Джанет Дейли
Пази се от непознати (6)

Шеста глава

Стори им се, че измина цяла вечност, преди стъпките да се отдалечат в тишината на гората. Той отмести ръка от устата й. Някой бе преминал само на метри от тях, но гъстите храсти ги скриваха от пътеката, която водеше от залива до сградата.

Крис стана безшумно и се загледа по посока на къщата. Саманта не беше толкова тиха, докато се изправяше. Времето й стигна да се запита за смисъла на постъпките си, и не успя да открие отговор. Беше готова да се отдаде на един мъж, който буквално я държеше като затворник на този остров. Почти бе позволила властта му над нея да стане неограничена.

Пръстите й се заеха с копчетата на блузата. Но все още трепереха прекалено силно от опустошителната му страст, за да се справят със задачата. Погледът й бе насочен към безрезултатните им усилия, когато го усети да се приближава и да застава пред нея. Не беше в състояние да вдигне очи.

— Сам! — топлият му галещ глас се разля в нея.

Когато отказа да погледне към него, той хвана ръцете й и ги издърпа встрани. Блузата й се разтвори. Крис огледа малките, но добре оформени гърди и съблече с поглед дантеления сутиен. Като продължи да държи ръцете й, той ги изви нежно зад гърба й и притегли бедрата й към своите. Тя се чувстваше като пластилин в ръцете му.

— Не! — Саманта отчаяно отрече възбудата, която усети да се надига отново.

— Не? — гласът му беше нисък и ироничен, а дъхът му стопляше кожата й.

— Не — повтори тя, този път по-решително, и вдигна поглед към лицето му. Мрачният отблясък на сивите му очи почти изпепели волята й да му устои. — Ти искаше да изпусна моторницата! — укори го тя. — И успя. Сега ме пусни да вървя.

Зениците му се свиха до стоманени остриета. Мускулите на челюстта му се стегнаха конвулсивно за миг, преди да я пусне и да отстъпи встрани със сурово и сдържано изражение.

Като се обърна с гръб към него, Саманта бързо закопча копчетата на блузата си. От предишната й несръчност нямаше и следа. Без да го поглежда отново, тръгна към гъстите храсти, които отделяха малкото сечище от пътеката.

— Къде отиваш? — гласът му прозвуча ниско и зловещо властно.

— В къщата — погледна го през рамо и се опита да скрие болката си в сарказъм. — Някакви възражения?

— Никакви — отсече той студено.

Саманта спря едва когато затвори вратата на спалнята. Останала без сили, тя се облегна на нея с треперещи крака. Отражението в огледалото над тоалетната масичка разкриваше раздърпания й вид, с боровите игли, които висяха от косата и дрехите й. Отдръпна се от вратата и тръгна към банята. Още в движение започна да съблича изцапаните си дрехи.

Без да чака да потече топла вода, тя се пъхна под ледения душ. Жилещите струи обаче не успяха да изличат спомена за интимното докосване на ръцете му, не охладиха и пламъците от огъня, който той беше разпалил у нея.

Отчаяна, тя затвори крановете и уви мократа си коса с хавлия, друга кърпа омота около голото си тяло. С автоматизираните движения на робот младата жена се върна в спалнята, извади чисто бельо от чекмеджето на скрина и отиде до гардероба. Хвърли чифт светлосини широки панталони на леглото и посегна за подходящата блуза на тънки райета.

С нея в ръка, забеляза синьото яке, което Крис й беше заел в нощта, когато пристигнаха. Не желаеше да има никакви физически следи от него. Хвана меката материя и яростно я задърпа от закачалката. Якето бе наполовина откачено, когато ръката й се парализира, неспособна да довърши движението.

Онемяла от изненада, тя се втренчи във вътрешната страна на яката. С черни букви там бяха изписани инициалите К. С. Това беше всичко, само К. С. Не К. С. А. — за Кристофър Стивън Андрюз. Тя бавно издърпа дрехата от закачалката и я разгледа отблизо, за да провери дали последната буква не е избледняла някак си. Не трябваше да е експерт, за да види, че там никога не е имало друга буква след „С“.

Саманта смачка якето в ръцете си и тръгна към леглото. Приседна на ръба, загледана в него с празен поглед. Една улика нищо не доказваше. Многократно през последните няколко дни тя беше готова да приеме първоначалната информация за цялата истина. Нямаше да се опитва отново да прави заключения, не и докато не разбере нещо повече, за да подкрепи откритието си.

