Джанет Дейли
Пази се от непознати (8)

Осма глава

Долови сподавена въздишка.

— Сам, аз… — Джонас явно искаше да каже нещо, но след това промени намерението си. — Налага се да останеш тук.

— Очакваш от мен просто да се примиря с това? — попита недоверчиво тя. — Трябва доброволно да остана тук, докато не ми кажеш, че мога да си ходя? Ако изобщо ми кажеш, че мога да си ходя!

— Тук си на сигурно място — каза той твърдо.

— Сигурно! — Невероятното твърдение я накара да се раздвижи. Тя пристъпи към него. — Как можа да го кажеш? Да не би да очакваш от мен да ти повярвам? — Тя ръкомахаше в изблик на негодувание. — Как може да твърдиш, че съм в безопасност, когато ме държиш на този остров против волята ми? Когато ти и Том се разхождате наоколо с пистолети? Навярно дори и Маги носи един в чорапа си, не знам! — Толкова се беше увлякла в думите си, че не забеляза как сивите му очи се присвиха. — Очакваш прекалено много!

— Никой няма да те нарани — каза тихо мъжът.

— Наистина ли? — попита Саманта, като недоверчиво поклати глава. — Можеш ли да гарантираш за останалите?

— Да, мога.

— Прости ми, но не ти вярвам. Наслушах се на лъжите ти — заяви тя.

— Нямаш никаква причина да се страхуваш.

— Ти го казваш — устата й се изкриви в скептична насмешка.

— Саманта, трябва да ми се довериш — Джонас не се опита да прикрие нетърпението си.

— Да ти се доверя? — неестественият смях, който се изтръгна от нея, граничеше с истерия, опънатите й нерви не издържаха след часовете на напрежение. — Как мога да ти се доверя? Та аз дори не знам кой си!

Този път той наистина я хвана за раменете и я разтърси така силно, че отметна главата й назад.

— Престани! — нареди мъжът, изгубил търпение. — Вдигаш много шум за нищо.

— За нищо!?

Безумната нотка в смеха й доведе до още едно разтърсване, което накара зъбите й да изтракат и я принуди да млъкне.

— Нарочно правиш така, че ситуацията да изглежда по-лоша, отколкото е всъщност — каза вбесено той.

— Така ли? — прошепна сподавено Саманта, като се вгледа в привлекателното му лице. — Ще ми се да можеше да ме убедиш в това.

Той смутено обърна глава встрани, като дълбоко си пое въздух, за да овладее надигналия се гняв. Имаше някаква загадъчна строгост в тъмните му очи, когато отново я погледна в лицето. Джонас се взря в обърканата и тревожна светлина в очите й. В техните кафяви дълбини проблясваше страх, който той не беше в състояние да заличи. Линията на устата му изтъня, когато взе скованото й тяло в ръцете си.

— Довери ми се, Сам — прошепна в косата й. — Кълна се, че няма да позволя на никого да те нарани.

— Не мога да ти вярвам — отвърна тя, като преглътна един стон на копнеж и натисна с ръце гранитната стена на гръдния му кош в опит да се оттласне от него.

Той успя да я задържи без усилие, като с лекота се справи с неумелата й съпротива срещу прегръдката и утехата, която й предлагаше. Коприненомеката коса се заплете в небръснатата му буза. Грубата му милувка беше успокояваща.

— А пък аз не мога да ти позволя да напуснеш острова — отговори той ниско.

— Няма да остана — заяви Саманта в меката материя на якето му. — Ако се наложи, ще плувам!

— И сигурно ще се удавиш — заключи рязко Джонас. — Ти си добър плувец, но и двамата знаем, че не си чак толкова добра. А и не мога да повярвам, че ще предпочетеш да се самоубиеш, вместо да останеш тук с мен.

Искаше й се да му каже, че при други обстоятелства с радост би останала, на който и да е остров с него. Но просто не можеше да забрави факта, че я държи като затворник.

— Няма да остана — повтори тя, като се изпъна в железния обръч, който бързо се стегна около нея.

— Искам да съм сигурен, че нищо няма да ти се случи. Ще трябва да ми се довериш, скъпа — гальовното обръщение беше произнесено толкова естествено, сякаш я беше наричал така стотици пъти.

