Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Американа (32)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Beware of the Stranger, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,4 (× 32 гласа)

Информация

Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2011)
Сканиране
?
Разпознаване и корекция
sanian (2011)

Издание:

Джанет Дейли. Каменно сърце

ИК „Хермес“, София, 2000

Редактор: Димитрина Ковалакова

Коректор: Ивелина Йонова

ISBN: 954–459–726–3

История

  1. — Добавяне

Първа глава

Саманта удряше безмилостно по клавишите на пишещата машина. Една замислена бразда се бе появила между тъмните й вежди, а устните й бяха стиснати решително. Независимо от усилията си, не можа да постигне кой знае каква бързина с обикновената пишеща машина. Резултатът би бил същият и ако работеше с един пръст. Все пропускаше „л“ в „Йейл“ и напечатаната дума ставаше „Йей“.

С въздишка на нетърпение Саманта посегна към гумата, почти изхабена от честата употреба. Образът на лъскавата електронна машина вкъщи пробяга през съзнанието й. Само да можеше да си я донесе тук, помисли си тя, но веднага отхвърли идеята. Такъв скъп модел щеше да повдигне прекалено много въпроси и да предизвика всеобща завист.

Гумата почти издълба дупка в хартията.

— Проклятие! — промърмори разгневено и измъкна листа от валяка.

— Проблеми? — Въпросът бе съпроводен с добродушна насмешка.

Саманта изгледа тъмнокосото момиче.

— Нищо, което не би могло да се оправи с малко сръчност. Защо не ми заемеш малко твоята, Бет? Можеш да си го позволиш.

В хапливия отговор се долавяше завист. Нямаше машина наоколо, с която Бет да не може да се справи със светкавична бързина и експедитивност. Без значение дали това е обикновена или електрическа пишеща машина, копирен апарат или пък телепринтерът в съседната стая за предаване на новините.

— Бедната Сами — усмихна се Бет, — защо не опиташ с един пръст по метода „потърси-и-удари“? Господин Линдзи го използва от години — забележката се отнасяше за техния шеф, собственик и главен редактор на вестника.

— Ето един репортер, който ще напредне с машинописа, освен ако преди това не си загуби ума — Саманта направи гримаса, но си възвърна чувството за хумор, макар и не напълно.

— Върху какво работиш? — Бет не обърна внимание на коментара, като се изключи леката състрадателна усмивка, която заигра по устните й. — Не съм заета. Навярно ще мога да го напиша вместо теб.

— Не, благодаря — Саманта тръсна категорично глава и пищната й светлокестенява коса се разпиля по раменете й. — Това е текстът за колоната „Наоколо и Относно“. Толкова е тъпо, че ще заспиш още преди да стигнеш до средата. Ще ми се Хар… господин Линдзи да ми позволи да я поразкрася малко — бързо поправи тя опита си да нарече шефа с малкото му име.

Бет сбърчи нос.

— Как изобщо би могла да разкрасиш тази отегчителна рубрика? „Дъщерята на г-жа Карлмайкъл си беше вкъщи за уикенда“. „Г-н и г-жа Доналд Брадшоу посрещнаха гости от чужбина“ — непочтително имитира тя баналните информации, които щяха да се появят в нея.

— Нямаше да е никак трудно — заяви Саманта, — ако ми позволяваха да се поослушам. Да вземем например новината за Франк Хауард, нашия изтъкнат пълномощник, завършил „Иейл“, който прекарва уикенда с един от бившите си съученици. Става така, че точно този бивш съученик се кандидатира за поста на районен училищен управител, а Франк Хауард се оказва председател на борда на училището. И това ако не намирисва на политически машинации и заговор, няма какво друго.

— Наистина ли? — прошепна Бет, като очите й се разшириха при тази клюка. — Но постът все още не е предложен на никого.

— Все още не — съгласи се сухо Саманта. — Но се съмнявам, че ще го получи някой, който не е приятел или съученик на нашия председател.

— Шефът знае ли?

— Да — тя постави нов лист хартия в пишещата машина и обърна киселата си физиономия към бележките си. — И ми напомни, че той не е съгласен да публикува подобни новини в колоната.