Тъй като не искаше да рискува това, с което вече разполагаше, тя натъпка якето между матрака и пружините на леглото. Хавлията около тялото й беше захвърлена и тя бързо се облече в чисти дрехи. После подсуши косата си, среса я набързо и сметна това за напълно достатъчно. Като излезе в коридора, затвори вратата и остави стаята след себе си в безпорядък от мръсни дрехи и мокри хавлии, разпръснати навсякъде. Подреждането можеше да почака. В главата й сега имаше само една-единствена мисъл. Всекидневната беше пуста и тя въздъхна с облекчение и задоволство.

С предпазлив поглед към съседните стаи, тихо се придвижи към ъгъла на кабинета, а търсещите й очи откриха куфарчето, подпряно до бюрото. Тя коленичи до него, като отметна един кичур коса от бузата си.

Ръцете й бяха влажни от напрежението и тя ги избърса в панталоните си, преди да посегне към куфарчето и да го изправи, за да може да разгледа участъка около дръжката. Златните инициали К. С. отчетливо се открояваха.

Саманта огледа кожата за някакъв знак или белег, който би показал, че третата буква някога е била там. Но следа нямаше. Беше търсила доказателство, за да подкрепи предположението си, и го бе намерила. Тя върна куфарчето в предишното му положение и сложи ръце на коленете си, за да се изправи.

— Какво правиш? — Ниският укорителен мъжки глас изпрати стрелите на страха в сърцето й.

Саманта обърна бавно глава към Крис. Застанал неподвижно на вратата към всекидневната, той излъчваше заплаха.

Но този човек всъщност не бе Крис. Който и да беше, не беше Крис Андрюз. Нито пък Оуен Брадли. Нервно навлажни устни и се изправи. Дали трябваше да му се противопостави със своето откритие? Не, реши тя, не и преди да получи възможност да го обмисли.

Съзнанието се опита да намери логично обяснение за това, че бе коленичила до бюрото, но не успя. Единствената й надежда беше да направи опит да се измъкне с блъфиране.

— Не е твоя работа какво съм правила — с високо вдигната глава, тя тръгна към коридора.

Широките му крачки обаче я настигнаха, преди да се измъкне навън. Той грубо я хвана и изви китката й, за да я обърне към себе си. Яростният гняв в погледа му опари лицето й.

— Зададох ти въпрос и искам отговор — процеди заплашително той.

Болката в ръката й от хватката му беше мъчителна. Още малко, и деликатните кости на китката й щяха да се счупят. Стисна зъби, за да превъзмогне физическото страдание, което я разкъсваше. Това й помогна да остане равнодушна към стегнатите бедра, които я притиснаха насила.

Тя впи леден поглед в суровите му черти.

— Пусни ме! — Всяка дума бе произнесена със смразяваща отчетливост. — Не съм длъжна да отговарям на въпроса ти, а ако ми счупиш ръката, ще се наложи да ме отведеш от острова, за да я оправят.

Той стисна устни в сдържана ярост. Освободи я и с рязко движение я отблъсна, преди да се обърне и да излезе от стаята. Тя погледна безсилно след него, не се чувстваше победител.

През останалата част от следобеда младата жена не помръдна от стаята си. Мислите й бяха размътени и объркани. Очевидно беше затворник. Без значение дали в границите на острова или между стените на спалнята. Независимо от това, колко пъти обмисляше причината, поради която този човек я държеше тук, тя й убягваше.

Ако не беше фактът, че бе говорила с баща си и той бе наясно къде се намира, би могла да стигне до заключението, че е отвлечена.

Но Рубен знаеше.

Вечерта настъпи и сенките навън се бяха издължили, когато на вратата й се почука. Тя се стегна, извърна се от прозореца и погледна към вратата.

— Кой е? — попита, като знаеше отговора, преди да го чуе.

— Крис — каза той и отвори.

„Лъжец! — искаше й се да му извика. — Ти не си Крис Андрюз! Не знам кой си, но не си Крис Андрюз!“

Погледна към бронзовата маска, зад която той така изкусно прикриваше истинската си същност. Но не произнесе думите, които бяха на езика й.

