Марлис Мелтън
Време за бягство (18)

Шестнадесета глава

Понесла гарденията под мишница, Сара обикаляше двора с Линда Мей, търсейки подходяща шарена сянка за растението. Чейс й предложи да покани съседката за компания, докато той приключи с работата си в полицейското управление.

Загрижеността му към нея и Кендъл беше трогателна, замисли се тя, ала какво значение имаше всъщност, след като на другия ден той заминаваше.

— Толкова е хубаво, че обичаш да работиш в градината — обади се Линда Мей. — Също като Мерилий.

Сара хвърли поглед към миниатюрното гробище под ореха.

— Дали да не засадим гарденията до гроба й? — предложи.

— Идеята ти е чудесна!

Постави саксията между надгробните камъни на Мерилий и Блесинг. Процеждащите се между листата на гигантското дърво слънчеви лъчи нямаше да бъдат прекалено силни за растението.

— Идеално! — възкликна Линда Мей.

Младата жена издълба дупка, дълбока двайсетина сантиметра.

— Чу ли телефона да звъни току-що? — попита тя и вдигна глава.

— Не — ослуша се съседката й. — Но ти пък не разчитай много на моя слух.

Отново се залови за работа. Извади храста от саксията и намести корените му в центъра на дупката. Докато затискаше пръстта, й се стори, че телефонът звъни отново.

— Кендъл? — извика тя, възнамерявайки да помоли сина си да се обади. Майката на Ерик го бе довела вкъщи преди около час.

— Бау! — изскочи той иззад дънера на дървото.

— Ох, божичко! — извика Сара и притисна калната си длан към сърцето си. — Ти пък откъде изникна?

Той й се ухили, възхитен от способностите си да се спотайва незабелязан.

— Даже не си ме чула — гордо изрече.

— Не, не съм. Станал си добър почти колкото Чейс, а?

По алеята се приближаваше кола и Сара обърна поглед, едва сдържайки напиращата в гърдите си радост. Трябва да е Чейс, нямаше го от часове. Иззад дърветата обаче се показа непознат ръждивокафяв седан. Сара усети, че я завладява лошо предчувствие, и се изправи.

— Да влезем вътре — каза тя. — Мисля, че някой упорито звъни по телефона.

Сграбчи Кендъл за ръката и го повлече към входната врата под озадачения поглед на Линда Мей. Когато стигна до стълбите, Сара се обърна, казвайки си, че мъничко преиграва. От днес нататък скинарите вече няма да са проблем, а Гарет никога не би я открил тук. И двамата с Чейс бяха сигурни в това. Но после, точно когато колата навлезе под сянката на ореха и отразяващото се в предното стъкло слънце се измести, Сара ясно видя водача. Нямаше как да сбърка високия му ръст, мършавото лице и вперения в тях гневен поглед.

О, милостиви боже, това е Гарет. Открил ни е!

Част от нея настояваше, че просто трябва да остане спокойна и да се разбере с него, друга част обаче й нашепваше да си плюе на петите, и то незабавно. Възможността за разумен разговор помежду им бе отдавна изчерпана.

— Бързо, миличък — каза тя на Кендъл. — Излизаме през задната врата и се качваме в пикапа.

Докато тичаха през кухнята, чуха как Гарет заговори Линда Мей, която се опитваше да препречи пътя му към верандата.

Пикапът стоеше под навеса, слава богу, че вратите на плевнята зееха отворени.

— Бягай — нареди му Сара и двамата хукнаха през задния двор, далеч от погледа на Гарет. Сара направи знак на момчето да се покатери в кабината през шофьорската врата. Блед като платно, Кендъл изпълни инструкциите й, настани се на седалката си и трескаво закопча колана. Сара потърси с поглед пушката и я видя да стои окачена на задната стена на кабината. Не дай боже наистина да й се наложи да я използва!

С треперещи пръсти пъхна ключа в стартера и го завъртя.

