна тя. — Ще ни помогне. Кендъл, моля те, качвай се.

Намръщеното лице на старши сержант Чейс Макафри можеше да разубеди и най-безстрашния ентусиаст.

— Не можем да пропуснем тази възможност, миличък! — продължи да го увещава Сара с разтуптяно сърце. — Побързай, преди другите да са се върнали.

Нетърпението й най-после го извади от унеса му. Кендъл се покатери на парапета и скочи в лодката, преди тя да успее да преметне и другия си крак.

— Седни на дъното — инструктира го Чейс.

Сара се настани отпред на седалката и Чейс насочи кануто по течението. Уверено забиваше греблото във водите на лъкатушещия поток и тримата бързо загубиха мостчето от поглед. Плитката вода и стръмните блатисти брегове им осигуряваха добро прикритие.

Хладен бриз галеше потното лице на Сара. Погледна към Кендъл, който здраво стискаше ръбовете на лодката, все още объркан от случилото се. Зад него, с бейзболна шапка на главата и тениска с изрязани ръкави, уверено гребеше техният спасител.

Много й се искаше да му благодари, но дълбоката бръчка между веждите му я накара да замълчи.

Сърцето й туптеше от страх и надежда. Погледна брачната халка на ръката си, притисната към ръба на кануто. Можеше някой ден да й се наложи да я продаде, иначе щеше да я захвърли още сега.

Движеха се плътно до блатистия бряг, толкова безшумно, че чуваше раците, шаващи изплашено в тръстиката. Кануто се плъзна покрай замръзнала на един крак синя чапла.

Сара тъкмо започваше да си отдъхва, когато минаха покрай рибар, седнал на близкия пристан. Човекът вдигна поглед от коша с раци и ги поздрави.

Чейс докосна козирката на шапката си, кимна в отговор и загреба още по-енергично, за да ги отдалечи от погледа на непознатия.

Мина сякаш цяла вечност, докато кануто най-после се насочи към гористия бряг. Тюленът качи носа на земята и заби греблото в тинята. — Слизайте — подкани ги той.

Сара се измъкна от кануто и го задържа неподвижно, докато Кендъл, а след него и Чейс последват примера й. Кучешки лай я накара да се обърне. В познатата й спортна кола, паркирана под дърветата, седеше черен лабрадор.

Чейс издърпа лодката на брега и я обърна.

— Отдръпнете се — предупреди той и рязко удари с ритник дъното й. Кракът му потъна в зейналата дупка. После енергично избута кануто в заливчето и то бавно започна да потъва. — Да тръгваме — каза той и се запъти към колата. Отвори пътническата врата и издърпа напред седалката. — Ще трябва да седнеш до кучето — каза на Кендъл. — Назад, Джеси.

Кендъл скочи на тясната задна седалка.

— Здрасти, кученце.

Сара седна отпред, а Чейс заобиколи и се настани зад волана.

— Сложете си коланите.

Сара затаи дъх, докато той бързо и уверено подкара колата по неравния планински път. Стигнаха до сечище, където превключи скоростта и отново потеглиха.

Покритата с чакъл пътека ги изведе на просторния паркинг. Сара изненадано го погледна.

— Преди често идвах тук за риба — каза той.

Това обясняваше откъде знае за заливчето, което бе предпочел пред паркинга, където някой можеше да ги види. Тя потъна надолу в седалката си, за да избегне погледите на мотаещите се наоколо хора.

Излязоха от паркинга и плавно се сляха с движението по Шор Драйв.

Сара се надигна и избърса потните си длани в шортите си.

— Надявам се, че си взела всичко необходимо — каза той и кимна към раницата й.

— Да — отвърна тя, доволна от собствената си съобразителност.

Той превключи на следващата предавка.

— А защо реши, че ще дойда? — попита я. Гласът му звучеше сърдито.

— Не знам. Просто не исках да си представям обратния вариант… предполагам.

Той я погледна с вдигнати вежди.

— Скъпи, не си си сложил колана — обърна се тя към Кендъл.

— Кучето е седнало върху него.

— Джеси, чупка! — нареди Чейс и кучето веднага се отмести.

Майка и син се спогледаха. Тюленът очевидно добре бе дресирал кучето си. Коланът на Кендъл щракна и точно тогава Сара осъзна, че наистина са тръгнали. Господин Хейл, водачът на бойскаутите, със сигурност вече ги търсеше отчаяно, чудейки се какво можеше да им се е случило. Скоро щяха да бъдат уведомени и властите. А после и Гарет. Нямаше връщане назад.

— Нали няма да спираме никъде? — попита тя уплашено.

— Не — отвърна той и настъпи педала на газта, за да се качи на магистралата, която щеше да ги изведе на север, а после на запад, отвъд планината Блу Ридж. Само след някакви си три часа щяха да са стигнали западната половина на щата Вирджиния, далеч от Сийшор Стейт Парк, където може би вече ги търсеха. Тогава със сигурност щеше да диша по-спокойно.

— Мислиш ли, че онзи рибар може да се окаже проблем? — попита тихичко.

Чейс не отговори веднага и тя се напрегна.

— Нямаше го там, когато отивах към мястото на срещата. Иначе щях да се върна обратно.

И тогава тя никога нямаше да разбере, че в крайна сметка е имал намерение да ги измъкне.

— Благодаря ти — измърмори тя. Колко недостатъчни бяха тези две кратки думи, помисли си. — Обещавам ти, че няма да… съжаляваш — добави със свито гърло.

Знаеше, че я е чул, но не й отговори. Може би е твърде късно. Може би вече съжаляваше.