Марлис Мелтън
Време за бягство (7)

Пета глава

Спътниците на Чейс притихнаха, когато спортната му кола слезе от асфалтовото шосе и се отправи по черния път към ранчото му в покрайнините на Броукън Ароу, Оклахома.

Беше четири следобед — няколко часа по-късно от предвиденото за пристигане време. Мотаха се цяла сутрин в Мемфис, където Сара трябваше да отговори на всичките му въпроси: Къде точно в Тексас отива? Очаква ли я някой там? Каква работа иска да си намери?

На излизане от града се отбиха до пощата. Чейс събра всичките си записки в един плик и го изпрати на своя човек във Вашингтон. След десетина дни Сара можеше да очаква новите си документи в дома на родната си майка в Далас.

По време на седемчасовото им пътуване след това Чейс усети опасенията й, че е разкрила твърде много лична информация, и реши да я успокои, като й разкаже малко за миналото си и за ранчото, към което отиваха.

Сара с изненада научи, че е напуснал Броукън Ароу веднага след завършване на гимназията и е стигнал с раздрънкания си понтиак чак до Калифорния, където се е записал във флота и е започнал обучението си за тюлен.

— Не ти ли липсваше семейството ти? — попита го тя.

— По това време имах само втория си баща — обясни той и се намръщи.

Всички от семейството му бяха починали? Спомена й, че когато бил съвсем малък, истинският му баща паднал от стълба и дядо му дошъл да живее в ранчото, за да помага на майка му. Тогава Линкълн Сойер, работник при тях, я помолил да се омъжи за него.

— Изглежда, не сте се разбирали много, нали? — осмели се да попита тя.

— Отнасяше се с мен като с муле под наем — призна той.

Това бе първият намек от негова страна, че щастливото му детство е било твърде кратко. Когато разбра, че всички, освен Линк са починали, включително и майка му, за която той винаги говореше с особена нежност, предположенията й се потвърдиха.

Сара се загледа през прозореца, любопитна да види мястото, създало такъв мъж като Чейс. Пътят се виеше под дебелата сянка на вековните дъбове и лавровите дървета от двете му страни. Под тях се ширеше изпъстрена с диви цветя избуяла трева.

Погледна крадешком към потъналия в мълчание Чейс. Очите му напрегнато се взираха напред и изглеждаше някак мрачен.

Слънчеви зайчета се стрелкаха по ръцете му, докато умело въртеше волана, за да избегне дупките.

Стотина метра по-надолу дърветата свършваха и наоколо им се ширна степна трева, осеяна с високи слънчогледи и яркочервени цветя. Пътят зави и насреща им се показа стара дървена къща с каменен комин, хлътнал покрив и покрита веранда. От едната й страна имаше сечище, а от другата — боядисана в червено плевня, сгушена под сянката на огромен орех.

Един от клоните на гигантското дърво лежеше напряко на пътя, явно откършен от светкавица. Наложи се да го заобиколят през гъстата трева.

Спряха пред къщата и Сара забеляза, че стълбите към верандата тънеха в бурени. В стъклото на един от прозорците зееше дупка, но като цяло къщата изглеждаше невредима.

Чейс изгаси двигателя и впери мрачен поглед в нея.

— По-зле ли е, отколкото си се надявал? — попита Сара.

— Доста е занемарена — призна той.

Щеше да е нужна поне две седмици работа, за да се постегне.

— Гледайте, някой тича към гората! — внезапно извика Кендъл.

Двамата извърнаха глави нататък и забелязаха човек, който бягаше през тревата в посока към дърветата.

Чейс бързо изскочи от колата и дръпна седалката си напред.

— Хвани го, Джес!

Кучето изхвърча навън като стрела. Не беше ясно дали е видяло бягащия човек, но уверено хукна, накъдето му сочеше Чейс, сякаш знаеше точно какво се иска от него.

Чейс бръкна под седалката и извади пистолета си, при вида, на който пулсът на Сара се ускори.

— Стойте тук — каза той и тръгна към къщата.

— Кендъл, наведи си главата — обърна се тя към сина си.

Добре дошли в Дивия запад, помисли си тя и доста неуместно в случая, я напуши смях. Двамата с Кендъл се смъкнаха ниско в седалките си.

Времето се точеше бавно.

— Трябваше ли да има някой тук? — прошепна момчето.