Хари Линдзи бе казал малко повече от това. Саманта бе изслушала двадесетминутната му лекция относно дипломатичността, която е необходима да се ръководи вестник в едно малко градче. Той беше изтъкнал, че всяка една от безобидните информации може да бъде превърната чрез предположения и хипотези в пикантна клюка — факт, който бе добре известен на Саманта. Освен това той настойчиво бе отбелязал, че хората, които обичат да виждат имената си в колоната, са предимно почтени бизнесмени. А на същите тези бизнесмени той разчита да публикуват реклами в неговите вестници и така да осигуряват необходимите средства за финансирането им. Един добър редактор не посяга на клиентите си само за да продаде по-добър тираж, освен ако няма солидно основание — измама или престъпно деяние. Разбира се, известно политическо ласкателство не спадаше в тази категория.

Това беше изявление, което Саманта не можеше да оспорва от страх, че някой от аргументите й ще се върне като бумеранг. Баща й охотно използваше ласкателства. Именно неговото значително влияние й бе осигурило тази работа при Хари Линдзи за цялото лято. Бе пожелала да овладее основите на репортерския занаят, а какво по-добро място да направи това от екипа на един малък градски вестник? С натрупания опит и дипломата по журналистика, която щеше да получи в края на следващата година в колежа, тя беше сигурна, че би могла да си намери работа в голямо издателство. Амбицията й бе да стане един от най-добрите автори на журналистически разследвания в региона.

Но реално погледнато, трябваше да се съгласи с мъдростта в начина на мислене на Хари. До този момент от нея се изискваше просто да потиска инстинктивния си порив да дълбае под повърхността на дадена ситуация. Вроденото й любопитство можеше да й послужи по-късно, когато постигнеше стремежите си.

Тя не говореше много за това. Знаеше, че малко хора биха разбрали желанието й. Повечето от съученичките й, а дори и нейните колежки във вестника като Бет, все още придаваха на работата второстепенно значение. Тяхната най-важна цел беше да си намерят подходящ мъж и с малко повече късмет да се омъжат. Имаше една или две, които като нея бяха отдадени на кариерата, но всяка от тях също планираше да си намери съпруг в бъдеще.

На двадесет и две, Саманта не хранеше кой знае какви илюзии за мъжете, поне доколкото това я засягаше лично. Не че ги мразеше или не ги харесваше. Просто бе приела факта, че никога няма да има мъж в живота й.

Това не означаваше, че изглежда зле — дори напротив. Нейните гладки и здрави черти бяха много приятни за окото. Извивката на устните й загатваше за известна чувственост. В кафявите й очи, със същия плътен тъмен оттенък като косата й, често проблясваше оживление и жажда за живот. В изражението им имаше една откровеност, несъмнено свежа и трогателна. Очите й не умееха да имитират свян и да флиртуват. Понякога в топлите им дълбини светваше лукавство, наследено от баща й, което смяташе да използва, за да напредне в избраната кариера. Всъщност бе идеалната сестра за всеки мъж. Доста двусмислен комплимент, който получаваше толкова често, че той бе загубил ироничното си значение. От тази ситуация можеше да я спаси само подходящият мъж. Саманта обаче се съмняваше, че съществува такъв човек, който би я избавил от най-големия й проблем.

Шарадата[1] от това лято й бе доказала това. Фактът, че беше ново женско лице в един малък град, бе привлякъл вниманието на много мъже. Повечето от тях бяха пленени от миловидния й вид на малко момиче. На една местна танцова забава тя дочу как се заяждаха с партньора й, че когато я изпраща до вкъщи, вероятно се чувства така, сякаш целува собствената си сестра. Той повече не се обади, за да я покани на среща.

Саманта знаеше, че и малцината, които бяха запазили интереса си към нея, ще си плюят на петите веднага щом разберат, че е дъщеря на Рубен Джентри. Твърде рано бе открила, че мъжкото его е прекалено крехко. Мъжете нямаха особено желание да се женят за жена, чийто баща ще ги засенчва през целия им живот. Освен ако не искат дял от богатството и властта, които той притежава, но Саманта не се интересуваше от подобни индивиди. Благодарение на острата интуиция, също генетично придобита от таткото, тя обикновено забелязваше този вид хора в момента, в който ги срещне, и бързаше да излезе на чисто.