Катализиращата му сила, в съчетание с плътния допир на мускулестото му тяло, както и неоспоримото привличане, което усещаше към него, не й позволиха повече да се противопоставя на прегръдката му. Саманта се отпусна в нея, като позволи на тялото си да се притисне към него. Тя почувства как влажната му уста обсипва с целувки косата й.

— Джонас — простена, но след това се сепна. — Това не е истинското ти име, нали?

— Не — призна равнодушно той. — Но това няма значение.

— Напротив, има — възрази Саманта, защото означаваше, че той й няма доверие. И въпреки това очакваше от нея да му се довери, когато тя дори не знаеше кой е.

Едрите му длани обвиха врата й, а пръстите му се заплетоха в косата й. Когато наклони главата й назад, тя видя огъня, който тлееше в сивите му очи.

— Нищо няма значение, освен това — устата му се доближи до клепките й така, че миглите й докосваха устните му. — И това — той се наведе към бузата й и към малката трапчинка там. — И това — прошепна до устните й.

След това я целуна. Настойчивата ласка на устата му прогони всичките й страхове. Тя обви ръце около врата му и се притисна до него. Започна да диша неравномерно, когато той се спусна надолу към нежната основа на шията й.

— Искам да ти повярвам — прошепна болезнено тя.

Джонас вдигна глава и погледна в жадните й очи.

— Тогава ми се довери — каза тихо. — Няма да съжаляваш, обещавам ти. Няма да позволя нищо лошо да ти се случи.

При тези думи тя едва доловимо кимна с глава. Устата му властно се прилепи до нейната. Надмощието му жигоса дълбоко сърцето й. Саманта знаеше, че той не е прав. Нещо вече се беше случило. Тя се бе влюбила в него — един непознат, нейния похитител — и не можеше да промени чувствата си.

Ръцете му се плъзнаха надолу по гръбнака й, за да притеглят бедрата й към него. Допирът на мускулестите му бедра изгори плътта й. Тя се разтопи в силната му прегръдка, ликуваща в сладката тръпка на отдаването, която премина през нея, и нехаеща за пистолета, който усещаше под сакото му.

Покаралата брада одраска бузата й, когато той се наведе към шията й и пулсиращата вдлъбнатина там. Бодливата му милувка раздразни нервните й окончания до краен предел. Големите му ръце преминаха по всеки инч от раменете, кръста и бедрата й, като я накараха да се впие в него, докато те продължиха да изучават меките извивки на тялото й.

Мускусното ухание на неговата мъжественост изпълни сетивата й. Саманта се почувства замаяна от насладата. Трябваше да отговори на страстната му атака и тя започна да му отвръща. Докато търсеше опустошаващата омая на устата му, по вените й се разля изпепеляващ огън.

След няколко мъчителни секунди той позволи на устните й да намерят устата му. Целувката му стана още по-настойчива, когато те се разтвориха при неговото докосване. Така плътно прегърнати, всеки от тях можеше да почувства жаждата за удовлетворение у другия.

Джонас беше този, който сложи край на всичко. Той се отдръпна и зарови лице в гъстата копринена коса над ухото й. Треперещите й пръсти продължиха плахо да опипват силните му челюсти. Сърцето му туптеше в синхрон със забързания ритъм на нейното, дишането му беше неспокойно и накъсано.

— Толкова се мъчих да не те обикна — прошепна Саманта, завладяна от непреодолим копнеж.

— Наистина ли? — пошегува се той нежно с приглушен глас. — А какво си мислиш, че става с мен? Всеки път, когато си близо до мен, ми се иска да те любя.

Тя отдръпна леко глава, защото искаше да види лицето му.

— Наистина ли имаш това предвид? — попита задъхано.

Той се усмихна. Една прекрасна усмивка, която смекчи суровата извивка на устата му и красиво набръчка ъгълчетата на сивите му очи. Погледът му нежно се плъзна по обърнатото към него лице с подканващо разтворени устни и улови меката топлина, струяща от очите й.

— Ако не престанеш да ме гледаш по този начин, ще разбереш точно до каква степен го имам предвид — каза той с шеговита закана.