Моторът изръмжа недоволно и запали.

Натисна газта до дъно, изхвърча от плевнята и се понесе покрай къщата, където почервенелият от гняв Гарет продължаваше да тормози Линда Мей. И двамата изумено погледнаха към пикапа, който профуча покрай тях и се изгуби в облак прахоляк.

Сара вдигна поглед към огледалото и видя Гарет да тича към колата си. Настъпи газта и стисна здраво волана, докато кокалчетата й не побеляха.

Искаше да се събуди от този кошмар. Това не можеше да се случва наистина. Точно сега, когато бе сигурна, че е започнала живота си на чисто и че миналото й няма да я застигне.

* * *

Чейс забеляза облака прах, който се стелеше по алеята към ранчото, и вледеняващ страх сграбчи сърцето му. Хана спря колата до Линда Мей и старицата закърши отчаяно ръце. Тя пристъпи към отворения прозорец на Чейс с разширени от ужас очи.

— Къде е Сара? — извика той.

— Тръгна с пикапа заедно с Кендъл…

— Преди колко време?

— Пет минути, не повече. Побързай! Онзи мъж тръгна след тях!

Чейс кимна и даде знак на Хана да потегля. Линда Мей отстъпи назад, докато Хана светкавично обърна мустанга на 180 градуса, насочвайки го в правилната посока. Кенард, който седеше отзад, нададе дрезгав вик.

— Дръж се, каубой — предупреди го Хана. — Къде отиваме, Чейс?

— Не знам.

Дали Сара се е сетила да се отправи към града, за да отиде право в полицейското управление? Или несъзнателно е тръгнала по познатия й вече маршрут в посока Маскъгий Търнпайк?

— Ляво или дясно? — попита Хана, когато стигнаха края на алеята.

Чейс огледа асфалта в двете посоки. Свали прозореца си и подуши въздуха.

— Дясно — каза той, след като усети следи от изгоряло масло в тази посока.

Хана ускори до сто за няколко секунди и спътниците й залепнаха за седалките си.

Чейс събра мислите си и се опита да си представи най-лошото развитие на нещата: пикапът се движеше бавно и Гарет лесно щеше да я изпревари и да я принуди да спре. А после просто да се приближи до нея и да я застреля.

Ако бе въоръжен.

И чак толкова превъртял.

От друга страна, пикапът беше здрав като танк. Ако Сара имаше смелостта да го направи, можеше просто да блъсне колата на Гарет и да продължи да шофира. Хайде, мила! Знаеше, че е много по-съобразителна, отколкото показва.

— Да извикаме хеликоптер — предложи Кенард с леко писклив глас. — Щом установим местоположението на пикапа, ще изпратим патрул на пътна полиция и ще сгащим копелето. — Той измъкна мобилния телефон от джоба си.

Чейс кимна, доволен, че са взели детектива със себе си.

— Благодаря — каза той през рамо. — Хвани магистралата на изток — добави той към Хана.

Трябваше здраво да стисне седалката си, когато тя зави към отбивката на две гуми.

Почти веднага съжали за решението си. Трафикът пред тях бе оскъден, а магистралата се простираше през равното поле мили напред, ала нямаше и следа от познатата задница на пикапа.

Сигурно неволно бе въздъхнал, защото Хана положи длан върху ръката му.

— Ще я върнем невредима, Уести — каза тя уверено.

Чейс се замисли за малкото момиченце, загубило родителите си тази сутрин. Животът не подбираше кой трябва да оцелее и кой да умре.

Това го подсети, че майката на Сара звучеше полужива, когато му се обади, за да го предупреди за Гарет. Грабна телефона си и набра номера й, ала линията продължаваше да дава заето.

Значи Рейчъл е или мъртва, или в безсъзнание.

Проведе няколко телефонни разговора, докато не се увери, че към дома й в Далас е изпратена линейка.

