Джанет Дейли
Пази се от непознати (4)

Четвърта глава

След като потупа меката възглавница, Саманта сгуши глава във вдлъбнатината, образувана от ръката й, и затвори очи. Известно време успя да остане неподвижна в леглото. След това отвори очи с припряна въздишка. Безсмислено беше, просто не й се спеше.

Заопипва нощната масичка, докато намери лампата и я включи. Часовникът й беше до нея. Взе го и въздъхна отново, когато видя, че до полунощ оставаха няколко минути. Макар през последния час и половина да се беше въртяла с надеждата да заспи, сега й се спеше толкова, колкото и когато си легна.

Отметна завивките и се измъкна от леглото. На нощното шкафче имаше книга, но се чувстваше прекалено напрегната, за да чете. Една разходка изглеждаше по-добро решение. Нахлузи тъмносини памучни панталони и карирана блуза. Светлосиньото яке, което Крис й зае по време на пътуването с лодката, висеше до ризата й с качулка и я подсети, че трябва да му го върне. Тя облече спортната блуза и я закопча отпред.

Гумените подметки на платнените й обувки не вдигаха никакъв шум. Промъкна се крадешком по коридора и всекидневната, за да не събуди никого в тихата къща. После внимателно отвори вратата към вътрешния двор и излезе навън в хладната нощ.

Сребристата светлина на полумесеца осветяваше скалистата тераса пред сградата, откъдето се откриваше изглед към реката. Тръгна напред с ясно набелязана цел. Едно фенерче щеше да й е от полза, но и без него не й бе трудно да открие пътеката сред горичката от вечнозелени храсти, примесени с бук и клен.

Пътеката не бе така гладка и равна като онази, която отиваше до навеса за лодки, но беше лесно да се върви по нея дори и в нощния мрак. Беше я намерила тази сутрин, когато изучаваше района. Водеше до най-издадената част на острова с форма на полумесец. Там, върху скалиста издатина, надвиснала над реката, бе забелязала романтична беседка. Саманта се насочи точно към нея.

Беше открила, че островът е много по-голям, отколкото си го представяше — неколкостотин ярда на ширина, а дължината му бе два или три пъти по-голяма. Ако тук имаше две къщи, обитателите на едната биха могли и да не подозират за съществуването на другата. Къщата обаче беше само една, със собствен навес за лодки и беседка.

Малката кръгла постройка беше пред нея и се белееше на лунната светлина. Подрязаните увивни растения по покрива и около дървения парапет й придаваха приказен вид. Между звездния свод и блещукащото сребро на тихата река, която течеше наблизо, тя изглеждаше нереално красива. Магията на гледката стопи напрежението у Саманта. Тя влезе в беседката и седна напречно на дървената седалка. Облегна се на носещата колона и протегна крак върху пейката. После сгъна другия до гърдите си и обгърна коляното си с ръце. Часовникът й бе останал на масичката до леглото и тя нямаше никаква представа колко дълго седя така, опиянена от спокойствието и потънала в размисъл за ред неща без особено значение.

Би могла да остане там цялата нощ, но бризът откъм реката престана да бъде само освежаващ и се превърна в хладен повей. Като нахлупи качулката си, поседя още няколко минути, преди студът да я накара да се изправи. Тя се прозя и неохотно тръгна обратно по пътеката с лека усмивка. Беше добър знак, че може и да поспи, когато се прибере в стаята си.

С прихлупената качулка, която скриваше светлокестенявата й коса, и ръце, пъхнати в джобовете на блузата, тя закрачи към къщата, без да бърза. Крясъкът на една нощна птица беше единственият звук сред тишината, който предизвести нейното завръщане.

Саманта внимателно отвори вратата и влезе вътре, но веднага замръзна на място, когато чу нисък мъжки глас зад гърба си:

— Ако бях на твое място, нямаше и да помръдна!

Стаята мигновено се изпълни със светлина от лампата над нея, която за миг я заслепи. Тя инстинктивно вдигна ръка към очите си.

