Джанет Дейли
Пази се от непознати (2)

Втора глава

Крайпътните стълбове профучаваха така бързо край тях, че се сливаха в илюзорна ограда. Когато навлязоха в един завой, Саманта инстинктивно посегна към дръжката на вратата. Центробежната сила я отхвърли към нея, но колата не се отдели от пътя през целия вираж до следващата права отсечка.

— Преследва ли ни някой или просто винаги караш толкова бързо? — попита тя полунашега полусериозно.

— Извинявай — Оуен Брадли я погледна разсеяно, сякаш беше забравил, че тя седи до него. Беше сигурна, че през последните два часа беше точно така. Той отпусна газта и мощната кола намали хода си до скорост, близка до определеното ограничение. — Не исках да те изплаша — оправда се той.

— По принцип това не ме притеснява на междущатската магистрала, но на тези второкласни пътища с техните завои и кръстовища… — Саманта не довърши мисълта си.

Не ставаше въпрос за това, че се съмнява в шофьорските му способности. Те бяха превъзходни. Беше сигурна, че нито за миг не изпуска от контрол спортната кола. Притесняваше я да не срещнат някой идиот с книжка.

— Вярно е, но второкласните шосета предлагат много по-живописна гледка — отвърна той.

Като погледна през прозореца към хълмовете, осеяни с горички и пасторални ферми, тя мълчаливо се съгласи, че е красиво. Докато се наместваше по-удобно на седалката, тъмносивите очи отново се обърнаха към нея.

— Уморена ли си? — попита мъжът.

— Схванах се от седене — призна тя с усмивка, която показваше, че това е нормално след повече от четири часа пътуване.

Бяха спирали само веднъж, за да заредят, и тогава тя се поразтъпка, но това беше преди два часа.

— Има един добър ресторант в следващия град. Ще спрем там, за да хапнем — каза той.

Отново последва тишина, но предложението не беше толкова лошо, съгласи се Саманта, Всъщност бе много добро. Би искала да разбере повече неща за истинския Оуен Брадли, след като вече го срещна. Той с готовност бе отговорил на общите й въпроси в началото на пътуването им, но не каза нищо, което вече да не бе чувала от баща си.

Не беше склонен да говори за себе си, така че разговорът премина в общи приказки и накрая замря.

Въпреки че знаеше много неща за Оуен Брадли, като цяло този мъж си оставаше една загадка за нея.

Очевидната му животинска грация предполагаше, че е човек, който се занимава както с умствена, така и с физическа работа. На Саманта й бе трудно да си представи как прекарва часове наред в заседателни зали и офиси, което изискваше постът му на секретар.

Той беше в края на трийсетте и неженен — това беше научила от баща си, който бе търсил човек без семейни ангажименти, за да бъде изцяло на негово разположение.

Но дали никога не се е женил? Явната му мъжественост би привлякла много жени, самата Саманта чувстваше нейното въздействие. Дали беше разведен или вдовец? Или пък заклет ерген като нея? Рано или късно, щеше да разбере. Ненапразно учеше за репортер. Всъщност би могла да се осведоми за подробностите от баща си, като го види в събота.

Четиридесет и пет минути по-късно те стояха в ресторанта, вече приключили с яденето, и бавно пиеха кафе. Оуен й беше задал няколко въпроса във връзка с работата й във вестника, на които тя бе отговорила.

— Това кафе определено е по-добро от кафето на Хари — каза тя с усмивка и вдигна очи към лицето му.

Той не гледаше към нея, а наблюдаваше поведението на хората около тях. Ъгловата маса му даваше неограничен изглед и той се възползваше от него от момента, в който бяха седнали, като само случайно поглеждаше към Саманта.

Това, че не й обръща внимание, я ядоса. Тя беше дъщерята на шефа и той би могъл поне да се преструва, че се опитва да я забавлява. Младата жена наклони глава встрани, а светлокестенявата й коса се разпиля по раменете.

— Отегчавам ли те? — попита съвсем откровено.