— Какво искаш? — запита студено.

— Вечерята е готова.

— Прати само вода и хляб в стаята ми. Това е напълно достатъчно — заяви с презрителна насмешка.

Маската се стегна.

— Ще дойдеш на масата и ще ядеш! — нареди той и после добави: — Дори да се наложи да те замъкна дотам и да натъпча храната в гърлото ти.

Мълчаливият й отпор продължи още няколко секунди, преди да се подчини на заповедта му.

Храната беше безвкусна, но тя се насили да хапне малко. Замислените Маги и Том не откъсваха очи от нея. Беше невъзможно да не забележат упоритото й мълчание. В мига, в който вечерята приключи, тя се извини и се оттегли в стаята си. Очакваше Крис — или който и да беше той — да се появи, за да се увери, че е там. Той обаче не го направи.

На следващата сутрин идеята да прекара деня в стаята си съвсем не й се стори добра. Ако наистина беше затворник, както изглеждаше, нямаше никакво намерение да улеснява надзирателите си. Освен това, ако можеше да се сдобие с някаква информация, която да изясни положението й, това надали щеше да стане, като стои в спалнята си.

Тя излезе от стаята с решителен блясък в очите. В съзнанието й започваше да се оформя една идея, как да покаже на човека, който я държеше в плен, че знае за фалшивата му самоличност. След като разбереше, че е успяла да надзърне под маската му, той неволно би могъл да й разкрие нещо от тайната си. Тази възможност я накара да ускори крачка.

Още щом прекрачи прага на всекидневната, Саманта го видя седнал до бюрото. Видимо разгневен, той притискаше телефонната слушалка до ухото си. Като забеляза яростното нетърпение, което се излъчваше от него, тя спря. Каквото и да му говореха отсреща, то изобщо не му се нравеше.

— По дяволите, Рубен Джентри! — проехтя гласът му из стаята и Саманта отвори широко очи. — Само не казвай, че не съм те предупредил. Ще съжаляваш, много ще съжаляваш! — последва пауза, а след това довърши: — Ще ти се обадя.

Мъжът затръшна слушалката и скочи от стола. В резките му движения прозираше обуздан гняв. Саманта преглътна веднъж, после отново, когато гръмотевичната ярост на погледа му се насочи към нея. Ноздрите му потръпнаха, сякаш предчувстваше опасност. Тя не можеше да отрече, че е чула думите му. Най-доброто, което можеше да направи, бе да се преструва, че не е доловила заплахата за отмъщение.

— Баща ми ли беше? — попита, като някак си успя да прикрие, че трепери от страх.

— Да.

Като се опита да запази небрежния си вид, Саманта започна да се разхожда из стаята. Ръцете й играеха и тя пъхна палци в колана на стегнатите си дънки.

— Кога пристига? — тя се опита да изглежда заинтригувана.

— Той… ще се забави още няколко дни.

Саманта не пропусна да забележи малката пауза в отговора му. Беше й трудно да срещне изпитателния му поглед, затова демонстративно се втренчи през прозореца.

Като знаеше, че трябва да каже нещо в отговор, тя тъжно въздъхна:

— Ще се наложи да се връщам на работа, преди Рубен да успее да дойде — после бързо промени темата. — Ммм… кафето ухае чудесно тази сутрин.

Той не реагира при обрата на разговора, но тя не беше сигурна, че е успяла да го заблуди. След като го чу как говори по телефона, вече не смееше да му каже, че знае за поредната му измама.

Бавно започна да проумява, че най-вероятно е отвлечена. Разполагаше само с неговата дума, че Рубен знае къде се намира.

Прехвърли отново наум краткия телефонен разговор, който проведе с баща си скоро след като пристигна на острова. Той първо я бе попитал как се чувства, а тя го увери, че се справя (Саманта се упрекна за избора си на думи). След това той се беше опитал да й се извини за закъснението, но тя го прекъсна, преди да й обясни причината за забавянето си.

Вместо да го изслуша, го увери, че знае за усилията му да направи всичко възможно. Последва объркването му, когато спомена Крис. Накрая Рубен й нареди да прави онова, което този човек й каже. А не беше ли възможно тревогата на баща й да се дължеше на загрижеността му за нейната сигурност?