— Какво става? — Тревога и удивление се смесиха в краткия въпрос, а качулката й се смъкна назад, когато обърна глава, за да избегне ярката светлина.

— Сам! — разпозна я мъжът, а в гласа му се смесиха гняв, раздразнение и облекчение. — Защо се разхождаш наоколо по това време?

Беше Крис Андрюз и тя се обърна.

— Не можах да заспя.

Очите й едва си бяха възвърнали способността да фокусират нормално, но беше сигурна, че в ръката, която той извади изпод якето си, е видяла тъмен метал. Оръжие?

С принудена усмивка той поклати глава, а сивите му очи се задържаха върху нея. Тя усети как напрежението му изчезва и той видимо се отпуска.

— Том! — извика Крис към вратата, която Саманта не бе успяла да затвори. С ръце на хълбоците, той леко обърна глава встрани, но погледът му не се отдели от нея. — Всичко е наред. Госпожица Джентри е.

— Госпожица Джентри? — долетя приглушеният и удивен отговор, преди едрият мъж да се покаже в осветеното пространство отвън. — Но как е могла…

Въпросът остана незададен. Том Карлтън забеляза погледа, който Саманта впери в револвера му, и бързо го пъхна под якето си.

— Кълна се, не съм откраднала нищо! — засмя се тя, като вдигна ръце в престорена уплаха и знак, че се предава. После се обърна към Крис. — Само отидох да се поразходя.

Гърленият му смях се сля с нейния.

— Е, не можеш да ни виниш за това, че сме предпазливи — каза Крис. — Изолираните къщи са идеални за крадци, въпреки че те обикновено предпочитат да не са населени. Ние сме тук само от няколко дни, така че може все още да не са разбрали това. Надявам се, че не сме те изплашили много.

— Съвсем малко — призна тя, като я досмеша при мисълта, че всъщност сърцето й беше спряло да бие.

— Съжалявам, но ние… — започна Крис.

Маги Карлтън извика нещо и го прекъсна. Саманта се досети за неизреченото, след като чу думите й:

— Тя не е в нейната… — Разтревожената жена спря на вратата между всекидневната и трапезарията и втренчи недоумяващ поглед в Саманта.

— … в нейната стая — Крис довърши изречението. — Не, госпожица Джентри не успяла да заспи, затова излязла да се поразходи. Точно нея е чул Том да обикаля навън.

Сините очи на Маги почти виновно се преместиха от лицето на Крис към Саманта. С напрегната усмивка тя влезе в стаята при тях, а ръцете й нервно започнаха да развързват колана на ватирания пеньоар.

— Доста ни поизплашихте, госпожице Джентри — каза тя с тих смях.

— Вие също — отвърна Саманта.

— След всички тези вълнения не мисля, че който и да е от нас би могъл веднага да се върне в леглото — отбеляза Крис. Изрядният му външен вид с нищо не показваше, че изобщо е лягал. — Маги, защо не приготвиш за всички по един горещ шоколад?

— Разбира се — съгласи се жената след кратко колебание.

— Искаш ли да ти помогна? — предложи Саманта.

— Ще се справя — увери я Маги и тръгна към кухнята.

Младата жена съблече спортната блуза, понеже в къщата беше топло. Том затвори вратите към вътрешния двор и се насочи към масата. Саманта веднага го последва.

— Къде ходи? — Крис яхна един стол наопаки и небрежно провеси ръце през облегалката.

Саманта му разказа и те прекараха няколко минути, обсъждайки предимствата на нощната разходка. После Маги се появи с чашите горещ шоколад. Още преди да допие питието, Саманта почувства успокояващото му въздействие. Може би от това, а и защото бе почти два сутринта, й се доспа.

С едно уморено „лека нощ“ към тримата, които останаха около масата, тя тръгна към стаята си. На средата на пътя се сети, че е забравила блузата си на стола.

Когато влезе във всекидневната, чу Крис да казва:

— Бих искал да знам как е могла да излезе от къщата, без никой от нас да я чуе.

Саманта се подвоуми. Беше уморена и нямаше желание да се намеси в повторното разискване на случая. Повдигна рамене и пое обратно към стаята си. Блузата можеше да почака до сутринта.

