Агата Кристи
Загадката на испанската ракла (1)

І

Както винаги точен до секунда, Еркюл Поаро влезе в малкия кабинет, където мис Лемън, неговата секретарка, очакваше да получи задачите си за деня. На пръв поглед мис Лемън изглеждаше съставена само от ъгли — това задоволяваше изискванията на Поаро за симетрия. Не че Еркюл Поаро отиваше толкова далеч в любовта си към геометричната точност, когато ставаше дума за жени. Напротив, тук той бе старомоден. Като истински жител на континента, той имаше слабост към заоблените форми. Обичаше жените да бъдат жени. Харесваше ги пищни, румени, екзотични. Имаше на времето си една руска графиня… но това беше твърде отдавна. Младежка лудория.

Но за него мис Лемън не беше жена. Тя бе одушевена машина — един безупречен апарат. Нейната експедитивност беше невероятна. Тя беше на четиридесет и осем години и имаше щастието да бъде лишена от всякакво въображение.

— Добро утро, мис Лемън.

— Добро утро, мосю Поаро.

Поаро седна и мис Лемън сложи пред него сутрешната поща, грижливо подредена и сортирана. После се върна на мястото си и зачака с бележник и молив в ръка.

Но тази сутрин установеният ред леко се наруши. Поаро беше донесъл сутрешния вестник и сега го преглеждаше с интерес. Заглавията бяха отпечатани с едри, тлъсти букви:

ЗАГАДКАТА НА ИСПАНСКАТА РАКЛА. ПОСЛЕДНА ИНФОРМАЦИЯ.

— Предполагам, че сте чели сутрешните вестници, мис Лемън?

— Да, мосю Поаро. Новините от Женева не са много добри.

С нетърпелив жест Поаро показа, че не го вълнуват новините от Женева.

— Испанска ракла… — рече той замислено. — Можете ли да ми кажете, мис Лемън, какво точно представлява една испанска ракла?

— Предполагам, че това е вид ракла, каквито са изработвали в Испания.

— Логично е да се предположи. Значи, не сте компетентна по въпроса?

— Мисля, че това са ракли от Елизабетинския период. Големи, с много метални украшения. Изглеждат чудесно, когато са добре поддържани и излъскани. Сестра ми си купи такава на една разпродажба. Държи си в нея бельото. Много е красива.

— Не се съмнявам, че в дома на вашата сестра всички мебели са добре поддържани — каза Поаро с галантен поклон.

Мис Лемън отговори тъжно, че в днешно време прислугата не знае какво е да си даваш зор. Това доста озадачи Поаро, но той реши да не се задълбочава в скритото значение на този загадъчен израз „давам си зор“.

Той взе отново вестника и внимателно прегледа имената: майор Рич, мистър и мисис Клейтън, капитан Макларън, мистър и мисис Спенс. За него това бяха просто имена — и все пак зад тях се криеха хора, които обичат, мразят, изпитват страх. Драма, в която той, Еркюл Поаро, не играеше никаква роля. А той би искал да играе. Шест души на приятелско събиране, в стая с голяма испанска ракла до стената. Шест души; петима от тях разговарят, вземат си закуски, пускат плочи на грамофона, танцуват, а шестият — мъртъв, в испанската ракла…

„Ех — помисли си Поаро, — какво удоволствие би доставило всичко това на моя скъп приятел Хейстингс! Каква воля би дал на въображението си, какви нелепости би изрекъл! Ah, ce cher Hastings^[1], как ми липсва сега! А вместо него…“

Той въздъхна и погледна мис Лемън. Усетила, че Поаро не е в настроение да диктува писма, тя беше свалила капака на пишещата машина и чакаше удобен момент да довърши някаква изостанала работа. Нищо не би могло да я развълнува по-малко, отколкото някакви си зловещи испански ракли с мъртъвци в тях.

Поаро въздъхна и погледна една снимка във вестника. Вестникарските снимки никога не са особено добри, а тази бе направо мътна — и все пак, какво лице! „Мисис Клейтън, съпругата на убития.“ С някакво внезапно хрумване Поаро протегна вестника на мис Лемън.

— Погледнете — подкани я той. — Погледнете това лице.

Мис Лемън послушно се подчини, без всякакво вълнение.

— Какво мислите за тази жена, мис Лемън? Това е мисис Клейтън.

— Малко прилича на жената на нашия банков директор, по времето, когато живеехме в Кройдън Хийт.

— Интересно. Бъдете така добра да ми разкажете за жената на вашия банков директор.

— Всъщност това не е много приятна история, мосю Поаро.

— Така си и мислех. Продължавайте.

— Носеха се разни клюки — за мисис Адамс и един млад художник. После мистър Адамс се застреля. Но мисис Адамс не искаше да се омъжи за другия, и той направи опит да се отрови, само че успяха да го спасят. Накрая мисис Адамс се омъжи за един млад адвокат. Мисля, че след това всичко е тръгнало гладко, но тогава вече бяхме напуснали Кройдън Хийт и не съм чувала нищо повече за нея.