Неразгадаемият поглед се обърна към нея изпод тъмната, почти черна коса, която падаше над широкото му чело. Добре оформената уста беше леко извита, което загатваше известна твърдост в иначе чувствената й и мъжествена линия.

— Съвсем не — увери я Оуен Брадли с тихия си глас, чиято равна интонация, изглежда, никога не се променяше.

Сега, след като вече беше започнала, Саманта нямаше намерение да се отказва.

— Не съм сигурна, че обърна внимание на онова, което казах — подчерта тя.

— Не е така. Разказваше ми за художествената статия, която си щяла да пишеш за столетницата Джейн Бейтс и за уникалната си идея да я разпиташ за промяната във възгледите на жените през годините и как това й е повлияло, ако изобщо й е повлияло — направи той кратко резюме на нейния разказ.

— Оттеглям обвиненията си — извини се Саманта кисело. — Стори ми се, че мислиш за нещо друго.

— И за миг не съм забравял, че си до мен — той я гледа замислено няколко секунди.

Саманта не знаеше как да приеме това — дали искаше да каже, че би предпочел да забрави за нея, или че му е направила прекалено силно впечатление. Имаше неприятното усещане, че той проявява снизхождение към нея.

— Имаш ли сестра? — попита тя накрая, като се подготви за язвителния отговор, който щеше да последва. Изглежда, беше изгубила имунитета си.

— Не — той я погледна засмяно. — Но ако имах, тя вероятно щеше да изглежда като мен, а не като теб — Саманта примигна. Той отдръпна стола си от масата и се изправи. — Слънцето залязва. По-добре да продължим пътуването.

Когато отново седна в колата, Саманта не се опита да задоволи любопитството си. Като се извъртя на седалката си, тя се загледа за миг в грубо изсечения профил.

— Защо каза това? — попита тя.

— Кое?

Лъчите на фаровете прорязваха полуздрача. Погледът му не се отдели от пътя.

— Че сестра ти, ако имаше такава, не би изглеждала като мен — отвърна Саманта.

— Вярно е. Но не това питаше всъщност, нали? — той погледна в огледалото за обратно виждане, преди да премине в другото платно, за да изпревари колата отпред. — Няма човек, който да е работил с Рубен и да не е чувал коментарите за него и дъщеря му.

— Значи, си чувал да ме описват като привлекателна, в смисъл на „по-малката сестра“ — заключи тя.

— Срещал съм много мъже, но никой от тях няма сестра, която да прилича на теб.

Шеговитият блясък в тъмните му очи за момент задържа погледа й. Тихият глас се опитваше да я подразни и Саманта се засмя леко. Приятна топлина нахлу в крайниците й. Задоволството, което чувстваше, нямаше нищо общо с пълния стомах или с освежаващия чист въздух, който влизаше през малкото странично стъкло. Тя се отпусна на седалката и се загледа през прозореца към първата вечерна звезда, която блестеше във все още розовеещото небе.

Звездите вече светеха силно, когато най-сетне преминаха през тихите улици на Клейтън в Ню Йорк. Оуен Брадли безпогрешно прекоси града, като не спря, преди да стигнат речното пристанище.

Там нямаше никакви завързани плавателни съдове и Саманта реши, че това е място, където лодките само взимат или оставят пътници. Когато Оуен се пресегна към седалката за куфара си и слезе от колата, тя веднага го последва.

Нощта бе потопила реката в мрак и вълнистото й течение отразяваше лунните лъчи, които плетяха сребриста дантела върху черния сатен на водите. Хоризонтът се сливаше в неясна грамада с релефни очертания.

Един странен глас наруши нежната тишина, като накара Саманта да подскочи.

— Лодката ще бъде тук след малко.

Когато се обърна, до Оуен Брадли видя мъж с неговия ръст. Сянката на близката сграда скриваше чертите му от погледа й.

— Благодаря, Берт — каза нейният придружител и подаде нещо на непознатия.

