Агата Кристи
Загадката на испанската ракла (2)

ІІ

Строго погледнато, загадката на испанската ракла изобщо не засягаше Поаро. В момента той се занимаваше с твърде деликатна работа, свързана с една от големите петролни компании: имаше вероятност един от шефовете да е замесен в някаква съмнителна сделка. Работата беше секретна, важна и изключително доходна. Беше и достатъчно заплетена, за да занимава въображението на Поаро, и имаше голямото преимущество, че изискваше незначителни физически усилия. Беше трудна и безкръвна. Висша форма на престъпление.

Загадката на испанската ракла беше драматична и вълнуваща — две качества, които, както Поаро неведнъж бе посочвал на Хейстингс, могат да бъдат прекалено надценявани — и самият Хейстингс често го правеше. Поаро беше твърде строг към милия Хейстингс по този въпрос — а ето че сега и той се държеше като него! Оставяше се да го вълнуват хубави жени, убийства от ревност и други подобни романтични неща. Искаше да знае всичко за този случай. Искаше да разбере какво представляват и майор Рич, и неговият слуга Бърджес, и Маргарита Клейтън (макар че мислеше, че това вече знае), и покойният Арнолд Клейтън (защото, според Поаро, характерът на жертвата беше от първостепенно значение в случай на убийство); искаше да знае какво представлява дори капитан Макларън, преданият приятел, и семейство Спенс, „скорошните познати“.

А нямаше представа как да задоволи любопитството си.

По-късно през деня той се замисли по въпроса. Защо този случай го заинтригува толкова? След известен размисъл реши, че това е, защото — ако се съдеше по наличните факти — цялата работа беше направо невъзможна!

Като се тръгне по логичен път, имало е скарване между двама мъже. Причината, както може да се очаква — жена. Единият убива другия в пристъп на ярост. Да, случват се такива неща, макар че щеше да е по-приемливо, ако съпругът беше убил любовника. Но както и да е, любовникът убива съпруга, намушква го с кинжал — някак странно оръжие. Може би майката на майор Рич е била италианка? Несъмнено трябва да има нещо, което да обясни изборът на оръжието. Както и да е, трябваше да се примири с кинжала (някои вестници го наричаха „стилет“). Бил е подръка и убиецът го е използувал. Трупът е бил скрит в раклата. Това е било логично и неизбежно. Убийството е било непредумишлено, и тъй като прислужникът е трябвало да се върне всеки момент, а скоро щели да дойдат и гостите, явно това е бил единственият разумен ход.

Вечерта минава, гостите си тръгват, прислужникът вече си е отишъл — и майор Рич ляга да спи!

За да се изясни как е възможно това, трябваше да се разбере що за човек е майор Рич. Дали пък, ужасен от извършеното престъпление, не е взел някакво успокоително средство и затова да се е събудил по-късно от обикновено? Или пък това бе случай, достоен за психоаналитик, когато подсъзнателното чувство на вина кара престъпника сам да желае разкриването на убийството? Поаро не можеше да реши, преди да е видял майор Рич. Да, всичко се свеждаше до това.

Звънна телефонът. Поаро не му обърна внимание, после се сети, че и мис Лемън, и прислужникът Джордж трябва да са си отишли вече. Вдигна слушалката.

— Мосю Поаро?

— На телефона.

— О, чудесно! — възкликна един очарователен женски глас. — Тук е Аби Чатертън.

— А, лейди Чатертън. С какво мога да ви бъда полезен?

— Като дойдете, колкото е възможно по-бързо, на един направо ужасен коктейл, който давам у дома. Всъщност не става дума за коктейла, а за нещо съвсем различно. Имам нужда от вас. Страшно е важно! Много, много ви моля, разчитам на вас! Не казвайте, че ви е невъзможно!