Саманта се засмя дрезгаво и сложи глава на гърдите му. Едно сладко и неописуемо с думи усещане изпълни сърцето й с радостно удовлетворение. Тя затвори очи, за да запечата този миг в съзнанието си, защото искаше да го запази завинаги. Сега вече нямаше значение, че не й се беше обяснил в любов. Той я желаеше със същата болезнена страст, с която и тя го желаеше.

— Хайде да се махнем оттук, Джонас — промълви тя. — Да се качим на моторницата и да отплаваме надалеч.

Ръцете, които я държаха, внезапно се стегнаха. Изведнъж сякаш всеки мускул застана нащрек. Преднамерено бавно, ръцете му се спуснаха надолу, за да я хванат за раменете и да я отдалечат. Когато тя повдигна очи към него, тъмният му поглед по никакъв начин не издаваше мислите му. Саманта можеше само да предположи какво го беше разстроило и се опита да разсее тревогата му.

— Никой няма да узнае, че си ме държал затворена на острова — каза настойчиво. — Моля те, нека да се махнем двамата заедно — вдигна ръка, за да погали мъжествената извивка на челюстта му. Той обаче я хвана, преди да е достигнала целта си, и стисна пръстите й, докато не изохка. — Причиняваш ми болка! — протестира тя, напълно объркана.

Един мускул потрепна на лицето му, а в сивите му очи се трупаха буреносни облаци. Той рязко пусна ръката й и се обърна встрани.

— Няма да напускаме този остров, Сам — заяви студено.

Тя отвори уста, но измина доста време, преди да успее да продума. Как можеше да продължава да я държи като затворник, ако наистина държеше на нея, както твърдеше? Дали изобщо го беше грижа за нея?

Или просто близостта на една привлекателна млада жена го изпълваше със страст? Или още по-лошо, дали той?… Саманта усети болезнена бучка да засяда в гърлото й.

— Беше само номер, нали? — Саманта с мъка прекара обвинителните думи през буцата в гърлото си. — Отново си играеш игри, нещо, което правиш от самото начало.

— Това не беше игра — отговори натъртено Джонас.

— Не ти вярвам! — сопна се тя. — Ти просто смени тактиката, за да ме убедиш да остана доброволно на този остров! Щеше да е много по-лесно, ако не ти се налагаше да ме пазиш всяка секунда, нали? Е, планът ти не се осъществи!

Тя отново прибягна до гнева, за да спре горчивите сълзи, които изгаряха очите й и да приглуши болезнените стонове, които напираха в гърлото й.

— Нито пък твоят — отряза той.

— Моят? — Саманта извика в болезненото си недоумение. Не можеше да покаже по-явно, че е влюбена.

— Запази този невинен поглед в кафявите си очи за някой друг — устните му се извиха подигравателно и той я изгледа надменно. — Не го заслужавам. Няма нещо, което не би използвала, за да избягаш от този остров, доказа го много ясно само преди няколко минути. Наистина ли повярва, че така си ме омотала в мрежата си, че единственото, което трябва да направиш, е да дръпнеш връвчицата и аз послушно да те отведа? Да ме обвиняваш, че те използвам, е същото като „Присмял се хърбел на щърбел“.

Саманта тихо въздъхна. Той смяташе, че само се е преструвала на влюбена в него, за да го убеди да я отведе. Първата й мисъл беше да го отрече, но гордостта й подсказа да не се унижава толкова, още повече че той нехаеше за нея.

— Отчаяните ситуации пораждат отчаяни решения — тя произнесе думите, които трябваше да потвърдят обвинението.

— Това не беше много оригинално — грубо се пошегува Джонас.

— Занапред ще се старая повече — отвърна сопнато тя.

— Може и да не ти се удаде друга възможност. Надявам се да нямаш този шанс — измърмори той под нос, сякаш мислеше на глас. После посегна към ръката й и каза по-ясно: — Хайде. Връщаш се в къщата.

— Какво искаш да кажеш с това, че може и да не ми се удаде друга възможност? — попита Саманта, неспособна да избегне хватката на ръката му. Той я повлече със себе си към вратата. — Възнамеряваш да ме заключиш в стаята ми или… — Не можа да произнесе на глас другата си мисъл.

