Марлис Мелтън
Време за бягство (21)

Деветнадесета глава

— Командващият офицер иска да говори с теб — каза Лутър на Чейс и затвори мобилния си телефон. Четиричленният екип морски тюлени и техният пилот току-що бяха слезли от транспортния самолет „Глоубмастър С-17“ и крачеха през пистата на авиобазата „Оушиана“. Точно когато се приземяваха след шестнайсетчасов полет от Военновъздушна база „Бонъм“ в Германия, мобилният телефон на Лутър звънна. Бе почти полунощ и Чейс беше кълбо от нерви.

— Сега ли, сър? — попита той и с удоволствие вдъхна студения въздух след прекараните две седмици в тропиците.

— Да. Ще дойда с теб. — Чейс погледна по-високия от него Лутър и се опита да отгатне дали тази импровизирана среща с ръководството е свързана с нещо приятно, или щяха да го мъмрят заради лошото изпълнение на нигерийската задача. Каквато и да е причината, не можеше ли да изчака да мине Коледа?

— Днес не е ли Бъдни вечер? — попита Чейс.

— Ще бъде, след петнайсетина минути — потвърди Лутър. — Още си в тихоокеанския часови пояс.

Аха. Това донякъде обясняваше защо командващият офицер все още стои в кабинета си по това време на нощта. Човекът прекарваше в работа безкрайно дълги часове, може би в опит да заличи имиджа си на плейбой, въпреки че рязко бе прекратил този си начин на живот след една грозна случка.

— Искаш ли да те закарам — попита Лутър и кимна към пикапа си.

— Аз съм с мотоциклета — отвърна Чейс.

— Ще замръзнеш — предупреди го Лутър. — Според прогнозата за времето тази нощ се очаква обилен снеговалеж.

— Тъкмо ще се разсъня — увери го Чейс. Доколкото познаваше капитан Монтгомъри, трябваше да се изправи пред него с бистър ум, иначе нямаше шанс да бъде приет насериозно.

Чейс вече усещаше лицето си вкочанено, когато насочи мощния си „Харли“ към входа на Военноморска база „Дам Нек“ — ушите го боляха, ала главата му бе напълно прояснена. Свали ръкавиците си и се запъти към осветения вход на сградата, в която се помещаваше отдел „Специални операции“. Лутър, който го чакаше във фоайето, побърза да му отвори вратата.

Лицето му, което в миналото често красеше корицата на списание „Спортс Илюстрейтед“ по време на професионалната му футболна кариера, не издаваше и намек за това, което очакваше Чейс там вътре — било то упрек или похвала.

— Те те чакат — каза Лутър.

Те? Кои точно са те? Със свит на топка стомах Чейс последва Лутър по коридора към кабинета на командващия офицер.

Двамата с помощник-командира ги очакваха. Капитан Монтгомъри седеше зад бюрото си. Светлината на лампата придаваше злокобен вид на набразденото му от белези лице. Чейс не го познаваше достатъчно добре, затова не се и опита да надникне зад каменното му изражение. Зелените му очи предпазливо го изучаваха.

Чейс се замисли. Не беше ли той шофьорът от онази катастрофа, в която загинаха две млади момичета? Очевидно не е бил виновен, иначе днес нямаше да е командир на тюлените от 12-ти отряд.

Лейтенант Рено, или както всички го наричаха — Ягуара, стоеше зад гърба му с доволно изражение на лицето — като котка, току-що налапала канарче. Чейс го чувстваше като брат и това, което прочете в златистозелените му очи, го накара едва забележимо да въздъхне от облекчение.

— Господа — поздрави Чейс и отдаде чест и на двамата.

— Свободно, старши. Лейтенант… — кимна им Монтгомъри да сядат. — Сигурно сте капнали от умора след дългия път.

Чейс бе направо изтощен. Единственото нещо, което го крепеше да не се строполи на земята, бе надеждата да успее да се добере до ранчото преди Коледа.

Лейтенант Рено прекоси стаята и пусна щорите, скривайки гледката към нощното небе. Любопитството на Чейс стана нетърпимо. Очевидно им предстоеше строго секретен разговор.

Монтгомъри сбърчи вежди над купчината документи пред себе си, барабанейки по повърхността на бюрото с едрите си кокалести пръсти. От мястото си Чейс не можеше да види добре какво точно гледа той. Дали не е собственото му досие?

— Ти си снайперист от… колко? Петнайсет години? — попита той. Зелено-кафявите му очи изучаваха Чейс безпристрастно.

— Шестнайсет, сър — потвърди той.

— Имаш трийсет и осем успешни удара, при среден брой деветнайсет за тази кариера. — Стори ли му се, или в мрачния поглед на капитана наистина проблесна искрица на възхищение. — Винаги улучваш от първия изстрел. Какво точно стана с Фейсал Фашану? — попита той.

Шибаният нигериец. Беше го погледнал право в очите, ето какво стана.

— Ударих на камък, сър. — Отне му цели три изстрела, докато затвори очите му завинаги.

Монтгомъри изсумтя.