— Не мисля — отвърна Сара. Представи си как Гарет е разбрал закъде са тръгнали и им е устроил капан, ала веднага пропъди тази мисъл като твърде параноична. Ако е така, полицията щеше вече да ги чака.

Чейс излезе навъсен от къщата. Изсвири с уста, за да повика кучето; звукът щеше да го намери и на мили оттук.

— Къщата е чиста — каза той и й отвори вратата. — Просто някакъв бездомник се е настанил вътре. Голяма бъркотия е оставил след себе си. Хайде да влизаме. После ще вземем багажа.

Излязоха от колата и го последваха по стълбите. Верандата бе осеяна с керамични саксии в най-различни цветове и размери. Явно някой от предишните обитатели е обичал цветята. Майка му може би?

Чейс отвори входната врата и те прекрачиха прага на мрачното антре. Посрещна ги тежка миризма на мухъл.

— Електричеството е прекъснато — обясни той.

Отметна встрани тежките завеси и слънцето нахлу в стаята.

Сара любопитно разгледа голямата всекидневна — каменно огнище, голи греди, огромен диван и дървен под, покрит с килим в жълто-кафяво и бежово.

— Много е красиво — кимна тя към прашното огледало в златиста рамка, закачено на някога бялата стена.

— Кухнята е насам — каза Чейс и отвори друга врата.

Сара го последва и огледа старомодните шкафове и ламинираните им оранжеви повърхности, покрити с разхвърляни празни опаковки. Бездомникът наистина беше оставил голяма бъркотия след себе си. В мивката имаше куп неизмити чинии, а кофата за боклук преливаше от отпадъци. Кендъл запуши нос.

Чейс измърмори нещо и изнесе кофата през задната врата.

— За плевнята се минава оттук — извика той. — Там е пикапът, за който ти казах.

Сара погледна към стария шевролет, паркиран под навеса на двуетажната плевня, и опита да си се представи зад волана.

— Спалните са в другата част на къщата — каза Чейс и ги поведе по коридора.

Непоносима миризма на плесен и алкохол ги отказа от намерението им да влязат в първата стая.

— Това беше кабинетът на Линк. — Чейс се прежали и прекрачи прага, за да дръпне завесите и да се опита да отвори прозорците. Сара разпозна счупеното стъкло на единия от тях.

Светлината нахлу в стаята и огря струпани навсякъде купища книги, списания и брошури. Шкаф за оръжие заемаше цяла една стена и през прашното му стъкло се виждаше арсенал от пушки. Сара придърпа Кендъл по-близо до себе си.

Чейс намръщено огледа шкафа. Опита да го отвори, но вратичката се оказа заключена. Протегна се нагоре и опипом потърси ключ, после започна да рови из чекмеджетата на бюрото, ала и там не откри нищо.

— Какво има в другите стаи? — попита Кендъл. Очевидно обичаше изненадите.

— Нужда от ремонт — измърмори Чейс и видимо напрегнат, се отправи към съседната врата.

Сара веднага разбра, че тази стая някога е била негова. Тясно легло заемаше една от стените, а около останалите три имаше наредени лошо съчетани мебели. Процеждащите се между щорите слънчеви лъчи хвърляха бледа светлина върху няколко дървени скулптури.

— Кендъл, виж — възкликна тя и се приближи, за да ги огледа по-добре. — Ти ли си ги правил, Чейс? — попита тя изненадано.

Чейс не помръдваше от прага.

— Ами да — потвърди той.

Сара прокара пръст по една от великолепно издяланите фигури — точно копие на катерица, чак до дяволито проблясващите очи от парченца ахат.

— Кой те научи на това?

— Дядо ми — призна Чейс. — Изненадан съм, че Линк е запазил всички тези боклуци — мрачно отбеляза той.

— Как би могъл да ги изхвърли! — възкликна тя и заедно с Кендъл продължиха да се възхищават и на останалите дървени фигури — мечка; орел, кацнал на клон, и бобър с майсторски гравирана на тънки ивици опашка.

— Може ли да останем тук, мамо? — замоли я Кендъл.

Сара погледна към Чейс.

— Да, миличък. Ще останем, докато Чейс поправи пикапа.

— Това тук е голямата баня — обади се Чейс от коридора. — И тя се нуждае от ремонт.

Сара надникна зад гърба му и огледа пожълтелите плочки, ръждясалите кранове и захабената тоалетна чиния.

— Това беше стаята на мама — каза той и отвори последната врата.