— Не смятам, че бих могъл да ти се доверя, дори и зад заключена врата. Ако реша да те заключа, ще бъда вътре с теб — мрачният блясък на погледа му бе отправен към нея и не скриваше интимния намек. — Може дори да се окаже забавно.

— Да не си посмял! — извика разтревожено тя, като се задърпа, за да се освободи от ръката му.

Джонас спря до вратата и повдигна арогантно вежди.

— Нима? — каза с ирония и тя пребледня.

Вратата рязко се отвори и едрата фигура на Том изникна от мрака.

— Отново се е измъкнала! — тялото на Джонас я скриваше от погледа му. — Маги провери преди няколко минути и намери възглавници, натъпкани под завивките, за да ни заблуди, че е в леглото. Мрежата на прозореца е прерязана. Няма как да разберем преди колко време е избягала.

— Можеш да спреш да я търсиш — каза кратко Джонас, като издърпа Саманта напред. — Аз я намерих.

Том облекчено изруга под нос.

— Помислих, че сигурно сме я изгубили.

— Сега ще я отведа обратно в къщата. Намери катинар за лодката, както и за вратата на навеса — нареди Джонас. — След това най-добре виж какво можеш да направиш, за да закърпиш тази мрежа.

— Веднага — кимна Том.

Саманта беше избутана през вратата, когато Том отстъпи встрани. Пътят към къщата беше дълъг, а и мрачното мълчание на нейния похитител го направи още по-тягостен. Маги чакаше в столовата. Когато видя Саманта, тя поклати глава с облекчение, но Джонас не даде никакво обяснение. Без да я пуска, прекоси къщата и я вкара в спалнята.

Тя залитна в стаята, върна си равновесието близо до разхвърляното легло, а след това се обърна към него с изплашено, но предизвикателно изражение. Беше застанал до вратата с ръка на дръжката.

— Мрежата все още не е поправена, но на твое място не бих се опитал да се измъкна отново — предупреди я той. — Ще те открия, преди да успееш да напуснеш острова.

— Върви по дяволите, който и да си! — прилив на смелост задави гласа й.

— Благодарение на баща ти навярно ще ида — съгласи се язвително мъжът и затвори вратата.

Саманта остана неуверено на мястото си, докато й се искаше да излети през отвора в мрежата. Но беше сигурна, че той ще я намери. А следващия път последиците можеха да бъдат пагубни.

Една сълза се търкулна надолу по бузата й, след това и втора. Отиде слепешком до леглото, изпъна се върху завивките и зарови глава във възглавницата. Нямаше представа колко дълго беше лежала така, вцепенена от болка, с мокри от сълзите бузи, които се стичаха бавно.

Отвън някой започна да удря с чук по рамката на прозореца. Предположи, че е Том. Едва когато чукането спря и стъпките му заглъхнаха далеч от спалнята й, сълзите започнаха да се стичат неудържимо. За пръв път от детските си години се наплака до насита, като заглушаваше риданията във възглавницата.

Замаяно надигна глава, когато слънчевата светлина докосна клепачите й. Придърпа завивките към раменете си и се опита да се завърне в забравата на съня. Изведнъж у нея се промъкна едно чувство, породено от усещането за голата й кожа. Не помнеше да се е събличала и се намръщи, като разбра, че е само по бельо, а не в пижамата си. После се размърда леко и усети някаква тежест в единия край на леглото.

Болезнените спомени от предишната вечер започнаха да се съживяват. Почувства се нещастна и психически наранена, докато се опитваше да осъзнае случилото се. Странните бодежи в тила й създаваха усещането, че някой я наблюдава. Понеже неприятното чувство не изчезваше, тя извърна лице от възглавницата, за да погледне през рамо.

И последните следи от съня изчезнаха, когато видя Джонас. Бе изтегнат на едно кресло, а дългите му крака бяха подпрени на ръба на леглото. Лактите му се разполагаха спокойно върху страничните облегалки на стола, а ръцете му бяха сключени отпред на корема. Сивите му очи я наблюдаваха иззад леко притворените мигли, доловили нейния шок и последвалото безпокойство.