На следващата сутрин я събуди почукване на вратата. Намръщена от недоволство, че нарушават съня й, тя отвори очи към слънчевата светлина, която надничаше през спуснатите завеси.

— Кой е? — промърмори Саманта, без да промени удобната си поза.

— Изгрей и заблести!

Вратата се отвори и Крис Андрюз застана на прага. Висок и жизнен, той изглеждаше така, сякаш е спал осем часа, което според Саманта беше невъзможно.

— Колко е часът? — смотолеви тя, като уморено прокара ръка през разрошената си коса и отново полегна по гръб, дръпвайки завивките към себе си.

— Почти десет — отговори той.

Тя пресметна, че при това положение осем часа сън бяха напълно възможни, макар той сякаш да бе на крак от часове. Сънливият й поглед се плъзна по дългите му крака, обути в памучни панталони. Под жълтото яке с отворен цип бе облякъл карирана риза с разкопчана яка.

— Чувствам се така, сякаш току-що съм си легнала — промърмори тя лениво, което накара гласа й да звучи по-дрезгаво от обикновено.

— Някакви последици от снощното приключение? — запита той, наклонил шеговито глава.

— Никакви — Саманта поклати отрицателно глава, без да се надигне от възглавницата. Още непробудена напълно, внезапно осъзна, че вероятно има причина да я събуди. — Какво искаш?

— Помислих, че бихме могли да поплаваме. Тъй като никога преди не си била в района на Таузанд Айлъндс, реших, че е добра идея да те поразведа наоколо. Няма по-добър начин да видиш всичко от моята лодка. Идваш ли? — Той наведе глава в престорено предизвикателство.

Предложението изглеждаше примамливо дори и в полусъненото й състояние.

— Разбира се — съгласи се тя. — Само ми дай половин час, за да се разсъня и облека.

— Имаш го. Кафето те чака в столовата, а Маги приготвя обяда ни. Лодката ще е на старт веднага щом се приготвиш — завърши той и се пресегна да затвори вратата.

Четиридесет и пет минути по-късно лодката вече напускаше залива с изключен двигател и вдигнати платна. Том Карлтън се беше присъединил към тях, за да управлява моторницата, и това за момент изненада Саманта. Недоумението явно се изписа по лицето й, защото почти веднага получи обяснението, че плаването близо до островите през множество тесни канали би могло да бъде опасно поради променливите течения.

Саманта реши, че присъствието на Том е оправдано, и се зае да изучава Крис Андрюз. Бризът рошеше гъстата му тъмна коса. Лицето му, с неправилните си черти, загорели от слънцето, бе обезпокоително привлекателно на фона от земя, небе и вода. Чувствен и мъжествен, той беше в стихията си. Загледан в далечината, погледът му беше като на орел.

Макар здравият разум да я предупреждаваше, че това е не само безполезно, но и опасно, Саманта чувстваше как физическото привличане между тях расте. Тя беше тук като наследница на баща си, а не просто като жена. Вероятно присъствието на Том Карлтън щеше да й помогне да не забравя този факт. Домакинът й всъщност държеше дъщерята на Рубен Джентри да не се отегчава.

Тъмният му поглед се отмести към нея и тя се престори, че разглежда пейзажа зад него. Той я огледа от главата до петите и докато очите му шареха по нея, тя беше спокойна, защото знаеше, че изглежда добре в белите си панталони и моряшкото яке. Тъмни къдрици се измъкнаха изпод бялото шалче в косите й и се разпиляха по челото.

— Будна ли си вече? — В тона му се долавяше весел упрек.

— Напълно. Толкова е красиво! — Ентусиазмът й беше изцяло престорен. — Това там Канада ли е? — попита, като посочи с ръка към сушата, която уж изучаваше.

— Да, това е канадски остров.

— Няма ли да се движим по корабния канал? — попита тя.

Те държаха курс на изток, но бяха на значително разстояние от големия презокеански лайнер, който плаваше нагоре по реката.