Явно бяха ключовете от автомобила, понеже мъжът отвори шофьорската врата и седна зад волана. Той направи обратен завой и пое по пътя, по който бяха пристигнали. Почти веднага към звука на отдалечаващата се кола се присъедини бръмченето на лодка, чиито светлини приближиха пристана.

Оуен улови Саманта за лакътя и я отведе настрани, в сянката на сградата.

— Чакай тук — нареди строго и тръгна с големи отмерени крачки към брега на реката.

Появи се платноходка с прибрани платна и гола мачта, стърчаща в тъмнината. Почти в мига, в който моторът на лодката угасна, за да влезе в пристана, Саманта чу колата да спира на ъгъла. Погледна натам и видя една жена да слиза от тротоара и да се качва до шофьора. „Берт, който и да е той, очевидно има приятелка“, помисли си тя, като се усмихна на себе си и отново се обърна към реката.

Някаква реплика беше подхвърлена към Оуен от лодката. С бързи умели движения той я завърза за едно колче и направи знак на Саманта да се присъедини към него. На палубата стоеше едър възрастен мъж, който й подаде ръка при качването. Беше с телосложение на футболист, с мускулест врат и широк гръден кош.

— Благодаря — промърмори тя, но човекът вече беше изчезнал.

Пътеката беше освободена и Оуен стъпи на борда.

— По-добре да слезеш долу, докато тръгнем.

Нощният въздух бе по-студен над водата. Ако имаше пуловер, за да покрие ръцете си, голи под късите ръкави на блузата й, Саманта сигурно щеше да се противопостави и да остане на палубата. Вместо това слезе долу, без да протестира.

Машините силно забумтяха, когато моторницата се отдели от пристана. Светлините на града започнаха да се губят в далечината.

Саманта се запита дали бяха изминали и две минути от момента, в който колата бе спряла на пристана, до потеглянето на лодката. Леко поклати глава и замислена усмивка заигра по устните й. Само Рубен Джентри можеше да организира толкова експедитивна операция — с човек, който мигновено да поеме колата, и лодка, която ги очаква почти до пристана.

Като седна на една възглавница в кабината, младата жена разтри настръхналите си ръце. На палубата нечии стъпки приближаваха стъпалата, водещи надолу. Няколко секунди по-късно се появи високата фигура на Оуен Брадли.

— Добре ли се чувстваш? — попита той с познатото лениво движение на устните, което премина в усмивка. Куфарът му беше поставен на съседната възглавница.

— Добре съм — кимна Саманта, — въпреки че ми се ще да си бях взела пуловер.

Той погледна към скръстените й ръце, сгушена за да се стопли.

— Мисля, че тук някъде има свободен анорак, който можеш да облечеш — после мина през кухнята на лодката и се скри от погледа й.

Чу го да отваря и затваря врати в посоката, където вероятно бе спалното отделение. За момент си бе помислила, че ще й предложи собственото си яке. Усмихна се тъжно. Подобни кавалерски жестове можеха да се видят само по киноекраните.

Той явно добре познаваше лодката и вътрешността й, защото се появи и й подаде светлосин анорак.

— Ето, вземи.

Саманта бързо се облече и отпусна ръце в дългите ръкави. Дрехата беше с няколко номера по-голяма от ръста й, но поне я предпазваше от студа, а това беше единственото, което имаше значение.

— Съжалявам, но нямаше нищо по-малко.

— Това е добре — тя нави ръкави до китките си и погледна навън през тесните прозорчета. Стъклото обаче отразяваше само тъмните контури от вътрешността на кабината. — Колко още остава, докато пристигнем на острова?

— Приблизително час — той спокойно сви рамене и се запъти към стъпалата към палубата. После изведнъж спря. — Има малко кафе в термоса, налей си — посочи към кухнята, за да й покаже къде се намира тя. В тъмния му поглед се появи искрица топлота. — Не мога да гарантирам, че е по-добро от кафето на Хари, но поне е горещо.

— Благодаря — Саманта се усмихна, а той се скри нагоре по стълбите.

