Марлис Мелтън
Време за бягство (19)

Седемнадесета глава

— Спри! — извика Чейс.

Хана скочи на спирачката и изруга досущ като него. Нямаше нужда да му казва какво си мисли. И сам виждаше. Без съмнение сцената, която се разиграваше пред очите им, приличаше на класическа ситуация, предвещаваща двойно — ако не и тройно убийство.

Само един поглед към лицето на Сара му бе достатъчен да разбере, че копелето я душеше — не смъртоносно, само колкото да я омаломощи. Изглеждаше вцепенена от ужас, с опрян в главата пистолет. Междувременно Кендъл седеше в пикапа с вперен в двамата поглед. Никое дете не заслужава да е свидетел на подобна сцена.

— Нека аз да говоря с Гарет — обади се Хана, не толкова уверено, колкото преди малко. — Не мога да повярвам, че се готви да направи това.

Чейс обаче вярваше. Сара не би избягала толкова бързо и толкова далеч, ако не усещаше, че съпругът й е способен да натисне спусъка.

Ако Хана се впуснеше в разговор с него, щеше само да забави неизбежното. С днешните си действия Гарет прати кариерата си по дяволите — решен да докаже, че Сара бе само негова, а за целта щеше да й пръсне мозъка, без да му мигне окото.

— Трябва да го спра — простичко отвърна той.

Хана ясно разбираше какво има предвид. Не тръгна и да го разубеждава, не и когато Гарет държи опрян в главата на Сара пистолет.

— Добре, но как? — попита тя и хвърли поглед към рядката горичка около тях. — Няма къде да се скриеш. Ще те види. А ако усети, че смяташ да стреляш, веднага ще дръпне спусъка.

Нещо в тревата до брега на езерото привлече вниманието на Чейс. Беше ловната пушка на Линк. Сара сигурно я бе изпуснала, опитвайки да се защити.

— Мръдни назад — каза Чейс.

В главата му започна да се оформя план.

— Какво?

— Премести колата назад — повтори той. — Искам да ме извадиш от полезрението на този негодник.

Тя го изгледа въпросително, превключи на задна скорост и бавно подкара обратно. Лицето на Сара се сгърчи в неописуемо отчаяние. Чейс извърна поглед встрани.

Докато Хана управляваше колата, той разкопча жилетката си и се измъкна от нея.

— Спри тук — каза, когато се увери, че Гарет не ги вижда.

— Какво смяташ да правиш? — попита Хана, щом Чейс дръпна рязко кобура, закопчан на бедрото му, и започна да развързва кубинките си.

— Ще доплувам до него. Сара е изпуснала пушката си до ръба на брега. Ако успея да се докопам до нея, без той да ме види, мога да го застрелям, преди да се усети. Твоята задача е да опазиш Сара жива, докато аз се прицеля.

Кубинките му тупнаха на пода.

— Плувай бързо — помоли го Хана. Луничките й изпъкваха върху пребледнялото й лице. Последният път, когато видя Хана толкова уплашена, стреляха по нея в гръб; докато се опитваше да се измъкне от кубински затвор. — Искрено се надявам онази пушка да е заредена.

Безпокойството й изобщо не се отразяваше добре на неговата увереност.

— Аз също.

Измъкна се от колата и хукна към брега. Гмурна се безшумно с глава напред, молейки се да не си набучи окото на някой потънал клон. Езерото Форт Гибсън бе дълбоко, а водата в началото на октомври — направо ледена.

Студът проникна през дрехите му мигновено, ала той изобщо не го усети, обсебен от мисълта, че животът на Сара е в опасност. Съпругът й успя да надхитри и двама им. Гарет не просто успя да намери Сара, а съумя да я примами в този затънтен район, и то не от желание да се помири с нея.

Не! — Опитвайки се да насочи силата на гнева си към краката си, Чейс яростно зарита с тях. Какво ли не би дал в момента за чифт плавници и кислородна бутилка, с която да се гмурне по-дълбоко. Подаваше се за кратко над повърхността, за да си поеме въздух и да се ориентира докъде е стигнал.