На задната седалка Кенард също говореше по телефона, подготвяйки блокада на пътя със съдействието на полицията в Уагънър, под чиято юрисдикция се намираше въпросният район.

— Хеликоптерът е вече във въздуха — съобщи той на Чейс и Хана.

Чейс усети как го залива неприятна смесица от страх и ярост. Никога не позволяваше на емоцията да го съпътства по време на мисии. Това обаче не беше мисия. Беше лично.

Измъкна нов пълнител от джоба на бойната си жилетка и се приготви да презареди закопчания в кобура си „Зигзауер“.

Хана го изгледа косо.

— Не можеш да го застреляш, Чейс. Не и ако не заплашва живота на Сара — предупреди го тя.

Той пъхна пълнителя на мястото му и го плъзна напред, докато не чу галещото ухото прищракване. Не беше давал на Сара празни обещания. Гарет по нищо не се различава от терористите, които преследваше от години. Може и да нямаше заповед за отстраняването му, но щеше да го застреля, без да му мигне окото, ако по негова вина дори само косъм паднеше от главата на Сара.

 

 

Пот се лееше по гърба на Сара, докато натискаше докрай педала на газта. Стомахът й бе свит на топка, а страхът сковаваше всеки мускул на тялото й.

Гарет ме е открил и в момента е по петите ни. О, Господи!

— Къде отиваме, мамо? — попита Кендъл.

Искаше й се да го утеши, но бе прекалено уплашена да измисля лъжи.

— Не знам, миличък — призна тя и облиза пресъхналите си устни.

Потърси с поглед ръждивокафявия седан в огледалото за обратно виждане и видя, че е плътно зад нея, въпреки че тя не спираше да натиска докрай педала на газта. По магистрала 51 имаше само няколко коли и нито следа от полиция — разбира се, че не.

Както обикновено, Гарет я държеше в неизвестност, наслаждавайки се на нейната безпомощност. Чудеше се какво ли е намислил — да я преследва, докато й свърши горивото?

Погледна към таблото и установи, че три четвърти от резервоара бе вече празен. Нямаше да стигне далеч.

Божичко, как не се сети да тръгне в другата посока, право към полицейското управление в Броукън Ароу? Сега й оставаше единствено надеждата, че ще успее да стигне до Уагънър, преди да й свърши горивото, въпреки че нямаше никаква представа как да открие полицейското управление там.

Кендъл се престраши да погледне през рамо.

— Още е зад нас — изпъшка той.

— Знам, скъпи. — С всяка клетка на тялото си усещаше застрашителната му близост.

Чу шум от перки на хеликоптер и впери отчаян поглед в небето. И точно над магистралата, далеч пред себе си, го видя. Истински патрулен хеликоптер.

Да! Карам с превишена скорост! Вижте ме!

Тя натисна газта още повече, ала старият двигател се разхълца и се принуди да отпусне педала.

Помощ! Моля ви! Не спираше да поглежда с надежда към небето. Ако доживееше да почувства прегръдката на Чейс поне още веднъж, нищо повече не й трябваше.

Пред погледа й отдясно на пътя изникна табела и тя примигна от изненада. Прочете ли наистина току-що Щатска полиция? Можеше ли насред полето да има полицейско управление?

— Миличък, видя ли табелата, покрай която току-що минахме? — попита, обляна в студена пот.

— Пишеше името на някакъв парк — отвърна Кендъл и я погледна тревожно.

— Парк ли? Сигурен ли си, че не пишеше „полиция“?

— Не знам — с досада отвърна той. — Движехме се твърде бързо.

Нямаше обозначение за изхода от магистралата, който изведнъж изникна пред тях. Сара взе острия завой на отбивката в последния момент и чу свирене на гуми зад себе си. Гарет очевидно я бе последвал.

И ето че в момента й дишаше във врата по тесния черен път, който сама бе избрала.