Напитката се оказа превъзходна. Тя обхвана чашата с две ръце, за да постопли измръзналите си пръсти. След това се отпусна на възглавницата, облегна глава назад и се заслуша в боботенето на двигателя. То й се струваше единственият звук в целия свят, като се изключат долитащите от време не време реплики, които си разменяха горе Оуен и едрият боцман.

Почти неизбежно, мислите й се фокусираха върху Брадли. В много отношения изглеждаше съставен от противоречия — например мускулестото му телосложение и дълбоката интелигентност. Не че двете бяха несъвместими, но Саманта трудно можеше да си го представи в ролята на секретар на баща й.

Този пост предполагаше ограничена, почти липсваща физическа активност. А и този негов вид на безгрижна леност, който си придаваше, за да скрие постоянната си бдителност. Привидно нехайната му разсеяност граничеше с надменност, но въпреки това във всяка секунда той прекрасно знаеше какво става около него.

Тихият нисък глас беше винаги твърд, целенасочен и властен. Нещо в тона му подсказваше, че този, който дръзне да му се противопостави, би трябвало да внимава за последиците. Зад милото изражение и леката усмивка се криеше безмилостна твърдост, намек за безскрупулност, отпечатана в суровите му черти.

Саманта реши, че би било интересно и дори е истинско предизвикателство да разбере какви са подбудите му. Като изпи остатъка от кафето, тя се облегна отново назад и затвори очи.

Тънкият комплимент, че не изглежда като сестрата на никой от неговите познати, се завърна в мислите й. Тя осъзна, че Оуен Брадли, освен всичко друго, е и много опитен с жените.

За момент се бе ядосала, когато помисли, че не й обръща никакво внимание. Веднага след това обаче само с няколко думи той я бе накарал да се почувства важна и красива, без да се налага да произнася каквито и да било екстравагантни комплименти, в които тя и без това не би повярвала. Този човек навярно напълно осъзнаваше въздействието на своята мъжественост върху слабия пол.

И все пак това не беше директната атака, която един изключително красив мъж би предприел. Той сякаш бавно бе подкопавал почвата под краката на момичето, докато я свали, преди тя да е в състояние да разбере какво става. Саманта реши, че това е опасността, която Бет интуитивно предчувстваше. Трябваше да му се признае, че тактиката му наистина бе съкрушителна.

Продължителният път я беше изморил повече, отколкото осъзнаваше. Под хипнотичния напев на мотора тя изпадна в полусън. За миг главата й клюмна встрани и това я събуди. Тя се изправи, разтърка врата си и се укори, че дреме като стара баба.

Умереният ритъм на двигателя промени темпото си. С прикрита прозявка, Саманта погледна часовника си, но не можа да си спомни точно кога се качиха на лодката. Стори й се, че е спала по-дълго, отколкото в началото предположи. Когато се изправи, за да надникне навън през тесните прозорчета, нечии стъпки отново приближиха стълбите към каютата.

— Вече пристигнахме на острова — съобщи Оуен, като слезе до половината на стъпалата.

— Веднага идвам — отговори Саманта.

Тя взе чашата си, занесе я до чешмата в кухнята и я изплакна. На път към стълбите забеляза куфара върху възглавницата, взе го и погледна инициалите. Изкачи се на палубата точно когато скалите, дърветата и храстите в сумрака се скриха зад плътна черна стена. Тя внезапно обгради лодката от три страни и закри нощното небе. След миг младата жена осъзна, че бяха влезли безшумно в един навес за лодки. Моторът беше изключен. В тъмнината Саманта едва различи смътните очертания на двама мъже, които бързо придърпаха лодката, докато тя се долепи странично до вътрешния пристан. След като вратите на заслона към реката се затвориха, светна електрическа крушка. Слабата й светлина по-скоро образуваше сенки, отколкото разпръскваше тъмнината.

След непрестанния шум от машините тишината изглеждаше почти зловеща. Водата се плисна в корпуса, а стъпките на мъжете глухо отекваха по дъските на пристана. Навесът приличаше на огромна пещера — с високите си стени и покрива, който се извисяваше, за да позволи на лодка с такава мачта да влезе вътре.