Петдесетина метра по-нататък забеляза стърчащата от водата задна броня на колата на Гарет. „Браво на Сара“, помисли си той. Успяла е да избута копелето от пътя.

Плавно като видра Макафри отново се потопи под повърхността — незабележимо и без да издава звук, точно както искаше.

Преплува петдесетте метра, без да се подаде над водата. Пъхна главата си в потъналата кола, намери въздушен джоб точно под тавана и спря да си поеме въздух. Остана така още няколко секунди, за да се концентрира и потисне страха, който сковаваше мускулите му. Един снайперист никога не се колебае. Едно погрешно движение може да доведе до смъртта на неточния човек.

В случая този човек можеше да е Сара. При мисълта за това едва не се подмокри от страх.

Я се стегни! — кресна някакъв глас в главата му. По-точно гласът на командир Джефрис — безкомпромисния инструктор от тренировъчната база на тюлените в Колорадо.

Чейс издиша три четвърти от въздуха в дробовете си, измъкна се от колата и се спусна на дъното с намерението да изпълзи по скалите към плиткото. Приближи се възможно най-близо и подаде съвсем леко главата си над водата, търсейки с поглед пушката по тревистия бряг.

Не беше толкова близо до водата обаче, колкото се бе надявал.

До ушите му стигаха опитите на Хана да прилъже Гарет да остави оръжието и да спаси кожата си с тезата, че е бил в състояние на временна невменяемост. Хеликоптерът се бе оттеглил, за да не пречи на преговорите.

— Временна невменяемост? — изсмя се Гарет с присъщата му арогантност. — Уверявам ви, агент Как-ви-беше името, че съм напълно наясно какво правя.

— Вие сте адвокат — припомни му тя. — Този случай може да приключи още в съда, вместо зад решетките.

— Съдът не се интересува от справедливостта — изкрещя в отговор той. — Престъпникът тук е жена ми. Аз съм законът и настоявам за справедливо наказание.

Чейс бавно се изправи и запълзя към пушката. За щастие, вдигнатата ръка на Гарет препречваше периферното му зрение. Но Кендъл, който надничаше през прозореца на пикапа с пребледняло лице и облещени от страх очи, го забеляза.

Чейс сложи пръст върху устните си. Не казвай нищо. После му направи знак да залегне.

Мамка му, никога през живота си не беше убивал човек пред очите на дете, при това баща му. Усети, че му се гади, като при пристъп на шок, а това не е добър знак. Шокът обикновено идваше след, а не по време на мисия.

За негово огромно облекчение Кендъл се изпари от погледа му.

Сантиметър по сантиметър Чейс се придвижваше през тревата. Водата безшумно се изцеждаше от подгизналите му дрехи. Пушката лежеше на около метър от него. Протегна ръка към нея, надявайки се да е заредена и да не е повредена. Ако неговият „Зигзауер“ позволяваше потапяне във вода, Гарет щеше вече да е мъртъв.

— Вие не сте законът, капитан Гарет — продължаваше да говори Хана, приклекнала зад вратата на колата. — Вие сте адвокат от Военна прокуратура и сте положил клетва пред закона, според който убийството е престъпление.

— В моя дом законът съм аз — високопарно отвърна Гарет. — Очаквах вярност и подчинение, но бях измамен…

— Има закони, които са по-важни от вашите собствени — прекъсна го Хана, опитвайки се умишлено да поддържа спора помежду им, за да спечели още няколко секунди за Чейс.

— Не и ако съм недосегаем.

Макафри разпозна в гласа му намерението да извърши нещо необратимо. Пушката вече бе само на няколко сантиметра от него. Той се хвърли напред и светкавично я сграбчи. Прицели се и стреля — бам! — право в слепоочието на Гарет. Мъжът залитна, повлече Сара със себе си и точно когато и двамата се стовариха на земята, пистолетът му гръмна.