Поаро нямаше намерение да казва нищо такова. Лорд Чатертън, освен че беше пер на Англия и от време на време произнасяше по някоя скучна реч в Камарата на лордовете, не представляваше нищо. Но лейди Чатертън беше една от най-бляскавите скъпоценности в le haut monde^[1], както го наричаше Поаро. Всичко казано, или направено от нея ставаше сензация. Тя притежаваше ум, красота, оригиналност и толкова енергия, колкото е необходима на една ракета, за да стигне до Луната.

Тя повтори:

— Имам нужда от вас! Просто засучете тези ваши великолепни мустаци и пристигайте!

Не беше толкова просто. Поаро направи най-щателен оглед на тоалета си. След като и мустаците бяха засукани, той беше готов да потегли.

Външната врата на разкошната къща на лейди Чатертън беше широко разтворена и отвътре се разнасяше такъв шум, сякаш животните в зоопарка се бяха разбунтували. Лейди Чатертън, която в момента усилено забавляваше двама посланици, един играч от националния отбор по ръгби и един американски мисионер, се отърва от тях с ловкостта на жонгльор и за миг застана до Поаро.

— Мосю Поаро, как се радвам да ви видя! О, не пийте това отвратително мартини! Имам нещо специално за вас — един особен сироп, който пият шейховете в Мароко. Той е горе, в моята стая.

Тя го поведе нагоре. Спря за миг и подхвърли през рамо:

— Търпя всичките тези хора, защото е абсолютно необходимо никой да не забележи, че тук става нещо. Обещах на прислугата огромни премии, за да не се разприказват. В края на краищата, не е приятно да видиш къщата си обсадена от репортьори. А пък и тя, миличката, и без това преживя толкова много!

Лейди Чатертън не спря на първия етаж, а продължи нагоре. Задъхан и доста озадачен, Еркюл Поаро я последва.

Лейди Чатертън се спря, хвърли бърз поглед през перилата надолу и рязко отвори една врата, като същевременно възкликна:

— Успях, Маргарита! Успях! Ето го!

Тържествуваща, тя се отдръпна, за да даде път на Поаро, после набързо ги запозна.

— Това е Маргарита Клейтън. Тя ми е много, много добра приятелка. Ще й помогнете, нали? Маргарита, това е недостижимият Еркюл Поаро. Той ще направи всичко за вас, нали, драги мосю Поаро?

И без да дочака отговор, който явно смяташе за излишен, (ненапразно лейди Чатертън бе известна като разглезена хубавица), тя излетя от стаята и заслиза по стълбите, като подвикна доста нетактично:

— Трябва да се връщам при ония ужасни хора!

Жената, която седеше на един стол до прозореца, стана и се приближи до Поаро. Той би я познал, дори ако лейди Чатертън не я беше представила. Същото високо чело, тъмната коса, която се спускаше отстрани като криле, сивите раздалечени очи. Беше облечена в прилепнала, матовочерна рокля, изрязана по врата, която подчертаваше красотата на тялото й и магнолиевата белота на кожата. Лицето й беше не толкова красиво, колкото необикновено — едно от онези лица със странни пропорции, които се срещат у италианските примитивисти. В нея се долавяше някаква средновековна простота — една особена невинност, която, помисли си Поаро, би могла да бъде по-пагубна от каквато и да е явна чувственост. Тя заговори с детинска прямота:

— Аби ми каза, че ще ми помогнете.

Погледна го сериозно и въпросително.

За момент той не отговори, само продължи да я гледа изпитателно — не нахално, а така, както някой прочут лекар се вглежда в новия си пациент.

— Сигурна ли сте, мадам, че мога да ви помогна? — каза най-после той.

Бузите й леко се зачервиха.

— Не разбирам какво искате да кажете.

— Какво искате да направя за вас, мадам?

— О! — изненада се тя. — Мислех… мислех, че знаете коя съм.

— Зная. Съпругът ви е бил убит и някой си майор Рич е бил арестуван и обвинен в убийство.

Червенината й се сгъсти.

— Майор Рич не е убил съпруга ми.

Поаро попита бързо:

— А защо не?

Тя се втренчи в него учудена.

— Моля?