Саманта бързо издърпа завивките до шията си, защото си припомни заплахата му да се заключи в стаята с нея и осъзна колко оскъдно е облеклото й под одеялата. Не можеше да диша спокойно.

— Откога си тук? — попита със слаб глас.

— Цялата нощ — отвърна той спокойно.

— Не беше необходимо — възрази тя.

— Смятам, че беше.

— Не съм се опитвала да се измъкна.

— Не си и няма да имаш възможност повече да опитваш — заяви мъжът, като се изправи от стола и леко протегна схванатите си мускули.

— Какво искаш да кажеш? — тя го погледна внимателно. Дали беше решил да я държи заключена в стаята?

— Искам да кажа — той направи пауза, за да подчертае думите си, — че някой постоянно ще бъде при теб. Единственото място, където ще си сама, е тоалетната. Предлагам да отидеш сега, а после да се облечеш, така че да мога да те предам на Маги и да поспя малко.

По блясъка в очите му Саманта отгатна, че той очаква молбата й да се обърне на другата страна, за да се придвижи до банята. Вместо това тя измъкна чаршафа от леглото и здраво го омота около себе си, като стъпи на пода. След това се затътри през стаята, увита като мумия, взе чисти дрехи от гардероба и чекмеджето на шкафа и влезе в банята.

В края на деня младата жена се увери, че похитителят й е имал предвид точно това, което каза. Тя нито за миг не остана сама, един от тях я придружаваше неотлъчно.

Сутринта и в ранния следобед това бяха Маги и Том, тъй като Джонас спеше. Маги се държа дружелюбно през времето, което Саманта беше принудена да прекара с нея. Том обаче изглеждаше най-състрадателен и погледът му сякаш се извиняваше за стореното.

Бе прекарала последните няколко дни предимно в компанията на Джонас, така че това бе първата й възможност да опознае другите. Все пак Маги и Том оставаха леко резервирани към нея. Знаеше, че е безполезно да се надява на помощта им за евентуално бягство. Те, също като Джонас, бяха убедени, че трябва да остане на острова.

В единадесет вечерта Джонас съобщи, че е време да си ляга. Искаше й се да възрази, но знаеше, че това е заповед, на която той ще я накара да се подчини дори да му се наложи да използва сила. Тя не можа да прикрие недоволството си от неговото присъствие, когато я последва в спалнята й.

Вътре Саманта се подвоуми, защото не й се искаше да облича късата си пижама и да създава ситуация, с която не би могла да се справи. Освен това как изобщо би могла да си легне, докато той я гледаше? Положението й беше твърде деликатно, още повече че продължаваше да я привлича, независимо от всичко.

— Можеш да си облечеш пижамата — той отгатна точно причината за нейното колебание. — Иначе Маги ще трябва да дойде и да те съблече, както направи миналата вечер.

Тя рязко се обърна към него, а той важно повдигна глава и погледът му проблесна многозначително.

— Ти си помисли, че аз съм те съблякъл снощи, нали? — изсмя се мъжът.

Бузите й се изчервиха и тя бързо погледна встрани.

— Нямаше начин да знам кой е бил.

— Е, можеш да дишаш спокойно — не бях аз — обърна се малко припряно той. — Така че — побързай и си лягай.

Смутена, Саманта грабна късата си жълта пижама и се втурна към банята. Няколко минути по-късно се появи и видя Джонас да стои до прозореца. Преди да успее да се пъхне под завивките, той се обърна и я видя.

Дрешката покриваше по-голяма част от бикините й, но имаше нещо определено интимно в това да носи пижама пред един мъж. Тя се протегна и подпъхна одеялото около себе си, като прилежно избягваше намръщения и съсредоточен поглед, вперен в нея. Пулсът й се ускори, когато той се отдалечи от прозореца. Джонас обаче само угаси лампата и се върна до прозореца. Стаята потъна в мрак.

Дълго време тя се страхуваше да шавне. Мускулите й се схванаха от неудобната й поза. Завивките бяха толкова здраво пристегнати около нея, че започна да се задушава. Накрая просто трябваше да се помръдне. Обърна се, като се опитваше да се намести по-удобно, но не успя. Непрестанното й въртене провокира една нетърпелива забележка.

