Александра Потър
Ако върнеш времето назад (7)

Шеста глава

Под перфектния си тен Лари всъщност се оказва много умен бизнесмен. Задава ми много съществени въпроси и изглежда искрено впечатлен и от мен, и от агенцията ми.

— Кажи ми, как си започнала с този бизнес? — пита ме той с артистично повдигнати вежди, демонстрирайки интереса си, след като предястията ни пристигат.

— В началото се занимавах с журналистика. Завърших английска литература в университета. Всъщност исках да стана писател.

— Добра си с думите, така ли? — усмихва ми се Лари и спира за секунда да се храни, за да ме погледне с любопитство.

— Ами, да, старая се — отговарям скромно, докато отмятам назад косата си под изпитателния му поглед. — Всъщност първата ми работа беше за една голяма издателска къща в Лондон, „Бритиш Уърлдуайд Прес“ като редактор в едно от списанията им.

— Уау! — Лари изглежда впечатлен. — Това е страхотно.

Усещам как леко почервенявам.

— Да, наистина — признавам, опитвайки се да приема с равнодушие неговия комплимент, докато един тъничък гласец в съзнанието ми нашепва: „Не се поддавай, Шарлот! Не се поддавай!“ — Беше чудесно, научих страшно много, но след няколко години реших, че искам промяна и преминах на свободна практика.

— Смело момиче! — кима одобрително Лари.

— За щастие рискувах и спечелих, имах шанса да пиша за някои от най-големите списания и вестници, което в момента също ми се отплаща, защото натрупах безценни контакти — казвам, поклащайки вилицата си многозначително.

— Точно така — съгласява се американецът също така многозначително и за секунда усещам едно радостно вълнение. Не искам да храня напразни надежди, но в момента изглежда, че нещата вървят доста добре.

— След няколко години обаче вече не се чувствах достатъчно мотивирана, нямаше никакво предизвикателство, така че когато се появи възможността да се преместя във вълнуващия свят на пиара, веднага се възползвах.

— Не съжаляваш ли, че си се отказала от кариерата си на журналист и писател?

— Никога не гледам назад — казвам убедено.

— Това е чудесно — отбелязва Лари Голдстийн. Усмихвам се скромно. Въпреки че наум си казвам, че историята ми наистина звучи страхотно.

С изключение на факта, че не е съвсем вярна. Истината е следната: напуснах университета с намерението да стана писател и кандидатствах за всяка работа в раздел „медии“, която намерех в обявите на „Гардиън“. След около сто отказа най-накрая ме поканиха на интервю в „Бритиш Уърлдуайд Прес“. Тази част е вярна. Както и фактът, че бях редактор в едно от списанията на издателската група.

Моментът, който пропускам, е, че въпросното списание беше за кръстословици. Да, вярно, не беше точно „Венити феър“, но все пак беше някакво начало. Всеки трябва да започне отнякъде, нали?

И отново, имаше само още един проблем: аз съм пълен инвалид с кръстословиците.

Но бях отчаяна. И разорена. И живеех при родителите си.

Така че за щастие получих работата, преместих се в Лондон и през следващите три години денем съставях кръстословици, а нощем купонясвах по клубовете и дискотеките на Западен Лондон.

А през обедната почивка? Обновявах постоянно автобиографията си и я изпращах на всяко списание и вестник, за което се сетех. Докато един ден тя най-накрая попадна на правилното бюро в правилния момент. Ново лайф стайл списание си търсеше сътрудници. Изглеждаше, че мечтата ми ще стане реалност.

За съжаление мечтата продължи само шест месеца, защото списанието фалира и отново бях безработна, наредих се на опашката за социални помощи и започнах да търся нова работа. Само че не намерих, така че се наложи да мина на свободна практика.

Свободна практика. Звучи толкова вълнуващо и бляскаво, нали? В началото и аз си представях как се размотавам с лаптопа си на рамо, пиша по заведенията, когато ми дойде вдъхновението, или пък стоя будна до три часа през нощта, пушейки цигара след цигара в гонене на крайния срок. Супер! Щях да бъда новата Кари от „Сексът и градът“.

Само че в живота не е като във филмите и тази Кари не носеше високи токчета, нито й плащаха огромни суми, за да пише остроумната си секс рубрика. Не, тази Кари пишеше постоянно идеи за статии и репортажи до враждебни редактори, които никога не й се обаждаха. Тя гледаше по цял ден сериали по пижама и се чудеше как ще си плати наема. Повярвайте ми, няма нищо секси в това да гледаш „Ричард и Джуди“ 24 часа в денонощието. Около мен нямаше дори и мирис на коктейл „Космополитън“.