— Морският път е главно от страната на Щатите. Смятах първо да ти покажа канадската част, Адмиралските и Флотските острови, за да добиеш представа за естествената красота тук, преди да се насочим към изкуствения разкош на американските острови — обясни Крис, като сви устни и се намръщи обиден.

В продължение на няколко минути Саманта остана загледана в сапфирената вода и смарагдовите острови.

— Сигурно е красиво — каза разсеяно.

— Индианците наричат този район Градината на Великия дух. Ранните френски изследователи са му дали наименованието, с което е известен — Les Mille Iles, или Таузанд Айлъндс. Реката Сейнт Лорънс е била индиански главен път. Наричали я Река без край, което не е било точно, защото те не са могли да я ползват за плаване заради бързеите.

— Каква е разликата между реката Сейнт Лорънс и морския път, наречен със същото име? — Репортерският й хъс да проучва непознатото заработи.

— Реката винаги си е била тук, а морският път е изкуствен воден маршрут в сушата с дължина около 2300 мили. Простира се от залива Сейнт Лорънс до езерото Супериор. Свързан е с поредица от отклонения и канали, включително и седемстепенната система, която качва корабите нагоре по течението на Ниагара.

— Фантастично! — възкликна Саманта.

— Кораби от всички краища на света пътуват по водния път — добави той. — Съоръжението беше довършено с общите усилия на американското и канадското правителство. Замисляла ли си се някога, че границата между Канада и Съединените щати е най-дългата неохранявана граница в света? — той й отправи една бърза и ослепителна усмивка.

Тя поклати отрицателно глава:

— Не, никога не ми е идвало наум.

Докато лодката се плъзгаше безшумно по водата, а вятърът издуваше платната, той успя да й разкаже историята на региона по време на ранните войни, например през 1812 г. и Отечествената през 1837 г., когато параходът „Сър Роберт Пийл“ бе потънал в американския канал. Докато го слушаше, край тях се редяха малки и големи острови. Някои от тях не даваха признаци на живот, а други бяха осеяни с уютни бунгала сред бухнали зелени дървета.

— Този район е бил много оживен по време на сухия режим. Контрабандистите използвали множеството острови, за да се изплъзват от митническите кораби. На един от тях винаги можело да се намери контрабандно уиски и за това дори го кръстили Острова на уискито. — Сега зад тях беше групата на Адмиралските острови и Крис насочи вниманието й натам. — Това е Гананок, Онтарио, в континентална Канада. Един много живописен град.

— Ще спрем ли там? — попита Саманта, въодушевена от идеята да се поразходи по непознатите улици.

— Няма да имаме време.

Той обаче насочи лодката достатъчно близо до брега, за да й позволи за утеха поне да погледа градчето от разстояние. Малко туристическо корабче беше закотвено в пристанището и на Саманта й се прииска да е един от пътниците му. Но Крис вече обръщаше платноходката към открити води и тя нямаше време да разгледа града.

Той поднови разказа си. Повечето от къщите, които тя бе видяла по късчетата суша сред реката, бяха обитавани само през лятото. В други обаче хората живееха постоянно. Като жителите на остров Гриндстоун, който наближаваха в момента, на път през Флотската група на канадските острови.

— Това са предимно селскостопански общности — каза той и добави: — Някога местните са се занимавали предимно с млекодобив. На Гриндстоун например произвеждали марково сирене, наречено на името на острова. Хората тук имат собствена начална училищна система, която обхваща децата до седми или осми клас. За да довършат образованието си, трябва да отидат на континента. Докато учат там, обикновено живеят при приятели или роднини.

— Това се казва ранно напускане на семейното гнездо! — усмихна се Саманта.

— Какво ще кажеш да слезеш долу и да видиш какво ни е приготвила Маги за обяд? — предложи Крис. — Не знам за теб, но аз започвам да огладнявам.

— Ти ли? — засмя се тя. — Аз дори не съм закусвала, пих само кафе.

— Не се бави прекалено, иначе ще пропуснеш гледката — извика той след нея.