— Виждам, че си подновил договора си през август, но сега искаш да приключиш кариерата си на снайперист? — В погледа му се долавяше леко разочарование.

— Да, сър — потвърди Чейс.

— Сега трябва да ти търсим заместник — измърмори капитанът. — Никак няма да е лесно да намерим човек с твоя опит, да не говорим пък за езиците, които говориш. — Той запрелиства досието му, набъбнало през годините от купищата препоръки. — Сигурен ли си, че искаш да се откажеш от това, което вършиш най-добре, Чейс? — попита го той.

Чейс нямаше нужда да мисли и секунда.

— Напълно, сър.

Монтгомъри се вгледа изпитателно в него със студените си като мрамор очи.

Чейс отвърна на погледа му със същата твърдост. Нямаше намерение да се извинява за начина, по който се чувстваше.

— Ти му кажи — каза Монтгомъри на лейтенант Рено.

— Чувал ли си за „Камп Грубер“, Оклахома, старши? — попита Ягуара. Очите му го гледаха далеч по-дружелюбно от тези на капитана.

Чейс се сепна при споменаването на родния му щат и изпъна гръб. Възможно ли е да…

— Разбира се, сър. — „Камп Грубер“ се намираше на час път с кола в посока югоизток от Броукън Ароу. — Това е тренировъчна база, ако не се лъжа.

— Точно така — потвърди Ягуара. — Основно обучават попълнения за Националната гвардия и полицията. Трябва им полеви оръжеен експерт на активна служба, който да поеме обучението на хората им. Мисля, че отговаряш на условията, нали така, старши? Назначението е за четири години, след което ще имаш нужния за пенсиониране двайсетгодишен стаж.

Главата на Чейс бучеше и думите на лейтенанта едва стигаха до ушите му. Пред очите му сякаш затанцуваха звездички, докато слисано гледаше лицата на колегите си.

— Честита Коледа, Чейс — усмихна му се Лутър.

Другарите му до един бяха застанали зад гърба му, осъзна Макафри и сърцето му щеше да се пръсне от завладялото го вълнение. Не просто щеше да приключи с кариерата си на снайперист; даваха му възможност да сложи край на болката от раздялата си със Сара, като продължи да работи в база, намираща се на час път от Броукън Ароу. Дявол го взел!

— Отговарям на условията и още как, сър — отвърна Чейс развълнувано.

— Добре — каза командващият офицер и затвори папката с досието му. — Ще бъдеш окончателно прехвърлен в Оклахома и започваш работа веднага след празниците. Посветил си на отряда цели шестнайсет години — добави той с изненадваща мекота в гласа. — Няма нищо срамно в това.

Чейс се изправи на крака, Монтгомъри изключително много се издигна в очите му.

— Благодаря ви, сър!

— Недей да благодариш на мен — отвърна капитанът и посегна към палтото си. — Тези твои двама началници не спряха да ми досаждат в продължение на две седмици. Просто исках да ме оставят на мира — призна той.

— Да, сър. Лека нощ, сър.

Монтгомъри пъхна ръце във военноморския си тренчкот и тръгна към вратата.

— Изгасете лампите на излизане — каза той, любезно предоставяйки им малко време насаме.

— Дявол да го вземе! — възкликна Чейс и изгледа двамата си колеги. — Направо не знам какво да кажа. Момчета, обичам ви, мамка му!

Лейтенант Рено се изкиска.

— Ами това май е достатъчно. И ние, мамка му, те обичаме, нали така, Лутър?

— Абсолютно — отвърна Лутър. — Ще полеем новата ти работа вкъщи, утре в четири следобед. Хана подготвя това парти от доста време.

— По дяволите — изруга Ягуара и погледна часовника си. — Обещах на Хелън да се отбия в магазина на път за вкъщи и да купя захар за сладкиши.

— „Фууд Лайън“ работи денонощно — каза Чейс. — Е, по-добре да побързате. Съпругите ви чакат. Аз ще угася. — Сърце не му даваше да отклони поканата на Лутър, ала утре в четири следобед щеше вече да е в Оклахома.

Мисълта за това го изпълни едновременно с радост и тревога.

— Кажи здрасти на Хана от мен — извика Чейс към Лутър, който тъкмо излизаше през вратата.

— Струва ми се, че ще ти се прииска да й кажеш доста повече от здрасти — едва чуто измърмори той.

— Какво каза? — попита Чейс.

— А, нищо — невинно му се ухили Лутър.

После двамата с Ягуара се запътиха надолу по коридора, мърморейки нещо под носовете си. Чейс присви очи и заключи вратата. Усещаше някакъв заговор, но нямаше сили да разсъждава какъв би могъл да е той.

Точно шестнайсет минути по-късно той паркира мотоциклета си пред малката бяла къщичка с размери на бунгало и разкопча брезентовата си раница от багажника. Във въздуха се носеше мирис на пушек. По прозорците на всички къщи наоколо, с изключение на неговата, просветваха коледни лампички. Не за пръв път се прибираше в тънещия си в мрак и студ дом.