Сара прекрачи прага на приятна стая с кремави завеси, двойно легло, старинен гардероб и семейни снимки в позлатени рамки. Завивката в стил пачуърк^[1] привлече вниманието й — пастелните рози изглеждаха избледнели, но не и чарът й.

Усмихна се и се обърна към Чейс, ала него го нямаше. Смъртта на майка му, причината, за която й бе неизвестна, още го натъжаваше.

Сара пристъпи към семейните снимки и започна да ги разглежда. Младата жена, която забеляза на няколко от черно-белите фотографии, вероятно бе майка му. Малко по-мургава от него, но носът и очите й бяха точно копие. Чейс приличаше повече на баща си — едър, мускулест мъж със светли къдрици и пленителна усмивка. Божичко, нима бебето в скута му е Чейс?

Тя се вгледа по-внимателно в ококореното херувимче и установи, че наистина е той. По устните й пробяга усмивка.

— Мамо — извика Кендъл и прекрачи прага, обут във високи до бедрата гумени ботуши. — Я ме виж!

— Трябва да питаш Чейс, преди да пипаш нещата му — предупреди го Сара. Чу гласа му отвън и забърза към входната врата.

— Джеси, какво откри, момчето ми?

Кучето едва си поемаше дъх и неспокойно тъпчеше на едно място. Освен ако Чейс не можеше да чете мислите му, нямаше как да разбере какво се е случило помежду им с бездомника.

Сара бутна вратата и излезе да прибере струпания на верандата багаж.

— Аз отивам в града — хладно каза той. — Трябва да реша проблема с електричеството, преди да се стъмни. Ще купя храна и препарати за чистене.

— Не е ли по-добре и ние да дойдем? — попита тя, разтревожена, че бездомникът може да се върне.

— Джеси ще пази. Няма да се бавя… — Дори не довърши изречението си. Явно още не можеше да се съвземе след завръщането си у дома.

Заля я неочаквана нежност към него — оказа се, че дори и той изпитва нормални човешки чувства.

— Ще ти помогна — внезапно предложи тя. — Ти направи толкова много за мен и Кендъл. Нека ти помогна да приведеш къщата в ред.

Той я погледна намръщено.

— Много работа ни чака — каза. — Ти сигурно не си свикнала.

— Не ме е страх от работа — увери го тя. Погледът му пробяга по напуканите керамични саксии на верандата.

— Добре — съгласи се Чейс. — Ще се върна, преди да се е стъмнило. — Стойте вътре с кучето и дръж вратата заключена.

Сара влезе и се загледа след него през стъклото на вратата. Чейс направи плавен обратен завой, заобиколи падналия клон и отпраши по черния път.

Обърна се и впери поглед в мрачната вътрешност на къщата. Сякаш някой я наблюдаваше — духове или хора? — зачуди се тя и заключи вратата точно както я посъветва Чейс.

* * *

Застанал на опашката в бакалията, Чейс отново се почувства като петнайсетгодишен хлапак, тръгнал да напазарува, защото майка му е прекалено болна, за да се надигне от леглото. Оглеждаше се неспокойно във всички посоки, ала до този момент никой не даваше признаци, че го е познал. Броукън Ароу се бе разраснал неимоверно, но забележителностите му си оставаха същите — като например старото зърнохранилище, което се виждаше от няколко километра разстояние. Двуетажните сгради на главната улица изглеждаха недокоснати от времето — бръснарницата „Тим & Луи“; семейната адвокатска кантора; зъболекарският кабинет. Градът се беше разраснал предимно на юг — там, където преди години се ширеха пасбища.

Благодарение на широките си рамене и брадата можеше да се порадва на анонимността си, ала не задълго.

Докато нареждаше покупките върху лентата пред касата, Чейс се запита дали храната ще е достатъчна за трима. Взе почистващи препарати от всички възможни видове. Предстоеше му битка с натрупаната през годините мръсотия.

Все пак не извика Сара тук, за да чисти.

Твърде необичайно ще е за нежно създание като нея да коленичи на пода с парцал в ръка. Но алкохолът не прощаваше на никого — Линк бе превърнал мястото в истинска кочина.

Затова прие предложението й. Освен това, как да знае дали старият пикап изобщо работи? Можеше да му отнеме доста време да го поправи.

— Чейс Макафри, това ти ли си? — възкликна някаква жена, която тъкмо влизаше с празната си количка в магазина.