По някое време си мислеше, че ако попадне на мъж, който притежава също толкова власт и богатство като баща й, няма да е необходимо да се притеснява от това, че е дъщеря на Рубен Джентри. Тя дори беше сгодена за такъв човек, когато бе на осемнадесет, но това продължи само месец. Беше разбрала две неща. Първото — че парите винаги искат повече пари, затова нейният годеник гледаше на техния годеж като на делови съюз с баща й. И второ — тя не го обичаше.

Разваленият годеж беше сложил край на всякакви планове за мъж в живота й — поне засега. След време вероятно щеше да има връзки с мъже. Беше пълноценна жена и трябваше да удовлетвори потребностите на тялото си. Дори беше възможно да се влюби в някого, но това нямаше да продължи дълго, Саманта го знаеше. Тя ненавиждаше думите „престаряла“ или „стара мома“. Предпочиташе да се смята за заклета „ергенка“. В тези либерални времена нямаше защо да се срамува от това, че не е омъжена.

Рубен Джентри винаги мълчаливо бе разбирал тежестта, която понася като негова дъщеря. Той спомена за това само веднъж, когато годежът беше развален и Саманта му обясни защо го е направила. Беше предположил, че би предпочела известна анонимност, затова й намекна, че не би възразил даже ако промени името си. Тя веднага отказа, заявявайки гордо:

— Не се срамувам от това коя съм!

Леки трапчинки се появиха на бузите й, когато се опита да прикрие недоловимата си усмивка. Беше скрила самоличността си само за това лято, защото искаше да поработи за малкия вестник, без да усеща тегобата на известността, която обикновено я преследваше. Усмивката продължи да играе по устните й.

Само преди няколко минути бе пожелала да поразкраси колоната с малко клюки. Всъщност най-голямото събитие в този град бе самата тя. Представете си само как всички щяха да се изправят на нокти, ако разберяха, че невинната Саманта Джоунс всъщност е Саманта Джентри!

— На какво се смееш? — поиска да разбере Бет.

Устните на Саманта се разтегнаха в пълна усмивка.

— Само си представих реакцията на читателите, ако действително напиша истината — отвърна тя, без да обясни какво точно иска да каже.

Бет сви рамене, като не разбра какво толкова смешно намира колежката й в тази идея. Тя продължи да прелиства списанието, което лежеше на бюрото й, и се спря, когато една статия привлече вниманието й.

— Това е хороскопът ми за месеца — каза високо Бет и започна да чете. — „Юни ще бъде един спокоен месец с много топлина и смях. Уикендите ще са свързани с приятни излети, не много далеч от къщи. Най-близките ви приятели ще бъдат източник на радост.“ Нищо за сватби — въздъхна тя. След това прегледа останалата част на страницата. — Ето го и твоя, Сами. Искаш ли да го чуеш?

— Не ме интересува — повдигна рамене Саманта. Тя не вярваше на хороскопите. Според нея те винаги жонглираха с такива думи, че читателите да могат да ги интерпретират както си пожелаят.

Липсата на ентусиазъм от нейна страна не възпря Бет.

— „Юни ще бъде един несигурен месец. Пазете се от непознати, които навлизат в живота ви. Те може да не са това, за което се представят. Проверете фактите, преди да се доверите на интуицията си. Не се препоръчва пътуване.“

— Почакай да кажа това на шефа — засмя се Саманта. — Едва го накарах да се съгласи да напиша статията за онази дама, която празнува стотния си рожден ден в съседния град, а сега ще трябва да го уведомя, че не мога да го направя, защото в хороскопа ми пише, че пътуването не е препоръчително.

— Ще побеснее — сериозно се съгласи Бет.

— О, стига, нали не вярваш наистина във всички тези глупости?! — попита Саманта, като недоверчиво поклати глава. Беше се пошегувала, но момичето, изглежда, прие думите й буквално.