Когато парчетата от мозайката се наместиха така идеално, започна да й се гади. Навярно сега прекъсна телефонен разговор с искане на откуп. Когато се обади на Рубен, му беше доказала, че наистина я държат в плен. Ако тогава някак си беше дала да се разбере, че не знае истината за положението си или пък се бе опитала да издаде местонахождението си, Крис, който беше до нея и следеше всяка дума, веднага щеше да й отнеме телефонната слушалка.

„Как само ги улесних!“, помисли си унило Саманта. Единствено позоваването на баща й я бе убедило да тръгне с един напълно непознат човек. В редакцията тя изобщо не поиска документите му за самоличност. Бет я предупреди да внимава с него, но тя не я бе послушала. Не и Саманта Джентри — тя знаеше всичко.

Редакцията на вестника! Тя си спомни още нещо и това я зашемети. Писмото, което беше оставено за Хари Линдзи, трябва да е било бележка за откупа. И тя му беше посочила в кой офис да го остави. Сега всичко това беше болезнено очевидно, дори и новите дрехи, които й бяха доставени. Не й беше позволено да събере собствените си неща, вероятно поради риска повече хора да я видят с него и забавянето, което това щеше да причини.

Пътуването до Клейтън; бързият автомобил, който навярно бе в състояние да избяга на всеки преследвач; загриженият му вид в ресторанта, където той не престана да следи всички, които влизаха и излизаха; мъжът, който ги посрещна и прибра колата, след като пристигнаха, както и младото момиче, което се бе присъединило към него на ъгъла и което несъмнено от разстояние приличаше на Саманта; лодката, която ги очакваше, за да отплават незабавно. Всичко това придоби смисъл едва сега.

Само ако Бет или някой друг я бяха видели да потегля с колата на непознатия… Мъжът и жената вероятно бяха закарали спортния автомобил на километри от там, преди да го бутнат в някоя канавка. А и на пристана нямаше жив човек, който да я види как се качва на лодката. Беше й наредено да чака в сянката на една сграда, докато моторницата се доближи до пристана, а след като вече се бе озовала на борда, тутакси я изпратиха долу. Тя беше оказала на похитителите си пълно съдействие.

Островът беше идеалното място да я държат в плен. Тук нямаше никакви любопитни съседи, които да я видят или при които да може да изтича, в случай че разбере какво става. Реката заместваше зидовете на нейния затвор. Обиколката с лодката около островите целеше да я разсее, за да не заподозре истината. Не бяха спрели никъде, защото така рискуваха някой да я познае. Навярно снимката й беше във вестниците. Същото предположение беше в сила и за моторницата с доставките. Налице беше и фактът, че островът се намираше на един хвърлей разстояние от Канада и похитителите лесно биха преминали границата веднага след като получеха откупа. Откупът! Телефонният разговор, който току-що беше дочула.

Тя започна да се задушава от страх. Дали Рубен беше отказал да плати? „О, господи, това е напълно възможно!“, помисли си. Веднъж го бе чула да споменава, че ако хората не плащат откупите, няма да има повече отвличания. Според него това престъпление е варварски жестоко. Навярно сега блъфираше, за да печели време, като се надяваше, че властите — Саманта бе сигурна, че се е свързал с тях — ще успеят да я намерят.

Крис, или както и да беше името му, бе приключил разговора с думите „Ще ти се обадя“. Дали искаше да каже, че ще се обади отново за откупа? Или че вместо съобщение, ще изпрати мъртвото й тяло? Не можеха да й позволят свободно да си отиде, не и след като бе в състояние да ги разпознае.

Ръцете й се разтрепериха и тя бързо остави чашата с кафе на масата, преди да я изпусне. Саманта погледна предпазливо мъжа, седнал срещу нея, но установи, че загадъчните му тъмни очи я наблюдават, и веднага заби поглед надолу. Каква ли част от онова, което си мислеше, му беше разкрила, запита се в паника.

— Добре ли си? Изглеждаш малко пребледняла — отбеляза той.

— Главоболие, всъщност мигрена — излъга моментално Саманта. — Податлива съм към подобни неща, също като Рубен — тя докосна с разтреперани пръсти слепоочието си и се усмихна измъчено. — Извини ме, предпочитам да се прибера в стаята и да полегна за малко.

— Искаш ли да ти донеса нещо? — той не изглеждаше напълно убеден. В леката извивка на веждите му се долавяше ирония.