Погледите им се срещнаха. Чейс трепна. Разпознаха го за по-малко от час, откакто пристигна. Усмихна се насила на Линда Мей Гуднър, най-добрата приятелка на майка му. Някогашните й руси къдрици сивееха, сините й очи се губеха в меките бръчки на лицето, ала усмивката й бе все така искрена.

Той заряза покупките и се измъкна от пътеката, за да я поздрави.

— Божичко, Чейс! — извика тя и се повдигна на пръсти, за да го целуне по бузата. Беше единствената жива душа в Оклахома, с която не спря да поддържа връзка и продължаваше да й пише веднъж годишно. — Я да те видя, момчето ми! Кога успя да пораснеш толкова! — възкликна, докато стискаше ръцете му. — Надявах се да се върнеш, за да получиш наследството си — добави и очите й грейнаха от щастие.

— Да, госпожо — отвърна той и отново се почувства като несигурен петнайсетгодишен хлапак.

— Колко време смяташ да останеш? — настоя тя, все така любопитна и приятелски настроена, каквато я помнеше. — Флотът едва ли е готов да се раздели с теб завинаги.

— Така си е — призна той. — Мисля да стегна къщата и да я дам под наем.

Линда Мей се намръщи.

— Добре поне, че старият Линк прояви малко разум и ти я остави в наследство, въпреки че се надявах да си дойдеш завинаги.

„За нищо на света“, помисли си Чейс.

— Как е господин Гуднър?

— Същият си е. Защо не дойдеш да хапнеш с нас довечера. Много ще ти се зарадва.

Чейс кимна към касата.

— Тъкмо купих продукти за вечеря — заоправдава се той. — Но ще намина със сигурност някой път.

— Гледай да не ме излъжеш! — предупреди тя и го потупа по бузата. — Толкова се радвам да те видя пак. Майка ти много щеше да се гордее с теб. И скоро да дойдеш, чу ли? — добави тя и пусна ръцете му. — Имаме много за наваксване.

Чейс тръгна към касата, усещайки любопитните погледи върху себе си. От анонимността му вече нямаше и следа. Залагаше всички пари, които имаше в портфейла си, че до утре сутрин всичките му познати щяха да знаят: върнал се е в Броукън Ароу.

Мисис Гуднър можеше да се равнява по информативност с местния вестник, което значеше, че на Сара Серенити щеше да й се наложи да стои в сянка по време на престоя си тук.

* * *

— Кендъл! — извика още веднъж Сара, ала отново получи мълчание вместо отговор. — Кендъл? — Вече сериозно разтревожена, тя заряза почистването на кухнята и надникна в някогашната стая на Чейс, но не откри нито сина си, нито кучето. Спокойно! Без паника! — каза си и изтича към входната врата. Намери я отключена. Ясно от кого. — Кендъл! — провикна се тя от верандата. Гласът й почти се изгуби в откритото пространство. Сладката миризма на степна трева — в контраст със застоялия въздух в кухнята, приятно погъделичка ноздрите й.

— Тук съм — долетя отговорът му някъде откъм ореха. — Ела да видиш нещо, мамо!

Настойчивостта в гласа му я накара да забърза по стълбите. Най-после го откри, приклекнал под дебелата сянка на дървото.

— Какво правиш там? — попита го тя и тогава забеляза кое бе привлякло вниманието му. От високата трева се подаваха три — не, чакай — четири надгробни камъка.

— Божичко! — възкликна тя и бавно пристъпи натам.

— Познах на кого е единият — каза Кендъл и разгърна тревата, за да й го покаже. В посвещението пишеше: Джеремая Блекбърд, 1923-1983.

— Това е дядото на Чейс — развълнувано каза той. — Бил е индианец от племето крийк и го е научил как се опитомява рис.

— Много интересно — отбеляза Сара, чудейки се кога ли Чейс е намерил време да му разкаже всичко това.

— Не знам обаче този кой е — каза Кендъл и пристъпи към пожълтял от лишеи надгробен камък.

Аарон Макафри, 1947-1976, прочете тя.

— Мисля, че това е бащата на Чейс — предположи тя, съдейки по фамилното име. Пред очите й изплува образът на русокосия мъж от семейната снимка.

— Тук има и един мъничък — добави детето и посочи миниатюрен мраморен камък, потънал в буйната трева.

Сара се наведе да види надписа. Малкото херувимче, гравирано в основата, с едно име до него — Блесинг^[2] — сочеше, че там е погребано дете. Февруари — Април, 1984. Господи, Чейс е имал по-малка сестричка?