Поаро кимна замислено.

— Красива ли беше?

— Ами… не точно красива. Но в нея сякаш имаше нещо…

— Точно така. Какво е това нещо, което притежават сирените на този свят? Троянските Елени, Клеопатрите…

С енергично движение мис Лемън сложи лист в пишещата машина.

— Наистина, мосю Поаро, никога не съм мислила за това. Струва ми се ужасно глупаво. Ако хората просто си вършеха работата и не мислеха за такива неща, щеше да е много по-добре.

С това мис Лемън приключи въпроса за човешките слабости и страсти. Пръстите й нетърпеливо докосваха клавишите — тя чакаше да я оставят да се заеме с работата си.

— Това е вашето мнение — каза Поаро. — А в момента желанието ви е да ви позволят да си вършите вашата работа. Но вашата работа, мис Лемън, не е само да стенографирате, да подреждате книжата ми, да се занимавате с телефонните обаждания и да печатате моите писма. Всичко това вие вършите възхитително. Но аз се занимавам не само с документи, а и с живи хора. И тук също се нуждая от помощ.

— Разбира се, мосю Поаро — отвърна търпеливо мис Лемън. — Какво искате да направя за вас?

— Този случай ме заинтересува. Ще съм ви благодарен, ако прегледате всичко, което пише за него в сутрешната преса, а също и допълнителната информация във вечерните вестници. Пригответе кратко изложение на фактите.

— Добре, мосю Поаро.

Поаро се оттегли във всекидневната с тъжна усмивка. „Каква ирония — мислеше си той, — след моя скъп приятел Хейстингс — мис Лемън! Нима може да има по-голям контраст? Ce cher Hastings — какво удоволствие би изпитал той! Какви романтични тълкувания щеше да даде на всички събития, и как щеше да вярва на всяка думичка, която пишат вестниците… А пък бедната мис Лемън изобщо не се зарадва на задачата, която получи!“

След известно време мис Лемън донесе един лист, изписан на машина.

— Ето информацията, която искахте, мосю Поаро. Страхувам се, обаче, че не е много надеждна. Версиите са доста различни. Не бих казала, че в така изложените факти има повече от шестдесет процента достоверност.

— Доста сдържана преценка — промърмори Поаро. — Благодаря ви за труда, мис Лемън.

Фактите бяха сензационни, но достатъчно ясни. Майор Чарлс Рич, заможен ерген, поканил на гости в апартамента си няколко свои приятели, а именно: мистър и мисис Клейтън, мистър и мисис Спенс и капитан Макларън. Капитан Макларън бил много стар приятел на семейство Клейтън и на майор Рич. С мистър и мисис Спенс, по-младата двойка, се познавали сравнително отскоро. Арнолд Клейтън работел в Министерството на финансите. Джереми Спенс бил чиновник. Майор Рич бил на четиридесет години. Арнолд Клейтън — на петдесет и пет, капитан Макларън — на четиридесет и шест, а Джереми Спенс — на тридесет и седем. За мисис Клейтън се казваше, че е „няколко години по-млада от съпруга си“. Един от поканените не можал да дойде. В последния момент мистър Клейтън бил повикан по спешна работа в Шотландия и трябвало да потегли от Кингс Крос с влака от осем и четвърт.

Вечерта преминала както всички подобни вечери. Всички се забавлявали добре — спокойно, без да пият много. В единадесет и четиридесет и пет четиримата гости си тръгнали с такси. Първо оставили капитан Макларън в клуба му, после семейство Спенс изпратили Маргарита Клейтън до Кардиган Гардънс, а самите те се прибрали в своята къща в Челси.

Ужасяващото откритие било направено на следващата сутрин от прислужника на майор Рич, Уилям Бърджес, който не живеел в дома. Той дошъл рано, за да почисти гостната, преди да поднесе на майора сутрешния чай. Докато чистел, Бърджес неочаквано открил голямо петно върху светлото килимче, където стояла испанската ракла. Сякаш нещо било текло от раклата. Прислужникът веднага вдигнал капака и погледнал в нея. За свой ужас вътре открил тялото на мистър Клейтън, промушен с кинжал в гърлото. Бърджес веднага се втурнал на улицата и довел първия срещнат полицай.

Това бяха голите факти. Но имаше и още подробности. Полицията незабавно уведомила мисис Клейтън, която била „съсипана от скръб“. Тя видяла за последен път съпруга си малко след шест часа предишната вечер. Той се върнал вкъщи ядосан, защото трябвало да замине веднага за Шотландия по спешна работа, свързана с някакво негово недвижимо имущество. Настоял жена му да иде на гости без него. След това мистър Клейтън се отбил в своя клуб, където членувал и Макларън. Двамата изпили по чашка и Клейтън му обяснил какво е положението. После Клейтън си погледнал часовника и казал, че ще има малко време по пътя за гарата да се отбие у майор Рич, за да се извини. Вече се бил опитал да му позвъни по телефона, но линията била повредена.