Не! Чейс скочи мигновено. Сърцето му спря да бие, а краката му сякаш не го слушаха, докато тичаше. Колкото и да се мъчеше, нямаше сили да помести тялото на Гарет и то притискаше младата жена.

Ами ако откриеше, че тя бе мъртва?

Хана и Дийн дойдоха до него и издърпаха застреляния встрани. Сара ги гледаше втренчено, с отворена уста и не помръдваше. Но после се закашля и примигна. Чейс усети, че коленете му омекват.

Удари с юмрук в земята, сграбчи я в прегръдките си и я залюля като бебе, стенейки:

— Господи! О, Господи!

— Ранена ли си? — попита я Хана и хвърли недоумяващ поглед към Чейс.

— Не — дрезгаво отвърна Сара. — Просто ми е трудно да дишам — обясни и се закашля.

— Изненадан съм, че пистолетът му изобщо успя да гръмне — обади се Дийн, докато оглеждаше оръжието на Гарет. От цевта му капеше вода.

Хана насочи вниманието си към пикапа, където Кендъл продължаваше да седи заключен.

— Хей, приятелче — нежно му се усмихна тя през прозореца. — Вече си в безопасност. Искаш ли да излезеш?

Заключалката изщрака и Кендъл се строполи по колене на земята, обзет от същата слабост като Чейс.

— Мамо — изстена той и запълзя към нея.

Хана застана пред тялото на убития, за да го скрие от погледа на детето. Това накара тюлена незабавно да дойде на себе си. Не искаше Сара и момчето й да виждат дупката в главата на Гарет.

— Хайде да тръгваме — каза той и се изправи с треперещи крака.

Прегърнати, тримата пресякоха пътя и оставиха Хана и Дийн да се заемат с уведомяването на полицията в Уагънър, че ситуацията беше овладяна.

Строполиха се едновременно близо до мястото, откъдето Чейс изпълзя от водата. Той се облегна на дънера на близкото дърво и придърпа любимата си към себе си.

— Целият си вир-вода — прошепна тя и обви ръце около него. Кендъл се покатери в скута й.

Чейс впери поглед в клоните над главата си, опитвайки се да преодолее шока. Яркожълтите листа трепкаха на фона на безоблачното небе.

Погледнато отстрани, това бе щастлив завършек на цялата история. Момчето получаваше момичето си (в добавка с едно страхотно хлапе). Ако можеше някак земята да спре да се върти точно сега, щеше да има до себе си дори повече, отколкото заслужава.

Ала не можеше. Щеше да продължи да се върти, ден след ден, и той трябваше да замине, за да се посвети на работата си.

Сърцето му се сви при мисълта за суровата, мрачна действителност.

Той въздъхна и сведе поглед към болезнено красивите очи на Сара.

— Още щом те видях, разбрах, че всичко ще е наред — прошепна тя. — А той дали…

— Да.

Щеше да й отнеме време да излезе от шока и напълно да осъзнае случилото се.

— Ти го застреля — сякаш на себе си каза тя.

Чейс погледна към Кендъл и прочете в очите му одобрение, а не упрек.

— Направих това, което трябваше, за да те опазя жива.

— Благодаря ти — прошепна Сара през сълзи. — Толкова се страхувах. Беше по-лошо и от най-ужасния ми кошмар.

— Така е — съгласи се той.

— Но вече всичко свърши — каза тя. Тепърва трябваше да проумее и това, замисли се Чейс. После щеше да разбере, че вече бе свободна да го обича, че можеше да има бъдеще с него.

За секунда си позволи да надникне във въображението й. Представи си домашно сготвена вечеря, вместо готовите пакети студена храна по време на мисия; леглото на майка му и сгушеното до него самия топло тяло на любимата, вместо коравата земя под открито небе…

Вой на сирени прогони видението от съзнанието му. Защо трябваше да избира? Защо не можеше едновременно да обича и да бъде снайперист? Днешният следобед — когато ужасът го завладя от глава до пети — му поднесе отговора като на тепсия. За пръв път през живота си се чувстваше толкова уязвим.

