Агата Кристи
Загадката на испанската ракла (6)

VІ

— Извинявайте, мосю Поаро, но не виждам с какво може да ми помогнете.

Поаро не отговори. Той внимателно се вглеждаше в човека, който бе обвинен в убийството на своя приятел, Арнолд Клейтън.

Гледаше неговата решителна челюст, тясната му глава. Слаб, мургав, мускулест мъж, с вид на спортист. С нещо напомняше на хрътка. Човек, по чието лице не можеше да се прочете нищо и който приемаше своя посетител подчертано хладно.

— Напълно разбирам, че мисис Клейтън ви е изпратила с най-добри намерения. Но, откровено да ви кажа, смятам постъпката й за неразумна — както за нея, така и за мен.

— Тоест?

Рич хвърли неспокоен поглед през рамо. Придружаващият го пазач се намираше на разстоянието, определено в правилника. Рич понижи глас.

— Трябва да открият някакъв мотив за това нелепо обвинение. Ще се опитат да докажат, че между мен и мисис Клейтън е имало някаква… връзка. Както сигурно сте разбрали от нея, това не е вярно. Ние сме приятели, нищо повече. Но не е за препоръчване тя да предприема каквото и да е било в моя полза, нали?

— Казахте „това нелепо обвинение“. Но не е така и вие го знаете.

— Не съм убил Арнолд Клейтън!

— Тогава го наречете „лъжливо обвинение“. Кажете, че не е вярно. Но обвинението не е нелепо. Напротив, съвсем логично е. Трябва да съзнавате това много добре.

— Мога само да ви кажа, че за мен то е фантастично.

— Колкото и да го повтаряте, това няма да ви помогне много. Ние трябва да предприемем нещо, което ще ви е от по-голяма полза.

— Имам си защита. Доколкото разбирам, ангажирани се много добри адвокати. Не мога да приема това „ние“, което употребихте.

Неочаквано Поаро се усмихна.

— Добре ме срязахте! Отлично, отивам си. Исках да ви видя — видях ви. Вече съм проучил кариерата ви. Завършили сте блестящо Сандхърст^[1], после генералщабната школа, и така нататък. А днес си съставих лично мнение за вас. Вие не сте глупав човек.

— И какво значение има всичко това в случая?

— Огромно! Невъзможно е човек с вашите способности да извърши престъпление по този начин. Отлично. Вие сте невинен. Разкажете ми сега за вашия прислужник Бърджес.

— Бърджес?

— Да. Щом вие не сте убили Клейтън, то трябва да го е убил Бърджес. Заключението е неизбежно. Но защо? Има едно „защо“. Вие сте единственият човек, който познава Бърджес достатъчно добре, за да се опита де отговори на този въпрос. Защо, майор Рич, защо?

— Не мога да си представя. Просто не виждам защо. О, разбирам вашата логика. Да, Бърджес е имал възможност да го направи — единственият човек, освен мен. Бедата е, че просто не мога да го повярвам. Не мога да си представя, че Бърджес би убил някого. Не е такъв човек.

— Какво мислят вашите адвокати?

Рич се усмихна мрачно.

— Единственото, което правят моите адвокати, е да ме подпитват дали на моменти не страдам от амнезия и не помня какво съм правил.

— Дотам ли са стигнали? Е, може би ще открием, че Бърджес е страдал от амнезия. Все пак, и това е идея. А сега — за оръжието. Сигурно са ви го показали и са ви питали дали е ваше.

— Не е мое. Никога не съм го виждал.

— Не е ваше — добре. Но сигурен ли сте, че никога не сте го виждали?

— Не… — в гласа му имаше леко колебание. — Това е сувенир, дрънкулка. Човек понякога вижда такива неща да се търкалят из нечия къща.

— Например, в гостната на някоя жена. Можа би в гостната на мисис Клейтън?

— Категорично не!

Пазачът са обърна стреснато.

— Très bien. Няма защо да викате. Но някъде все пак сте виждали нещо съвсем подобно, а? Прав ли съм?

— Не зная. Може би в някой антикварен магазин.

— Е, може би. — Поаро се надигна. — А сега — довиждане.