Когато тя се върна със сандвичите и студената бира, Том взе един и се усамоти в предната част на лодката. Саманта се запита дали той поначало е необщителен, или просто е добре обучен работник. Почти не бе забелязала да наблюдава нея или Крис. Изглеждаше по-заинтересуван от другите лодки по реката, отколкото от свежия пейзаж наоколо. Разбира се, навярно бе свикнал с него. Но за нея изживяването беше съвсем ново. Никога преди не беше виждала нещо подобно. Докато отхапваше с апетит от преполовеното хлебче с пълнеж от шунка и сирене, тя изпита съжаление към човека, който не би забелязал тази необикновена красота. Като хвърли поглед към мъжа при кормилото, тя се опита да определи реакцията му. Отсечените му и загорели от слънцето черти издаваха само напрегнато внимание, когато навлязоха в един тесен канал между два острова. Саманта знаеше, че той познава добре района, и се почувства в пълна безопасност. Затова се загледа в Крис.

Облеклото му с нищо не издаваше предприемача и финансовия магнат. Той, разбира се, не приличаше на обикновен работник, но нямаше и нищо общо с предварителната й представа за Крис Андрюз. Преди да го срещне, тя си мислеше, че човек като него облича елегантни бели панталони и жилетка и носи капитанска шапка, когато е на яхтата си. Мъжът пред нея, гологлав и с разрошена от вятъра коса, беше с избелели дънки и яке.

Саманта осъзна, че предпочита истинския Крис Андрюз пред онзи от въображението си. При тази мисъл тя бързо се изправи.

„Внимавай! — каза си. — Помни, че си тук само защото той иска нещо от Рубен.“ Сандвичът почти изгуби вкуса си.

През Флотската група от острови курсът им ги отведе до канадския канал. От висока бяла кула им направиха знак. Крис й обясни, че това е комплексът Скайдек на остров Хил, откъдето може да се види целият регион. Част от мостовете на Таузанд Айлъндс се появиха пред тях заедно с островите, разположени стъпаловидно от двете страни на реката.

Тя изслуша разказа за лабиринта от острови, познат като Изгубения канал. По времето на ранните войни, на пиратите и на сухия режим той често бил използван от бегълци, които са познавали района достатъчно добре, за да се скрият от преследвачите си.

Когато преминаха под моста, Крис нареди на Том да намали броя на платната и лодката забави ход. Саманта го погледна с любопитство.

— Палисадите — отвърна той на мълчаливия й въпрос.

Тя вдигна очи и видя стръмни скали пред тях. Отвесни и назъбени, те се издигаха над спокойната река. По каменната им гръд играеха отсенки в розово. Тишината наоколо и суровата красота внушаваха страхопочитание.

Щом преминаха край град Рокпорт от канадската страна, Крис промени курса, за да се насочат към отсрещния бряг.

Усмивката, която й отправи, беше бегла и леко цинична.

— А сега — изкуствения разкош, за който ти говорех. Това е игрището на милионерите — каза той.

Не след дълго Саманта разбра за какво става дума. Островите, които бе видяла до този момент, изглеждаха почти диви, със скромни селски къщички. По течението на американския канал гледката се промени. Гъстата растителност от дървета и храсти, която предпазваше девствената земя от жарките лъчи на лятното слънце, започна да отстъпва пред добре поддържани морави, зелени и тучни. Богаташките вили бяха палати. Естествената хубост на природата явно не е била достатъчна, защото собствениците бяха декорирали поляните си със статуи и цветни градини. Архитектурата на някои от къщите принуди Саманта да занемее. Те бяха красиви, но в пълен контраст с всичко, което бе видяла по време на плаването.

След като преминаха край островите Съмерланд, Крис каза загадъчно:

— Идва ред на прадядото на всички тези дворци. Нали си чувала за замъка Болт?

— Да — отвърна колебливо Саманта. Опита се да си спомни какво е чувала за него, но откри, че представата й е доста смътна. — Това е замък, който някакъв мъж построил за жена си.