До този момент нищичко не трепваше в него по време на мисия. Щеше ли да успее да си възвърне онази безчувственост, която го обземаше, щом се изправеше лице в лице с врага?

Длъжен бе да го направи, друг начин нямаше.

 

 

Историята около убийството на Гарет заемаше цялата първа страница в „Дейли Леджър“, затова Сара реши да не пуска Кендъл на училище. Вместо това го взе със себе си в административната сграда на училището в центъра на града, за да се срещне с директора и лично да му обясни обстоятелствата, принудили я да представи фалшиви документи за самоличност. Помоли Чейс да ги придружи, ала той остана с Хана, за да й помогне да подготви доклада си.

Срещата й продължи почти до обяд, но резултатът си заслужаваше — успя да получи прошката и разбирането, от които се нуждаеше.

Докато крачеше с Кендъл към колата на Чейс под топлите лъчи на есенното слънце, Сара спря за минутка, за да попие атмосферата на града, в който сама избра да остане.

Като изключим шумния протест на шепа скинари, очарователните старомодни сгради и църкви от двете страни на главната улица затвърдиха усещането й, че синът й щеше да расте в спокойна, здравословна среда. Тук, в сърцето на Америка, най-после щяха да загърбят тъжното си минало и да заживеят щастливо.

Дълбоко в себе си Сара знаеше, че причината за нейното щастие се корени в любовта й към Чейс, който днес заминаваше. Цял следобед вчера той не се отделяше от нея, а вечерта се любиха два пъти — толкова нежно, че тя не успя да сдържи сълзите си.

Трябваше му само мъничко време, за да изрече на глас думите, които Сара усещаше да извират от сърцето му — обичам те. Знаеше, че ще я помоли да го чака, и тя с радост щеше да го направи, въпреки че четири години бяха ужасно дълъг период от време. Може пък да успяваше да ги навестява, за да облекчи самотата й — не само нейната, но и на Кендъл.

Четири безкрайно дълги години.

И все пак чакането си струваше. Рано или късно Чейс щеше да приключи активната си военна служба и щеше да се прибере вкъщи завинаги.

Потъналото в зеленина градче остана зад гърба й и Сара пое по най-краткия път към ранчото. Нетърпелива да се наслади на малкото оставащи й безценни минути с Макафри, тя свърна по алеята, потънала под шареното покривало на дърветата.

Внезапно я завладя необяснимо чувство на самота и в следващия миг усети със сигурност, че той е заминал.

В гърдите й се надигна паника и тя намали скоростта. Едва ли си е измислил, че има работа, за да не я придружи сутринта. Едва ли е заминал, без да се сбогува! Ами колата му?

Дърветата край алеята останаха зад гърба й. Огледа се, но нямаше как да разбере дали Чейс е в къщата, или не. Паркира пред верандата, изкачи стълбите тичешком и посегна към бравата на входната врата. Беше заключено.

Превъртя ключа с натежало сърце, влезе в къщата и го извика по име.

Нямаше отговор, точно както и очакваше.

Лист хартия върху кухненския плот привлече вниманието й. Посегна неохотно към него и прочете бележката, написана с четливи печатни букви.

„ХАНА ЩЕ МЕ ЗАКАРА ДО ЛЕТИЩЕТО. СЪЖАЛЯВАМ, НО НЕ УМЕЯ ДА СЕ СБОГУВАМ. НЕ МЕ ЧАКАЙ, САРА. НЕ БИХ МОГЪЛ ДА ВЪРША РАБОТАТА СИ, МИСЛЕЙКИ ЗА ТЕБ.“

Всяка дума пробождаше сърцето й като с нож. Не можеше да повярва, че е сгрешила в преценката си за него. Чейс не искаше тя да го чака. Нещо повече — не желаеше да губи времето си в мисли за нея.

Сара изстена от болка и смачка на топка писмото му. Думите му бавно започнаха да проникват в съзнанието й. Не казваше, че няма да мисли за нея, а че се страхува да го прави, както самата тя го обвини веднъж. Когато мисли за нея, не може да върши сполучливо и хладнокръвно работата си така, както трябваше да го прави един добър снайперист.