— Не, благодаря — отвърна бързо тя и излезе, за да не му даде възможност да каже още нещо.

Младата жена прекара почти час, крачейки неспокойно из стаята. Тя се опита да обмисли трезво ситуацията, без да обръща внимание на ужаса, който дебнеше скрит дълбоко в съзнанието й. Въпреки че непознатият, нейният похитител — тя беше престанала да мисли за него като за Крис, името и без това не му подхождаше — навярно си даваше сметка, че е заподозряла нещо нередно, сигурно не допускаше, че е възможно да е разбрала истинското си положение. Вероятно според него тя все още вярваше, че той е Крис Андрюз.

Като гостенка, трябваше да й бъде позволена известна свобода на действие, освен това той беше уверен, че тя не може да избяга от острова. Въпросът беше как би могла да се възползва от ограничената свобода, с която разполагаше.

Трябваше да има нещо, което би могла да направи, освен да чака. Не можеше да разчита на това, че ще я освободят, щом откупът бъде платен. Бягството изглеждаше невъзможно. Оставаше й надеждата да бъде спасена. Навярно съществуваше някакъв начин да предаде съобщение без знанието на похитителите си. Моторницата с доставките нямаше да се появи скоро, така че това отпадаше. Никакви хора не преминаваха край острова, което елиминираше възможността да изпрати вест по тях.

„Разбира се — помисли си тя горчиво, — остава пословичната бележка в бутилка.“ Шансът някой да я открие навреме обаче беше нищожен.

Намръщена, тя спря до прозореца и се загледа в зелената сянка на дърветата. Какъв начин за връзка със света й оставаше? Телефонът! Облаците в тревожните й кафяви очи бяха разпръснати от светлината, която внезапно ги озари.

Сигурно имаше начин да ги убеди да й позволят да говори с баща си по някакъв незначителен въпрос.

Навярно по време на разговора би могла да загатне на Рубен къде я държат. Не, хитрият й похитител щеше да прозре измамата и никога нямаше да позволи закодираното й съобщение да бъде предадено.

И все пак телефонът можеше да се окаже възможно средство, ако успееше да го използва, без някой да я чуе. Това означаваше, че трябва да го направи, когато наоколо няма никого. Полунощ изглеждаше логичен избор, но Саманта го отхвърли. Спомни си вечерта, когато беше излязла на късна разходка. Несъмнено я наблюдаваха през цялото време. Всяко нощно промъкване със сигурност би било разкрито.

Трябваше да стане през деня, когато беше повече или по-малко свободна да кръстосва къщата и острова на воля. Щеше да избере момент, когато и тримата бяха заети. Подобна идея бе дръзка и безумна, но имаше много по-голям шанс за успех.

Внезапно чу шум от стъпки в коридора пред стаята си. Това можеше да означава само едно — че някой идва да я провери. Саманта бързо се хвърли на леглото по корем и се престори на заспала. Сърцето й биеше като барабан, когато вратата се отвори. Въпреки че очите й бяха затворени, сетивата й безпогрешно разпознаха самоличността на натрапника.

Колко пъти през последните няколко дни неговото присъствие беше обезпокоявало чувствата й? Твърде много, за да бъдат преброени. Същите непроницаеми тъмносиви очи сега я гледаха да лежи на леглото и тя почувства отново неясния смут у себе си. Опита се да диша равномерно, като усещаше погледа му така осезаемо, сякаш я докосваше. Мистериозният непознат беше опасен в много отношения.

Тъкмо когато си помисли, че не би могла повече да се преструва на заспала, вратата се затвори. Въпреки това не помръдна, докато не чу как тихите стъпки се отдалечават. Раздвижи се предпазливо и започна да размишлява кога би имала най-добър шанс да използва телефона.

По обед Маги почука на вратата и хладно я попита дали ще обядва. Отново се извини с главоболието си, като се надяваше това да ги поуспокои и да отслаби надзора им. Когато домакинята й предложи да й донесе малко бульон, младата жена прие, което потвърди версията й за болестта и заедно с това й осигури храна за празния стомах.

Вратата не се затвори напълно след Маги. Няколко минути след като бе оставила чашата с телешкия бульон, тя се открехна на няколко сантиметра, така че Саманта дочу гласа на непознатия откъм всекидневната.