— Смутихте се, защото не ви зададох въпроса, който ви задават всички — полицията, адвокатите… „Защо майор Рич е убил Арнолд Клейтън?“ Но аз ви питам точно обратното. Питам ви, мадам, защо сте толкова сигурна, че майор Рич не е убил съпруга ви?

— Защото… — тя се спря за миг. — Защото познавам майор Рич толкова добре.

— Познавате майор Рич толкова добре — повтори Поаро безизразно. Той помълча и изведнъж рязко попита: — Колко добре?

Не можа да долови дали тя разбра въпроса му. Помисли си: „Тази жена е или безкрайно наивна, или безкрайно хитра. Колко ли хора са си задавали съшия въпрос за Маргарита Клейтън…“

— Колко добре? — тя го погледна замислено. — Пет години, не, почти шест.

— Нямах предвид точно това. Трябва да разберете, мадам, че ще ми се наложи да ви задавам неудобни въпроси. Може би ще ми кажете истината, може би ще ме излъжете. За една жена понякога е много необходимо да лъже. Жените трябва да се защищават, а лъжата може да бъде добро оръжие. Но има трима души, мадам, пред които жената трябва винаги да говори истината: пред своя изповедник, пред своя фризьор и пред своя частен детектив — ако му има доверие. Имате ли ми доверие, мадам?

Маргарита Клейтън си пое дълбоко дъх.

— Да — каза тя. — Имам ви. — И добави: — Налага ми се.

— Добре, тогава. Какво искате от мен — да открия кой е убил съпруга ви?

— Да, нещо такова.

— Но това не е най-важното? Значи тогава искате да сваля подозрението от майор Рич?

Тя кимна бързо, с благодарност.

— Това — и само това ли?

Разбра, че въпросът му е излишен. Маргарита Клейтън беше от жените, които не са способни да мислят за няколко неща наведнъж.

— А сега — каза той, — да започнем с неудобните въпроси. Вие с майор Рич се обичате, прав ли съм?

— Ако искате да знаете дали е имало нещо между нас — то не.

— Но той е влюбен във вас?

— Да.

— А вие — вие влюбена ли сте в него?

— Мисля, че да.

— Като че ли не сте съвсем сигурна.

— Сега вече съм сигурна.

— Аха. Значи, не обичахте съпруга си?

— Не.

— Отговорите ви са възхитително кратки. Повечето жени биха се опитали да обяснят надълго и нашироко какво точно са изпитвали. Откога бяхте женени?

— От единадесет години.

— Бихте ли ми разказали накратко за съпруга си — що за човек беше той?

Тя се намръщи.

— Трудно ми е. Наистина не зная що за човек беше Арнолд. Беше много мълчалив, много затворен. Никога не знаех какво мисли. Беше умен, разбира се — всички казваха, че е блестящ, в работата си имам предвид. Той никога… как да го кажа… никога не говореше за себе си.

— Обичаше ли ви?

— О, да. Сигурно. Иначе нямаше да се дразни толкова… — Тя изведнъж млъкна.

— От другите мъже? Това ли искахте да кажете? Бил е ревнив?

— Трябва да е бил. — След това, сякаш почувствувала, че отговорът й се нуждае от пояснение, тя продължи: — Понякога не ми говореше със седмици.

Поаро кимна замислено.

— Тази насилствена смърт, с която сте се сблъскали… За първи път ли ви се случва?

— Смърт? — тя се намръщи, после се изчерви. — Да не би да имате предвид онова нещастно момче, което се застреля?

— Да — каза Поаро. — Като че ли това имам предвид.

— Нямах представа, че приема нещата така. Жал ми беше за него — беше толкова плах, толкова самотен. Сигурно е бил свръхчувствителен. Имаше и двама италианци — биха се на дуел. Беше нелепо! Както и да е, нямаше убити, слава богу! А пък и двамата ми бяха безразлични. Дори не съм се преструвала, че ме интересуват!