— Надявам се, че няма да спиш толкова неспокойно като снощи — каза той. — Не съм в настроение да те завивам цяла нощ.

Тъкмо когато смущението й от факта, че не Джонас я беше съблякъл, бе започнало да намалява, и се възвърна с нова сила.

— Много благодаря — измърмори горчиво тя. — Точно от подобен коментар се нуждаех, за да заспя спокойно! — Надяваше се това да предизвика точно обратния ефект.

— Заспивай, Сам — отвърна той с гневна нотка.

— Опитвам се, но не е толкова лесно, докато стоиш там — отвърна сопнато тя.

— Може би предпочиташ да се вмъкна при теб? — отсече той.

— Не! — Отказът й беше незабавен и прозвуча малко изплашено, защото при тази мисъл тялото й първо изстина, а после пламна.

— Забрави, че съм го споменал — въздъхна той. Беше лесно да се каже, но не и да се изпълни. — Лека нощ, Сам! И не се тревожи, няма да те безпокоя.

— Лека нощ!

Дали беше плод на въображението й, или наистина бе произнесъл по-особено последната дума в края на фразата — „при теб“? Не беше сигурна, но реши, че е по-разумно да не пита.

Никой от двамата не проговори, независимо че тя успя да заспи едва в сутрешните часове. Когато се събуди към обед, видя, че в стаята при нея беше Маги. Жената й обясни, че Джонас се е оттеглил в собствената си стая малко след зазоряване, за да може да поспи.

Очертаваше се денят да премине точно като предишния. Промяната дойде в късния следобед. Саманта и Том играеха на карти, когато Джонас се появи да поеме охраната й и седна на мястото на партньора й. Присъствието му изпълни стаята и я направи прекалено тясна. Тя се изправи.

— Може ли да излезем навън? — попита неспокойно, като отново почувства смущението, което й причиняваше неговата мъжественост.

— За малко — съгласи се той, като стана и тръгна към вратата на вътрешния двор, отвори я и пропусна Саманта пред себе си.

Тя започна да обикаля неспокойно из двора, без да е в състояние да оцени гледката на спокойно течащата река и живописните й острови. Джонас се подпря на една скала и й позволи да се разхожда, държейки я под око. Почувства се, сякаш беше вързана с невидима каишка, и й се прииска да се освободи от нея.

Краката несъзнателно я поведоха към пътеката за пристана. На няколко метра от нея тя се подвоуми и погледна през рамо. Джонас беше изоставил поста си до скалата и вървеше след нея, без да се опитва да я настигне. Очевидно нямаше намерение да й пречи да отиде до залива. Навярно искаше тя да се увери, че навесът за лодки е заключен с катинар.

Саманта се обърна с гръб към пътеката и продължи безцелно към залива. Нямаше някаква определена причина да ходи там. Но отиваше точно затова.

Дърветата върху една скала над залива отстъпваха място на висока трева и камъни. Тя спря там, а погледът й се зарея към гористите островчета, които се открояваха на фона на нежносиньото небе. Няколко пухкави облачета се носеха над тях.

Когато тръгна надолу по склона, забеляза една моторна лодка, чийто силует бавно растеше в далечината. Единственото, което я интересуваше, бе, че в тихия следобед е успяла да види нещо, което се движи. Не си и помисли, че би могла да получи някаква помощ. Джонас щеше да се погрижи това да не стане.

Като слезе до водата, тя се загледа в сала, закотвен в залива. С него бяха свързани прекалено много болезнени спомени. С пръсти, пъхнати в задните джобове на панталоните, тя започна да рови с крак камъчетата по земята. Не беше нужно да се обръща, за да разбере, че Джонас е наблизо; чувстваше погледа му върху себе си. Невидимата нишка между тях не беше прекъсната, беше само малко разхлабена.