— Готова ли си? — запита гласът на Оуен Брадли от пристана.

Саманта тръгна към него и той я хвана за ръката, докато прекрачи от палубата. Когато се отблъсна, лодката леко се залюля. Куфарът наруши равновесието й и тя залитна, но здравите му ръце незабавно се обвиха около кръста й, за да я задържат права. Почувства как тялото му се притисна в бедрата й.

Като наклони глава назад, младата жена понечи да се извини за своята неловкост, но разтворените й устни не произнесоха нито дума. Гласът и дъхът й замряха пред пленяващия му поглед. Пулсът й биеше ускорено. Когато вниманието му се насочи към устата й, бе сигурна, че ще я целуне, и притаи дъх в очакване.

Ръцете му останаха около талията й още няколко секунди. После той я хвана здраво, докато възстанови равновесието си, и отстъпи назад. Саманта беше обзета от разочарование. Опита се да го прикрие с престорен смях и смяна на темата.

— Би трябвало да помолиш Рубен за увеличение на заплатата, когато дойде в събота — пошегува се, сякаш този интимен момент никога не се бе случвал.

Лицето му незабавно помръкна и зад ленивата му усмивка можеше да се долови напрежение.

— Защо казваш това?

— Защото не подобава на имиджа му неговият секретар да носи вещи с чужди инициали — отговори тя, като му подаде куфара.

Скъпата пътна чанта носеше доста поизхабени издайнически знаци — близо до дръжката имаше две златни букви: К. С. Саманта ги беше забелязала веднага щом я взе от каютата.

— Мисля, че Рубен може да си позволи да ти купи куфар с твоите инициали, Оуен — каза тя.

Не беше придала особено значение на несъответстващите инициали. Ако изобщо си помисли нещо за това, то беше само беглото предположение, че си е купил употребяван куфар, защото този беше здрав и издръжлив и можеше да понесе непрестанните пътувания на притежателя си.

Той взе куфара и замислено погледна инициалите, преди да срещне засмените й открити очи.

— Бях забравил, че си репортер и работата ти е да забелязваш и съпоставяш нещата — произнесе мислите си на глас. После замълча за миг и продължението им потъна зад тъмната пелена на погледа му. — Аз не съм Оуен Брадли.

Кафявите очи на Саманта се разшириха.

— Ти каза…

— Не, ти каза, че съм Оуен Брадли — поправи я бавно. — Аз просто не си направих труда да го отрека. Това, което всъщност щях да кажа, беше, че Оуен Брадли ми е казал къде мога да те открия.

— Кой си ти тогава? — попита тя, като се намръщи осъдително.

— Крис Андрюз. „С“ е за Стивън, второто ми име — посочи с пръст инициалите върху куфара. — „А“-то е изпаднало някъде.

— Крис Андрюз? — повтори Саманта недоверчиво. — Онзи Крис Андрюз?

— Не знам колко познаваш. — Подигравателна усмивка заигра по добре оформената му уста.

Що се отнасяше до нея, тя познаваше само един Крис Андрюз. Не беше точно конкурент на баща й, но интересите им често се сблъскваха. Рубен Джентри обаче се възхищаваше от неговите способности и предприемчивост дори и когато го проклинаше. Крис Андрюз също като баща й избягваше публичността, Саманта не можеше да си спомни някога да го е виждала на снимка.

— Знае ли Рубен, че си ме довел тук? — попита тя, като все още се опитваше да осмисли това неочаквано разкритие и да открие истинското му значение.

— Разбира се — отвърна Оуен Брадли, който изведнъж се оказа Крис Андрюз, като кимна, без да се двоуми. — Казах ти, че той ще бъде тук в събота.

— Защо? — тя наклони глава встрани.

— Защото го поканих — отвърна спокойно мъжът.

— Това е твоят дом? — предположи Саманта. — И твоята лодка?

— Да.