— Не. Вие просто сте били там. А където сте вие, се случват разни неща… И друг път съм се сблъсквал с подобни случаи. Тъкмо защото сте безразлична, мъжете подлудяват. Но към майор Рич не сте безразлична. Така че трябва да направим каквото ни е по силите.

Известно време той помълча. Тя стоеше и го гледаше замислено.

— Преминаваме от личностите, които обикновено са най-важното в такива случаи, към голите факти. Зная само това, което писаха вестниците. Ако се съди по него, само двама души са имали възможност да убият съпруга ви — майор Рич и неговият прислужник.

Тя упорито повтори:

— Зная, че Чарлс не го е убил.

— Е, тогава трябва да е бил прислужникът. Съгласна ли сте?

Тя отговори със съмнение:

— Разбирам мисълта ви…

— Но се съмнявате в това?

— Просто изглежда невероятно.

— И все пак възможността си остава. Явно съпругът ви е бил в апартамента, щом като тялото му е намерено там. Ако прислужникът казва истината, значи майор Рич го е убил. Но ако прислужникът лъже? Тогава той го е убил и е скрил трупа в раклата, преди да се върне господарят му. Отличен начин да се отърве от трупа. Трябва само на следващата сутрин да „забележи кръвта“ и да „открие“ тялото. Подозрението автоматично пада върху Рич.

— Но защо му е трябвало да убива Арнолд?

— Да, защо? Явно мотивът е по-дълбок, иначе полицията щеше да го открие. Възможно е съпругът ви да е знаел нещо компрометиращо за него и да е искал да го съобщи на майор Рич. Съпругът ви споменавал ли е някога нещо за този човек, Бърджес?

Тя поклати глава.

— Мислите ли, че щеше да спомене, ако наистина знаеше нещо?

Тя се намръщи.

— Трудно ми е да кажа. Може би не. Арнолд никога не говореше много за хората. Казах ви, че беше затворен. Никога не е бил… приказлив.

— Каквото е знаел, пазел го е за себе си. А какво ви е мнението за Бърджес?

— Не е от тези хора, които привличат вниманието ви. Доста добър прислужник. Умел, но недостатъчно изискан.

— Възраст?

— Около тридесет и седем — тридесет и осем години. По време на войната е бил ординарец, но не е бил редовен войник.

— От колко време служи при майор Рич?

— Не от много отдавна. Около година и половина, струва ми се.

— Никога ли не сте забелязали нещо особено в поведението му спрямо съпруга ви?

— Не сме ходили там много често. Не, не съм забелязала нищо.

— Разкажете ми сега за онази вечер. За колко часа бяхте поканени?

— Между осем и петнадесет и осем и половина.

— Как очаквахте да протече вечерта?

— Ами, щеше да има напитки, за вечеря — студен бюфет. Пастет, сандвичи, пушена сьомга. Понякога се поднасяше едно ястие от ориз — Чарлс има някаква специална рецепта, която е донесъл от Близкия изток. Но това обикновено е през зимата. След това слушахме музика. Чарлс има чудесен стереограмофон. Съпругът ми и Джон Макларън много обичаха класическата музика. Слушахме и танцова музика — семейство Спенс са запалени танцьори. Така беше обикновено — спокойни, непринудени вечери. Чарлс е отличен домакин.

— А онази вечер приличаше ли на другите? Забелязахте ли нещо необичайно, нещо не на място?

— Не на място? — за миг тя смръщи чело. — Като казахте това, стори ми се… не зная. Имаше нещо… — Тя отново поклати глава. — Не, нямаше нищо необикновено. Забавлявахме се добре. Всички бяхме отпуснати и щастливи… — Тя потръпна. — И като си помисля, че през цялото това време…

Поаро бързо вдигна ръка.

— Не мислете за това. Какво знаете за работата, заради която са повикали съпруга ви в Шотландия?

— Почти нищо. Имало е някакво недоразумение относно продажбата на един имот, който принадлежеше на съпруга ми. Уж продажбата беше вече минала, а после изведнъж се оказало, че има някакви пречки.

— Какво точно ви каза той?