Бет сбърчи брадичка, за да измисли нещо в свое оправдание:

— Тези прогнози са много прецизни.

— Зависи от това, дали четеш между редовете — промърмори Саманта малко учудена, че толкова експедитивен и практичен човек като Бет би могъл да се доверява на астрологически предсказания. Повечето от тях бяха написани така наслуки, както и книгите с рецепти за забогатяване.

Но тя нямаше желание да бъде увлечена в каквато и да било дискусия относно фактите или фантазиите на астрологията. Като поклати презрително глава.

Саманта се обърна отново към пишещата си машина и започна да удря по клавишите. Бет не каза нищо повече, леко обидена от открито скептичното отношение на колежката й към нещо, което тя наполовина, ако не и напълно, считаше за чиста истина.

Когато текстът за колоната беше готов, Саманта махна листа от валяка и започна да сверява с бележките си дали всички имена са изписани правилно.

Входната врата се отвори и тя машинално вдигна поглед. Бе висок тъмнокос непознат, който се изкашля, за да привлече вниманието й.

Въпреки че живееше в градчето по-малко от месец, интуицията недвусмислено й подсказа, че той не е местен жител. Беше облечен небрежно в дървесно зелено яке и карирани панталони, нищо крещящо или открито натруфено. Безгрижният му външен вид не биеше на очи, но въпреки това Саманта имаше усещането, че непременно би чула нещо, ако подобен мъж живее наоколо. Не беше от хората, които можеха да бъдат пренебрегнати с лека ръка.

Той отиде направо до писалището на Бет, което, освен че беше приемно бюро, също така изпълняваше и ролята на специализиран отдел за реклами. Зад небрежната поза Саманта почувства някаква странна предпазливост. Овладяната му гъвкава походка издаваше превъзходно физическо състояние. Тя предположи, че скритите под якето рамене и тясна талия ще потвърдят това наблюдение. Непознатият се спря до бюрото.

— Търся Саманта…

Един предупредителен звънец иззвъня в съзнанието й.

— Аз съм Саманта Джоунс — бързо го прекъсна тя. При звука на ясния й глас мъжът се обърна към нея. Инстинктът й подсказа, че е разбрал, че го наблюдава от момента, в който влезе през вратата. Тя стана от стола си, а откритите й очи не трепнаха пред непоколебимия му поглед. Отново се усмихна с привидно безгрижие и тръгна към бюрото й.

— Снимката на бюрото на баща ви не дава правилна представа за вас, госпожице Джоунс.

Фалшивото й име бе произнесено със завидна лекота. Мъжът говореше тихо, но властно, сякаш несвикнал да повишава тон. В гласа му се долавяше желязна повелителност, без да се налага да вика.

Вероятно това беше първото, което я убеди, че всъщност той е дошъл да види Саманта Джентри, а не Саманта Джоунс, репортерката. Самообладанието беше черта, която баща й особено ценеше у своите служители и съдружници. Споменаването за снимката й върху бюрото му потвърждаваше връзката на непознатия с него. Не познаваше този човек, но това не бе нещо необичайно. Тя познаваше много малко от хората, които работеха с и за Рубен Джентри. В повечето случаи сътрудниците му бяха за нея само безплътни имена.

— Баща ти? — гласът на Бет отекна глухо откъм бюрото й. — Не ми ли каза, че е починал преди две години, Сами?

За част от секундата Саманта се почувства оплетена в собствената си мрежа.

— Да, така е — продължи тя с невинната си лъжа, като посрещна спокойно леко присвития поглед на непознатия. — Но този човек очевидно е познавал баща ми.

— Да, така е.

Добре оформената мъжествена уста с подчертано твърда линия за миг се изкриви, когато той се съгласи с обяснението.

Очевидно носеше съобщение от баща й и не би могъл да го предаде пред Бет, която смяташе господин Джоунс за покойник. Саманта се пресегна за чантата си, която стоеше до стола й.

— Бет, ще отидем до задната стая, за да пием по едно кафе — заяви, без да задоволи любопитството, което блестеше в очите на момичето.