Тя нетърпеливо разгърна обраслата около последния камък трева и прочете надписа — Мерилий Сойер, 1947-1985. Фамилията бе различна от тази на Чейс, но тя знаеше, че предчувствието й не я лъже. Това е гробът на майка му.

— Коя е Мери… — Кендъл се запъна на името.

— Мерилий — помогна му Сара. — Сигурно майката на Чейс.

Кендъл вдигна поглед към нея.

— Защо всички са умрели? — звучеше уплашен.

— Не знам, миличък — отвърна тя и сложи ръка върху крехкото му рамо. — Понякога просто така се случва.

Сара се вгледа в четирите надгробни камъка и се сети за татуировката върху лявата ръка на Чейс. Носил ги е навсякъде със себе си, осъзна тя и я побиха студени тръпки.

Кендъл я погледна. Очите му блестяха в сянката.

— Не искам ти да умираш — прошепна той.

Кожата й настръхна.

— Няма да умирам, миличък — увери го тя. — Или поне няма да е скоро. Защо си мислиш такива неща? — добави, улавяйки нещо в погледа му.

Той поклати глава и не отговори.

— За Господин Уискърс ли се сети? — предположи Сара.

Кендъл преглътна с мъка.

— Очите му се опулиха, когато татко го удуши.

— О, сладурчето ми — измърмори тя. Обзе я ярост към Гарет, белязал съзнанието на детето с този ужасен спомен. — Всичко това е зад гърба ни — прошепна и потърка буза в остриганата му коса. Поне се надяваше да е така. Останаха прегърнати, загледани в надгробните камъни пред себе си. — Хайде да се прибираме. Чейс каза да стоим вътре.

Кендъл извика на кучето и хукна към входната врата.

* * *

— Проблем със слуха ли имате, сержант? — попита Гарет.

— Не, сър.

— Виждал ли си я някога да говори с брадат мъж? — повтори адвокатът.

Хюит се почувства като свидетел на разпит в съда. Порови в паметта си. Единственият мъж с брада, за когото се сещаше да е идвал в сградата на Военна прокуратура, беше Чейс Макафри — тюленът, който често го тормозеше с поразяващото си чувство за хумор.

— Не, сър — отвърна, уверен, че старши сержантът никога не би прибегнал до отвличане, за да си набави жена.

— Не? А защо е това колебание, сержант…? — Той погледна към табелката с името му. — … Хюит?

Старши сержант Макафри знаеше не само фамилията на Хюит, но и малкото му име, Марселино, заради което често го вземаше на подбив, разбира се.

— Няма причина, сър.

— Разбирам — отвърна капитанът, видимо разочарован. Без да обели и дума повече, се обърна и излезе от сградата, под проливния дъжд, който го чакаше вън.

Сержант Марселино Хюит вдигна глава и видя капитан Гарет да напуска сградата. Днес се бе появил на работа за пръв път след изчезването на съпругата и сина му и издържа само три часа.

Хюит не го харесваше особено, най-вече заради тъжното изражение, което мис Сара придобиваше, когато си мислеше, че никой не я гледа. Но трябваше да е пълен непукист, за да не изпита съчувствие към капитана точно днес. Забеляза, че вратовръзката му е накриво и изглежда по-прегърбен и начумерен от когато и да било — очевидно съсипан от сполетялата го трагедия.

— Приятен ден, сър — любезно му пожела Хюит и протегна към него мобилния си телефон. — Аз… много съжалявам за мис Сара и сина ви — добави той, принуден да изрази съчувствието си. Според неделния вестник най-вероятно се касаеше за отвличане.

Гарет втренчи в него черните си като мастило очи.

— На малко име ли се обръщаше към нея? — тихо попита той.

Въпросът му прозвуча заплашително. Хюит леко отстъпи назад.

— Тя… тя ме помоли да я наричам „мис Сара“ — смутено отвърна.

— Така ли? Тя често стоеше тук по цял ден. Трябва доста да сте се сближили.

Хюит не знаеше какво да му отговори. Очевидно човекът си е изгубил ума от мъка.

— Възможно ли е да се е сприятелила и с някой друг? — продължи да разпитва Гарет. — Да речем, мъж с брада?

Ала не мъка видя в погледа му Хюит, а нещо доста по-хладно, добре пресметнато.

— С брада ли, сър?