— Върна се в къщи ядосан, с телеграма в ръка. Доколкото си спомням, каза ми: „Колко досадно! Трябва да взема нощния влак за Единбург и да се срещна с Джонсън още утре сутрин. Много неприятно, тъкмо си мислех, че всичко най-после се е уредило.“ После каза: „Да се обадя ли на Джон да дойде да те вземе?“ „Глупости — казах му аз, — просто ще повикам такси.“ А той каза, че Джон или Спенсови ще ме изпратят после до вкъщи. Попитах го дали иска да му приготвя някакъв багаж, а той каза, че просто ще сложи най-необходимото в една чанта и ще хапне набързо в клуба, преди да хване влака. После тръгна и… и повече не го видях…

Гласът й леко потрепера. Поаро я погледна много внимателно.

— Показа ли ви телеграмата?

— Не.

— Жалко.

— Защо?

Поаро не отговори на въпроса й. Вместо това каза енергично:

— Сега — на работа. Кои са адвокатите на майор Рич?

Тя му каза и той си записа адреса.

— Ще ви помоля да им напишете няколко реда и да ми дадете писмото. Ще се опитам да се срещна с майор Рич.

— Той е… задържан в затвора, за една седмица.

— Естествено. Такава е процедурата. Бихте ли написали и препоръчителни писма до капитан Макларън и до семейство Спенс? Искам да се видя с тях и трябва да се погрижа да не ме изгонят още на вратата.

Когато тя стана от бюрото, Поаро каза:

— Още нещо. Ще видя какви ще са моите собствени впечатления от тези хора, но искам да зная и вашите.

— Джон е един от най-старите ни приятели. Познавам го от малка. Изглежда доста суров човек, но всъщност е много мил. Такъв си е, винаги можеш да разчиташ на него. Не е весел или забавен, но е като скала. И двамата с Арнолд държахме много на неговото мнение.

— Без съмнение и той е влюбен във вас, нали? — очите на Поаро пробляснаха за миг.

— О, да — простичко отвърна Маргарита. — Той винаги е бил влюбен в мен. Но сега това се е превърнало в навик.

— А Спенсови?

— Те са забавни. Чудесни са за компания. Линда Спенс е доста умно момиче. Арнолд обичаше да разговаря с нея. Тя е и привлекателна.

— Приятелки ли сте?

— Тя и аз? В известен смисъл. Но не бих казала, че я харесвам истински. Прекалено е злобна.

— А съпругът й?

— О, Джереми е чудесен. Много музикален. Интересува се и от кино. Двамата с него често ходим на кино.

— Е, добре. Ще видя. — Той взе ръката й. — Надявам се, мадам, че няма да съжалявате, че сте ме помолили за помощ.

— Защо да съжалявам? — очите й се разтвориха широко.

— Човек никога не знае — отвърна загадъчно Поаро.

„А пък и аз… и аз не зная“, каза си Поаро, докато слизаше по стълбите. Коктейлът още беше в разгара си, но той успя да се измъкне и се озова на улицата.

„Не — повтаряше си Поаро, — не зная.“

Мислеше си за Маргарита Клейтън. Тази привидно детинска прямота, тази наивност… Искрени ли бяха? Или зад тях се криеше нещо друго? През Средновековието е имало такива жени — жени, за които историята още спори. Поаро се замисли за Мария Стюарт, кралицата на Шотландия. Знаела ли е през онази нощ в Кърк О’Фийлдс какво предстои да стане? Или е била съвсем невинна? Нима конспираторите не са й казали нищо? Дали е била една от онези по детински наивни жени, които могат да си кажат „Нищо не зная“, и да си повярват? Поаро чувствуваше обаянието на Маргарита Клейтън. Но не беше съвсем сигурен в нея.

Такива жени, макар и невинни, можеха да бъдат причина за престъпления. Такива жени биха могли да бъдат престъпнички — по природа, макар не и на дело. Друга ръка, не тяхната, държеше ножа…

А що се отнася до Маргарита Клейтън — не, той просто не знаеше.