— Защо аз съм тук? И защо Рубен ще идва?

Всичките и заложби на репортер се събудиха и тя изпита остра нужда да узнае мотивите му. Опита да се изправи в пълен ръст, но пак трябваше да погледне нагоре, за да види лицето му, скулесто и неразгадаемо.

— Рубен притежава акции в някои компании, които се опитвам да купя, а той няма желание да ги продаде. Това е просто едно недоразумение между приятели. Поканих го тук за две седмици с намерението да се договорим за някакъв компромис. Той прие, но не мога да бъда сигурен в подбудите му — отвърна мъжът, който се бе представил като Крис Андрюз.

— Това все още не обяснява защо аз съм тук — напомни му Саманта.

— Ти си тук по същите причини, които ти казах в редакцията. Рубен иска да прекара известно време с теб, преди да излетиш по широкия свят. Попита дали можеш да дойдеш и аз се съгласих.

— Защо би го направил? Няма ли да отвличам вниманието ви от вашата цел? — запита тя.

— Възможно е, но искам да поема този риск — той сви рамене неопределено. Освен това, ако твоето присъствие ще подобри настроението на баща ти, това може да улесни преговорите.

— Искаш да кажеш, че моето присъствие може да го направи по-податлив за твоите внушения. Аз съм тук, за да смекча съпротивата му, нали?

— И с малко късмет, да изкараш една спокойна и приятна седмица с баща си — добави Крис Андрюз.

Логиката му я убеди в истинността на отговорите, които й даде, колкото и егоистични да изглеждаха мотивите му. Имаше обаче още едно нещо, което искаше да си изясни.

— Защо съм тук сега, преди пристигането на Рубен? — поиска да разбере тя, като смело посрещна непроницаемия му поглед.

— Ние никога досега не сме се срещали — той подчерта факта. — Сметнах, че би било разумно да те поопозная малко предварително, за да видя накъде духа вятърът…

— В случай че се окажа пречка — добави тя онова, което той премълча. — Ще разберете, господин Андрюз, че аз не се и опитвам да влияя на баща си по какъвто и да е начин, когато става въпрос за бизнес.

— Тогава всички ние ще изкараме една много приятна ваканция. Особено ако започнеш да ме наричаш Крис — когато се усмихна, леки бръчици набраздиха загорелите от слънцето ъгълчета на очите му. — Отиваме ли в къщата?

Той вдигна ръка, за да я покани да мине пред него към вратата, която водеше извън навеса за лодки. Саманта пристъпи напред в съгласие, но неочаквано прелетял през ума й въпрос спря крачката й.

— Защо не ми каза кой си от самото начало? Защо е цялата тази тайнственост досега? — попита, като наклони глава с леко предизвикателство.

— Не съм сигурен, че би се съгласила да дойдеш с мен, ако ти бях казал в редакцията. Изобщо можеше да не приемеш предложението ми за тази ваканция. Затова се възползвах, когато ме обърка със секретаря на Рубен, за да те доведа тук. Сметнах, че веднъж пристигнала, ще мога да те убедя и да останеш. Успях ли? — Тъмната му глава беше наклонена встрани, а искриците в очите му закачливо молеха прошка за безобидната лъжа.

— Ако бях казала „не“, щеше ли да ме върнеш? — Погледът й се проясни. Укорът в очите й изчезна. Неговото обяснение я задоволи, но остана лекото раздразнение от това, че я бяха измамили.

— По това време? Страхувам се, че не — той повдигна вежди.

Крис Андрюз знаеше, че тя не очаква той наистина да се съгласи, и отговорът му беше в същия лековат тон като въпроса й.

— В такъв случай, понеже успя да ме подмамиш тук, няма да е зле да ми покажеш къде ще спя тази нощ — заяви Саманта с въздишка на примирение, в която се долавяше известно недоволство.

— Оттук — Крис отново посочи вратата, като застана встрани, за да може Саманта да мине пред него.