С притъпени от умората сетива той пъхна ключа в ключалката на входната врата малко преди да забележи кехлибарения отблясък зад спуснатите завеси. По навик посегна към кобура си — безполезно движение, тъй като пистолетът му се намираше в брезентовата му раница. Кой, по дяволите, се е промъкнал в къщата ми?

* * *

Във входната врата се завъртя ключ и Сара стреснато отвори очи. Лежеше свита върху късата страна на дивана в дневната на Макафри, докато Кендъл спеше дълбоко върху дългата му страна. Най-после, след дългите часове, прекарани в мъчителна неизвестност, Чейс си е вкъщи.

Прекара цялата вечер, кръстосвайки скромния му малък дом, повтаряйки си многократно успокоителните думи на Хана. Ами ако тя грешеше? Ако той я погледнеше и просто й кажеше: „Какво, по дяволите, правиш тук?“

Всеки момент щеше да разбере. Сърцето й тръпнеше в примесено със страх очакване.

Вратата се отвори и насреща й, стиснал раницата си пред гърдите, се изправи Чейс, стъписан от изненада.

— Сара! — възкликна той.

Господи! Изглеждаше невероятно, с изсветлялата си от слънцето козя брадичка и проблясващи обеци. Торбата му тупна на земята.

— Какво правиш тук? — попита той. Кендъл измърмори нещо в съня си и той хвърли поглед нататък. — И двамата сте тук!

— Надявам се, че не възразяваш. — Сара понечи да се изправи, но краката й трепереха от вълнение. — Идеята беше на Хана. Изпрати ни самолетни билети и ни посрещна на летището. Още утре можем да си тръгнем, ако…

Преди да успее да довърши изречението, той прекоси стаята и я изправи на крака. Придърпа я рязко към себе си и тя сякаш потъна в прегръдката му.

— Остани — прошепна в ухото й той. В следващия миг вече я целуваше така пламенно, че всичките й съмнения се изпариха незабавно.

После се дръпна назад и дрезгаво изрече:

— Дошла си напразно.

— Какво? — погледна го тя и лошото й предчувствие се завърна.

— Утре смятах да летя за Оклахома — обясни той с весело пламъче в сините си очи.

— Наистина ли? — ококори се тя. — Защо?

— Защо ли? Защото исках да кажа „Мисля, че те обичам, Сара!“

Признанието му спря дъха й.

— Всъщност не — знам, че те обичам. Исках и да те попитам дали ще ме чакаш. Но вече е излишно.

— Какво искаш да кажеш? — объркано попита тя.

— Получих ново назначение.

— Наистина ли?

— Да, в „Камп Грубер“. На един час е от ранчото и всеки ден ще трябва да пътувам дотам, но в сравнение с презокеанските мисии, си е направо работа мечта.

— Но как го постигна? — Сара усещаше, че й се вие свят от вълнение.

— Постигнаха го Лутър и лейтенант Рено — отвърна той, ухилен до уши. — Застъпили са се за мен.

— Не мога да повярвам — прошепна тя.

— Мислиш ли, че ще можеш да ме търпиш наоколо? — попита той. — Обзалагам се, че вече сте свикнали да се оправяте сами с Кендъл в ранчото.

— Не мисля, че изобщо някога щях да свикна — искрено отвърна тя.

— Нито пък аз. Не знам как го направи, Сара, но хлътнах както никога досега. — В очите му се появи блясък, който подозрително приличаше на сълзи. — Вече не мога да бъда такъв, какъвто бях, преди да те срещна.

— О, Чейс — всичко се случваше толкова бързо. Чувстваше се замаяна от обзелата я еуфория.

Той свали ръката й от рамото си и я положи върху гърдите си.

— Усещаш ли това? — Сърцето му бясно препускаше изпод пръстите й, туп-туп-туп… — Това е за теб — добави той.

Очите й се напълниха с радостни сълзи.

— Не мога да повярвам. Чакай само да кажа на Кендъл. Ще бъде на седмото небе — ако имаше някой, който да обожаваше Чейс точно колкото нея, това бе синът й.

Двамата едновременно обърнаха глави към момчето. Спеше толкова спокойно, подпъхнал ръчичка под бузата си.

— Да го събудим ли?

— Да — каза Чейс. — Но не веднага. Копнея за теб от два месеца. Само ми дай половин час насаме с теб — примоли й се той.

Прекосиха тъмната кухня и се запътиха нагоре по стълбите, кикотейки се сподавено. И там, под стряхата на малката бяла къща, двамата се отпуснаха върху скърцащото легло, зажаднели един за друг.

— Знаеш ли кое ме прави най-щастлива? — малко по-късно попита Сара, заровила пръсти в къдравите косъмчета, покриващи гърдите му.

— Какво? — сънено попита той.

— Мисълта, че повече никога няма да бъдеш сам.

Той се подпря на лакът и остана загледан в очите й.

— Обещаваш ли? — попита я. — Защото опитах, но никак не ми хареса.

— Обещавам — прошепна тя и придърпа главата му към устните си за дълга, нежна целувка.

По всичко изглеждаше, че щяха да съобщят новината на Кендъл чак на сутринта.