Според Уилям Бърджес мистър Клейтън дошъл в апартамента около осем без пет часа. Майорът не бил в къщи, но трябвало да се върне всеки момент и Бърджес поканил мистър Клейтън да го почака. Клейтън казал, че няма време, но ще влезе, за да напише бележка. Обяснил, че бърза да хване влака от Кингс Крос. Прислужникът го поканил в гостната и се върнал в кухнята, където приготвял сандвичи за гостите. Той не чул кога се прибрал господарят му, но след около десетина минути майор Рич надникнал в кухнята и поръчал на Бърджес веднага да купи турски цигари — любимите на мисис Спенс. Прислужникът купил и ги занесъл на господаря си в гостната. Мистър Клейтън не бил там, но прислужникът естествено си помислил, че той вече е тръгнал, за да хване влака.

Разказът на майор Рич беше кратък и ясен. Когато се върнал, не заварил мистър Клейтън и изобщо не разбрал, че е идвал. Нямало оставена бележка и майорът научил, че Клейтън е заминал за Шотландия едва когато пристигнали мисис Клейтън и останалите гости.

Във вечерните вестници имаше и още две допълнителни бележки. Мисис Клейтън. „потресена и смазана от скръб“, напуснала апартамента си в Кардиган Гардънс и се предполагало, че е отседнала при свои приятели.

Втората бележка съдържаше последните новини. Майор Чарлс Рич бил обвинен в убийството на Арнолд Клейтън и арестуван.

— Това е то — каза Поаро, като вдигна поглед към мис Лемън. — Трябваше да се очаква, че ще арестуват майор Рич. Какъв необикновен случай! Наистина, много необикновен случай. Не сте ли на това мнение?

— Предполагам, че се случват такива неща, мосю Поаро — отбеляза мис Лемън с безразличие.

— О, да! Случват се всеки ден. Или почти всеки. Но обикновено всичките са съвсем разбираеми, макар и трагични.

— Наистина много неприятна история.

— Да те заколят и да те напъхат в някаква испанска ракла безспорно е неприятно за жертвата — крайно неприятно. Но като казвам, че случаят е необикновен, имам предвид необикновеното поведение на майор Рич.

Мис Лемън каза с едва доловимо отвращение:

— Намекват, че майор Рич и мисис Клейтън са твърде близки приятели… Но това е само предположение, не е доказан факт, затова не съм го споменала.

— Много правилно сте постъпили. Но това е извод, който сам се налага. Имате ли да кажете още нещо?

Мис Лемън го погледна с неразбиращ поглед. Поаро въздъхна — липсваше му бурното въображение на неговия приятел Хейстингс. Обсъждането на някой случай с мис Лемън беше мъчителна работа.

— За миг си помислете за този майор Рич. Той е влюбен в мисис Клейтън — това е ясно. Иска да се отърве от съпруга й — това също приемаме за дадено, въпреки че ако и мисис Клейтън е влюбена в него и между тях има нещо, защо да се стига до крайности? Може би мистър Клейтън не иска да даде развод на жена си? Но не ставаше дума за всичко това. Майор Рич е военен в оставка, а понякога казват, че военните не са особено умни. Но tout de meme^[2], този майор Рич — възможно ли е да е чак такъв глупак?

Мис Лемън не отговори. Тя прие въпроса за чисто риторичен.

— Е — подкани я Поаро. — Какво мислите вие за всичко това?

— Аз ли? — учуди се мис Лемън.

— Mais oui, вие!

Мис Лемън се опита да напрегне ума си. Тя нямаше навика да полага каквито и да е умствени усилия, освен ако не я накараха. В свободното й време мозъкът й се занимаваше с мечти за някаква съвършена система за картотекиране. Това бе единственото й интелектуално развлечение.

— Ами… — започна тя и спря.

— Кажете ми просто какво се е случило — според вас — през онази вечер. Мистър Клейтън е в гостната и пише бележка. Майор Рич се връща. И после?

— Заварва мистър Клейтън. Предполагам, че се скарват. После, като вижда какво е направил, той… скрива трупа в раклата. Нали гостите е трябвало да пристигнат всеки момент.

— Да, да. Гостите пристигат. Трупът е в раклата. Вечерта минава. Гостите си отиват. И после…

— Ами сигурно майор Рич си ляга и… О!

— Аха! — възкликна Поаро. Виждате ли сега! Убили сте човек. Скрили сте трупа му в някаква ракла. И след това спокойно си лягате в леглото, без изобщо да се безпокоите, че прислужникът ви ще открие престъплението на другата сутрин.

— Но сигурно е било възможно прислужникът изобщо да не погледне в раклата.

— С тази локва от кръв на килимчето под нея?

— Може би майор Рич не е помислил, че има кръв.

— А не е ли малко безразсъдно от негова страна да не провери?

— Сигурно е бил разстроен — каза мис Лемън.

Поаро вдигна ръце в отчаяние.

Мис Лемън се възползува от това и излезе бързо от стаята.