Какво направих? — помисли си Сара ужасено веднага щом слезе от магистралата. Никъде нямаше и следа от полиция. Тя самата избра този маршрут и сега нямаше как да се върне, без да направи обратен завой.

Шум от перки на хеликоптер отново я накара да вдигне изпълнен с надежда поглед към небето. Като ангел пазител тежката машина не спираше да кръжи на стотина метра над нея. Ужас и облекчение се бореха в гърдите й. Очевидно я наблюдаваха поради някаква незнайна причина. Полицейският патрул със сигурност щеше да се приземи до нея и Гарет едва ли щеше да посмее да направи следващия си ход.

Но единствената друга кола на пътя бе неговата. Приближаваше застрашително до задната й броня и после отстъпваше. Ясно виждаше и него, и противната му усмивка, докато си играеше с нея на котка и мишка.

Асфалтът под гумите й внезапно премина в чакъл и надеждите на Сара започнаха да се изпаряват. Господи, нима е попаднала на път без изход? Воланът лепнеше под потните й длани.

В далечината се виждаше, че пътят се разклонява. Налагаше се бързо да избере една от двете посоки — изоставена ферма или пътека през гората.

Не искаше да спира по никакъв повод, затова избра второто. Чакълът премина в неравна почва и пикапът закриволичи през оскъдно залесена горичка.

Между дърветата се показа проблясващата синя повърхност на някакво езеро. Хеликоптерът не се виждаше, но все още се чуваше да кръжи във въздуха.

Пътят се простираше на километри напред, без следа от каквато и да било постройка наоколо. Сара натисна газта и гумите заораха по коловозите със скорост, каквато никога досега не си бе позволявала. Изведнъж двигателят изхълца и тя затаи дъх. После пак заработи нормално, но веднага след това отново започна да прекъсва. Пикапът бавно и сигурно губеше мощност.

— Карбураторът е задръстен — въздъхна Кендъл и посегна към жабката, където Чейс бе оставил флакон със спрей за почистване на филтъра.

Не че можеше да им свърши някаква работа точно сега. Сара не спираше да натиска педала, но двигателят отказваше да ускори.

Моля те. О, моля те! Не можем да спрем тук!

Колата на Гарет буквално подпираше задната им броня. И той усещаше, че е обречена; Сара ясно виждаше самодоволната усмивка, изписана на лицето му, и блесналия му поглед. За неин ужас, той се измести встрани и започна да я изпреварва.

Дърветата от лявата й страна оредяха, откривайки великолепна гледка към езерото. Гарет вече се изравняваше с пикапа. Сара го погледна изплашено. Не виждаше лицето му, ала ясно видя пистолета на седалката до него. Някъде дълбоко в себе си винаги е знаела, че този човек е способен на убийство. Точно този страх я държеше в лапите му години наред.

Време беше да сложи край.

Сара нададе изпълнен с ярост вик, рязко завъртя волана наляво и блъсна тежкия пикап в по-малката кола. Разнесе се остро стържене на метал в метал и гумите на седана хлътнаха в крайпътната канавка.

Гарет настъпи газта и двигателят изрева. Колата се отдели от земята, стрелна се между две от близките дървета и се понесе към водата.

Пляс! Сара зяпна от изненада, когато видя как предницата се потопи в езерото.

В този момент пикапът изгасна и спря. Двамата с Кендъл впериха погледи в колата на Гарет, която бавно потъваше в изненадващо дълбоката вода.

След секунди от нея се виждаше единствено стърчащата над повърхността задна броня.

Изненадана от смелостта си, Сара не можеше да отдели очи от мехурчетата, издигащи се около потъналия автомобил. Хеликоптерът кръжеше над водата и мощните му перки къдреха гладката повърхност на езерото. Мехурчетата внезапно изчезнаха. Сара излезе от вцепенението си и пусна волана.

Гарет го нямаше. Потъна под водата.

Ала тя не повярва и за миг, че се е удавил.