— Знам, че тя подозира нещо — заяви той със сериозен и решителен тон. — Не можем да се надяваме, че ще остане в пълно неведение. Прекалено умна е за това.

— Но какво да правим сега? — прозвуча в отговор дрезгавият глас на Том.

— Ще я държим на острова, докато… — Останалата част от изречението остана неясна, тъй като те очевидно се преместиха в друга стая.

Поне, усмихна се горчиво Саманта, нямаше някакъв зловещ план да се отърват от нея. Това щеше да й даде ценно време да се опита да осъществи замисъла си за спасение.

Възможността за това й се предостави по-скоро, отколкото очакваше. Беше изминал около час, когато чу тихия шепот на гласове отвън — говореха Том и непознатият. Саманта знаеше, че по това време Маги навярно е в кухнята и разчиства чиниите от обяда. Това беше нейният шанс, единственият й шанс.

Крадешком, тя се измъкна на пръсти от стаята си, премина през коридора и влезе във всекидневната. Като се ослуша внимателно, чу Маги в кухнята, както и тихите гласове навън. Адреналинът й рязко се вдигна, когато взе телефонната слушалка и бързо набра номера в офиса на баща си.

Докато чакаше някой да се обади, погледна неспокойно към кухнята и започна да навива жицата около пръста си. Радостна вълна премина през нея, когато чу в слушалката женски глас.

— Рубен Джентри, моля — прошепна. — Обажда се дъщеря му.

— Съжалявам, но едва ви чувам. Бихте ли говорили по-силно? — настоя жената.

Саманта нетърпеливо стисна зъби:

— Не мога! — изсъска малко по-високо, като мислено ругаеше за пропилените ценни секунди. — Саманта Джентри е, трябва на всяка цена да говоря с баща си.

— С господин Джентри ли казахте, че искате да говорите? — попита сърдитият глас.

— Да!

— Съжалявам, но точно сега го няма. Може ли някой друг да ви помогне?

— По дяволите! — измърмори тя тихо и потърка чело с ръка. — Свържете ме с охраната.

Дръжката на външната врата се завъртя. Тя долови движението с крайчеца на окото си. Нейният непознат навярно идваше, а тя нямаше как да се измъкне от всекидневната, без да я забележи. Единствената й надежда беше да успее да остави съобщение…

Загуби ценно време, докато вземаше решението си. Вратата вече се отваряше и той влезе тъкмо когато Саманта отново насочи вниманието си към телефона.

— Кажете на баща ми — започна тя с висок ясен глас, така че жената да може без проблем да разбере това, което й казваше, — че аз съм на…

Една голяма ръка натисна бутона на телефона, като прекъсна връзката, преди да довърши изречението. Объркване и безсилен гняв проблеснаха в очите й, когато срещна суровия му сив поглед. Той издърпа слушалката от изтръпналите й пръсти и я постави на мястото й.

— Съжалявам — каза спокойно, — не можех да ти позволя да направиш това.

— Нямаш никакво право да ме спираш! — избухна Саманта. — Това беше личен разговор. Исках да говоря за нещо с Рубен, а и нямах възможност да го чуя тази сутрин — защити се тя с лъжа. — Щеше да си получиш парите за извънградските разговори.

— Сигурен съм, че би го направила — той се наведе над нея и ръката му докосна рамото й.

Саманта потрепери вътрешно както от страх, така и поради смущаващата му близост, но въпреки това отново посегна към телефона.

— Значи не възразяваш да му се обадя.

Той я улови за китката и не й позволи да вдигне слушалката.

— Сам, аз не играя игри — предупреди тихо той.

— Така ли? — тя рязко извърна глава, а кафявите й очи блестяха предизвикателно и непокорно. Ветровете предвещаваха буря. — Ти си играеш с мен още откакто влезе в редакцията — първо, като ме накара да повярвам, че си Оуен Брадли, а после, като излъ… — Тя прехапа устни, като осъзна, че всъщност беше издала догадката си, че той не е Крис Андрюз.

Присвитите му очи й показаха, че е разбрал какво щеше да каже. Сърцето й замря под пронизващото острие на погледа му. Но бе стигнала прекалено далеч, за да може да спре. Единствената й надежда беше да се изправи срещу него, без да показва колко е ужасена всъщност.