В една от вътрешните стаи имаше сгъваеми столове и маса. В единия й ъгъл беше поставена голяма кафеварка, а наоколо бяха струпани чисти и употребявани картонени чаши и пластмасови лъжици. Нямаше нищо общо с тапицираните в плюш заседателни зали, където Рубен Джентри провеждаше срещите си, но Саманта дори не се и опита да се извини за изцапаната с кафе и мастило маса. Отиде до кафеварката и започна да пълни една от чашите.

— Съжалявам, но не ви познавам — тя хвърли бърз поглед към непознатия. Стаената му предпазливост беше почти осезаема. — Предполагам, че Рубен ви е изпратил — още преди години тя беше престанала да използва думата „баща“.

— Оуен Брадли, вашият ба…

Саманта се изправи:

— Вие сте Оуен Брадли! — думите й бяха заглушени от недоверчив смях. Тъмните й вежди се повдигнаха в ням въпрос. Тя незабавно стисна устни и се опита да прикрие усмивката си. — Съжалявам, не исках да ви засегна. Просто съвсем не си представях така Петкан на Рубен Джентри.

Ясните й кафяви очи отново огледаха мъжа, сега идентифициран като Оуен Брадли — секретар на баща й и човек за всичко. Зад това име тя си представяше някакъв женствен мъж, нисък и слаб, вероятно с бледа кожа и очила с дебели рамки, безкрайно експедитивен, истински ходещ компютър. Докато този Оуен Брадли, истинският Оуен Брадли, изглежда, принадлежеше към външния свят. Чертите му сякаш бяха изсечени от тиково дърво. В него нямаше нищо женствено. Мъжествеността беше ярко подчертана — от здравите му челюсти през леко извитата линия на носа до гладкия наклон на челото му.

Като го погледна по-отблизо, Саманта разбра, че очите му не са тъмнокафяви, както си бе помислила отначало. Бяха тъмносиви като гъст дим и притежаваха същата странна способност да прикриват мислите му.

Той не беше красив, но въпреки това тя чувстваше една невидима сила да спира дъха й.

Младата жена се обърна отново към кафеварката и наля втора чаша.

— Искате ли сметана или захар? — прозвуча сега по-ясно леко дрезгавият й глас.

— Чисто.

— Много е силно — предупреди Саманта. Докато му подаваше чашата, забеляза големите му ръце с груби пръсти, които предполагаха тежка физическа работа. — Хари го харесва така. Понеже идва тук пръв, той приготвя кафето, без да се съобразява с предпочитанията на останалите — тя добави две лъжици сметана на прах в своята чаша, пълна с тъмна течност, сладка като сироп.

— Не ми пречи — той отпи от силната напитка без ни най-малка гримаса.

Саманта леко потръпна при мисълта за концентрирания вкус на кафето, което той току-що преглътна. Тя също го предпочиташе чисто, но това все пак не беше представата й за кафе.

— Седнете — посочи към разнебитените сгъваеми столове.

Мъжът, наречен Оуен Брадли, избра един, чиято облегалка опираше в стената. Погледът му обходи стаята и коридора с вял интерес. Саманта се съмняваше, че е пропуснал нещо в краткия си оглед.

— Научих, че сте променили името си, госпожице Джоунс, но не предполагах, че сте погребали господин Джентри — прозвуча като извинение за непредвиденото споменаване на баща й пред Бет, но Саманта не се подведе.

— Само за през лятото — беше седнала на един стол срещу него и разсеяно приглаждаше гънката на дънковата си пола. — Стори ми се по-лесно, отколкото да измислям някаква легенда и за него — не беше съвсем сигурна защо му обяснява това. Знаеше само, че не желае секретарят да реши, че иска преждевременно да се отърве от баща си, макар и само в мислите си. — Защо Рубен ви е изпратил, вместо да предаде съобщение по Хари?

Главният редактор беше връзката между нея и баща й.

— Опита се, но господин Линдзи бе напуснал Ню Йорк още вчера, така че баща ви изпрати мен.