Тя бе съживила сърцето му и сега той трябваше да го носи със себе си на бойното поле. А това го правеше уязвим. О, Чейс.

— Къде е Чейс, мамо?

Стреснато се обърна към Кендъл, който тъкмо влизаше в стаята.

Опита се да запази самообладание и скри смачканото на топка писмо в ръката си.

— Наложило му се е да тръгне внезапно, миличък — отвърна тя, изненадана от спокойното звучене на гласа си. Ала шокираното изражение на Кендъл отново събуди собствената й болка. — Нямал е избор — добави тя, борейки се с всяка дума.

Разбира се, че е имал избор. Можел е да избере любовта.

— Но аз не можах да се сбогувам с него! — извика Кендъл с насълзени очи.

Ако Чейс можеше да види болката на момчето, сърцето му щеше да бъде разбито.

При мисълта за това Сара изпита внезапно желание да каже нещо в негова защита.

— Някои хора просто не умеят да се сбогуват, миличък, защото раздялата боли.

Кендъл изхвърча от стаята и хлопна вратата, през която току-що бе влязъл.

Със замъглен от сълзи поглед тя разгъна смачкания лист и отново прочете бележката, отчаяно търсейки лъч надежда между редовете.

Не ме чакай. В това определено нямаше никаква надежда.

Остави писмото върху кухненския плот и излезе навън. Приседна на стъпалото също както в онази съдбовна нощ, когато Чейс й разказа за работата си. Шарените цветя й се усмихваха от грижливо наредените по верандата саксии, ала Сара сякаш не ги забелязваше.

 

 

Пътническият „Боинг 747“ започна спускането си към летище „Норфък“, когато Чейс отвори очи. Протегна ръце над главата си, доволен, че имаше достатъчно място за това. Хана му беше взела място до себе си в първа класа, използвайки бонус точките от многократните си пътувания.

Тя го изгледа с раздразнение.

— Не мислех, че друг, освен Лутър, може да спи по време на полет — измърмори тя. — Благодаря ти за приятната компания.

— Пак заповядай. — Мамка му, сега следва разговорът, който изобщо не му се водеше. Той започна да отброява наум секундите, за да провери колко време ще отнеме на Хана да повдигне темата за отношенията му със Сара.

Едно… Две… Три…

— Виж какво, Чейс. Знам, че си свикнал със свободата си, но не разбирам какво точно те плаши в това да започнеш връзка. Щом Лутър и аз успяваме някак, защо ти да не можеш?

— Лутър не е снайперист — едва чуто отвърна той. Не можеше да си позволи да говори за работата си на висок глас.

— Не е, но прекарваме доста време разделени. Ключът е в общуването. Имаш мобилен телефон с обхват навсякъде по света. Много важно, че сметките ти ще хвръкнат до небесата. Няма ли да си струва?

— Проблемът не е в разстоянието — намръщено отвърна Чейс.

Приятелката му го изгледа с любопитство.

— А къде е тогава?

Цялото му същество усещаше болезнената липса на Сара. Къде е облекчението, което се надяваше да почувства?

Хана въздъхна.

— Мисля, че знам какъв е проблемът. Смятам, че се страхуваш.

О, не. Сякаш се бяха наговорили. Чейс извърна глава към прозореца. Колко още щеше да се приземява този самолет?

— Добре, започвай да се цупиш мълчаливо. Това поне го умееш — добави тя, когато разбра, че той няма намерение да говори. — Просто мразя да те виждам сам, това е.

Думите на Сара изплуваха в съзнанието му. Ти не си сам. Ние сме тук и те чакаме.

Мамка му! Чейс преглътна буцата в гърлото си и се обърна към Хана.

— Нямам нищо против да съм сам — увери я той.

Болеше по-малко. Или поне се надяваше да е така.

Тя му хвърли изпълнен със състрадание поглед.

— Добре, но запомни, че не е забранено да промениш решението си.