— Да, казвал се е Джордж Болт. Историята на този човек е като приказките на Хорацио Алгер за дрипльото, който спечелил баснословно богатство. Дошъл тук като емигрант от Европа по време на Гражданската война и натрупал завидно състояние. Като малко момче той бил виждал замъците по бреговете на Рейн и мечтата му била да притежава свой. Когато със съпругата му видели остров Харт, който по онова време наподобявал сърце, решил да го купи и да осъществи мечтата си. Очевидно е бил голям романтик, защото похарчил значителна сума, за да придаде на природната форма завършен вид. Нарекъл острова Харт Айлънд. После започнал да строи замъка си. Планирал цяла колония с поредица сгради, за да приема стотици гости заедно със слугите им. Мрамор, гоблени, коприна, килими били доставени за обзавеждането. Когато жена му починала, Болт вече бил похарчил над два милиона долара. При нейната смърт строежът спрял и замъкът не бил завършен.

Величествени средновековни кули се издигаха над гористия остров пред тях. Когато лодката се приближи, контурите на замъка се очертаха ясно. По острова се разхождаха туристи, а множество лодки се полюшваха на пристана.

— Бил ли е реставриран? — попита Саманта.

— Не, когато градежът спрял, крадци и вандали отмъкнали или опропастили по-голяма част от стойностните неща. В продължение на години замъкът е бил изоставен единствено на приливите. В момента е буквално руина и туристите могат да видят само няколко от четиристотинте му стаи. При днешните инфлационни цени възстановяването му вероятно би струвало около двадесет състояния като богатството на Болт — Крис замълча и леко се намръщи. Присвил очи, той се загледа в кулите, които се издигаха над дърветата. — Сега това място е само романтичен символ на една мечта, станала безсмислена след загубата на любимата.

Саманта се почувства завладяна от тази трагична история и в гърлото й заседна буца. Глупаво беше да се вълнува толкова и тя направи опит да се отърси от тягостното усещане.

— Хайде да спрем — предложи разпалено. Погледът му обходи острова и тълпата туристи. После рязко и категорично поклати глава.

— Не. Нямаме време.

Саманта погледна часовника си и възрази:

— Наистина, минава два, но сигурно можем да спрем за половин час.

Тя погледна Том, изправен по средата на палубата. Той явно бе чул молбата й и отказа. Когато обърна очи към Крис, изражението му беше мрачно. После едрият мъж огледа другите лодки, след това и замъка. Бяха изминали само няколко секунди.

— Страхувам се, че не — отказа Крис отново. По устните му заигра усмивка, но тя не промени неговата непреклонност. — Може би някой друг път.

Като сви покорно рамене, Саманта извърна глава встрани и спря объркан поглед върху високите навеси за лодки. Обхвана я странното усещане, че дори да имаха на разположение целия следобед, Крис пак би отказал да се доближи до брега.

Нямаше никакъв смисъл. Той положи специално усилие да я заведе на обиколка из района на Таузанд Айлъндс и въпреки това ограничаваше разходката само до плаването.

С половин ухо тя слушаше коментара, който съпровождаше равномерния ход на лодката покрай замъка. Саманта забеляза по-нататък грандиозните постройки на Таузанд Айлъндс клуб, елегантните вили на някои знаменитости, острова, познат като Пещта на Дявола, който някога служил за скривалище на известен пират, извисената американска дъга на международния мост, фара на Рок Айлънд, който вече не функционираше, и парка Таузанд Айлъндс. Нито една от тези забележителности не задържа задълго вниманието й.

Живописната гледка към град Клейтън я подтикна да провокира Крис за последен път, особено след като й спомена известния музей там. Тя го погледна и заяви:

— Мисля, че и тук няма да можем да спрем.

Прикритото предизвикателство в тона й го принуди да обърне към нея замислените си очи.

— Не сега — отговори, без да увърта.

Не, когато и да било. Усещането й за неговата категоричност бе толкова силно, сякаш го бе изрекъл на глас. Силата на собствената й увереност я изплаши, още повече че нямаше ни най-малка представа защо той не иска тя да слиза на брега. През последния час на пътуването им обратно мислеше и мислеше, но не можа да се сети поне за една логична причина, която да обясни действията му.