— Бях забравила това — със закъснение Саманта си спомни, че предния ден шефът й бе напуснал офиса съвсем изненадващо и го очакваха да се завърне всеки момент. Тогава тя наклони глава встрани и в открития й поглед се появи любопитство. Учудваше я не това, че баща й не се е свързал с нея направо, а фактът, че е сметнал за необходимо да изпрати при нея Оуен Брадли. — Нещо спешно ли има?

— Баща ви реши да си даде няколко седмици почивка. Иска да ги прекара с вас — прозвуча тихият глас, а скулестото лице дори не потрепна. — Той каза, че държи да изкарате една последна ваканция заедно, преди да разперите крила и завинаги да напуснете гнездото.

„Това е типично негова фраза“, помисли Саманта с въздишка. Като се подвоуми, преди да отговори, тя прокара пръсти през гъстата коса по слепоочието си.

Оуен Брадли трябва да бе разбрал причината за колебанието й, защото каза:

— Може да бъде уредено извинение за отсъствието ви от работа. И без това Хари никога не е имал нужда от друг щатен репортер.

За миг кръвта й кипна. Първоначално реши, че я взема за разглезено и лекомислено богато момиченце, чийто татко й е намерил работа. В тъмния му поглед обаче не се долавяше неодобрение. Тя овладя надигащия се гняв, за да не му позволи да се възползва от мълчанието й. Вероятно той само целеше да я успокои, че не изоставя Хари в критичен момент.

— Бих могла да отделя една седмица — съгласи се тя. Искаше й се да бъде с баща си, но въпреки това знаеше, че лятото е кратко, а тя държеше да натрупа колкото се може повече опит във вестника. — Къде ще бъде той — Бермудите, Сейнт Кроа, Хавай? — попита, като изброи любимите му места за почивка.

— Таузанд Айлъндс[2] — беше спокойният отговор.

— Таузанд Айлъндс? — повтори Саманта.

— Да, веригата от острови в морския път Сейнт Лорънс близо до Клейтън, в горната част на щата Ню Йорк. Той нае лятна къща на един от тях — обясни търпеливо Оуен.

— Чух за това — бе невъзможно да е другояче, защото беше прекарала по-голямата част от своите двадесет и две години в щата Ню Йорк.

Областта някога беше известна като място за забавление на милионерите. Саманта подозираше, че това бе причината баща й да го избягва. Рубен Джентри рядко общуваше с така наречения елит. Предпочиташе да бъде канен на дадено събитие заради заслугите си като личност, а не поради размера на банковата си сметка. Тя предположи, че той е решил да проучи островите едва сега, след като те се бяха превърнали в обикновено място за отдих.

— Нещо не е наред ли? — Оуен Брадли я беше наблюдавал как обмисля ситуацията и сега питаше за резултата.

— С избора ли? — отвърна с въпрос Саманта, а после незабавно поклати глава отрицателно. — Не, просто ме изненада, но би трябвало да съм свикнала с подобни неща. Кога трябва да тръгна, за да се видя с него?

— Днес.

— Какво? — тя зяпна смаяно.

— Изглежда прибързано — съгласи се той с лека усмивка. — Няколко важни срещи бяха отложени и Рубен се възползва от това, за да отдели малко време за почивка. Трябва да ви закарам там днес.

Саманта въздъхна. След като веднъж вземеше решение, баща й никога не губеше време, за да го приведе в действие, и тази неочаквана ваканция не правеше изключение. Тя се сети за дрехите, които трябваше да събере, и за прането, което отлагаше за уикенда, както и за всичките си спортни облекла, които висяха в гардероба на спалнята в апартамента на баща й.

— Не е необходимо да се притеснявате за багажа — каза Оуен Брадли, като прочете мислите й. — Баща ви се съмняваше, че тук разполагате с подходящи дрехи, така че тази сутрин се погрижи да изпрати необходимото. Някои лични принадлежности, които може би е пропуснал, ще трябва да си купите, когато стигнем там.

— Помислил е за всичко — каза Саманта, като безпомощно сви рамене в знак на съгласие. — Предполагам, че той вече е там и ме чака.