Като повдигна глава, тя отново зарея очи над водата. Голямата моторница приближаваше все повече и повече. Щеше да мине доста близо край острова, но Саманта не извади ръце от джобовете, за да помаха към нея. Привличайки вниманието на лодката, тя щеше да предизвика Джонас и в крайна сметка нямаше да спечели нищо, освен неговия гняв. И най-вероятно затвор в стаята.

Вместо обаче да поеме курс край острова, моторницата се насочи към залива. Когато наближи, мощните машини бяха изключени. При тази гледка сърцето на Саманта подскочи, но краката й останаха като заковани. Очакваше всеки момент Джонас да се спусне и да я отведе, преди някой да може да я разпознае.

Лодката вече беше в залива, а все още нямаше никаква реакция от негова страна. Като прехапа устни, младата жена погледна през рамо. Той стоеше до дърветата, леко скрит в сянката им, и гледаше как корабчето се доближава до пристана. Погледът му се плъзна към нея.

От това разстояние изражението му беше неразгадаемо.

Дали това беше още един от неговите номера, запита се Саманта с горчива болка. Лодката навярно принадлежеше на някой от колегите му. Защо иначе щеше да й позволява да влезе в залива? Вероятно му доставяше удоволствие да я вижда как страда. Като преглътна набраните сълзи, тя отново погледна към моторницата.

Един човек в тъмен костюм бързо я насочваше към пристана. Когато маневрата беше към края си, още две фигури се появиха от кабината. Саманта се втренчи в едната от тях, не вярвайки на очите си.

Мъжът беше няколко сантиметра по-висок от нея, физиката му едва забележимо отразяваше една загубена битка срещу килограмите, а тъмнокестенявата му коса беше изпъстрена със сиво. Когато той се обърна към сушата и тя видя красивото му заоблено лице, както и познатите проницателни кафяви очи, разбра, че не беше сбъркала.

Радост се надигна у нея при вида на Рубен Джентри, нейния баща, но почти веднага се стопи, когато разбра какво следва. Тя беше спасена, а това означаваше, че ще заловят Джонас. Дърветата все още го скриваха от очите на хората в лодката. Погледите им се срещнаха, като нейният го умоляваше да се махне и да избяга, докато все още има тази възможност.

— Сам! — Рубен Джентри извика към нея със силен глас, жизнен и могъщ като самия него.

Саманта откъсна очи от Джонас и се усмихна насила, наполовина щастлива да види баща си. Тя раздвижи краката си и те я понесоха към него, като бавно набираха скорост, докато накрая почти се затича към отворените му обятия. Сълзи замъглиха погледа й, когато се спря пред него.

— Рубен! — промълви със сподавен шепот.

Той наклони глава и постави ръце върху раменете й.

— Добре ли си, Сам?

Успокояващото докосване на неговите ръце я накара да го прегърне през кръста и да сподави тихите си стонове във фината материя на сакото му.

— Да, добре съм — успя да каже дрезгаво тя, но не беше вярно. Ръцете й се затегнаха здраво около него. Нежно, много нежно тя проплака: — Татко!

Той остана така още няколко секунди и след това започна внимателно да се освобождава от ръцете й. В кафявите му очи грееше дълбока привързаност, когато започна да бърше сълзите от бузите й.

— Не съм имал подобно посрещане, откакто беше на шест години — каза той — Саманта се опита да се усмихне, но усмивката й бе кратка и сдържана. Рубен погледна зад нея към пътеката. — Къде са останалите?

Тя погледна към двамата мъже в тъмни костюми, които стояха мълчаливи и сериозни от двете страни на баща й. Забеляза издутите им якета и пребледня. След това бързо погледна през рамо. От Джонас нямаше и следа. Безсмислено беше да се надява, че е избягал.

— Ами… — тя не искаше да го каже, но трябваше. — В къщата, мисля. Има пътека през горичката.

Двамата мъже тръгнаха напред, а Саманта отстъпи встрани, когато баща й понечи да ги последва. Той се спря и я погледна. В кафявите му очи проблесна разбиране.

— Идваш ли? — попита топло.

— Не — не би могла. — Ще чакам тук, в лодката.

Рубен Джентри кимна в знак на съгласие и се присъедини към двамата си спътници. Саманта се обърна, като избърса сълзите от бузите си, и реши, че няма повече да плаче.