Агата Кристи
Загадката на испанската ракла (8)

VІІІ

Когато Поаро се върна у дома си, той се обади на инспектор Милър.

— Какво е станало с чантата на Клейтън? Жена му каза, че е взел със себе си чанта.

— Беше в клуба. Оставил я при портиера. После я забравил и тръгнал без нея.

— Какво имаше вътре?

— Каквото може да се очаква. Пижама, риза за преобличане, тоалетни принадлежности. А вие какво очаквахте?

Поаро не обърна внимание на въпроса и каза:

— Относно стилета — няма да е зле да откриете жената, която чисти дома на мисис Спенс. Разберете дали някога не е виждала нещо подобно у тях.

— Мисис Спенс? — Милър подсвирна. — Натам ли биете? Показахме стилета на Спенсови. Те не го разпознаха.

— Попитайте ги пак.

— Искате да кажете…

— И после ми съобщете какво са отговорили.

— Не разбирам какво сте си въобразили.

— Прочетете още веднъж „Отело“, Милър. Спрете се на действуващите лица. Пропуснали сме едно от тях.

Той затвори телефона. След това се обади на лейди Чатертън. Даваше заето.

Опита пак малко по-късно. Отново без успех. Повика своя прислужник Джордж и му поръча да звъни на същия номер, докато се свърже. Знаеше, че лейди Чатертън е в състояние да говори с часове.

Седна на един стол, внимателно изу лачените си обувки, раздвижи си пръстите на краката и се облегна назад.

„Остарял съм“, каза си Поаро. После изведнъж се ободри. „Но сивите клетки все още работят. Макар и бавно — но работят. Да, «Отело»… Кой ми го спомена? А, да, мисис Спенс. Чантата… параванът… тялото, в поза на заспал човек… Хитро убийство! Добре обмислено, подготвено и, струва ми се, извършено с наслаждение!“

Джордж му съобщи, че лейди Чатертън е на телефона.

— Тук е Еркюл Поаро, мадам. Мога ли да говоря с вашата гостенка?

— Разбира се! О, мосю Поаро, нима сте направили някое чудо?

— Още не — отговори Поаро. — Но и това ще стане.

След миг се чу гласът на Маргарита Клейтън — спокоен, нежен.

— Мадам, когато ви попитах дали онази вечер сте забелязали нещо не на място, вие се намръщихте, сякаш нещо си спомняте, а после то ви се изплъзна. Може би е било положението на паравана?

— Паравана? Но да, разбира се! Не беше съвсем на обичайното си място.

— Танцувахте ли онази вечер?

— Част от вечерта.

— С кого предимно танцувахте вие?

— С Джереми Спенс. Той е прекрасен танцьор. Чарлс също е добър, но не прави толкова голямо впечатление. Той танцуваше с Линда, от време на време се сменяхме. Джок Макларън не танцува. Той сменяше плочите.

— А после слушахте сериозна музика?

— Да.

За миг настана мълчание. После Маргарита каза:

— Мосю Поаро, какво означава всичко това? Имате ли… има ли някаква надежда?

— Осъзнавали ли сте някога, мадам, какво изпитват хората около вас?

— Мисля, че да — отвърна тя, леко изненадана.

— Аз пък мисля, че не. Мисля, че изобщо нямате представа. Това е трагедията на вашия живот. Но трагедията е за другите, не за вас. Някой днес ми спомена за Отело. Попитах ви дали съпругът ви е бил ревнив и вие отговорихте, че сигурно е бил. Но го казахте съвсем безгрижно, така, както би го казала Дездемона, без да подозира за опасността. Тя също забелязва ревността, но не я разбира, защото самата тя никога не е изпитвала ревност. Струва ми се, че тя изобщо не осъзнава силата на неудържимата физическа страст. Тя обича съпруга си с романтичен плам, боготвори го като герой. Обича и Касио — съвсем невинно, като близък другар. Кара мъжете да лудеят по нея — именно защото е чужда на всякаква страст. Това говори ли ви нещо, мадам?

Настъпи мълчание, после се обади гласът на Маргарита. Хладен, мелодичен, леко озадачен:

— Не разбирам… не разбирам добре какво ми говорите.

Поаро въздъхна. После каза сухо, делово:

— Тази вечер ще ви посетя.