Обърна се и сграбчи ловната пушка.

— Мамо, не! — извика Кендъл, отгатнал намеренията й.

— Стой тук, миличък — каза тя, изненадана от свирепата нотка в собствения си глас. — Заключи вратата и няма да я отключваш, докато аз не ти кажа.

— Моля те! — вкопчи се той в нея, хлипайки от уплаха.

— Прави каквото ти казвам! — Тя се измъкна от ръцете му, натисна заключалката на вратата и скочи на земята. Вдигна приклада на рамото си, точно като я бе научил Чейс, свали предпазителя и с пръст върху спусъка, внимателно се приближи до брега на езерото.

Пожълтелите листа хрущяха изпод краката й, въпреки че едва ги чуваше заради силния шум от витлата на хеликоптера.

Прекрачи следите от гумите на Гарет и се загледа в тъмната вода. В синкавите дълбини се виждаха очертанията на колата му.

Под набраздената повърхност всичко изглеждаше неподвижно.

Надеждата, че Гарет е мъртъв, започна да отпуска смазващата тежест на страха.

И тогава го видя. Главата му проряза водата и той жадно пое дъх. Сара стреснато отскочи назад. Кракът й потъна в изровения от гумите коловоз и тя се строполи по гръб. Пушката гръмна във въздуха и падна върху гърдите й.

Парализирана от ужас, безпомощно наблюдаваше Гарет, който се измъкна от езерото с вид на подгизнало бостанско плашило. Водата шуртеше от черния му костюм и той тежко пристъпваше, вперил в нея убийствения си, мълниеносен поглед; бе оголил зъби и яркочервена струйка кръв бликаше покрай носа му от сцепената му вежда.

— Мислиш си, че можеш да ме убиеш ли, кучко? — изрева той, скъсявайки разстоянието помежду им.

Сара стисна отново пушката, ала тя се изплъзна между калните й пръсти. Гарет я измъкна от ръцете й и я запрати към водата.

— Ставай! — изръмжа той, сграбчи я за косата и я изправи на крака.

Тя се опита да го ритне и той я стисна още по-силно. Сара обърна отчаян поглед към хеликоптера. До отворената врата дебнеше стрелец, насочил оръжието си към тях, ала Гарет я държеше плътно до себе си и човекът едва ли щеше да се осмели да стреля.

Гарет преметна ръка през гърлото й и я повлече към пикапа.

— Мислиш се за много умна, а? — изсъска в ухото й. — Наистина ли повярва, че няма да те намеря? Открих имейлите, които си писала на истинската си майка. Как не съм се сетил, че те е родил някой боклук в караваната си!

Трябваше да го държи настрани от пикапа. Далеч от Кендъл!

Ала немощният й опит да забие пети в земята успя само да спре притока на въздух към дробовете й и тя се задави в кашлица. Гарет я завлече до шофьорската врата и започна да хлопа.

— Отваряй вратата! — изрева той на Кендъл.

— Няма! — изписка момчето с треперещ от ужас глас. — Махай се, мразя те!

— Отваряй или ще убия и двама ви!

Ще умра тук, осъзна Сара, борейки се за глътка въздух.

Усещаше, че потъва — пред погледа й, измежду листата на околните дървета, затанцуваха примигващи като светулки точици.

Нещо червено проблесна в далечината. Гарет също го видя и рязко се извърна с присвити към пътя очи.

Някаква кола, осъзна Сара с надежда, усещайки нов прилив на сили. Но не просто кола — към тях се приближаваше мустангът на Хана. И моля те, господи, ако очите й не я лъжеха — самият Чейс беше на предната седалка. Той нямаше да позволи тя да умре.

Ала тогава Гарет бръкна в джоба си и, за неин ужас, измъкна оттам пистолета, който малко по-рано видя в колата му. Опря студеното влажно дуло в слепоочието й.

Мустангът моментално застина.