Това продължи месеци, докато приятелка на мой приятел се съжали над мен и ми каза за свободно място в една пиар агенция. Работата изискваше да се пишат прессъобщения. Така че пак става дума за писане, окуражи ме тя. Да, ако наричате текст от хиляда дума за качествата на нов шампоан „писане“. Но щеше да ми плаща сметките. Пък и беше само временно. Само докато довършех романа си, който пишех в свободното си време и щях да продам на издателя, предложил най-висока сума за правата върху него в чудовищната битка на издателите, която щеше да настъпи…

Човек може да си помечтае, нали?

Така и не го написах. Забравих го. Станах прекалено заета. Предадох се. Не съм съвсем сигурна защо всъщност не го довърших, но голямата ми мечта да бъда писател отстъпи на заден план, а на нейно място дойде реалността. Бях повишена, преуспявах, печелех все повече пари, а накрая създадох и собствена агенция. Но другото беше истина. Никога не поглеждам назад.

Е, може би само понякога. Когато влизам в книжарница и видя първия роман на някой непознат автор. Или когато прочета чудесна статия в списание и си помисля, че може би, просто може би, можеше да е моя. Ако се бях борила повече. Ако бях опитала още малко. Ако бях по-добър писател. И за един кратък миг копнежът за този живот е почти осезаем.

След това обаче го изкарвам от ума си. Взех правилното решение. Ако не бях поела по този път, нямаше да бъда там, където съм: на обяд в луксозен елитен ресторант в Нотинг Хил, на крачка от спечелването на важен клиент, който ще да издигне агенцията ми на съвсем ново ниво, мисля си аз, поглеждайки крадешком към Лари Голдстийн, който в същия момент се втренчва замислено в мен.

— Знаеш ли, напомняш ми малко на мен самия…

— Така ли? — питам, без да съм съвсем сигурна това комплимент ли е или не.

— Даже много — продължава той. — И след като те срещнах и чух всичко за твоята агенция, вече съм почти уверен, че „Мериуедър“ е това, което търся.

Усмихвам се скромно срещу него и знам, че външно изгледам абсолютно професионално и сдържано, но вътрешно искам да скоча до тавана от радост. Все още не си позволявам да го допусна, но изглежда наистина вечерите ми, прекарани в гледане на неговото американско телевизионно шоу, „Клиника Звездна усмивка“, ще ми се отплатят.

— Както казах и преди, ние ще сме повече от щастливи да ви представяме в Обединеното кралство, д-р Голдстийн. — Господи, не знам как успявам да задържа гласа си толкова спокоен.

Той вдига ръката си, за да ми напомни нашата уговорка.

— Имам предвид, Лари — усмихвам се аз.

— Всъщност, колкото повече мисля за това, толкова повече не виждам смисъл да провеждам срещите си с другите агенции — продължава Лари с равен глас. — А ти?

Договорът е мой! — минава мисълта като светкавица през ума ми.

— Не, не мисля — отговарям със също толкова равен глас. Усещам леко замайване и се опитвам да се овладея. Както казах, аз съм сдържана, аз съм професионалист.

— Чудесно. Значи се разбрахме — Лари се усмихва и започва да оправя кърпата в скута си.

О, божичко, нямам търпение да се обадя на Беа и да й разкажа всичко!

Изведнъж усещам как нечии пръсти опипват бедрото ми. Какво, по…!

Подскачам леко и поглеждам възмутено към Лари Голдстийн, но той напълно невинно навива спагети на вилицата си. Гледам към него със смесица от възмущение и съмнение. Дали просто съм си въобразила? Нима не се е случило? Сърцето ми тупти силно, започвам да се въртя неловко на стола си, после се успокоявам, придърпвам надолу полата си и кръстосвам крака.

— Всичко наред ли е? — Лари гледа към мен с въпросително повдигнати вежди.

— Да, да, благодаря — отговарям любезно и отпивам глътка вода.

Ами, какво се предполага да кажа в такава ситуация? „Ти ли ми пусна ръка под масата?“

Всъщност точно това щях да кажа преди няколко години. Тогава никога не се замислях, преди да си отворя устата — винаги изстрелвах точно каквото ми беше на езика.

Но сега нещата са различни. Аз съм различна. Не съм онова импулсивно, твърдоглаво двайсетгодишно момиче, което няма какво да загуби. Аз съм жена над трийсет, професионалист, с кариера и мога да загубя всичко. Репутацията си, а и много важен договор, напомням си сама. Не мога просто да започна да обвинявам и да направя сцена. Трябва да мисля за всички възможни последици.

Седя изпъната като струна на стола си, поемам си няколко пъти дъх и се опитвам да се стегна. Освен това може и да съм сбъркала. Нещата невинаги са такива, каквито изглеждат, казвам си аз и се опитвам да възстановя в ума си случката. Вероятно просто покривката се е отъркала в крака ми или нещо такова. Всъщност колкото повече мисля за това, толкова повече съм сигурна, че е станало именно така.

— Ммм, храната е прекрасна, нали?

