Агата Кристи
Загадката на испанската ракла (9)

ІХ

Не беше лесно да се убеди инспектор Милър в каквото и да било. Но и Поаро не отстъпваше, докато не постигнеше своето. Накрая, макар и с неохота. Милър се предаде.

— … въпреки че не виждам какво общо има лейди Чатертън с всичко това.

— Нищо. Тя просто е дала подслон на една своя приятелка.

— А за тези Спенсови — как разбрахте?

— Че стилетът е бил техен? Това беше просто предположение. Джереми Спенс ме наведе на тази мисъл. Когато му намекнах, че стилетът принадлежи на мисис Клейтън, той се издаде, че знае с положителност, че не е неин. А какво казаха Спенсови?

— Признаха, че много прилича на някакъв сувенир, който имали. Но преди няколко седмици стилетът някъде изчезнал и те просто били забравили за него. Предполагат, че Рич го е откраднал от тях.

— Човек, който не обича да рискува, този Джереми Спенс — каза Поаро. После промърмори под мустак: — Преди няколко седмици… О, да, подготовката е започнала отдалече!

— Какво казахте?

— Пристигнахме — отговори Поаро.

Таксито спря пред къщата на лейди Чатертън на Черитън стрийт. Поаро плати на шофьора.

Маргарита Клейтън ги очакваше в стаята на горния етаж. Когато видя Милър, лицето й стана студено.

— Не знаех…

— Не знаехте кой е приятелят, който казах, че ще доведа?

— Инспектор Милър не ми е приятел.

— Зависи от това дали искате да възтържествува справедливостта или не, мисис Клейтън. Съпругът ви е бил убит…

— А сега ще поговорим за това кой го е убил — каза бързо Поаро. — Може ли да седнем, мадам?

Маргарита бавно седна на един стол с висока облегалка срещу двамата мъже.

— Ще ви помоля — започна Поаро, като се обърна и към двамата, — да ме изслушате внимателно. Мисля, че вече зная какво се е случило през онази фатална вечер в апартамента на майор Рич. Всички ние тръгнахме от едно предположение, което се оказа невярно — от предположението, че само двама души са имали възможност да скрият тялото в раклата: майор Рич и Уилям Бърджес. Но сме се лъгали. Онази вечер в апартамента се е намирал трети човек, който е имал не по-малка възможност да го направи.

— И кой е бил това? — попита скептично Милър. — Момчето от асансьора?

— Не. Арнолд Клейтън.

— Какво? Да скрие собствения си труп? Вие сте полудели!

— Естествено, не трупа си, а своето живо тяло. Казано по-просто, той се е скрил в раклата. Нещо, което неведнъж се е случвало, както знаем от историята. Мъртвата невяста в „Клонче от имел“, Якимо, кроящ планове срещу добродетелта на Имогена, и така нататък. Сетих се за това в мига, в който видях, че в раклата наскоро са били пробити дупки. Защо? Били са направени, за да влиза достатъчно въздух. Защо онази вечер параванът е бил преместен? За да скрива раклата от гостите в стаята. За да може човекът в нея от време на време да повдига капака и да се раздвижва, а и да чува по-добре какво става наоколо.

— Но защо? — попита Маргарита изумена. — Защо му е било на Арнолд да се крие в раклата?

— Точно вие ли задавате този въпрос, мадам? Съпругът ви е бил ревнив човек. Освен това е бил затворен. „Потаен“, както се изрази вашата приятелка мисис Спенс. Ревността му е растяла. Измъчвала го е. Любовница ли сте на Рич или не? Той не е знаел. Трябвало е да разбере! И така — „телеграма от Шотландия“, телеграма, която никой не е виждал. Пътната чанта е приготвена и предвидливо забравена в клуба. Той отива у Рич по време, когато вероятно е знаел, че майорът отсъствува. Казва на прислужника, че ще остави бележка. Веднага, щом остава сам, пробива дупките, премества паравана и се скрива в раклата. Тази вечер ще узнае истината! Може би жена му ще остане след другите, може би ще тръгне с тях и ще се върне… Тази нощ отчаяният, изтормозен от ревност съпруг е щял да разбере истината!

— Да не искате да кажете, че се е самоубил? — прекъсна го недоверчиво Милър. — Глупости!

— О, не. Някой друг го е убил — някой, който е знаел, че той е там. Няма съмнение, че е било убийство. Но помислете за останалите действуващи лица в „Отело“. Не биваше да забравяме Яго! Някой изкусно отравя съзнанието на Арнолд Клейтън — намеци, съмнения… Честният Яго, верният приятел, човекът, в който винаги сте имали доверие! Арнолд Клейтън е имал доверие в него. Арнолд Клейтън е позволил да си играят с неговата ревнивост, да я разпалят до крайност. Дали идеята за испанската ракла е била на Арнолд? Той сигурно я е смятал за своя. И така, сцената е подготвена. Стилетът, незабелязано откраднат преди няколко седмици, е налице. Вечерта идва. Светлината е слаба, грамофонът свири, две двойки танцуват, петият човек се занимава с плочите в шкафа, близо до испанската ракла — и до паравана, който я скрива. Да се промъкне зад паравана, да вдигне капака и да нанесе удара — дръзко, но доста лесно!

— Клейтън би извикал!

— Не и ако е бил упоен — каза Поаро — според прислужника тялото е било в поза на заспал човек. Клейтън е спял, упоен от единствения човек, който би могъл да го упои — човека, с който е пийнал по чашка в клуба.

— Джок? — възкликна Маргарита с детинско удивление. — Джок? Всеки друг, но не и добрият стар Джок! Ами че аз го познавам откакто се помня! Защо му е било на Джок…

Поаро се нахвърли върху нея.

— А защо двамата италианци са се били на дуел? Защо се е застрелял онзи младеж? Джок Макларън е затворен човек. Той може би се е бил примирил с ролята на верния семеен приятел, но тогава идва и майор Рич и това прелива чашата! В своята безпросветна омраза и копнеж той замисля едно почти съвършено убийство — двойно убийство, защото е почти сигурно, че обвинението ще падне върху Рич. А след като и съпругът ви, и Рич бъдат отстранени, той се надява, че най-после ще се обърнете към него. И може би така и щеше да стане, прав ли съм, мадам?

Тя го гледаше втренчено, с разширени от ужас очи. Промълви почти несъзнателно:

— Може би… Не зная…

Инспектор Милър се обади неочаквано авторитетно:

— Всичко това е чудесно, Поаро. Но е само теория. Нямате никакви доказателства. Може и нищо от това да не е вярно.

— Всичко е вярно.

— Но нямате доказателства. Няма нищо, за което да се заловим.

— Грешите. Мисля, че ако всичко това се каже на Макларън, той ще си признае. Тоест, ако разбере, че Маргарита Клейтън знае всичко…

Поаро спря, после добави:

— Защото, веднъж убеди ли се в това, ще разбере, че е загубил. И съвършеното убийство е било напразно.