— Не знам кой си, но не си Крис Андрюз — заяви тя. — Всичко това е лъжа.

— Малко или много — призна той без никакви угризения.

Като отвърна глава с раздразнение, Саманта промърмори:

— Предполагам, че няма смисъл да питам за истинското ти име.

Той се подвоуми.

— Името ми е Джонас…

— Джонас! — тя го погледна подигравателно и недоверчиво. После махна с ръка, за да прекъсне останалата част от изречението му. — Не си прави труда да продължаваш. Това също не е името ти.

Той замислено я изгледа от горе до долу и кимна безизразно:

— Имената не са толкова важни.

— Не са — съгласи се тя с горчивина. — Характерът на даден човек или липсата му се запазва, независимо от името. Джонас е добър избор. Със сигурност е подходящ. Откакто те срещнах, имам само лош късмет.

— И така, ти реши, че ми липсва морал — в очите на мъжа, който сега се наричаше Джонас, проблесна сурова насмешка.

— Ти го доказа! — отвърна тя. — За толкова наивна ли ме смяташ? Докога трябва да вярвам на лъжите ти? Държиш ме като затворник на този остров. Не ми позволяваш да го напускам или да се срещам с други хора, освен с теб, Том и Маги. Дори не ми е позволено да се обадя на баща си. Каква история ще измислиш сега, за да обясниш всичко това?

— Никаква — суровите, загорели от слънцето черти станаха леденостудени. — Не мисля, че би повярвала, каквото и да ти кажа.

— След всичко това не можеш да очакваш да ти вярвам! — извика Саманта. Част от нея се надяваше той да измисли друга правдоподобна история. Не искаше да го приема като похитител. — Толкова пъти ми доказа, че това е невъзможно! О, Крис, Джонас, или каквото и да е истинското ти име — въздъхна нетърпеливо, — защо не ми позволиш да оставя съобщение за Рубен?

Тя не разбра защо попита това. Знаеше, че той никога не би се съгласил. Скромната молба беше жест на отчаяние и в кафявите й очи се появиха сълзи.

Той сложи ръце на раменете й и се вгледа дълбоко в очите й със здраво стиснати челюсти.

— Не мога, Сам.

Силата на магнетизма му, както и желанията на собственото й тяло почти я изпратиха в ръцете му. Но тя направи усилие и измъкна раменете си изпод дланите му, като се ненавиждаше за това, че предателското й сърце отказва да се подчини на разума.

— Не е вярно, че не можеш! Ти не искаш! — упрекна го, като се задавяше от вълнение.

— Мисли си каквото искаш — отвърна мрачно той.

— Изобщо не се притеснявай за това — увери го злъчно Саманта.

Тя стоеше пред него, свила ръце в юмруци, а по връхчетата на миглите й трептяха сълзи. Не това беше начинът, по който смяташе да му се противопостави. Беше планирала да го разпитва безмилостно, като го оборва с фактите, които вече знаеше.

По някое време обаче беше престанала да мисли за него като за похитител и бе започнала да го възприема като мъжа, който я бе целунал страстно и беше събудил у нея чувства и усещания, които не беше и подозирала.

„Пази се от непознатия, помисли си тя отнесено, защото той може да открадне сърцето ти!“

— Искам думата ти, Сам, че няма да се опиташ отново да използваш телефона. — Той я погледна сериозно.

— Думата ми? — повтори тя с насмешка. — Защо да ти давам думата си?

— Защото, ако не го направиш, ще бъда принуден да отрежа кабела. Не мога да поема риска да се обадиш и да кажеш на някого, че си тук.

— Няма ли да е по-лесно просто да ме заключиш в стаята? — попита предизвикателно Саманта с измъчен глас.

— Надявам се, че няма да се наложи — отговорът му обаче беше предупреждение. — Зависи от теб.

Свободата й беше ограничена, но тя трябваше да запази малкото, което й беше останало, ако се надяваше изобщо на някакъв шанс да си помогне.

— Добре, обещавам. — Саманта трябваше да се предаде и го знаеше.

Като се завъртя на пети, тя доброволно тръгна към стаята си. Трябваше да измисли друг план. С един поглед през рамо го видя да стои на същото място и да я гледа. Тъмните му черти бяха сурови и непреклонни, но и неустоимо привлекателни.