Сепвам се и поглеждам към Лари Голдстийн, който ми се усмихва насреща.

— Ъъъ, да, наистина — отговарям.

Връщам се отново в действителността и продължавам да ям. Само че апетитът ми е изчезнал и съм облекчена, когато няколко минути по-късно сервитьорката идва да отнесе чиниите ни.

— Кафе? Десерт? — пита тя.

— Не, благодаря — поклащам глава. Доскорошното ми вълнение, че съм спечелила договора, е изчезнало някъде далече. Знам, че би трябвало да съм на седмото небе от радост, но не мога да забравя случилото се. Или това, което си мисля, че се е случило, поправям се мислено.

— И за мен не, благодаря — казва Лари, обляга се назад в стола си и ме поглежда с доволна усмивка. — Кафето е главният виновник за потъмняването на зъбите.

— Така ли? — питам с известно безразличие.

— Добре, след като решихме основния въпрос, време е да се върнем към бизнеса — Лари поставя ръцете си (отличен маникюр между впрочем!) на масата и ме поглежда съсредоточено. — Да измислим стратегията си.

— Разбира се — оживявам се аз от перспективата да се концентрираме отново върху работата. Започвам да преглеждам бързо наум списъка със задачите. — Кога искаш да направим изявление за пресата? Очевидно колкото по-скоро уточним това, толкова повече време ще имаме, за да подготвим журналистите, да създадем подходящата обстановка…

— Със сигурност — съгласява се той. — Да видим… — поглежда в „Ай-фон“-а си… — Заминавам за Щатите следващата сряда, така че какво ще кажеш за вторник?

Поглеждам с изумление към него.

— След една седмица?

— Проблем ли има? — Лари ми хвърля такъв поглед, който ме навежда на мисълта, че ако имам проблем със срока, може би трябва да си намери пиар агенция, която няма да има.

— Не, разбира се, че не — уверявам го бързо, докато си мисля за работата, която ми предстои, за всички допълнителни часове, през които ще се блъскам, за да уредя нещата. Вече усещам напрежението, което се стоварва върху раменете ми.

— Чудесно! — Лари се усмихва с увереността на човек, който никога няма проблеми. Той има блестящо бяла усмивка, перфектен тен и телевизионно шоу в праймтайма по американската телевизия. Освен това играе голф с Джак Никълсън според една от клюките във вестниците.

— Е, готова ли си за предизвикателството?

— Абсолютно — сядам още по-изправено и опъвам раменете си назад. Честно, какво ми става? Аз обичам предизвикателствата. И искам този договор. Това е големият ми шанс. — Както казах и преди, „Мериуедър“ може да е малка агенция, но това е наш плюс, защото така имаме по-близка връзка с клиентите си и можем да им дадем специално отношение — заявявам с възобновен ентусиазъм.

— Това ми харесва — коментира Лари и на устните му се появява лека усмивка.

— Избрал ли си вече място за клиниката си? — питам припряно, опитвайки се да игнорирам неудобното чувство, което отново ме обзема.

— Почти — отговаря той и се отпуска в стола си. — Имам човек, който избира няколко подходящи места, после аз ги оглеждам. До момента сме ги свели до две. Обикновено разчитам на интуицията си при вземането на такива решения — усмихва ми се и кимва към мен, за да схвана намека. — Но в този случай още се колебая.

— Може ли да ти помогна за този проблем? — предлагам аз.

— Би било прекрасно — Лари изглежда въодушевен. — Утре ще летя до Брюксел за една международна конференция във връзка с последните открития в областта на козметичната стоматология, но се връщам на следващия ден.

— Супер — кимам, вадя моя „Блекбъри“ и минавам по графика си. — По кое време искаш да се срещнем?

— Ще бъда зает целия ден с дизайнерите си.

Внезапно усещам с ужас накъде отиват нещата.

— Какво ще кажеш за по-късно? Може би вечеря?

Толкова се надявах да не го каже.

— Така ще имаме възможност да се опознаем по-добре.

Кимам и се усмихвам, докато той говори, но в мислите си припомням случилото се преди малко под масата. Наистина ли си го въобразих? Наистина ли?

— Важно е да сме сигурни, че сме на една вълна, нали?

Лари ми се усмихва приятелски и аз автоматично отвръщам с професионалната си усмивка, но умът ми е другаде. Исках този договор повече от всичко друго, но сега…

Събеседникът ми все още гледа към мен в очакване на отговора ми.

— Разбира се. Четвъртък вечер, тогава! — внезапно се чувам как казвам, но сякаш не съм аз, а някой друг говори вместо мен.

Лари Голдстийн се усмихва още по-широко.

— Чудесно! — вдига чашата си с вода и я накланя към мен. — Значи, имаме среща!

Усмихвам се и аз. Направих го! Договорът е мой. О, господи!