— Той ще пристигне при нас вдругиден, в събота.

Когато чу думите, тя току-що беше вдигнала картонената чаша до устните си.

— Нас? — попита, като отпи бързо. Сметаната не беше подобрила горчивия вкус. — Да не би това да е една от онези ваканции, в които половината време е отделено за бизнес?

— Нещо подобно — съгласи се той и довърши кафето си.

Саманта направи същото, но не можа да избегне гримасата на отвращение. Ъгълчетата на очите му се свиха в усмихнато състрадание, но не коментира нищо. Когато стана от стола, зеленото му яке не й даде възможност да забележи добре оформения му гръден кош. Жалко бе човек с неговата физика и мускули да не може да си позволи шивач като моделиера на баща й, но тя много добре знаеше, че в живота съществуват и по-важни неща от дрехите.

— Има около шест часа път до Клейтън. Ако тръгнем сега, можем да стигнем, преди да се стъмни — заяви Оуен Брадли.

— Не можем ли да изчакаме, докато Хари се върне? — намръщи се тя. — Бих искала да му обясня…

— Имам писмо за него — той извади снежнобял плик от вътрешния джоб на якето си. — Ще го оставя в офиса му, докато се поосвежите, преди да тръгнем.

Нямаше какво да възрази, затова кимна леко и се изправи. Когато излязоха в коридора, му посочи офиса на Хари Линдзи и продължи към своята стая, а Оуен Брадли се спря, за да остави писмото.

Бет незабавно дойде при нея.

— Кой е този? — прошепна нетърпеливо тя.

— Приятел на семейството — Саманта покри пишещата машина и бързо започна да разчиства бюрото си.

— Познаваш ли го?

— Не точно. Знаех за него — тя подаде на момичето текста, който беше довършила точно преди да влезе Оуен Брадли. — Дай това на господин Линдзи, когато дойде. Имам спешен семеен ангажимент и трябва да тръгвам.

— С него? — Бет отвори широко очи. — Сигурна ли си, че не поемаш риск? На мен ми изглежда някак опасен.

— На мен ми изглежда съвсем нормален мъж — усмихна се Саманта. В съзнанието си тя виждаше „мъж“ с главна буква.

— Сигурна ли си, че можеш да му се довериш? — настоя Бет с тих шепот. — Поиска ли му някакви документи за самоличност? Спомни си какво казва хороскопът ти: „Пази се от непознати!“.

— О, сериозно! — този път Саманта се засмя на глас. Как можеше Бет да приема тези глупости за чиста монета!

— Предполагам, че е просто съвпадение. Но предупреждението за среща с непознати този месец е факт и ето — днес се появява един непознат, за когото казваш, че само си чувала! — каза Бет с обиден тон.

— Това е всичко — като поклати глава при вида на недоверчивия израз, изписан по лицето на колежката й, Саманта се обърна и забеляза Оуен Брадли, който стоеше мълчаливо до вратата. Белите му зъби проблеснаха, когато се усмихна:

— Готова ли сте?

— Да — кимна тя, като реши, че той я застрашава единствено с бъркотията, която може да предизвика в чувствата й.

Усмивката му бе ускорила пулса й, макар да се бе мярнала само за секунди. Жалко, че работи за баща й. Нищо нямаше излезе от растящото привличане, което чувстваше.

„Наслаждавай му се, докато можеш“, каза си Саманта. Поредица от приятни интерлюдии вероятно щеше да е единственият любовен живот, който я очаква. Никакви съображения не можеха да я накарат да се отдръпне от първия истински вълнуващ мъж, който се изпречи на пътя й, само защото подобна връзка бе обречена на провал.

Защо да не се възползва от предимството, че на него би му било трудно да откаже на дъщерята на шефа си, особено когато шефът е Рубен Джентри? Саманта се усмихна на себе си, защото знаеше, че никога не би се възползвала от този факт, независимо от това, колко привлекателен й изглежда този мъж.

Бележки

[1] Шарада — игра на отгатване на думи. — Б.пр.

[2] Хилядата острова. — Б.пр.