Когато тя отвори вратата и прекрачи в нощта, светлината отвътре огря пътека, изгладена в скалата отпред от хиляди стъпки. Мъжът я последва и лампата зад него угасна. Саманта спря.

— Човекът, който беше на лодката, все още е вътре — напомни му тя, защото без осветление в навеса за лодки би било тъмно като в рог.

— Том? Не, той тръгна веднага след като пристигнахме. Вече е в къщата и си пие кафето — увери я той, като пъхна ръка под лакътя й, за да я води по непознатия път.

През гъстите дървета край тях някъде в далечината проблесна светлина. Това се оказа целта им, тъй като веднага завиха по пътеката към нея.

Саманта не можеше да не се замисли за събитията от деня и за мъжа, чиято ръка уверено я водеше. Потънала в себе си, не се усети, че се смее тихичко.

Крис Андрюз запита с весело любопитство:

— Какво ти е толкова смешно?

Тя хвърли поглед към него, но гъстите клони на дърветата над тях процеждаха оскъдна светлина от звездите и луната и грубите му черти оставаха в сянка.

— Бет, колежката ми в редакцията, днес ми прочете хороскопа за месеца — усмивката й се разшири, като се сети за скептичната си реакция към прогнозата, която се дължеше на искрено недоверие.

— Нима си привърженичка на астрологията? — гласът му прозвуча като ехо на собственото й доскорошно мнение, че това е просто една голяма глупост.

— Не бях, но след днешния ден може и да променя становището си — призна Саманта, а усмивката не слезе от устните й.

— Защо след днешния ден?

— Ами според хороскопа трябва да се пазя от непознати, тъй като не са това, за което се представят — обясни през смях. — В нашия случай това си е чисто ясновидство. Тъкмо бях свикнала с факта, че си Оуен Брадли, човек, когото дълго време съм си представяла като слаб, нисък и блед мъж, при това с очила. Сега научавам, че ти всъщност си Крис Андрюз, а не въпросният господин.

— Разбирам какво искаш да кажеш — интонацията му обаче говореше, че той не намира това за толкова забавно, колкото нея, така че тя изостави темата.

Къщата, издигната от камък и дърво, отвън представляваше асиметрична едноетажна постройка, сгушена в дърветата. Беше проектирана според традициите в изчистени линии. Вътре цялата мебелировка беше фина изработка, но непринудената атмосфера създаваше впечатлението, че можеш да положиш крака навсякъде. Поднос с кафе и бисквити беше поставен близо до дивана пред масивната каменна камина в дневната.

Внезапна прозявка се надигна у Саманта, когато се опита да отпие още една глътка от кафето си. Тя я потули бързо с длан, но Крис Андрюз забеляза жеста й и предположи, че би предпочела спалнята пред още кафе.

— Маги! — извика той и на вратата на всекидневната се появи висока руса жена. — Би ли показала на госпожица Джентри стаята й? — запита той, след което представи гостенката на Маги Карлтън, сестра на Том.

Жената, в средата на тридесетте, приличаше на брат си. Беше привлекателна, въпреки че чертите и изразът на лицето й бяха прекалено резки и дори някак плашещи. В сините й очи се долавяше вродена интелигентност и те отвърнаха на усмивката на Саманта със сдържано дружелюбие.

Все пак имаше нещо, което не беше съвсем наред, но Саманта не можеше да го определи. Може би погледът, който Маги Карлтън беше хвърлила към Крис Андрюз, преди да отведе Саманта към спалнята й. Не беше от погледите, които обикновено си разменят началник и подчинен. В него имаше нещо по-фамилиарно, което говореше за връзка, подобна може би на отношенията между Саманта и Хари Линдзи. Той беше приятел на баща й и тя го познаваше много преди да започне работа при него това лято.

Нямаше нищо нередно и смущаващо в предположението й за евентуална връзка между тях двамата, освен може би фактът, че разликата във възрастта между Крис Андрюз и Маги Карлтън не беше толкова голяма, както между нея и Хари. Младата жена обаче не искаше да се замисля защо това би трябвало да я притеснява.